Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mord på 31: a våningen, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Светла Стоилова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2012)
Издание:
Пер Валюю. Май Шьовал
Убийство на 31-етаж. Смеещият се полицай
Шведска, I издание
Рецензент: Вера Ганчева
Редактори: Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова
Художник: Иван Газдов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Техн. редактор: Димитър Мирчев
Коректори: Евдокия Попова, Сивляна Йорданова
Литературна група — ХЛ. 04 9536629411/5637–364–83
Дадена за набор февруари 1983 г. Подписана за печат май 1983 г.
Излязла от печат юли 1983 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 23,50.
Издателски коли 19,75. УИК 20,09 Цена 2,31 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Ч — 3
Превод:
© Светла Стoилoвa
© Павел Стоянов
© Per Wahlöö
Mord på 31:a våningen
© Per Wah1öö, Maj Sjöwall
Den skrattande polisen
История
- —Добавяне
26
— Йенсен, какво става с вас?
— Приключих следствието.
— Вече трети ден ви търся. Нещата взеха нов обрат.
Йенсен не каза нищо.
— Какво имате пред вид впрочем, като казвате „приключих следствието“?
— Виновният е задържан.
Йенсен чу тежкото дишане на шефа на полицията.
— И той призна?
— Да.
— Уликите безспорни ли са?
— Да.
— Обясняват престъплението?
— Да.
Шефът на полицията, изглежда, се замисли.
— Йенсен, шефът на концерна трябва незабавно да бъде уведомен.
— Слушам.
— Мисля, че най-добре ще бъде да съобщите новината лично.
— Разбрано.
— Може би е по-добре, че не успях да се свържа с вас по-рано.
— Не разбирам.
— Вчера ръководството на концерна влезе във връзка с мен. Чрез министъра. Смятаха, че е най-уместно разследването да се прекрати. Бяха решили дори да оттеглят иска си.
— Защо?
— Останах с впечатлението, че според тях, разследването е стигнало до задънена улица. Освен това вашите методи им се стрували твърде досадни. Действували сте съвсем слепешката, причинявали сте единствено безпокойство на невинни и доста изтъкнати личности.
— Разбирам.
— Много неприятно положение, но след като аз, право да си кажа, не се надявах особено да се справите в рамките на определения срок, бях склонен да се съглася. Министърът направо ме попита дали вярвам във вашите изгледи за успех. Бях принуден да отговоря „не“. Но сега…
— Да?
— Сега, доколкото разбирам, положението коренно се променя.
— Да. Още нещо.
— За какво става дума?
— Извършителят, изглежда, е написал ново заплашително писмо с идентично съдържание. Трябва да го получат утре сутринта.
— Мислите ли, че е безобиден?
— По всяка вероятност.
— Хм, в случай, че не е, ние се оказваме в уникална ситуация: залавяме престъпника, шестнадесет часа преди да е извършил престъплението.
Йенсен не каза нищо.
— Сега най-важното е да уведомите шефа на концерна. Трябва да го намерите още тази вечер. Така е най-добре за вас самия.
— Разбрано.
— Йенсен?
— Добра работа свършихте. Дочуваме.
Инспектор Йенсен остави слушалката за не повече от десет секунди, сетне отново я долепи до ухото си. Докато набираше номера, от двора се чуха проточени истерични викове.
Нужни му бяха по-малко от пет минути, за да разбере, че шефът се намира извън града, в една от вилите си; след още пет минути успя да се свърже по телефона. Говореше явно с някого от прислугата.
— Работата е много важна.
— Не мога да безпокоя господина.
— Спешно е.
— Нищо не мога да направя. Господинът претърпя злополука и е на легло.
— Има ли телефон в спалнята?
— Разбира се.
— Свържете ме там.
— Съжалявам, но не може. С господина се случи нещастие…
— Това го разбрах. Дайте ми да говоря с някой от семейството.
— Госпожата излезе.
— Кога ще се върне?
— Не знам.
Йенсен затвори телефона и погледна часовника, който показваше десет и петнадесет.
След сиренето и бульона отново го тормозеха киселини и като си облече палтото, отиде до тоалетната и изпи чашка вода с малко сода.
Вилата се намираше тридесет километра на изток, край езерото, в една местност с почти непокътната природа. Йенсен караше бързо, с включени сирени и взе разстоянието за по-малко от двадесет и пет минути.
Спря малко пред къщата и почака. Когато полицаят от цивилния патрул излезе от тъмнината, Йенсен смъкна страничното стъкло.
— Случило се е някакво нещастие ли?
— Е, чак пък нещастие. Той във всеки случай е на легло наистина. Но никакъв лекар не е идвал тук. Стана преди няколко часа.
— По-точно.
— Да, трябва да беше към… при всяко положение на здрачаване.
— Разбрахте ли какво се случи?
— Да, абсолютно всичко. Имах много добра позиция. Самият аз не се виждах, но можех да обхвана с поглед терасата пред къщата, стаята на долния етаж, а също и стълбището към неговата спалня. И горната врата.
— Какво се случи?
— Имат гости с малки деца. Явно за края на седмицата.
Той замълча.
— Да?
