Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (8)

Глава VI
Черната яхта

1.

Мастиленочерната яхта на Марсел Канотие с абсурдното за външността й име „Анемона“, с две ветроходни платна — повече за сюрреалистична украса, отколкото за работа, измина четири мили на запад, остави зад кърмата си остров Жобер, сетне пое курс право на юг към силно вдадения в океана полуостров Посейдон. Този полуостров се намираше на около сто мили южно от пристана „Свети Павел“. Беше прието да се смята, че от „Посейдон“ нататък океанът мие топлите и равни брегове на силветийския Юг.

Дотук нищо забележително не се случи освен неочаквания топовен салют, с който поздравиха „Анемона“ от най-високата крайбрежна скала на остров Жобер.

— Боже мой, господин Берклей, нима ти имаш и топ? — попита с удивено и някак си огорчено лице стопанинът на яхтата Марсел Канотие.

— О, чак „топ“ — не, разбира се! — засмя се гръмогласно Жозеф Берклей. — Какъв ти топ! Де да беше наистина топ! Това е едно пособие, което стреля пресовани фишеци от барут и бертолетова сол. Нищо повече за твое успокоение, господин Канотие!

Беше последният ден на месец септември. На този ден по отдавнашен обичай поредният старейшина на фамилията Канотие канеше гости в родовото имение на Канотиевци „Пленерия“ и по този случай устройваше гуляи, танци, партии бридж, а за любителите на барута — голям лов на глигани и сърни. Последният Канотиеец, Марсел, не обичаше лова, изпитваше едновременно страх и отвращение от стрелковото оръжие, но за да задоволи суетата на своите гости ловци, подаряваше им по една зурла на глиган или еленови рога, специално подбрани екземпляри, заковани на артистично декорирани позлатени дъски.

Този последен ден на месец септември започна с едно синьо, леко розовеещо небе и с парчета рехава мъглица между вълните, които вятърът раздипляше, а слънцето постепенно разтапяше с косите си лъчи.

Младите се забавляваха на палубата, защитени от студените ласки на утринния вятър с пелерини, гугли и кожухчета, а дамите изживяваха пристъпите на морската болест в каютите си. Бащите, привикнали през младостта си на пътешествия, спокойно пиеха кафето и коняка си в салона на яхтата и лениво разговаряха за неща, които нямаха нищо общо с деловия живот: за ловни кучета, за състезателни коне и нови „звезди“ в света на мюзикхолния балет. И за едните, и за другите ставаше въпрос за оценка и наддаване. Споменаваха се имена и суми и непосветеният можеше лесно да сбърка наддаването за една кобила с оценките за някоя новоизгряла „звезда“. Беше почивен час и докато стопанинът не започваше да се покашлюва многозначително — кучета, коне и танцувачки скачаха весело и миролюбиво от маса на маса.

Марсел Канотие слушаше тия забавни разговори с безизразно лице, а кралят на петрола презрително се подсмиваше и изливаше в гърлото си с голяма охота нови чашки коняк.

— Би помислил човек, че ти, господин Берклей, не се интересуваш особено от подобни неща?

— От какви неща, господин Канотие?

— Ами от коне, жени, кучета! Не чуваш ли за какво се приказва?

— А, чувам! — кимна Жозеф. — За коне и кучета не давам пукната пара, а по женската част не съм придирчив; каквото падне, вземам, стига да не е жилаво! Хе, хе!

— Цинични възгледи имаш за живота, господин Берклей!

— Ами! — повдигна рамене Берклей. — Тъй ти се струва. Тия уважаеми господиновци около мен да не са по-деликатни? Вятър!

Марсел Канотие въздъхна, но не можеше да се разбере дали въздишката му се отнасяше за Берклей, или за „господиновците“ около него. На „Анемона“ имаше всъщност само трима истински представители на Стоте — самият той, Жозеф Берклей и Крист Дьоламаре, който председателствуваше директориума на „Силветийска стомана“ и в последно време беше успял да сложи ръка върху контролните пакети от акции на два от люневилските железодобивни рудници. Към тази тройка можеше да се прибави и Леон Холдщейн, силветийско-германски хибрид, който командуваше кантората на „Евростал“ в Тива. Господин Холдщейн притежаваше значителен дял от основния капитал на банка „Силветийски кредит“ и също такъв значителен дял от акциите на „Силветийска стомана“. Той беше член на директориума на Банковия консорциум и минаваше за един от близките съветници на Марсел Канотие.

Освен тия четирима чистокръвни нотабили в специалната каюткомпания на зловещо-невинната, черно-бяла „Анемона“ присъствуваха още неколцина финансови магнати, които управляваха три от корпорациите гиганти: химическата, електронноприборната и авиационно-строителната. Директорите на електронноприборната и авиационно-строителната корпорация носеха допреди три години генералски мундири, но вече привикнаха с цивилните си доспехи и особено удобно се чувствуваха в пътническо-спортни костюми.

Осмият човек в специалната каюткомпания на „Анемона“ беше политик, казваше се Натаниел Рошфор, споменаваме го, макар че от него не зависеше нищо, той беше просто председател на парламентарната група на Демократическия съюз.

И така Жозеф Берклей рече:

— Тия уважаеми господиновци около мен да не са по-деликатни? Вятър! — И той махна пренебрежително с ръка.

„Господиновците“ познаваха добре нрава на краля, затова оставиха думите му да минат покрай ушите им, без да си дават вид, че се засягат.

— Винаги съм се възхищавал на твоята последователност, приятелю! — усмихна му се Канотие със студено потръпваща усмивка, от която само дето не беше подала езичето си отдавна познатата на Жозеф отровна змия. — Как не промени поне веднъж широката кройка на връхното си палто! Артистично вързана папийонка с ярък цвят, широко сако, шапка с каубойска периферия! Обзалагам се, че под лявата ти мишница на специална презрамка си прикрепил любимото си желязо… Или може би този път греша?

— Грубо грешиш! — поклати глава Жозеф, но по лицето му разцъфна израз на човек, когото току-що са дарили с най-висока похвала. — Първо, на главата си нямам шапка и аз не знам откъде я измисли! Второ — този път „желязото“ не е под мишницата ми, а съм го гудил ей тука, за да му е по-проветриво! — И той се потупа многозначително по десния джоб на кремавото си ленено сако. — Тъй е, приятелю! Всеки човек, който струва нещо, живее по свой терк, и слава богу! И ти си имаш своите навици, и ако река аз да ти кажа, че си излязъл от корема на майка си по черно костюмче, с лачени чепички и сребърна вратовръзка, ти няма да ми се разсърдиш, разбира се! Не съм ли прав?

