Цончо Родев
Ръкописът на Клитарх ^[0] (5)

Вино от избата на Александър Македонски

След три дни (ето пак „три дни“; те изглежда са фатални за мене) се състоя и операцията. Не чувствувах страх и работата за мен наистина се оказа лесна. Упоиха ме и когато съзнанието ми се възвърна, видях, че над дясната ми ключица е прикрепен с две гумени ленти апарат, не по-голям от детски юмрук. Гъвкава тръба свързваше апарата с две бутилки, поставени в удобен сак на гърдите ми. Не усещах никаква болка, само главата ми бе още леко замаяна. Доктор Калинов търпеливо изчака действието на упойката да премине напълно и каза ободряващо:

— Трябва да имаш пълно доверие в апарата, Страхиле. — Ние вече си говорехме на „ти“. — Изработен е от първокачествени материали с точност седем хилядни от милиметъра. При средно физическо натоварване кислородният запас в бутилките е достатъчен за петдесетчасов престой под водата, което прави кръгло две денонощия.

Едва сега съсредоточих вниманието си върху моя организъм. Останах поразен: аз не дишах! Чувствувах се отлично, бях бодър, способен, за всякаква работа, но дробовете ми стояха в бездействие. Не усещах никакъв порив за дишане.

Преди да имам време да отговоря нещо, при нас влезе Климент и още от вратата извика припряно:

— Хайде, няма време за приказки! „Камчия“ отблъсва след двадесет минути!

Стефан изключи апарата ми. После натоварихме сандъците с екипировката (сега тя вече не беше тайна за мене) на едно такси и полетяхме към пристанището. Моряците и капитанът на „Камчия“ ни посрещнаха като стари приятели, помогнаха ни да се натоварим и скоро бяхме отново на път. Но сега всичко беше по-различно — вятърът беше затихнал дотолкова, че вимпелът^[1] на мачтата клюмаше унило, слънцето разливаше над главите ни живителна топлина, а морето, сякаш уморено от последната буря, ласкаво припляскваше в бордовете на кораба.

Не съм някакъв изключителен храбрец, но — да се похваля сам — не съм и страхлив. Във всеки случай мисълта за предстоящото фантастично спущане в дълбините на Черно море не предизвика никаква особена тревога у мене — цялата нощ спах като пеленаче и не сънувах нищо. И когато на сутринта дебелият „кок“, както на кораба наричат готвача, дойде да ме събуди, ние вече се намирахме на избраното за спущане място, а Стефан и Климент бяха облекли костюмите.

Съблякох се по бански гащета, после с помощта на боцмана^[2] навлякох тънкия и лек костюм. От него лъхаше приятна топлина. Двамата ми спътници през цялото това време не пророниха нито дума и мълчаливо следяха действията ми. След като облякох костюма, докторът отново ме включи към апарата и аз пак преживях странното усещане, че живеех без да дишам.

След това разбрах защо Стефан и Климент мълчаха. Преди да закрия главата си с качулката на костюма, Стефан вкара малка сонда в бездействуващите ми дробове и ги изпълни с физиологичен разтвор, примесен с нещо за предотвратяване кашлянето. Едва тогава ние тримата поставихме перките, маските, фенерите на главата и по един нож на подбедрицата.

Докато се приготвяхме, капитанът се качи на мостика и със секстант в ръка определи още веднъж мястото.

— Точно над кораба сме — каза той. — Да ми отрежат мустаците, ако съм сгрешил повече от двадесет метра. — Гласът му бе абсолютно непоколебим, но той, така или иначе не рискуваше много, защото… не носеше мустаци…

Климент Васев ми посочи с ръка към морето. Признавам, че това беше единственият момент, когато почувствувах страх. Но аз не исках да се изложа, пък и погледите на двамата бяха така насърчителни, че побързах да се спусна във водата. Спътниците ми ме последваха веднага. Ние си дадохме знак, че се чувствуваме добре, гмурнахме се под повърхността и морето ни погълна. От този момент аз бях „човек-риба“!

Пълна лекота, никакви затруднения — това бяха първите ми впечатления под водата. Бях престанал да бъда сухоземно същество.

Ние се спущахме спокойно към дълбините, играехме си с рибите около нас, шегувахме се с ленивите медузи. Постепенно наоколо се здрачи, жълтите костюми на Климент и Стефан започнаха да изглеждат зелени, сини, после напълно се сляха с водата. Когато ни обхвана пълен мрак, ние запалихме прожекторите и продължихме да слизаме надолу и все надолу. По едно време Климент приближи до мене и ми показа дълбокомера на ръката си. Стрелката сочеше двеста метра дълбочина. Разбрах какво искаше да ми каже — оттук започваше дълбочинният черноморски слой вода, наситен със сероводород, в който няма никакъв живот. Но той не представляваше бариера за нас и ние храбро проникнахме в него.