— Малки деца, може би са чужденци — допълни полицаят замислено. — И така, децата играеха на терасата, а той седеше с някои от гостите вътре в голямата стая, пиеха нещо. Мисля, че беше алкохол, но количествата бяха умерени, доколкото можах да разбера.
— Не се отклонявайте.
— Да, и тогава на терасата изведнъж изскочи един язовец.
— Е, и?
— Явно се беше заблудил. Е, децата се развикаха, язовецът се обърка… Има нещо като парапет около терасата и той само тичаше насам-натам, без да може да се измъкне. Децата крещяха все повече и повече.
— И?
— Наблизо нямаше никой от прислугата. И никакви други мъже освен него. И мен, разбира се. Та той, значи, стана, излезе на терасата и видя язовеца, който се мяташе напред-назад. Децата крещяха до небесата. Отначало се колебаеше, но после тръгна право срещу язовеца и го подритна, за да го подплаши и пропъди. Язовецът тръсна глава и като че се вкопчи в краката му. Да, и след това намери пролуката и успя да избяга.
— А шефът на концерна?
— Той влезе вътре в къщата, но не седна, а бавно се изкачи по стълбите. После видях как отвори вратата на стаята си, но се строполи точно пред самия праг. Като че ли изохка и повика жена си. Тя притича и го заведе до леглото. Затвориха вратата, но мисля, че тя му е помогнала да се съблече. Тя влиза и излиза няколко пъти, носейки различни работи — чаши, май че термометър, не можах да видя добре.
— Животното ухапа ли го?
— Хм, не може да се каже, че го ухапа. По-скоро го уплаши, струва ми се. Странно…
— Кое?
— Язовецът, имам пред вид — необичайно е по това време на годината. Те обикновено спят зимен сън. Спомням си природонаучното предаване по телевизията, което показваха преди.
— Въздържайте се от излишни коментари.
— Слушам, инспекторе.
— Може да се върнете към редовните си служебни задължения от този момент нататък.
— Слушам, инспекторе. — Мъжът попипа бинокъла си. — Ще си позволя да отбележа, че това беше едно поръчение, свързано с голямо разнообразие за мен.
— Избягвайте излишни коментари. И още нещо.
— Слушам, инспекторе.
— Твърде много още може да се желае от начина ви да докладвате.
— Слушам, инспекторе.
Йенсен отиде до къщата, въведе го една прислужничка. Някъде вътре часовник удари единадесет. Той стоеше и чакаше с шапка в ръка. След пет минути се появи съпругата на шефа на концерна.
— По това време? — високомерно попита тя. — Освен това съпругът ми бе сполетян от нещастие и е на легло.
— Работата е много важна. Спешно е.
Тя се изкачи по стълбата горе. След няколко минути се върна и каза:
— Вземете телефона — ето оня там, можете да говорите с него. Но съвсем кратко.
Йенсен вдигна слушалката.
Шефът на концерна изглеждаше изморен, но гласът му бе плътен и мелодичен.
— Така ли? Значи, сте го хванали?
— Задържали.
— Къде се намира сега?
— През следващите три дни в ареста на шестнадесети участък.
— Чудесно. Горкият човек, разбира се, е душевно болен.
Йенсен не каза нищо.
— Нещо друго разкри ли се по време на следствието?
— Нищо, което да представлява интерес.
— Чудесно. Желая ви приятна вечер.
— Още нещо.
— Бъдете кратък. Идвате късно, а аз прекарах един напрегнат ден.
— Преди да бъде задържан, мъжът, изглежда, е изпратил ново анонимно писмо.
— Така ли? Знаете ли какво е съдържанието му?
— Според собственото му изявление, абсолютно същото като предишното.
Настъпи толкова дълго мълчание, че Йенсен се усъмни дали с това разговорът не е приключил. Когато шефът на концерна най-после проговори, тонът му бе променен.
— Значи, той заплашва с нов бомбен атентат?
— Очевидно.
— Възможно ли е да е вкарал скришом експлозив в сградата?
— Изглежда невероятно.
— Но възможността не може да се изключи напълно?
— Естествено, че не. Независимо от това изглежда съвсем невероятно.
Гласът на шефа звучеше колебливо. След една пауза от тридесет секунди той приключи разговора:
— Ясно е, че човекът е душевно болен. Цялата работа е много неприятна. Но каквито и мерки да се предприемат, това едва ли може да стане по-рано от утре. Желая ви приятна вечер.
Йенсен караше бавно и към полунощ все още му оставаха миля и половина до града. Скоро след това го задмина голяма черна кола. Приличаше на лимузината на шефа, но Йенсен не бе съвсем сигурен.
Докато се прибере, стана два часът.
Бе уморен и гладен и нямаше онова познато чувство на относително задоволство, което изпитваше обикновено, когато приключваше някое разследване.
Съблече се в тъмното, отиде в кухнята и си наля около сто и петдесет грама алкохол. Изпразни чашата на един дъх, застанал гол до умивалника, изплакна я и отиде да си легне.
Инспектор Йенсен заспа почти веднага. Неговото последно осъзнато усещане беше чувството за самота и неудовлетвореност.