Янис Марис
Черният ангел (12)

12

Не отидох в хотела, защото знаех, че тя ще ме намери по телефона. Чувствувах се два пъти дете. Като дете, което бяха сплашили и с което се бяха подиграли. Колко пъти, окъпвайки лъжите си в сълзи, тя ме обезоръжаваше!

Разходих се натам-насам по слънчевия площад. Изглеждаше, че Бекас вярва напълно в съществуването на „Черният ангел“. Но беше ли възможно толкова години след ликвидирането на Хитлеровата банда да съществуват организация на СС, хора от онова ужасно минало? И ако е така, защо чуждият печат не пише за тях, защо репортерите по международни въпроси не ги разкриха, те, които разчовъркват толкова сложни въпроси? Бекас спомена, че „Черният ангел“ е организация, създадена уж като политическа, а всъщност е банда престъпници.

Под чистото небе на Атина всичко това изглеждаше невероятно, ала разсъжденията на Бекас имаха непоклатима логика. Много съвпадения се бяха натрупали, за да повярва човек, че са съвпадения. По някое време реших да отида да се нахраня и това беше един от най-лошите обеди в живота ми. Към четири часа се върнах в хотела.

— Търсиха ви по телефона много пъти. Поръчаха да им се обадите на този номер — подаде ми листче с цифри служителят от рецепцията.

Знаех кой би могъл да бъде номерът. Погледнах листчето машинално.

— Благодаря.

Магда, както и очаквах.

— Който и да ме потърси — няма ме.

Качих се в стаята си. Не исках да се срещаме, понеже не виждах кураж у себе си да се справя с нея. Полегнах с дрехите върху леглото. Значи Магда е приела заедно с мъжа си мистериозното неизвестно лице през онази нощ. Магда знаеше кой е убил Тимотеос Констас, ако самата тя не бе сторила това.

Бекас поясни, че него ден вуйчо ми е ходил до Метеора заедно с Магда. Тя винаги е била наблизо, когато смъртта разперва някъде криле. Близо до Каламбака, когато убиват Хазе. Близо до Констас, когато изпива чашата с отровата. Близо до Апергис, няколко дни преди да умре.

Не бях пил, нямах температура, а сякаш бълнувах. „Черният ангел“! И внезапно пред очите ми застана образът на Магда, както я видях за първи път на стълбището на вилата. Беше хубава като ангел, облечен изцяло в черно. Ангел в черно. „Черният ангел“?

Разбрах, че ще полудея сам в стаята си. Станах.

Когато слязох във фоайето, вече бяха запалили лампите. Служителят от рецепцията ми направи знак. Отидох при него.

— Телефонираха още четири пъти. Казах, че не сте се върнали.

Не издържах на изкушението:

— Все едно и също лице ли?

— Точно така.

Излязох. Обикалях по изпълнените с хора улици и открих колко отчайващо самотен може да бъде един човек сред тълпата. През последните дни Магда запълваше толкова много живота ми, че без нея се почувствувах изведнъж опустошен.

Сега не мога да си спомня къде прекарах времето си до полунощ. Мисля, че влязох в нощно заведение и изпразних сам няколко чаши алкохол. На улица „Панепистимиу“ спрях такси:

— В Психико — казах на шофьора.

Много време бях издържал, без да я видя.

 

 

В очите й прочетох страх.

— Побърках се от напрежение. Къде изчезна? Звънях хиляда пъти.

— Връщах се.

Тя дойде при мен.

— Какво ти е? Да не си болен?

— Бомба съм.

— Пил ли си?

— Защо, лошо ли е?

Тя се засмя.

— Пиян си.

Прекара ръка по рамото ми и се опита да ме отведе до дивана. Едва тогава осъзнах, че съм доста замаян.

— Къде се губи?

— Имах хубава компания.

— Жена ли?

— Не. Един закръглен господин, който умее да разказва чудесни приказки. Приключенски, увлекателни, хубави приказки.

— Той ли те напи?

— В известен смисъл. Не самият той, а приказките, които ми разказа.

Тя се опита да свали вратовръзката ми.