Не зная дали спущането продължи минута или час, когато пред очите ни се появи дъното — сиво-жълто, пустинно, монотонно-равно, с някакъв особен мазен отблясък. Климент отново ми посочи дълбокомера си. Не повярвах на очите си: 540 метра! Аз се намирах на тази, смятана за недостижима за човека дълбочина, а се чувствувах така добре и приятно, сякаш бях зад бюрото си в редакцията…

Стефан се справи с компаса на ръката си и ни направи знак да го следваме. Ние заплувахме след него. Капитанът наистина спаси мустаците си — не изминахме и двадесет метра, когато в светлината на прожекторите се появиха неясни очертания, причудливи зъбчати форми, прилични на полуразрушен зид. Приближихме. Полузарит в пясъка и тинята, от дъното се показваше окаменял дървен корпус на прадревен кораб, а до него стърчаха забити две съвсем съвременни лопати.

Входът към помещенията на кораба беше отново затрупан и ние трябваше да се уловим о лопатите. Работихме на смени и за около час отново открихме прохода. Мислех, че веднага ще влезем вътре, но двамата ми спътници се отдръпнаха настрана, повикаха и мене и ми обясниха със знаци, че ще почакаме да се слегне мътилката. Използувахме това време за почивка и обед. Храната ни се състоеше от вкусни полутечни концентрати, които изстисквахме от туби направо в устата. После отново приближихме към кораба.

Можете ли да си представите моето вълнение? Във въображението си аз виждах ужасната битка и кръвожадните лица на тракийските пирати, чувах писъците на моряците, призоваващи на помощ своите олимпийски богове, присъствувах на онзи миг, когато разлудуваният Понт^[3] поглъщаше кораба с целия му товар. А в същото време минавах там, над палубите и стръмните стълбички, където преди двадесет века бе заглъхнал последният човешки вик.

Помещението, в което проникнахме, беше малко, около три на три метра. В светлината на прожекторите ни там се виждаха полузатрупани разрушени пособия, няколко насмолени сандъчета и в ъгъла — цяла купчина от малки изящни амфори^[4]. Приятелите ми се заловиха да освободят от наноса едно от сандъчетата; предположих, че точно в такова сандъче те бяха намерили преди няколко месеца ръкописа на Клитарх. Аз пък предпочетох да се занимая с амфорите. След като поработихме хубавичко, те измъкнаха сандъчето, а аз — една стройна запечатана амфора. Но да изплуваме с този тежък товар се оказа непосилна задача. За щастие Климент беше помислил за всичко. Той върза за товарите някакви балони с клапани за регулиране свръхналягането, напълни ги със сгъстен въздух от една бутилчица и те плавно, като че ли подхванати от асансьор, поеха нагоре. Ние ги последвахме нататък.

След около половин час бяхме отново на нашата „Камчия“ и разказвахме оживено приключенията си. Най-възбуден, разбира се, бях аз — в този ден преживях повече, отколкото за всичките тридесет години на живота си до сега!

Когато се поуспокоихме, аз се залових за моята находка. С помощта на кока, неговите ножове и повече усилия, отколкото ми бяха необходими, за да сляза до дъното, аз най-сетне успях да отворя амфората. Вътре се полюшваше някаква тъмна течност. С правото на откривател и с риска да погълна катран или зехтин аз пръв вдигнах гърлото на амфората до устата си и отпих няколко глътки. После извиках:

— Пийте! Пийте, приятели! Пийте вино от избата на Александър Македонски!…

Впрочем това вино положително не е било на великия Александър, но какво друго можех да кажа, като познанията ми по история са повече от скромни? Повярвайте ми, тогава никой не ме поправи, а всеки протегна ръка към амфората. То и виното беше доста киселичко, но с благородните усилия на всички, в това число и на въздържателя Климент Васев, амфората скоро бе пресушена до капка. Та кой не би желал да опита две хиляди и триста годишно вино?

 

 

Завършвам моя отчет. Нека читателите не ми се сърдят, ако намерят, че той не е достатъчно пълен, че трябваше да спомена какъв беше ръкописът в новото сандъче и че можех да пиша още много неща за разностранните възможности, които апаратът на Васев и Калинов ще даде на хората. Така е, знам. И моля да бъда извинен. Първо, не ми стига кураж да пиша отново за ръкописи, дори и когато аз сам съм присъствувал на откриването им — само като си припомня „ласкавите“, реплики по повод „Историята“ на Клитарх и зловещото „хммм“ на Божилов, аз се разтрепервам така, както не треперех, когато над главата ми имаше половин километър вода. Второ, подир час самолетът ще ме отнесе — мен, Страхил Смилов, бившия „злополучен герой на нашумелия скандал с ръкописа на Клитарх“ и настоящ редактор на списанието — в Бургас, за да взема участие в новия опит с апарата, този път на най-голямата черноморска дълбочина — две хиляди и двеста метра!

Нима вие, драги читатели, бихте пропуснали такава възможност?