— Прав си, но по-добре ще бъде да не споменаваш за някои подробности! — рече Канотие.

— Съгласен! — кимна с кралска щедрост Берклей. — Впрочем ти започна с подробности, а не аз. Моя милост се вглежда в подробности само когато се целя в някоя мишена или когато се изправя да съзерцавам картина като ей тази, дето си окачил тука, на ламперията. Бог да ме пази! Ако аз спя с жена като тази, дето е нарисувана на платното, на сутринта ще се събудя или таласъм, или абсолютен идиот! Каква е тази глава? Такива глави рисуват първолачетата по тротоарите с тебешир! Ами това гърди ли са? Не може да разбере човек на какво приличат, на пъпеши или на чушки за туршия. Коремът — част от кил на прогнила лодка. А краката? Туй не са крака, а конски пищяли! С удоволствие бих прострелял туй плашило, но аз съм деликатен човек и няма да го сторя. Аз, приятелю, уважавам твоя вкус!

— Тази картина — каза Канотие с усмивка, от която излизаха езичетата на една дузина отровни змии, — тази картина, приятелю, е нарисувана от най-великия съвременен художник и струва петдесет хиляди долара, ни цент по-малко!

— Пък аз бих заповядал да ударят на този художник петдесет пръчки на голо, а картината му да хвърлят в морето! Хе, хе!… Знаеш ли, приятелю, какво ми дохожда наум? Ако цамбурнем туй безобразие в нашия Атлантик, всичките му акули ще избягат до една в Пасифика!

— Недейте, моля ви! — опита се да влезе в тон с него Леон Холдщейн от „Евростал“. — Толкова много акули, и само една шепа японци! Акулите ще излапат японците и тогава ще останем без конкуренти. А живот без конкуренция живот ли ще е!

— Е, не бойте се, до туй свято чудо не ще стигнем! — обади се Крист Дьоламаре от „Силветийска стомана“. — Янките не ги ли туряте в сметката? — Крист Дьоламаре никога не ги забравяше, те и насън го преследваха, защото винаги му размътваха сметките по световните пазари.

— По днешни цени — каза Леон Холдщейн — един японец струва колкото двама американци. Защо в такъв случай един долар струва много повече от две йени?

— Господа — обади се Марсел Канотие, комуто гневът заради картината беше започнал да минава, — не забравяйте, че вие живеете под един покрив с „Манхатън Банк“, а туй означава нещо все пак.

— Лесно ви е на вас, защото не продавате стомана — въздъхна Крист.

— Само аз си знам на какъв огън се пържа заради тази „Манхатън Банк“ — махна с ръка Холдщейн от „Евростал“.

— Не забравяйте, господа и скъпи гости — каза Канотие, този път с привичния си пълзящ глас, — че богу е било угодно да живеем всички под едно небе, а това е небето на долара! — Той помълча и допълни: — И че Атлантическият океан е наша обща граница!

— С акули или без акули, но обща граница, дяволите я взели! — подкрепи мисълта му Жозеф Берклей, като удари с юмрук по масата и изгледа с дружелюбен поглед своя опонент.

— Както и да пъшкаме от долара и да негодуваме, нека не забравяме, че с по-висок лихвен процент никой не ни е глезил досега! — напомни на компанията Канотие.

Всички се умълчаха. В думите на Канотие имаше истина, която галеше ухото като шумолене от броене на банкноти; но тя съдържаше и видение на небостъргач, който неприятно скърца и се пука, и навяваше страх, че някой божи ден може да се срути и да се превърне в съсипни. Понятието „висок лихвен процент“ беше като златна пара̀ с две лица. На едното лице, на езито, да речем, бог Меркурий изсипваше върху главите на присъствуващите чувал с жълтици, а на другото лице, на турато например, онази, безоката, размахваше безжалостно зловещата си коса…

Ето защо всички се умълчаха, макар думите на Канотие да прошумоляха приятно, като броенето на хубави пари.

 

 

В този наситен с вътрешен драматизъм момент вратата на специалната каюткомпания рязко се разтвори и още по-рязко биде затръшната. Това действие се повтори три пъти. При първото явление от действието пред погледите на замислените нотабили се появи Елизабет — една богиня, както се казва в оперетата на Офенбах, но не разсъблечена, а облечена в спортен костюм, с едно червено кожухче отгоре, гарнирано с кожички от сребърна лисица. Богинята изглеждаше свръхвъзбудена, очите й гледаха гневно, а устицата й потрепваше като пеперуда, забодена с карфица върху дъска.

Тя каза с висок глас на изумените нотабили:

— С убийци не желая повече да пътувам! Искам да се върна назад!

Баща й, кралят, начаса си помисли, че някой иска да убива дъщеря му, и мигновено пъхна ръка в десния джоб на широкото си сако. Той измъкна оттам една „Берета“, автоматична, последен модел, и гръмогласно попита, размахвайки пред гърдите си страшното оръжие:

— Кой е тоя тип, дъще, дето си позволява? Аз на него мога ли…

Едва беше доизрекъл последната дума на нецензурната си закана, вратата на каюткомпанията рязко се разтвори за втори път — и през нея нахълта един висок и нежен хубавец, почти кьосе, изваден току-що сякаш от страниците на някой младежки моден журнал.

— Татко! — извика младият човек с тънък тенор, обръщайки се към Крист Дьоламаре от „Силветийска стомана“. — Тази нахалница — посочи той с глава към Елизабет — ми удари шамар!

Едва сега нотабилите забелязаха, че младежът държеше с двете си ръце една дълга едноцевна пушка.

Двете явления на това неочаквано и незапланувано действие бяха последвани от също такава още по-неочаквана интермедия. Изведнъж в салона се появи режисьорът Енрико Бертрано, но присъствуващите можаха да го забележат чак когато кинематографистът се покачи на един стол и започна да снима с миниапарат развиващото се пред очите му събитие.

— Как си могла, дъще? — сконфузено каза Жозеф Берклей, като побърза отново да скрие опасната „Берета“ на мястото й.

— Но, татко! — възкликна Елизабет. — Той стреля по делфини, той се развлича, като убива делфини!

— Вярно ли е това, Ед? — запита с леден глас Крист Дьоламаре.

