Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο θάνατος του Τιμόθεου Κώνστα, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Янис Марис. Черният Ангел

Роман

Превод от гръцки: Петър Евтимов

Редактор Светлана: Тодорова

Художник: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Стоянова

 

Гръцка, първо издание

Дадена за набор през м. ноември 1987 година

Подписана за печат през м. декември 1987 година

Излязла от печат през м. януари 1988 година

Поръчка №172. Формат 84х108×32

Печатни коли 14,50 Издателски коли 12,18

УИК 12,92 Цена 1,48 лева

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“

Печат и подвързия ДП „Балкан“

София 1988

История

  1. —Добавяне

10

Не обещах само за момента. Бях решен да не се занимавам повече нито със смъртта на Тимотеос Констас, обясненията за която сега намирах за естествени, нито с автомобилната злополука на Димитрис Апергис. Защо да разруша дните на щастието си, преследвайки духове! Какво ме засягаше чак толкоз, и най-сетне с какви факти разполагах? Смъртта на Тимотеос Констас, настъпила вследствие сърдечен удар, бяха приели всички с изключение на Мелахринос, който мразеше Магда, а смъртта на Апергис беше един от нещастните случаи, които стават всеки ден в Атина. Избягвах да мисля, че разсъждавах по този начин, понеже тъй ми се искаше.

Магда, вярна на уговорката ни, не направи и намек повече.

Алекс Аргирис не се весна през следващите три дни, сякаш го правеше нарочно и — невероятно — изчезна и странният ми събеседник по телефона. Или понеже вече не съществуваше причина, или понеже му беше омръзнала тази извратена игра, непознатият не се обаждаше по телефона. Накратко — бях щастлив, или почти щастлив. И тогава срещнах за втори път криминалния инспектор Бекас.

Една вечер, току-що бях се върнал от Психико, пиех нещо на бара и го видях. „Зяпа безцелно“, би си казал човек, ако го видеше в обширното фоайе. С пълното си тяло и евтин костюм той влизаше в пълен дисонанс с луксозните мебели, ослепителните светлини и добре облечените клиенти на хотела. Бекас ме видя, усмихна ми се като на стар познат:

— Ето ме и мен в хубавия ви хотел — рече.

Още веднъж си помислих как беше възможно да е толкова умен, а да изглежда толкова невзрачен.

— При мен ли дойдохте? — попитах го.

Той се засмя.

— Е, не. Някакъв големец от НАТО ще прекара вечерта си тука, та рекох да хвърля едно око. В дяволските дни, в които живеем, трябва да си отваряме очите.

Обърна се към бармана:

— Едно узо, моля! Ще пийнете ли нещо? — попита ме.

Показах му чашата си на тезгяха.

— Имам си.

— Уиски ли? Не мога да свикна с него. За мене то има дъх…

— Така е в началото.

Видя ми се симпатичен със сърдечността си, с умението си да скъсява дистанцията с хората, пък и с това, че изглеждаше невзрачен. Той се покачи на един стол на бара срещу мен и още веднъж констатирах колко гъвкаво беше пълното му тяло. Огледа се и рече:

— Хубав хотел, не ще и дума.

— Много хубав.

— На вас, дето живеете непрекъснато навън, в чужбина живеехте, нали, няма да ви направи голямо впечатление. За Атина обаче представлява напредък.

— Никога ли не сте били в чужбина?

— Два пъти, но все по служба. Видите ли, хубавите работи ние ги разглеждаме през друга призма. Така че престават да бъдат хубави. Да вземем за пример този хотел. За вас това е сграда с богат ресторант, уютен бар, широки стаи. За мен — безкрайна поредица от ъгли, скривалища и прочие за един предполагаем убиец на официалния гост, когото ми възложиха да охранявам. Тъй е в живота. За туриста маковете са хубаво червено украшение в зеления килим на нивята. За селянина — един отвратителен паразит, който му разваля реколтата.

Подкачих го:

— Не съм си представял, че един криминален инспектор може да философствува.

— Всичко става. За ваше здраве.

Да, беше обикновен, приятен и симпатичен. Но дали в действителност е такъв, или се мъчеше да изкопчи нещо от мен?

— Още едно.

И побутна празната си чаша към бармана. Сторих същото.

— Брей, че съм и аз — рече внезапно инспекторът, — ама аз още не съм ви казал за колата.

— За коя кола?

— За колата, която уби артиста Апергис. Намерихме я.

— Хванахте ли шофьора?

— Не. Предаде се сам. Всъщност тъкмо щяхме да го заловим. Разполагахме с необходимите сведения, но той ни предвари. Дойде сам. Пиян бил, мизерникът.