— Би следвало да се разсърдя. Аз умирам от напрежение, а ти пиянствуваш с някакъв закръглен господин. Ще си съблечеш ли сакото?

Идеше ми да заплача. Знаех, че ме беше лъгала, чух страшни неща за нея, но само в компанията и се чувствувах добре.

— Магда — попитах, докато тя ми сваляше сакото, — що за тип беше Херман Хазе?

Ръцете й, както бяха върху тялото ми, като че се вдървиха за момент и сакото остана на средата на лакътя ми. После чух гласа й. Беше спокоен:

— Откъде ти дойде наум за Хазе?

— Що за тип беше?

— Вуйчо ти го познаваше. Живял е в дома му по време на окупацията.

— Обожавал Гърция и Омир.

— От кого са ти сведенията?

— От закръгления господин, дето знае хубавите приказки.

Въпреки погълнатия алкохол се мъчех да бъда предпазлив.

— Какво друго ти каза закръгленият господин с приказките? — звънна весело гласът й.

— За Хазе ли?

— Изобщо.

— За Хазе. Че обожавал евреите. Ти знаеше ли това?

Седнала на дивана, тя се облягаше на мен. Внезапно усетих да се отдръпва.

— Вече чу, че не познавах този Хазе. Откъде мога да знам към какво е имал слабост?

Най-после успя да ми смъкне сакото. На края на дивана постави възглавница.

— Легни. Ще ти направя кафе. Много си пиян.

Намести ме на възглавницата и понечи да се отдалечи, но изведнъж се спря:

— Как се казва закръгленият ти приятел с приказките?

— Костас — отговорих.

Тя се засмя. Какви усилия бяха необходими да се засмее по този начин.

— Само Костас ли?

— Костас…

Преструвах се, че се напъвам да си спомня презимето. Бях пиян и това оправдаваше държанието ми. Наведох глава на дивана и затворих очи.

Най-естественото нещо за една влюбена жена е да остави пияния си приятел да спи. Но Магда нежно-нежно настояваше:

— Не ми казвай, че си забравил презимето му.

— Не съм.

— Та значи, как се казва закръгленият господин?

Отворих очи, изправих се изведнъж и й рекох:

— Магда, сигурна ли си, че ако ти кажа името, този човек ще продължи да бъде жив?

Тя пребледня.

— Какво?

— Вуйчо не е жив. Хазе не е жив. Апергис не е жив. Много хора не са живи. Защо, Магда, защо?

Тя стана още по-бледа. Вече можех ясно да наблюдавам усилията й да се овладее.

— Не знаеш какво приказваш! Пиянски брътвежи! Спи! — скастри ме тя.

 

 

Смешно е, но заспах. Намирах се в трагично положение. Бях задал най-страшния въпрос в живота си, но заспах. Алкохолът, който погълнах, сякаш упои цялото ми тяло. Умът ми се размъти, а клепачите натежаха. Поисках да кажа нещо, но не намирах какво. Пък и езикът не ме слушаше. Затворих очи.

Колко време съм спал? Не бих могъл да отговоря на този въпрос. Няколко минути, час?! Когато се събудих, видях Магда изправена до мен с поглед, втренчен в лицето ми. Очевидно е чакала да се събудя. Веднага затворих очи. Краткият сън беше очистил съзнанието ми. Преструвах се, че спя, но я наблюдавах. Предполагах, че ще я видя резервирана, питаща, а може би и враждебна. Но на лицето й беше изписано отчаяние, страх и същевременно мъка и обич. Смутих се. Отворих очи и се засмях фалшиво.

— Сънят ме грабна, а?

Тя не влезе в играта. Остана с болката на лицето, сериозна.

— Какво ти казаха? — попита пак.

— За какво?

— За бога, не си играй с мене. Какво ти казаха?

И аз оставих фалшивия си вид.

— Магда, обичам те и ти го знаеш. Обичам те, както може да се обича само веднъж в живота. Искам да ти помогна. Какво става, Магда?

Тя мълчеше.

— Трябва да ми кажеш, за да мога да ти бъда полезен. Знаеш, че си в опасност. Разбери. В опасност си! Смъртта е нанесла доста удари около тебе: съпругът ти, Хазе, немецът, който го е убил, Апергис. Смъртта дойде много близо, Магда.