— Не е съвсем вярно, татко — отвърна Ед. — Аз стрелям по делфините с гумени куршуми!

За втори път в тапицираната с махагон специална каюткомпания настъпи тишина. Предишната тишина беше предизвикана от неприятни размисли, а тази се появи като изпарение, бликнало от вряща преизподня. Гумени куршуми! Демонстрации, схватки, комунисти — преизподнята се появи като на някакъв невидим екран. Гумени куршуми! Дори човек с развито въображение друго не можеше да си представи освен прикрити опити на полицията да смаже с „уж“ безкръвни средства акция на „бунтовни елементи“, преди да открие срещу тях истински огън. Гуменият куршум, когато парнеше главата, окото, гърлото, вършеше същата поразия, както истинският куршум. Но вършеше тази поразия подло, без да пуща понякога капка кръв.

— Хм, хм! — пръв излезе от света на неприятните видения Марсел Канотие. Той протегна ръка към италианския режисьор и го повика с показалеца си: — Вас как ви казваха… Бертрано, нали? Е, добре, господин Бертрано, дайте ми, моля ви се, вашата машинка! За момент!… Така, благодаря! И вие, господин младши Дьоламаре, предайте ми, моля, вашата пушка!… Хм!… Благодаря. — Той натисна един от бутоните на командната масичка, където седеше, и на появилия се първи капитан на яхтата нареди: — Бъдете любезен да вземете тия неща, господин Фор, и да ги заключите в корабния сейф. Но преди това ще си направите труд да извадите филмовата ролка от машинката на господин Бертрано и ще я предложите на вниманието на делфините, за да се порадва госпожица Елизабет. Тези неща, господин Фор, ще бъдете така добър да върнете на собствениците им — господата Бертрано и Дьоламаре младши, — когато се върнем обратно в Тива!

Щом младите се качиха отново на палубата и нотабилите останаха сами, Берклей се провикна:

— Кръвта вода не става, господа! Госпожа съпругата ми е същата — тя не позволява едно перце да падне от перушината на проклетите й папагали! Аз сякаш предчувствувах, дявол да го вземе, че това пътешествие няма да мине съвсем без кръв, и затова не я взех със себе си, но Елизабет!

— Гумените куршуми, доколкото знам, не пускат кръв! — каза Крист Дьоламаре.

— Оставете тия гумени куршуми, за бога! — ненадейно изскочи от кожата си Марсел Канотие и като че ли за няколко мига се смали и стана още по-дребен. — От някой и друг ден нататък за това ще четем всеки ден по вестниците! — Гласът му засъска, сякаш всичките ония змии, които се бяха потулили в гърлото му, надигнаха застрашително глави. — Аз ви казвам: ще четем за това всеки ден по вестниците! Аз исках по този въпрос да поприказваме след хубавата закуска, която съм заръчал да поднесат след малко. Но като богу е било угодно да започнем с деловия разговор по-напред, нека започнем! Аз затова съм поканил господин Натаниел Рошфор, председателя на парламентарната група на нашата партия, за да обсъдим заедно с парламента някои неща. Вие знаете, господа, че що се отнася до инфлацията, ние ще продължим борбата си с нея, като прилагаме принципите на нашата монетарна икономическа политика, тоест повече стоки на пазара, по-малко пари в кесиите на гражданите от народа и преди всичко повече износ. Това ще предизвика навярно, поне на мен тъй ми се струва, едно увеличение на стачките и безредиците, защото, както знаете, народът мисли и живее „от ден за ден“, а не гледа в перспективите на бъдещето. Ако днес има на софрата си голямо парче бифтек, за човека от народа животът е красив. Ако утре, по едни или други причини парчето бифтек го няма — той излиза разярен на улицата и иска да събаря властта.

— Искат да събарят социалния строй, вагабонтите! — обади се Берклей.

Канотие продължи:

— Нещата се усложняват и от едно друго обстоятелство. Много наши фирми основаха смесени дружества в трети страни. Например „Силветийски петрол“ построи рафинерии в Африка, купува нигерийски петрол, рафинира го на място, и много по-евтино, отколкото тук, в Тива. Така ли е, приятелю Берклей?

— А че как иначе? — повдигна рамене Берклей.

— Затова, разбира се, ти ще освободиш част от твоите хора в Тива, а с другите ще си помислиш какъв нов трудов договор да сключиш. Нали?

— Има си хас! — засмя се Берклей.

— Така ще постъпи и химията, и електрониката, и прочие. — Той помълча някое време, сетне кимна към Натаниел Рошфор от Силветийския парламент: — Струва ми се, че разбирате какво искам да кажа, нали, господин Рошфор?

Натаниел Рошфор се изправи от мястото си, макар че беше по-удобно да говори седнал. Той беше тънък и висок блондин, с лице на пенсиониран актьор, играл поне две десетилетия роли на първи любовник.

— Аз мисля — рече той, като прекара пръсти през посивелия си перчем, — че закон за ограничаване на стачките и за нови трудови договори следва да бъде издаден от новото народно събрание, тоест след изборите.

— Съвършено правилно мислите — усмихна му се скъпернически Канотие. — Разбира се! Но сега, господин Рошфор, нашата партия има абсолютно мнозинство, а след изборите мнозинството ни вероятно ще бъде относително. Ще трябва да се съобразяваме с разни коалиционни приятели, сътрудници и прочие. Впрочем ваша работа. Аз изказвам само някои съображения. Помислете по тях!

— Непременно ще помислим, господин Канотие! — поклони се Рошфор и чинно седна на мястото си.

Към него се извърна Берклей.

— Смутителите на реда да се хванат за гушите още сега! — рече той с помрачняло лице. — На мен под краката огън гори, за кога да чакам? Като влезем в коалиция със социалистите ли? Ами знаете ли вие какви налудничави глави пръкнаха сред тия социалисти? Сега му е времето, господине, сега и — край!

— Не се тревожи, приятелю, нашата партия е достатъчно мъдра, за да съобрази кога и какво трябва да се направи, за да бъде на Силвеция добре! — Канотие се усмихна широко и направи красноречив жест към вратата: — Каня всички ви в трапезарията на празнична закуска, господа!

2.

