Ан Харъл
Изгрев за двама (17)

Шестнадесета глава

Саксиите с цветя и двора пред галерията на Ани изглеждаха великолепно във вечерта на откриването. Поканите бяха разпратени, рекламната кампания беше широкомащабна и тя бе сигурна — повече от сигурна — че Сара Линууд ще бъде провъзгласена за най-новата значима американска художничка.

Ани обгърна с поглед своята галерия. Чувстваше се неописуемо щастлива. Беше завързала червена панделка около врата на Ото специално за случая и си беше купила нова рокля. Зуи Съмър й бе осигурила подходящ парфюм. Вик Денардо беше взел костюм под наем, а Сара Линууд бе открила нов оказионен магазин и се бе снабдила със семпла черна копринена рокля, за която бе убедена, че някога й е принадлежала. Към нея бе добавила чифт нови бели кецове и чорапи, които изглеждаха еднакви.

Синтия Линууд, която бе обещала, че няма да се меси, но искаше всичко да е както трябва, бе помогнала на Ани да избере ресторант, който да достави храната и да изготви списъка на гостите. Всички в Сан Франциско, бе казала тя, ще искат да присъстват. Ани нямаше причина да се съмнява в думите й.

Един час преди официално обявеното начало липсваше само Гарвин Макри. Дори Майкъл Юма и всички работници от дока „ГМ“, включително и един огромен мъж на име Боу с татуировки по яките си ръце, бяха дошли за импровизираното събиране преди откриването.

— Мислиш ли, че може да не се появи? — запита Вик, вече с чаша шампанско в ръка.

— Разбира се, че ще се появи.

Това не беше блъф. Ани знаеше, че Гарвин ще дойде. В седмиците след като полицията бе отвела Етан Конингер, тя се бе научила да познава, да разбира и да вярва на Гарвин, да осъществява връзка с него, каквато не бе имала с никого досега. Не ставаше въпрос само за конкретен случай или за определен момент. Бяха ходили на разходка с яхта заедно, бяха прекарали един уикенд из винарските региони, бяха разработили план за развитието на нейната галерия. Любеха се често, правеха дълги разходки по плажа. И с всеки изминал ден, прекаран с него, Ани установяваше, че се отдалечава от старото си убеждение за живота — „днес съм с теб, утре ме няма“.

Той влетя в галерията минути преди седем и още преди да я забележи, Ани проследи с поглед как се здрависва с Джон и Синтия Линууд, целува Сара по бузата и потупва Вик по рамото. После отправи комплимент към Ото за панделката му и благодари на Майкъл Юма и момчетата, че са дошли. Нямаше и следа от онзи мъж, който само допреди няколко седмици позволяваше на живота да минава покрай него.

Най-накрая той мерна Ани, грабна една чаша шампанско и се усмихна широко. Отново, както винаги, Ани бе поразена от собствената си реакция към него. Знаеше, че така ще бъде цял живот.

— Съжалявам, че закъснях — каза той.

— Няма нищо. Бях сигурна, че ще дойдеш.

Той стисна ръката й.

— Радвам се, че си била сигурна.

Тя се усмихна.

— Къде беше?

— Обикалях по улиците.

Тя вдигна вежди.

— Защо? Нещо не е наред ли? Гарвин, знам, че тази вечер сигурно няма да ти е лесно. Хората ще си мислят за връзката ти със семейство Линууд. Моля те, не се чувствай длъжен да останеш, ако…

— Олеле, Ани, не се отвличай. Наистина тази вечер ще е доста носталгична. Но докато се разхождах из улиците, си мислех за утре.

Сърцето й препускаше, ала не заради предстоящото откриване. А заради този побъркващ мъж, когото познаваше и… обичаше.

— Утре — повтори тя.

Той кимна и извади нещо от джоба си. Когато разтвори ръката си, тя видя пръстена.

— Не е нещо особено — каза той, — но беше на баба ми и си помислих, че… че, може би ще ти допадне повече от някой голям диамант.

— Гарвин…

— Омъжи се за мен, Ани Пейн. Утре, вдругиден, когато поискаш. — Той се усмихна, докато поставяше пръстена на ръката й, а нейните очи се изпълниха със сълзи. — Обичам те, Ани и искам да бъда с теб.

— И аз те обичам. Понякога си мисля, че се влюбих в теб още от момента, в който те забелязах да наддаваш срещу мен в онази бална зала.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се усмихна, а на пръста си усещаше тежестта на красивия, семпъл пръстен.

— Ще се омъжа за теб, Гарвин Макри.

Той докосна с пръст една сълза на бузата й и се усмихна толкова нежно, че на Ани й се искаше да избухне в радостен плач.

— Бих живял с теб тук, в Сан Франциско, или в Мейн. Където искаш, Ани.

— Няма значение къде, Гарвин. Тук, в Мейн, в Белведере, в някоя колиба в планината. — Тя взе чашата шампанско от ръката му, остави я настрани и без да обръща внимание на първия прилив от критици и първите възгласи, одобрителни, предизвикани от картините на Сара Линууд, го целуна лекичко и прошепна: — Където и да съм, когато съм с теб, съм у дома си.