Устните й трепереха. По някое време помислих, че ще ми каже всичко.

— Магда…

Усетих как тя се промени светкавично и за секунди се промени и атмосферата в хола. Стори ми се, че преди да стане тази промяна, или по-точно преди да бъде доведена докрай, чух едва доловим шум от прозореца и Магда хвърли тревожен поглед натам. После се обърна към мен с друг, сух и враждебен глас:

— Не разбирам какво дрънкаш. Полудя ли?

— Знаеш, че не съм, че…

— Махай се.

Щях да й повярвам, ако не бях видял преди няколко минути, когато се преструвах на заспал, изпълнения й с напрежение и обич поглед, който се бе вторачил в мен.

— Не искам да те виждам повече.

Не й отговорих. Скочих и изтичах към прозореца. Сенките на дърветата в двора се кръстосваха и изопнатите ми нерви ме караха да виждам хиляди човешки сенки.

Холът беше на партера. От градината човек би могъл да го наблюдава. Имаше ли обаче наистина човек в градината? Върнах се при Магда.

— Трябва да се махаш, искам да се махнеш — настоя тя.

Опитах се да хвана ръката й. Тя се дръпна.

— Не се мяркай пред очите ми! Ти разби всичко между нас. Махай се!

Мъчеше се да направи гласа си враждебен, но не се справяше. Не бях я обидил жестоко, за да ме пъди. Друга беше причината.

— И кракът ти да не стъпва повече в този дом! Никой не ме е наранявал, както ти!

Изведнъж, като да ме молеше, прошепна:

— Махай се от Гърция. Махай се, колкото можеш по-скоро.

Съвсем изтрезнях.

— Искрено ли искаш да се махна?

— Да.

„Да“-то й беше искрено. Настояваше с цялото си сърце да се махна. Не понеже съм я засегнал или наранил, а защото се боеше. И аз й казах:

— Страхуваш се за мен, нали?

— Отвращавам се. Дори и присъствието ти в Атина ме дразни.

— Досега ме лъжеше по-успешно — отговорих.

— Ти си луд!

— Вече не съм. Страх те е да не вляза в кръга на убитите? Да не последвам съдбата на Апергис.

Този път и аз повиших тон:

— Кого видя или се усъмни, че беше на прозореца?

— Повтарям, че си луд. Но как да те накарам да разбереш, че ми е неприятно да те гледам? Че се отвращавам от тебе? Да повикам съседите ли?

— Няма нужда — отвърнах, — тръгвам си.

Надявах се, че ще ми каже нещо. Тя не пророни нито дума. Стоеше непреклонна, отблъсквайки всеки опит за сбогуване, докато стигнах вратата.

Прекосих тъмната градина, търсейки под дърветата непознатата сянка, която предизвика промяната в държанието на Магда. Нямаше никой. Преди да изляза на улицата, се обърнах и погледнах светещия прозорец. Имах надеждата, че ще я видя. В рамката на прозореца нямаше никой.

Потърсих с поглед таксито. Нямаше го. Учудих се. Дали на шофьора му беше писнало да чака, или пък, както бях пиян, съм му платил и съм го освободил?

Огледах се за друга кола. Вилата на Констас беше на края на Психико, далеч от пиацата на такситата на булеварда. Тръгнах пеша.

 

 

И друг път ми се беше случвало. Да почувствувам опасността, без да има каквото и да било веществено или логическо доказателство за това! Беше нещо като неприятно чувство, или по-точно смътно предчувствие. Не видях никого, не чух стъпки, но зад себе си усещах опасност.

Спрях, опитах се да разкъсам с поглед тъмата, докато псувах романтичната идея на компетентните власти да оставят без осветление уличките в Психико. Не видях нищо. Продължавах обаче да чувствувам чуждото, вражеското присъствие.

Продължих да вървя, но признавам, че се уплаших. Страхът ми този път придоби материално оправдание. Някой вървеше на разстояние от мен. Чух леките му стъпки. Без да спирам, се обърнах. Наистина имаше и втори нощен пешеходец в Психико. Разделяха ни около тридесет метра. Помъчих се да се успокоя. Най-сетне не само Магда живееше в този квартал. И не само аз бях на улицата по това време.