Земята на Канотиеевци беше отдалечена на 30 километра от атлантическото крайбрежие и се простираше в югозападния ъгъл на оксиленската страна. Не беше ни обширна, ни малка, сто хектара ливади, хълмове, кестенови и портокалови горички. В средата се намираше солидна, продълговата сграда, с открита веранда и балкони, построена от дядото на Марсел преди около един век. Сред рядка кестенова горичка се издигаше друга постройка, по-малка, която силно подражаваше с външността си на доминиканските манастири. Беше дигната от бащата на Марсел в промеждутъка между двете световни войни. Той беше борсов вълк, но в личния си живот беше по-ограничен от най-ревностния пуританец. През една ливада по-нататък се кипреше архитектурното творение на последния канотиеевец — Марсел. По размери тя беше най-малката от вилите и напълно отговаряше на неговата любов към сюрреалистичния стил. Покривът й беше килнат надясно, като каскет на пийнал актьор от авангарден театър, а балконите й се кривяха насам и натам — актьорът от авангардния театър правеше големи усилия да заобиколи, да речем, някакъв уличен фенер.

От рибарското селище Шарте, в чието заливче акостира „Анемона“, гостите бяха извозени до „Пленерия“ с две автобусчета и няколко леки коли. Въпреки сюрреалистичните си увлечения Канотие обичаше реда, затова нареди съпружеските двойки да се настанят в централната сграда, дъщерите и гостенките в манастирската, а синовете и ергените, като Енрико Бертрано — в оная, с килнатия покрив. Беше заповядано обядът да се сервира в голямата магерница до манастирската сграда и навярно щеше да мине много весело, ако половин час преди гостите да насядат по скамейките, Марсел Канотие не беше получил тревожна радиограма. От централната префектура на департамента му съобщаваха, че селските вълнения, обхванали винопроизводители и овощари, а това беше многохиляден народ, са се разпространили като пожар и в района, където се намираше „Пленерия“. От префектурата настойчиво съветваха Марсел Канотие да отплава обратно за Тива най-късно на следния ден. Други мъже, когато силно се вълнуваха, побледняваха или посиняваха, или почервеняваха от възбуда; Марсел почерняваше. Той и по тен си беше мургав, но когато силно се развълнуваше, ставаше черен; или почти черен. Това се случи и сега, след като прочете радиограмата на префекта.

Дълбоко заблуждение ще бъде, ако си помисли човек, че той се развълнува толкова силно поради обстоятелството, че трябва да връща гостите си предсрочно в Тива, че е принуден да съкращава удоволствията на замисления празник. Хубаво щеше да бъде празникът да се отпразнува според правилата на голямата игра, с един канотиеевски „бал с маски на зелено“! Това щеше идеално да се съгласува с килнатия каскет на сюрреалистичната му вила. Но по дяволите! Дори да беше гощавал гостите си през целия им престой в „Пленерия“ с гъбена чорба и яхния от бял фасул, гостите пак щяха да му се усмихват любезно. Какво ще правят! Истинската си сила те взимаха от него и без него щяха да заприличат на безпомощни шатри в пустиня, всеки по-силен вятър можеше да ги отвее на възбог!

Така че той не измени цвета на лицето си заради своите гости, когато прочете тревожната радиограма на префекта. „Хе, хе! — както се смееше тоя славен крал, тоя див човек на парите, Берклей. — Хе, хе, гостите! Голяма работа.“ Де да беше само до гостите!

Голямата работа бяха селските вълнения на силветийския Юг. Целият селски Юг се надигаше срещу Общия пазар, срещу земеделската политика на ЕИО. За да осигури конкурентни цени на стоманата, химията и електрониката, откъдето идеха големите пари, Канотие беше „отчупил“ от цените на виното и овошките, защото, за да получиш „нещо“, трябва да предложиш и да дадеш „нещо“, такъв беше неписаният закон. Тоя закон хората от родната му Оксиления не разбираха или не искаха да разберат и затова се надигаха, протестираха, бунтуваха се. Замахваха с пестник под носа му. Как да не стане по-черен, отколкото беше!

Той намери Берклей и след кратко съвещание двамата решиха да не казват нищо на гостите по време на обяда, а привечер да ги вдигнат „по тревога“ (изразът беше на Берклей) и да поемат обратно за пристана Шарте.

 

 

Но нали освен скачването на небесните кораби нищо друго не става „точ по точ“, според предварителния план, така и завръщането към пристана Шарте далеч не се осъществи толкова безметежно, както бяха предвидили двамата приятели.

След сития обяд, пренатъпкан с кулинарни изобретения и „невотета“ и полян обилно с южни вина, едни от гостите отидоха да спят, а други се запътиха към тревните площадки за голф и облицованите със зелен мрамор басейни за плуване и скачане от трамплин. Повечето младежи тръгнаха за водата.

Каквото имаше да чуе и да изпита от Енрико, Елизабет го беше чула и изпитала вече, настъпваше поредната досада, а тя водеше като вързани за кучешка каишка поводи за спречкване, малки скандали и опити за устройване на „мръсни“ номера. Наближаваше време да му даде пътя и както винаги ставаше в такива случаи, раздялата трябваше да се съчетае с някакво събитие от „неординерен“ характер. Как иначе щяха да останат в паметта й тия два месеца, които щедро му беше отделила от времето си, ограничено до нищожни размери в периода, когато се прощаваше с младостта си!

Тя поиска от управителя на имението да й заеме за един час спортната си кола, което той направи с голямо удоволствие. Кой можеше да бъде тоя, дето щеше да си позволи да откаже на госпожица Берклей? Управителят любезно й благодари, задето му беше дала възможност да й услужи.

А тя покани своя спътник да седне до нея и когато стигнаха края на последния, най-дългия басейн, дето граничеше със самата източна граница на имението, усмихнато му рече:

— Ще се състезаваме в два тура. Който пръв стигне при втория тур това място и пипне с ръка тоя бордюр, той печели състезанието. Загубилият — тя повдигна пръст, — загубилият ще обиколи два пъти басейна гол. Съвсем гол!

— Но аз нямам бански! — каза колебливо Енрико.

— И аз нямам! — махна с ръка. — Но във водата и без това не се вижда почти нищо! — И понеже наблизо ги зяпаха група младежи, сред които стърчеше и голобрадият син на Дьоламаре, убиецът на делфини, тя заповеднически им махна с ръка: — Марш двадесет крачки назад!… Марш или ще ви погна с колата, дангалаци!

„Дангалаците“ знаеха, че Елизабет Берклей не се шегува, помнеха шамара й върху бузата на Дьоламаре Младши, затова отстъпиха, като добросъвестно изброиха точно двадесет крачки.