Барманът донесе второто узо. Инспекторът отпи малко и си облиза устните. Постарах се да скрия радостта си. Най-сетне получавах от отговорно лице потвърждението, което толкова много бях искал.

— Значи нещастен случай! — заключих.

— Да. Задържахме го, разбира се. Отговорностите му са твърде големи.

— Кой е той?

— Професионален шофьор, който вози някой си Димодикос… Какво ви стана?

Заекнах:

— Димодикос ли?

— Познавате ли го?

Попита съвсем невинно.

— Не. Струва ми се, че някъде съм чувал това име.

— Може би във връзка с окупацията?

— Може би.

— По време на окупацията името Димодикос беше много известно.

— За същото лице ли става дума?

— Не.

Значи съвпадение. Съвпадение обаче с Димодикос от дните на окупацията, но не с моя Димодикос! С човека на Тимотеос Констас. Бекас сложи ръка в джоба си.

— Аз трябва да вървя. Ще хвърля по едно око и на другите етажи.

Понечи да плати. Попречих му. Той прие с добродушната си и малко простееща усмивка, с която мамеше. Когато се отдалечи на достатъчно разстояние, барманът дойде при мене:

— Познавате ли се с Бекас?

— Кажи-речи, сега се запознах с него!

— Човек и половина. Орел.

„Орел, който прилича на агне“ — рекох си. И тогава осъзнах, че Бекас не вярваше на нищо от това, което бяхме разисквали по случая. И че е на друго мнение за инцидента с автомобила.

— И тъй, лека нощ. Ще вървя да спя — махнах на бармана.

Изкачих се бавно по стълбището. И се питах дали не бях избързал да се освободя от съмненията си?

 

 

Влязох в стаята и тръшнах силно вратата, сякаш исках да оставя навън инспектора и неприятните мисли, които породи срещата ми с него.

Запалих цигара и седнах на края на кревата. И тогава иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката.

— Добър вечер. Домъчня ли ви за мен?

Бях го забравил. Неестественият му глас ми изпрати по жицата приятелския си сарказъм.

— Липсваше ми.

— Трогвате ме. Как е чаровната ви вуйна?

— Мисля, че знаеш по-добре от мен.

— Казвате го на шега, но не бъркате. Зная по-добре от вас. Да речем, че съм в течение на нещо, което и през ум не ви минава.

Мълчах.

— Няма ли да ме попитате какво?

— Що не вървиш по дяволите, Алекс!

Сега пак бях уверен, че беше младият Аргирис.

— Алекс ли? Давате ми име, което не ми принадлежи. И не ме ласкае, ако означава, че съм Алекс Аргирис.

— Не си ли?

— Разбира се, че не съм. Та значи няма ли да проявите интерес към сведенията ми за чаровната ви вуйна?

Сбърках, но като се мъчех да придам колкото е възможно по-ироничен оттенък на гласа си, изтърсих:

— Какво?

Смехът му, или смехът й, беше отвратителен.

— А, виждате ли, започвате да се интересувате? Впрочем… Знам с кого е вашата скъпа вуйна в този момент.

Ревност стисна сърцето ми. Изгарях от желание да викна „с кого?“, но последната останка от гордостта ми ме накара да се сдържа.

— Охо, не ви засяга с кого е? Браво! Никак не приличате на онзи нещастник Апергис. Кажете, моля, очарователната ви вуйна говорила ли ви е за „Черният ангел“?

— За кого?

— За „Черният ангел“?

— Този пък какъв е?

— Нещо интересно и ужасно. Защо не се опитате да научите от нея? Тя ще изпадне във възторг. Разрешавате ли един малко личен въпрос?

Би следвало да затворя телефона, обаче се молех да продължи този разговор, който ме възбуждаше и ме разтърсваше. Този човек, който и да беше, е страшно осведомен.

— Да чуя въпроса.

— Много ли сте влюбен?

— Ти как мислиш?

— Не зная. Онова, което зная, е, че любовницата ви се подиграва с вас. Лека нощ.

Преди да сваря да изрека каквото и да е, той затвори телефона, като ме остави зашеметен и силно възбуден. Ревнувах като ученик или като тъпак. Този извратен „телефонист“ ме вбеси не за това, че ми звънеше, а с това, което ми каза.

Дали беше младият Аргирис? Трябваше да разбера. И то още тази вечер. Набрах номера на централата.

— От хотела ли ми позвъниха?

— Не, господин Никодимос. Отвън.

— Благодаря. В коя стая е господин Аргирис?

— В 314, на третия етаж.