Ускорих крачката си. Другият, изглежда, направи същото, защото, когато малко по-късно пак погледнах зад себе си, констатирах, че разстоянието помежду ни е същото. Страхът ми нарасна. Помъчих се да определя колко път ме отделяше от осветения булевард. Резултатът се оказа твърде неприятен. Бях доста далеч. Запитах се кой от предметите, които носех със себе си, би могъл да ми послужи като подръчно оръжие, след като, разбира се, нямах нито пистолет, нито нож. Запалката ми беше много малка, а ключовете — неподходящи за отбрана. Не ми оставаше друго, освен да се отдалеча колкото се може по-бързо. Бих се затичал, ако не ме сдържаше чувството ми за достойнство. Ускорих крачка, но и онзи зад мен стори същото. Вече не можех да имам никакво съмнение. Този човек ме следеше. Констас, Хазе, немецът, Апергис. Беше дошъл и моят ред в тази неразбираема игра на смъртта.

Чувах по-ясно стъпките му зад мен. Обърнах се да го видя и тогава, като по някаква игра на съдбата, другият бе осветен.

Можах да видя ясно едно яко тяло в раиран костюм и жестоко лице. После чух зад себе си шум от спирачки и сърдит глас:

— Не можеш ли да се отдръпнеш малко, господине? Да не смяташ, че улицата е на баща ти?

Беше такси, което удари внезапно спирачки зад мен, и един нервиран шофьор.

— Свободен ли си? — попитах го, вместо да му отговоря.

Той омекна и се обърна назад да отвори вратата:

— Още малко и щях да ви прегазя, господине. Къде да карам?

— В центъра.

Хвърлих последен поглед на мъжа в раирания костюм, който бързаше да изчезне в една пресечка.

— Струва ми се, не разбрахте, че бяхте в опасност — каза шофьорът, засегнат от безразличието ми.

— Повече, отколкото можете да си представите! — отговорих.

 

 

Дори и да не бях повярвал на онова, което инспекторът каза, а аз повярвах, тазвечершната среща не оставяше вече никакво съмнение. Онези не се шегуваха! Изпитвах признателност към неизвестния шофьор, който не можеше, естествено, да си представи размера на услугата, която ми беше направил.

— Как се оказа по това време в тази уличка? — попитах го.

— Закарах клиент до дома му. Да си кажа правата, не вярвах да намеря клиент на връщане.

— Но намери много повече.

— Моля?

Обърна се и ме погледна учудено.

— Пошегувах се.

Той ме изгледа в огледалото си съвсем не ласкаво. От една страна, отивах под колелата на таксито му, от друга — говорех несвързани работи. Сигурно съм или пиян, или шантав.

Свих се на седалката. Припомних си якото тяло и жестокия поглед на онзи, дето вървеше след мен. Видях го много ясно на фаровете на колата, която ме спаси, и нямаше да го забравя лесно.

Защо обаче хората на „Черният ангел“ ме взеха на прицел днес, а не по-рано? Дали не са проследили срещата ми с криминалния инспектор Бекас и са решили, че е време да ме премахнат, или са чули диалога ми с Магда? Колко ли време е бил до прозореца типът, който я уплаши, преди тя да го съзре?

От мислите ми ме извади гласът на шофьора:

— Къде отиваме?

Едва тогава разбрах, че сме стигнали центъра. Казах му името на хотела.

 

 

Платих на този човек, който трудно можеше да си представи, че ми е спасил живота, и влязох в хотела. Погледнах часовника си. Минаваше три часът. Мъжът от рецепцията ми даде ключа.

— Да ме е търсил някой?

Беше много късно да ме търси който и да било, но имах нужда да си поговоря с някого.

— Никой — отговори той.

Имах настроение за разговор, но дремещият мъж нямаше. Взех ключа и се качих в стаята.

Напрежението и алкохолът бяха смазали нервите ми, чувствувах се разглобен от умора, болен. Повече от всичко обаче ме тормозеше споменът за уплашеното лице на Магда.