Тя се съблече, остави дрехите си върху седалката, направи същото и с дрехите на Енрико, заключи дръжката на портичката и надяна ластика с ключето над дланта си. После и двамата се изправиха на бордюра. Тя изброи:

— Едно, две, три!

На „три“ тялото й полетя към водата с изпружени напред ръце. Сякаш слънчев лъч, от тия, дето се накланят вече към хоризонта, се превърна за миг в божествена материя и се мярна във въздуха, като видение, излязло от витражите на средновековния художествен музей. Този музей се намираше в южна Тива, на стотина метра от мраморния дворец на „Силветийски кредит“.

Спонтанен вик на възторг се изтръгна от групата на „дангалаците“.

Настъпваше кротък, малиненочервен залез. От хълмовете се спусна лек ветрец, въздухът замириса на портокали. Приключваше втората беритба на тия плодове, които заедно със сладкото грозде правеха от Оксиления земен рай.

А в басейна, дълъг около двадесет и пет метра, се разиграваше борба, сякаш на живот и смърт. Италианецът плаваше с гмуркания и изхвърляния, половината във водата, другата половина във въздуха, изглеждаше опитен плувец, но къде можеше да се сравнява с Елизабет, която беше израснала в съседство с океана! Къде можеше да мери опитност с нея, която рядко започваше деня, преди да проплува поне две мили около Жобер! Ръцете й загребваха водата мощно и бързо, като автоматични гребла, движени от двутактов мотор, тялото й се плъзгаше устремно, бързоускорително, сякаш набираше, а не изразходваше сили.

И така тя надмина с почти пет метра Енрико при първия тур, а при втория тур го остави подире си с около десет. Като се изкачи първа на бордюра, тя се извърна към него и му извика:

— Стой тука, ще ти донеса една носна кърпичка за „лозов лист“!

Но Енрико едва ли я чу, защото думите й бяха заглушени от гръмогласното ура на „дангалаците“, които бяха наполовина съкратили разстоянието, което ги отделяше от нея. Тя не им обърна никакво внимание, като да не съществуваха, стрелна се към колата, светкавично отключи ръчката и докато затваряше вратичката с лявата си ръка, с дясната запали мотора. Стартира бясно, но не по посока на младежите, те за всеки случай мигновено бяха се разбягали встрани, а по насипаната с дребен чакъл алея, която водеше за централното шосе.

След стотина метра тя излезе на шосето и с опасна скорост зави наляво. Измина така два километра, спря, без да гаси мотора, и успя да облече това, което можа да навлече отгоре си. Другото захвърли през прозорчето на вратата, а към дрехите на Бертрано дори не хвърли поглед.

Началникът на гарата я уведоми със студена любезност, че бързият влак няма да спре, както е предвидено в разписанието, а ще мине транзит поради „събитията“, но тя с небрежен жест му показа визитната си картичка и тогава той промени мигновено поведението си. Изтича в апаратната и там даде някакви строги и бързи разпореждания на подчинените си. Касиерът й осигури в спалния вагон първокласно купе.

Тя мушна солидна банкнота в ръката на пазача и го помоли да се погрижи за колата от „Пленерия“.

След четвърт час бързият влак за Тива спря запъхтян на гарата. Влакът престоя толкова, колкото беше необходимо на Елизабет да се качи в своя вагон.

Ние не знаем дали Жозеф Берклей беше посъветвал дъщеря си да напусне по-рано „Пленерия“, да не чака неизвестностите, които щяха да настъпят със свечеряването, а да препусне с колата на управителя за гарата и да вземе влака за Тива по залез. Но дори да беше й дал такъв съвет, той ще е действувал от предпазливост, от чувство за подсигуряване, от бащински инстинкт. Ако ще е предвиждал съзнателно часа на бедата, сам е щял да предприеме всичко, каквото трябва, за да излезе от водата сух.

И така, докато Елизабет гонеше гарата, събитията около „Пленерия“ започнаха да се развиват с фатална и с неочаквана от никого бързина.

 

 

Четвърт час преди залез-слънце частният секретар на Марсел Канотие поднесе на шефа си следната радиотелеграма:

„От префекта, до Марсел Канотие. Изпращам ви незабавно личния си вертолет, който ще ви пренесе спешно до Шарте, където е акостирала «Анемона». Предупредете вашите гости да чакат полицейските автобуси, да не тръгват без полицейска охрана, тъй като всеки момент подстъпите за Шарте и за гарата могат да бъдат прекъснати от размирниците. Моля да се избягват стълкновения и особено — употреба на огнестрелно оръжие.“

Отново лицето на Канотие потъмня. Този път черният цвят лежа на кожата му повече от минута. През това време той мълча със стиснати зъби, загледан втренчено през прозореца на малкия си салон. Беше отседнал във вилата си с килнатия покрив, а в същия този салон висяха две прочути картини на „най-великия живописец на века“.

На затревената площадка срещу прозореца Жозеф Берклей и Дьоламаре играеха с увлечение голф.

После той излезе навън, повика Жозеф Берклей и насаме му прочете радиограмата на префекта. Когато стигна до последното изречение, над главите им забръмча малкият като бръмбар личен вертолет на префекта.

— Мръсници и негодници! — изруга Жозеф Берклей и размаха юмрук. Той размахваше юмрук по посока на необозримите далечини, които залезът беше обагрил със синьо-розова виделина. — Отпусне ли човек юздите на тия нехранимайковци, южняците, те му се качват на главата! Нищо по-разпасано няма от южняшкия народ!

Машината се приземи и докато витлата и още се въртяха, от кабинката й беше спусната коленчата стълбичка, която се разгъна във въздуха, преди краищата й да допрат земята.

— Събери гостите в централната сграда, заключи вратите и не ги отваряй, докато пред тях не застанат полицейските автобуси! — рече наставнически Канотие на своя приятел, като поглаждаше същевременно безупречния възел на яркожълтата си вратовръзка. И изведнъж протегна ръка: — Ако обичаш, подай ми мъничко пистолета си!

— Защо ти е? — запита машинално Берклей, като доверчиво му протегна оръжието си.

— Сложен ли е предпазителят?

— Разбира се!

— Ще ти го върна в „Анемона“! — рече Канотие, като прибра оръжието в джоба си. И ситнейки с късите си крака към дуралуминиевата стълбичка на миниатюрния вертолет, подхвърли през рамо: — Запазете спокойствие, приятелю, и до скоро виждане в „Анемона“!