Оставих слушалката и излязох припряно от стаята. Не чаках асансьора. Качих се тичешком по стълбището, което ме отделяше от етажа на Аргирис. Пред 314 спрях запъхтян. Поколебах се за малко. После почуках. В стаята не светеше. Никакъв отговор. Значи Аргирис не беше тук? Той се обаждаше по телефона! Почуках пак, без да чакам някаква реакция, и изведнъж блесна светлина и чух пресипнал глас:

— Кой е?

Казах името си. Гласът на Аргирис издаваше учудване.

— Влезте.

Блъснах вратата и го видях да сяда на кревата, като триеше очи. Бях го събудил.

— Какво става?

Намерих едно глупаво оправдание. Не съм можел да заспя и съм дошъл да го попитам дали няма някой интересен роман. След няколко минути го оставих.

Сега можех да бъда сигурен. Той не беше анонимният ми събеседник по телефона… Но…

Върнах се в стаята си с намерение да забравя чутото, ала не можах. Беше невъзможно да заспя. След като се борих доста със себе си, набрах номера на Магда Констас. Телефонът иззвъня няколко пъти и чух гласа й:

— Да.

— Магда.

— Ти?

Изненада. Съвсем естествена, но и радост на една влюбена жена.

— Да. Мислех си непрестанно за теб и не издържах на изкушението да ти се обадя.

— Скъпи мой.

— Какво правиш в момента?

— Мъча се да се разсъня.

— Спеше ли?

— Да.

— Значи съм те събудил. Извинявай.

— Моля те. Това е толкова приятно събуждане. Само дето не мога да се съвзема още. Трябва да си плисна лицето с малко студена вода.

— Извинявай много.

— Какво говориш!

— Върни се в леглото.

— Обичам те.

Говореше глезено и сънено. Дочу се звук от целувка. После тя затвори. Останах със слушалката в ръка, напрегнат, достоен за съжаление. Тя прие с голяма готовност предложението ми да се върне в кревата си. Дали защото наистина бях я вдигнал от сън и дремеше, или понеже бързаше да свърши разговора с мен, защото не беше сама? Коя влюбена жена, а Магда показваше, че е много влюбена, не би желала да си побъбри през нощта по телефона с любимия си, разменяйки с него онези незначителни, глупави и очарователни среднощни приказки на влюбените? Отровата на съмнението отново тръгна по вените ми. „Знам с кого е вашата скъпа вуйна в този момент.“ „Любовницата ви се подиграва с вас.“ Мистериозният телефонен събеседник беше извратен, сатаничен, зловещ, безчестен тип, всичко останало, но не и фантазьор. Изглеждаше добре осведомен. И този път ли беше така?

Само онези, които са били луди по една жена и са страдали от смъртната мъка на ревността, могат да разберат положението ми в този момент! Помъчих се да мобилизирам достойнство, разум, чест, но напразно. „Любовницата ви се подиграва с вас.“ Защо побърза да прекъсне разговора? Може ли дрямката да победи любовта на една искрено влюбена жена?

Излязох бързо от хотела. Пред вратата стоеше такси.

— В Психико — казах на шофьора.

Отпуснах се върху седалката жалък и нищожен.

 

 

Хиляди пъти в краткото разстояние от време, което ни беше необходимо, за да стигнем до Психико, помислях да наредя на шофьора да се върнем. Не беше ли недостоен за любовта ми този нощен щурм, който унижаваше и жената, и мен самия? Но не го направих. Преди да вземем завоя, който щеше да ни изведе на пътя, водещ към дома на Тимотеос Констас, реших, че ще намеря вилата тъмна и съмненията ми ще се окажат неоснователни. Пожелах си от все сърце това. Сдържах дъха си, когато стигнахме. Вилата беше наистина тъмна, но… Но двата крайни прозореца на първия етаж светеха. И това бяха прозорците на хола, прозорците на помещението, в което преди три дни бяхме започнали любовта си долу, на килима.

— Спри!

Гласът ми трябва да е бил твърде странен, тъй като шофьорът се обърна и ме изгледа изненадан.

А сега какво да правя? Щях да чукам на вратата й като сержант, който изненадващо проверява своя часови? Ами ако наистина спеше и беше забравила светлината или пък я е оставила, за да не я е страх? Ако слугинята е станала за нещо? Ако някой е звъннал по погрешка по телефона и са запалили лампата, за да могат да отидат до апарата?

— Тук ли ще слезете? — попита ме шофьорът.

— Не. Угаси фаровете и чакай.

Останах там, сврян в седалката, наблюдавайки двата светещи прозореца, които магнетизираха погледа ми. Не можеше да не ми мине през ума как в онази съдбоносна вечер Апергис е чакал Магда в къщичката на пазача.