Не можех да заспя и горях целият, сякаш имах температура. Отидох до прозореца и го отворих. Нощният въздух ме освежи. Площад „Синдагма“ се простираше в краката ми спокоен и пуст, а на отсрещната страна танцуваха светлинните реклами. Вестникарските будки, така както ги гледах отвисоко, приличаха на играчки, забравени от деца, които са си отишли ненадейно. Изведнъж се дръпнах и дъхът ми секна. Видях го до една будка. Стоеше неподвижен, с лице, обърнато към хотела, по-скоро фалшив, отколкото истински и поради това — кошмарен. Разстоянието ми пречеше да различа чертите на лицето му, но не се съмнявах, че е той. Мъжът в раирания костюм, който ме следеше в Психико.

Машинално се отдръпнах от прозореца, сякаш той можеше, дори и от такова разстояние, да ми стори лошо. Скрих се зад завесата и го наблюдавах. Той си остана все така неподвижен на мястото, с лице към входа на хотела и не показваше да е забелязал присъствието ми на прозореца. След четвърт час си отиде.

 

 

Най-сетне реших да легна, след като се уверих, че вратата е заключена. Запалих цигара и започнах да прекарвам през ума си събитията от изтеклата вечер. Като монтажист в киното, който прекарва през мувиолата парчетата лента, които иска да слепи. Връщах се по няколко пъти на всеки факт, както това прави монтажистът със сцените, и се спирах на онези от тях, които ме интересуваха най-много. Виждах отчаяното лице на Магда и чувах отново гласа й, когато ми казваше: „Не се мяркай пред очите ми! Ти разби всичко между нас. Махай се!“ Да, не ще съмнение. Тя не беше искрена. Говореше с такива изрази, за да ги чуе друг. Но кой? Някой, който се бе доближил до прозореца, или… едва сега ми мина през ума!… който беше в къщата.

Цигарата ми изгори пръстите. Хвърлих я. Умората победи напрежението и нервите. Затворих очи и тогава долових шум от стъпки в коридора. Дрямката изчезна мигновено. Стъпките бяха леки. Очевидно посетителят ми се стараеше да не го усетят. До вратата ми те спряха. Стаих дъх и замръзнах. Чувах, или ми се струваше, че чувам, дъха на хора на вратата. Дръжката й започна да се върти, сякаш някой искаше да отвори. После тя се върна на мястото си. Благослових мига, в който ми дойде наум да заключа.

— Вътре ли сте?

Гласът беше познат. И все пак попитах:

— Кой е?

Отговорът не можеше да бъде друг:

— Аз, Алекс. Ще ме пуснете ли да вляза?

Алекс Аргирис, а часът приближаваше четири! Отидох до вратата, отключих и хвърлих тревожен изучаващ поглед зад него.

Алекс Аргирис беше сам.

 

 

Лицето му нямаше обичайния си циничен израз, нито всекидневния детски вид. За първи път го виждах толкова сериозен и неспокоен. Той влезе и заключих вратата. Едва тогава забелязах, че беше намъкнал халата върху пижамата си и влачеше чехлите на бос крак. Значи е станал от кревата?

— Какво се е случило? — попитах.

— Не зная.

Седна и уплахата му за първи път сочеше истинската му млада възраст. Косата му беше разрошена.

— Спеше ли? — попитах го.

— Да.

— И защо дойде при мен?

Той отговори с въпрос:

— Ходихте ли при Магда тази вечер?

При друг случай този въпрос щеше да ме нервира, но сега Алекс беше толкова разтревожен, толкова жалък, че отговорих:

— Да, защо?

— Обади ми се по телефона преди малко. Говореше като откачена. Ако не я познавах, щях да си помисля, че е пияна. Какво е станало?

— Защо ти е телефонирала?

— Искаше да ме попита дали…

Изглежда, и самият той не разбираше.

— Дали?…

— Дали сте се върнали в хотела.

— Това не е ли ужасен въпрос? — рекох да се престоря на спокоен.

— Въпросът й не е важен, по-скоро бих казал, че е странен. Ако бяхте чули тона на гласа й обаче, начина, по който ме попита… Като луда, сякаш от отговора ми зависеше животът й.