— Всичките южняци сте една стока! — провикна се подире му Берклей. Той плюна в краката си, неприятно засегнат повече от Канотие, отколкото от „разпасаните“ оксиленски винари и овощари.

Но през следващия час, един дълъг час, това му впечатление се поизмени доста.

 

 

Енрико Бертрано стоически очакваше Елизабет. Той седеше гол на бордюра, размахваше лениво стъпалата си в бистрата вода и с досада отговаряше на въпросите, които му задаваха развеселените младежи. Едни много любопитствуваха защо той и Елизабет бяха се състезавали не почти, а съвсем голи, други се хилеха идиотски и нагло го питаха дали прави разлика между облечена и разсъблечена жена, и така нататък. Идеше му да стане и с прави удари, и с леви и десни да разбива ченетата на тия мамини синчета, но знаеше, че татковците им после ще го хвърлят на акулите, тоест на лихварите, които правеха досиетата с неговите продуценти или им даваха назаем пари. Освен това всяка измината секунда като че ли отваряше по една клапа в душата му и от дупките подаваха глави като мишлета страхове и опасения на човек, много видял и много патил. Какво ли не можеше да хрумне на една разглезена и дръзка жена като Елизабет, която живееше навярно със съзнанието, че може всичко да си позволи? Да офейка с дрехите му, а после да каже: „О, Енрико, извинявай, аз просто забравих!“ Какво бяха „енриковците“ за жени като Елизабет? — тъжно мислеше Енрико Бертрано и не с две, а с четири уши се ослушваше да чуе дали не иде вече дяволската спортна кола.

И ето най-после по алеята се зададе шум, но той съвсем не приличаше на оня, който очакваше! Шумът от спортната кола беше нещо средно между съскане на мех и въртене на орехотрошачка, а тоя, дето се търкаляше по чакълестата алея, взимаше направо ума. На няколко крачки пред басейна се закова петтонен камион, подире му дъднеше гъсеничен трактор, а зад трактора непрекъснато прииждаха нови камиони и трактори от всякакъв вид. Въздухът посиня от изгорели газове и стана стипчив.

Още щом видяха камиона да се задава, младежите се пръснаха като ято врабци и всеки хукна презглава към голямата поляна, където се намираше централната сграда на имението.

Енрико Бертрано остана сам. Неловко му беше да се изправи гол, затова продължаваше да седи на бордюра с потопени стъпала във водата.

От стоманената платформа на първия камион наскачаха група мъже.

— Ти кой си? — запита го грубо с южняшки акцент един от мъжете. Той не беше скочил от платформата, а беше слязъл от кабината на камиона, като по-важен. От обветреното му лице се излъчваше енергична деловитост на човек, който ръководи полски работи, тъмните му очи гледаха съобразително и пресметливо. — Кой си ти? — повтори той.

Енрико обясни.

— Ами защо си гол?

Енрико смутено смънка нещо.

— Не е редно! — каза мъжът. — В светото писание е казано, че човек може да се показва гол само пред жена си и пред курва, иначе е неприлично. Развратно племе сте вие, от киното! — После изведнъж мина на делови въпроси: — Кой излетя одеве с вертолета?

Бертрано не беше забелязал никакъв вертолет.

— Може би Черния е излетял!

Бертрано не запита кой беше „Черния“, но се досети.

Сетне мъжът полюбопитствува какви други по-едри риби има в „Пленерия“ и като чу името на Дьоламаре, доволно потри ръце в омасления си дочен комбинезон.

— И тоя Дьоламаре е един от тайфата, дето чрез „Фрут къмпани“ ни продадоха за няколко сребърника на ЕИО! Ще си поговорим с тия вагабонти! — Той се извърна към Бертрано: — Марш на платформата, богохулнико! — И с широки крачки се запъти към кабината на камиона.

Част от моторизираната колона — камиони, трактори и една цистерна, тръгна за гарата, а два камиона, начоколени с народ, и пет трактора, всичките гъсенични, се запътиха за центъра на „Пленерия“.

Тежък и заплашителен дъднеж и гъста пушилка надвиснаха над централната поляна на „Пленерия“. Гостите до един бяха се събрали в салоните и стаите на двуетажната старинна сграда. Двукрилата дъбова порта беше заключена.

Пришълците наскачаха от машините, а Бертрано хукна към вилата с килнатия покрив.

— У-у-у! — подвикнаха насмешливо подире му.

Тоя, дето беше разговарял с него, заблъска с юмрук по дъбовата порта:

— Ей, отворете!

— Не сме ви канили на гости, за да ви отваряме! — отговори му отвътре Краля. В гласа му като че ли изтракаха със зъби една глутница вълци. — Да се омитате оттук, докато е време! — закани се той.

— По-кротко, приятелче, по-кротко! — каза мъжът. — Името ми е Алфонсо Килано, от Монферани. Всички сме мирни лозари и овощари от областта.

— Какво искате, дявол да ви вземе? — попита Жозеф Берклей.

— Ако дяволът дойде, твоята душа ще извади най-напред, господине, затова не споменавай толкова често името му, разбра ли? — на свой ред повиши глас Алфонсо.

Той направи знак с глава на най-близкия от трактористите и трактористът го разбра отлично. След половин минута, дъднейки и скърцайки с веригите си, стоманеният колос едва допря, всъщност едва докосна дъбовата порта и тя се огъна и изстена, сякаш бяха изскубнали душата й. Бездруго, ако докосването беше малко по-чувствително, тя или щеше да изхвърчи от пантите си, или щеше да се раздроби на трески.

Отвътре изпищяха жени, а Жозеф Берклей се провикна:

— Вие не сте мирни лозари и овощари, ами пладнешки разбойници!

Прадедите келти се пробудиха в душата му, светът почервеня пред очите му и той протегна ръка, отключи. Видя пред себе си част от булдожката муцуна на трактора и искрящите очи на Алфонсо, които го пробождаха като шишове. Но навярно и неговите не са гледали по-добронамерено, защото южнякът отстъпи половин крачка и се понаведе, за да посрещне внезапно нападение.

Но Жозеф беше любител на пистолетната стрелба, нямаше никакъв вкус към ръкопашни боеве, затова се задоволи да каже, както беше разярен:

— Хайде да ви видя куража, дяволи! Газете!