Рекох си да изляза от колата, да прескоча в двора, да отида до прозореца и да се покатеря да видя какво става вътре, но се отказах. Някакъв остатък от чувството ми за достойнство ми даде да разбера, че ревността ми стига до идиотщина.

Разстоянието и завесите на прозорците ми пречеха да видя дали има човек в хола. Стори ми се, че край прозореца мина някаква сянка и се изгуби веднага. Не можех да кажа дали е на мъж или на жена. Най-после реших.

— Чакай тук! — наредих на шофьора.

Изскочих от таксито и се завтекох към желязната врата на градината. Но в този момент светлината в хола угасна. Изминаха няколко минути или секунди и светлината блесна отново, но този път в спалнята на Магда. Застанах и се втренчих натам като истукан. След малко лампата угасна.

Вилата потъна в мрак.

 

 

Колко просто обяснение би могло да има всичко това, ако демонът на ревността не бе влязъл в мен и ако зловещият нощен „телефонист“ не бе излял в душата ми своята отрова. Какво по-обикновено нещо за един човек от това, да слезе за малко — поради хиляди причини — до хола на дома си, да се върне в стаята си, да пали и гаси лампите и пак да си ляга да спи? Но въпреки това останах там, край тъмната къща на жената, която обичах, стараейки се да си дам хиляди обяснения, докато по всяка вероятност нямаше нужда от нито едно.

Беше ми казала, че съм я събудил с позвъняването си, че умирала за сън. Как се оказа обаче за толкова време извън спалнята си? И чия бе сянката, която видях?

„Знам с кого е вашата скъпа вуйна в този момент!“ Дали не беше с мъж, който се качи от хола в стаята й? „Любовницата ви се подиграва с вас!“ С този любовник ли ми се подиграваше, с когото легна преди малко?

Върнах се съкрушен в колата.

— Карай към центъра!

Бях паднал много ниско. Нямаше обаче да стигна до резила да почукам на вратата й посред нощ.

Минаваше три часът, когато пристигнах в хотела. Легнах си почти с физическа болка в сърцето. Бях влюбен колкото не съм могъл да си въобразя дори. Влюбен и наранен.

 

 

Събудих се много рано, ако можеше да се нарече сън нощното мъчение в леглото. Като прекарвах ръка по небръснатото си лице, почувствувах колко мизерен е видът ми. Огледалото потвърди констатацията. Бях посърнал, бледен, смачкан, сякаш нощи наред не бях мигвал.

Реших да не се бръсна, да не се мия и да не излизам. Страх ме беше да се срещна и с Магда. Бях в състоянието на болен, който очаква тежка диагноза от лекаря. Боях се да не би да видя лъжата, изписана на лицето й, да не прочета в очите й потвърждението на това, в което се бях усъмнил. Малко след девет часа иззвъня телефонът. Вдигнах го с омраза. С цялата си душа ненавиждах зловещия, неизвестен тип, който ме бе хвърлил в нощната инквизиция. Бях готов да го наругая, но не беше той. От другия край долетя познатият глас:

— Събуди ли се?

— Преди малко — излъгах.

— Благодаря ти, че ми се обади нощес.

Гласът й бе пълен с нежност.

— Защо не пожела да си побъбрим? Спеше ли ти се?

— Истина е, че когато ме събуди, бях труп, но не трябваше да затваряш. Щях да се разсъня, ако беше настоял. Сънувах, че сме заедно. Няма да ти кажа какво правехме, за да не се изчерви телефонистката. Какво каза?

— Слушам.

— Лежиш ли? Аз съм в леглото. Телефонът е до мен. Бих предпочела, разбира се, ти да си на мястото на телефона, но винаги става онова, което не ни се ще. Ще минеш ли оттук?

— Преди обяд — не. Имам работа…

Нямах никаква работа.

— А на обяд?

— Ще ти се обадя.

— Искаш да ме накажеш, понеже дремех нощес, така ли? Наистина, спеше ми се, сякаш бях взела наркотик. Спах като заклана досега. Като бебе.

Думите й пронизаха сърцето ми. „Спах като заклана досега.“ А светлината?

— Значи изобщо не си се събуждала, за да… си помислиш за мен?

— Да не съм луда, след като те видях насън. От мига, в който ми позвъни, досега спах като заклана. До преди няколко минути.

Лъжеше. Нямаше никакво съмнение, че лъжеше. Светлината, която бе запалена и угасена в стаята й, не ми даваше възможност дори да се подиграя на себе си, че не тя, а слугинята е запалила лампите в хола.