„Нейният не, но моят неизбежно“ — помислих си, като му казвах:

— И какво й отговори?

— Не знаех дали сте се върнали. Казах й, че ще я потърся след няколко минути. После позвъних на рецепцията. Отговориха ми, че сте се прибрали, и аз й съобщих, че сте тук, и…

Той млъкна.

— И?…

— Нищо не разбирам. Стори ми се, че тя заплака.

Аз обаче разбирах. Магда се беше уплашила, че няма да се върна жив в хотела. Онова, в което се съмнявах, се потвърждаваше.

— Но, за бога, какво е станало?

— Нищо — рекох. — Просто имахме един неприятен разговор.

— По какъв въпрос?

Друг път бих се изсмял заради неделикатността му. Сега явната му тревога ме накара да отговоря:

— Във връзка с наследството.

— Сериозно?

— Да.

Очевидно не ми повярва, но нямаше смелост да настоява. Той стана.

— Извинявайте, че ви събудих, но…

Беше жалък и ми домъчня за него. И после след случилото се и аз имах нужда от малко компания. Можеше да се види някому смешно, но в този момент Алекс беше единственото лице, което бих могъл да нарека приятел.

— Няма значение, не ми се спи. Ако искаш, седни да изпушим по цигара.

Той прие с удоволствие.

— Много обичаш братовчедка си — отбелязах.

— Да. Ако не се лъжа, вече ви говорих по този въпрос. Тя е единственият човек, който ме жали.

— А родителите ти?

Той повдигна рамене с движение, което ме трогна.

— А! Родителите ми. Много пъти съм се питал дали си спомнят, че са имали дете! Баща си не съм виждал и аз не зная откога, а майка ми е прекалено заета, за да може да си спомни, че някога е раждала.

Мислех, че познавам Алекс Аргирис, но сега откривах друга негова страна. Известно време той ми говори по начин, по който досега смятах, че не е способен да говори. Разкри ми сърцето си и в него имаше много горчивина, самота и страх.

— Преди няколко дни си мислех, че играеш грозна игра с мен — разкрих му се и аз.

— Тоест?

— Някакъв глупав комедиант ме безпокоеше с обаждания по телефона и смятах, че си ти.

— Нима?

— Гласът му приличаше на твоя.

Той ме изгледа неспокоен.

— Да не би и сега да вярвате?

— Не — успокоих го. — По-късно получих доказателства, че не си ти.

— И кой е бил?

— Още не мога да разбера!

Дори не си спомням как стана така, че някъде в разговора ни го попитах:

— Запознавал ли си се с някакъв Хазе?

— С Херман Хазе ли?

Зададох въпроса без големи надежди. По време на окупацията Алекс Аргирис е бил бебе, за да може да го помни. Отговорът му ме изненада.

— Да, с Херман Хазе.

— Разбира се. Запознах се с него преди три-четири години. Имах щастието да му правя компания няколко пъти — подчерта Алекс, но тонът му говореше, че не се е отнасял със симпатия към него.

Тази втора част на отговора ме изненада още повече. Хазе е бил за първи път след окупацията в Гърция през миналата година. Поне така ми беше казал Бекас. Нима е идвал тайно?

— Тук ли? — попитах.

— Не. В чужбина. В Швейцария, майка ми ме запозна с неколцина свои приятели.

И тъй, госпожа Аргирис, личност, която не бях сложил досега в сметките, се е познавала отдавна с покойния Хазе.

— Нещо за този тип?

— Отвратителен. Знаете ли, от онези немци, пълни с любезности, поклонници на музиката, на древна Гърция и така нататък. Двете дами от компанията ни обаче го намираха много интересен.

— Двете дами ли?

— Да, майка ми и Ирма. Ирма Кондалексис. Мисля, че сте я виждали. Преди няколко дни беше тук и ще се върне отново.

Ирма Кондалексис ли? Спомних си жената, която видях заедно с Алекс Аргирис още в деня на пристигането ми в Атина.

— И тя ли е била в Швейцария тогава?

— Да. Струва ми се, че тя му беше по-близка приятелка.

Постарах се да науча каквото още мога, но информацията на Алекс Аргирис свърши.

Той отиде да спи на разсъмване.