На това рицарско предизвикателство Алфонсо отговори в пълно съзвучие със своето положение на стопанин, ощетен застрашително от ниските изкупни цени:

— На оксиленци кураж никога не липсва, туй сме го показвали на света много пъти! Тъй че не ни подканяй, господине, ние си знаем работата. Но по-напред искаме да ни кажете защо се подигравате с нашия труд. Де го този наш съгражданин Канотие, когото ние наричаме „Черния“? Офейка с вертолета на префекта, а? Тоз Канотие е най-големият банкерин в Силвеция и той дърпа конците на всяка работа, когато се касае до цени. Той дърпа конците и в ЕИО-то, туй ние го знаем! За да отвори път на стоманата по чуждите пазари, той е отворил нашия пазар за чуждото вино и чуждите портокали и маслини. А нашето вино и нашите портокали и маслини е изпратил на дявола, тоест дал е нареждане на „Фрут къмпани“ да изкупува тия неща на безбожни цени и да ги хвърля в морето и на свинете. Туй, господине, политика ли е, питаме ние?

— Каква политика! Туй е направо съсипия! — подаде глава от кабината трактористът, дето беше подпрял дъбовата порта. — С шепата си, дето ни дава „Фрут къмпани“ — продължи той, — нафта ли да купувам за машините, или хляб за семейството!? Или гащи за дирника си? Как си мислите вие? — закани се той с глава на Жозеф.

— Аз си мисля — каза Жозеф, — че каквото прави Черния, е добро за Силвеция, а щом е добро за Силвеция, то е добро и за вас!

— Вие се подигравате, господине! — мрачно го изгледа Алфонсо.

— Я ме оставете на мира! — със също такъв поглед го измери и Жозеф. — Аз купувам и продавам петрол, нищо общо нямам с вашите вина, портокали и маслини!

— О-хо-о! — почеса се по тила трактористът. — Виждаш ли, Алфонсо, на каква важна птица сме налетели? Та тоя „Силветийски петрол“ е на негова милост! — Той се извърна към Жозеф: — Я ми кажи ти, защо тази година на два пъти повдигна цените на газьола и смазочното масло?

— За да повиша, господинчо мой, надниците на твоите другарки и другари, които работят в моите рафинерии. И те искат да носят гащи на дирниците си и да осигуряват на семействата си хляб!

— Ами да беше отчупил мъничко от печалбите си, вместо да увеличаваш цените, твойта мама! — избухна трактористът и изпаднал в някаква внезапна еуфория, натисна съединителя и запали мотора на машината.

Няма да гадаем какво щеше да последва, ако беше протегнал ръка да превключи на скорост. Пък и няма смисъл, защото историята не се създава от предположения, а от действителност. Ние не знаем каква щеше да бъде действителността, ако трактористът беше превключил на скорост, какво щеше да се случи не само в „Пленерия“, но и далече зад нейните граници.

Когато трактористът протегна ръка към лоста на скоростта, на поляната ненадейно изскочи огромен кафяв бронетранспортьор и като морско чудовище, клатушкайки се и с насочени дула на две тежки картечници, полетя към скупчилите се хора и машини. Той беше заобиколил колоната откъм десния й фланг и появата му беше толкова неочаквана, че хората не успяха дори да се уплашат. Те просто се втрещиха на място, загубиха, както се казва, „ума и дума“.

Бронетранспортьорът спря на пет крачки от трактора, който беше залепил муцуната си за портата на централната сграда на „Пленерия“. От рупора му прозвуча дрезгав командирски глас. Командирът на машината заповядваше на всички и на всичко — на машините и пришелците — да се оттеглят незабавно зад пътя и да направят място за двата рейса, които чакаха край кестеновата горичка.

Вцепенението напусна хората така бързо, както ги беше налетяло. Будни и темпераментни южняци, те веднага разбраха, че насреща си нямат голяма сила: освен бронетранспортьора от префектурата бяха изпратили за охрана на гостите едно малко рейсче, от което слязоха дванадесет полицаи, въоръжени с автомати. Бронетранспортьорът беше страшен, разбира се, но полицията едва ли щеше да се реши да го използува; влезеше ли подобно тежко оръжие в действие — това означаваше бездруго гражданска война. Една сериозна война не влизаше в сметката и на двете страни.

Ето защо двете „партии“, които вече бяха се срещали на кръстопътища и по гари, мълчаливо избраха стратегия, която не носеше никому полза, но и не причиняваше кой знае каква вреда. Винарите и овощарите освободиха пътя, който водеше за шосето, но не се изтеглиха оттатък, а се скупчиха отстрани, така че гостите, качвайки се в автобуса, непременно трябваше да минат покрай тях. И те минаваха, като се стараеха да изглеждат спокойни и сигурни в себе си, но повечето бяха побледнели. Особено мъжете бяха изменили цвета на лицето си, жените се държаха с повече достойнство. От време на време по посока на автобуса политаше по някой презрял домат и улучваше някого, и тогава началникът на полицейския взвод се провикваше: „Спрете, дяволи, ще стреляме!“, но по гласа му си личеше, че няма да последва никаква заповед за стрелба. Бертрано предизвика голям смях, защото слугите бяха го облекли в някаква жълта пола-панталон и червена, силно деколтирана дамска блуза.

Последен от гостите вървеше Жозеф Берклей. Както правят капитаните на потъващи кораби, той беше решил последен да се качи на спасителната лодка. Но достатъчно беше да се появи в полезрението на хората от двата камиона, за да се изсипе отгоре му не един, а поне десет задружни залпа от разкиснати домати. За няколко секунди доби вид на човек дълго търкалян в каца от доматено пюре. Все пак, преди да сложи крак на стъпенката, той повдигна юмрук и отправи към мъчителите си вулгарна псувня.

След около четиридесет минути, предвождани от бронетранспортьора и следвани от полицейското автобусче, гостите пристигнаха в рибарското селище Шарте.

Марсел Канотие, облечен официално, като за вечерен прием, поздравяваше гостите си и им изказваше съжаленията си за неприятната „случка“. „В сложни времена живеем! — казваше той. И добавяше, като накланяше леко главата си наляво: — Сами сме си виновни! Ние превърнахме демокрацията в социален абсурд, свободата — в слободия!“

Жалкият вид на Жозеф Берклей сви устните му в познатото и хипнотизирващо „колелце“, от което сякаш се подаваше понякога невидима, но съскаща змийска глава.

— Ръкопляскай, приятелю, навярно си доволен от състоянието ми! — изръмжа насреща му Краля.

— Така и очаквах, бедни ми приятелю, че тъкмо ти ще предизвикаш гнева на тълпата! — рече той на Жозеф и с елегантен жест му протегна блестящата страшна „Берета“.

— Защо ми е сега? — изгледа го свирепо Краля, чийто бял костюм беше станал марсиански-червеникав от улучилите го десетки презрели домати. — По дяволите! — изруга той, замахна силно и ядно захвърли оръжието в океана.

— Нищо, нищо, успокой се! — отново се усмихна с ужасната си усмивка Канотие. — Ако беше дал дори само един изстрел с тази опасна играчка, сега цяла Оксиления щеше да кипи като изригнал вулкан! Ще се съгласиш, приятелю, че подобно изригване преди изборите няма да бъде от полза за Силвеция и особено — за позициите й в Общия пазар! — Той помълча и този път, без да се усмихва, попита: — Ти си успял все пак да предупредиш Елизабет да вземе влака навреме, нали?

— Приблизително около времето, когато ти отлетя с вертолета! — на свой ред го настъпи Жозеф.

Повече от гостите не бяха успели да приберат в суматохата багажа си и понеже мнозина носеха по дрехите си червените дамгосвания на оксиленските лозари и овощари, Жозеф ги поведе към единственото манифактурно магазинче в Шарте. Дигнаха собственика на магазинчето от вечеря и със снизходителни шеги започнаха да обръщат стоката по рафтовете с главата надолу. Какво можеха да открият за себе си милионерските дъщери и синове в едно дюкянче, което задоволяваше скромните нужди на няколко дузини семейства на рибари? Конопени и платнени ризи и фусти за жените, дочени панталони и червени, груби фланели за мъжете! За госпожиците, които със строг режим на хранене поддържаха спортна линия, фустите излязоха по мярка, но за солидни мъже като Дьоламаре например два чифта рибарски панталони не можеха да поберат закръглените им кореми и задници. Дори младежите изглеждаха женствено заоблени в тия панталони, скроени за тесни ханшове и мускулести бедра. Само Жозеф Берклей и Енрико Бертрано бяха добре, първият поддържаше каубойска фигура, вторият си беше кльощав по рождение.

На тази рибарска компания беше сервирана вечеря — изобилие от миниатюрни деликатеси, рибни, месни, от дивеч и плодове — комай от всичките краища на света.

После най-главните „рибари“ — Канотие, Берклей, Дьоламаре, Холдщейн, генералните директори на електрониката, на химията, на самолетостроителната индустрия заедно с парламентариста Натаниел Рошфор — всички бяха поканени от домакина в специалната каюткомпания. Там запалиха пури, бяха им поднесени арманяк и кафе. Без много приказки, изразявайки общото мнение, Марсел Канотие заръча на Рошфор парламентът да приеме на специално заседание с екстрена бързина закон за ограничаване на стачките и на трудовите договори и закон за гъвкаво прилагане на работното време.

След това в каюткомпанията се заговори за коне и за жени.

Призори „Анемона“ пристигна в пристана „Свети Павел“.

Недовършен P. S.

На другия ден след описаните събития парламентарното мнозинство предложи силветийският парламент да бъде свикан след една седмица на извънредно заседание; управляващата коалиция внесе за обсъждане и приемане два законопроекта — за временно ограничаване на трудовите договори и на правото на стачки и за временно въвеждане на „гъвкаво“ работно време в промишлените предприятия и мините. Правителството беше напълно уверено, че предложенията му ще минат, тъй като само партията на Националния демократичен съюз имаше абсолютно мнозинство. Либералите и радикалите предварително заявиха, че ще гласуват „за“, като срамежливо обясняваха становището си с уж временния характер на законопроектите. Комунистите и „зелените“ протестираха бурно, особено комунистите марксисти, те организираха в северна Тива предупредителни еднодневни стачки и многохилядни демонстрации, които бяха разгонени както винаги с конни ескадрони и гумени куршуми. Но комунистите и „зелените“ имаха в парламента само 10% от гласовете, мажоритарната избирателна система им действуваше като прокрустово ложе, както и да се бореха, те не можеха да съборят нито едно правителствено предложение.

Само позицията на социалистите (30% от общия брой на народните представители) остана неясна до самия ден на гласуването. Ако всички социалисти гласуваха „за“, двата законопроекта щяха да се приемат с квалифицирано мнозинство, а такъв триумфален за олигархите вот щеше непременно да се отрази и върху хода на предстоящата изборна борба. Ето защо поведението на социалистите в парламента се очакваше с повишен интерес от цялото силветийско общество.

Два дни преди гласуването третият частен секретар на Марсел Канотие, който изпълняваше длъжността на шарже д’афер в личната му канцелария, срещна случайно Клод Полен на една изложба за породисти кучета. Двамата се отбиха в бирарията на парка, уж на по чаша бира, а разговаряха повече от час. Когато излязоха от бирарията, група журналисти се опитаха да изкопчат по някоя дума от двамата и донякъде сполучиха.

— Докъде стигнаха преговорите, господа? — запита фамилиарному и ухилен до уши представителят на в. „Република“?

— До мъртва точка! — отговори с кисела усмивка шарже д’аферът на Канотие.

— Тъй ли? — направи отчаяно лице завеждащият политическата хроника на „Република“. — Но защо, моля ви се?

— Защото — каза шарже д’аферът — аз съм по шпаньолите и друга порода кучета не признавам!

— Аз пък не отстъпвам по отношение на дакелите! — каза Клод Полен, макар да не разбираше нищо от кучета и да не можеше да отличи в никакъв случай, да речем, дакел от дог.

Този диалог беше доста нашироко коментиран от следобедната тиванска преса. „Република“ изказа мнение, че социалистите ще гласуват против законопроектите, за да направят мили очи на поддръжниците си в навечерието на изборите. Но на другата сутрин завеждащият политическата хроника на „Република“ беше уволнен. Това уволнение възбуди още по-силно духовете и мнозина тиванци се обзаложиха за „за“-то на социалистите. След сесията на парламента същите трябваше да захапят пръст, тъй като се оказа, че уволненият не е уволнен, а просто е преместен в сутрешното издание на вестника.

А Хораций? Какво правеше през това време нашумелият с успехите си водач на левите социалисти?