Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (6)

Глава IV
Из дневника на Хораций Йожен

Среща на една изложба

7 септември

Оня ден продадох микроскопа си. Втресе ме от мъка, лежах целия ден. Беше хубав инструмент, с увеличение — хиляда и петстотин.

Втресе ме не заради самия микроскоп, а защото имах чувството, че като се разделям с него — казвам „сбогом“ на оная част от душата си, която в най-хубавата ми възраст беше живяла с простите радости на човека и на природата и беше намирала удовлетворение в безкористното служене на най-„чистата“ наука, каквато представляваше естествената история. Стори ми се, докато закопчавах калъфа на микроскопа, да звучи наоколо ми траурният Шопенов марш, а когато тръгнах към асансьора — подире ми да тичат на невидими крачка божури и гергини, и бели хризантеми, и червени лалета, и нежни карамфили и всички уплашено да ме питат: къде отнасяш това?

С „това“, макар и с далеч по-малко увлечение, бях започнал да привиквам още от ранните си юношески години.

 

 

Преди да напуснат родния си град Люневил, баща ми и двамата му братя — фотографът Луи и адвокатът Андре — живееха заедно в старата фамилна Йоженова къща, една старовремска, но яка и масивна сграда от камък и смърчови греди, на три етажа, с голям салон на партерния етаж. В този салон по стар фамилен обичай се събираха вечерно време на кафе всички Йоженовци. И понеже Луи, най-възрастният, беше ерген, а адвокатът нямаше деца, аз се чувствувах толкова сам в този огромен салон, с таван от почернели обработени греди, колкото дори Робинзон не се е чувствувал на своя безлюден остров. От тия вечерни семейни сбирки в душата ми още е останала някаква утайка, нагар, който облепва стените на стъкления чайник, когато в него непрекъснато се вари силен чай: тъмнокафява, неприятна на цвят ръжда. Тя е всъщност още неизлиняла следа на две силни чувства, които са ме разтърсвали по онова време — болезнено състрадание към майка ми и страх, примесен с удивление спрямо „дивите“. „Дивите“ — така в нашия фамилен салон наричаха комунистите. Защо не ги споменаваха направо с името им, ами им бяха измислили този прякор — и до ден-днешен не мога да си обясня.

Майка ми беше „доведеният“ човек в Йоженовото общество, понеже беше дъщеря на беден писарушка от една съседна на Люневил паланка, а над всичко отгоре имаше брат, който членуваше при „дивите“ и беше лежал вече три месеца в затвора заради обида на „властта“. Тя беше красива и миловидна жена, но имаше крехка физика и затова често боледуваше. И макар да не беше донесла едно су зестра на баща ми, държеше се с едно мълчаливо достойнство, не свеждаше очи и не гледаше в краката си. Отбелязвам тази нейна тиха, но непоклатима гордост, защото стринка ми Лиза, съпругата на чичо Андре, беше една високомерна и нагла жена, с отровно хаплив език, тя не пропускаше случай да не уязви майка ми било заради плебейския й произход, било заради „дивия“ й брат. Чувствувах инстинктивно колко не на място си се намираше майка ми в големия Йоженов салон и затова винаги се въртях около нея, като че ли аз, малчуганът, можех да й вдъхвам някакъв кураж.

За да не правя впечатление с неуместното си присъствие, кротвах се в някой по-отдалечен ъгъл на салона и оттам само навремени отправях поглед към майка ми, да знае, че съм наблизо и да не й пука от стринка ми Лиза. Така аз слушах всяка вечер колко е близо до естеството на нещата Социалистическата партия и колко са чужди на естеството на нещата идеите на „дивите“, които не държат сметка за законите на живота, а искат да ги прескочат с помощта на насилие и диктатура. Представа за „насилие“ вече имах: стринка Лиза беше живо олицетворение на насилието и диктатурата в тоя дом, затова още от ония люневилски времена бях започнал да изпитвам антипатия и недобри чувства към „дивите“.

Все пак една вечер веселият чичо Луи ме забеляза в моя ъгъл, поклати многозначително глава и ме повика с пръст. Пламнах от смущение, но се престорих, че съм попаднал случайно на това място, и дори се прозинах, за да видят колко ми е скучно в този „техен“ салон.

— Тази заран какво правеше ти в градината между лалетата? — попита ме чичо Луи. — Какви тайнствени работи вършеше там?

Почувствувах се на моя територия и бързо се окопитих.

— Пренасях тичинков прашец от едни лалета на други, за да се получат нов сорт лалета, шарени! — отговорих аз.

— Хо, хо, хо! — засмя се гръмогласно чичо Луи. — Чувате ли — пренасял прашец! Хе, хе! Туй са глупости, момчето ми. Виж какво ще ти кажа аз, за да получиш едно шарено лале. Слушаш ли?

Той си беше пийнал тази вечер малко повечко, затова изглеждаше в отлично настроение.

— Слушам те добре, чичо Луи! — рекох аз.

— Ето какво, момчето ми, от твоя начин на опрашване няма нищо да излезе, ами виж и запомни аз какво ще ти кажа! Взимаш едно червено лале, то е мъжко. Взимаш едно бяло лале, то е женско. Слагаш ги да спят заедно, като ги покриваш с една добре изгладена носна кърпичка. За да им е топло!… Е, следващата година на това място ще поникне едно шарено, червено-бяло лале! Хо, хо, хо! Тъй стават тези работи, а не с пренасяне на прашец!

Майка ми се изчерви от неудобство и понечи да стане от мястото си, но стринка Лиза се провикна:

— Я не се прави на светица, миличка! Вие там, във вашата паланка, от деца ги знаете тия работи, защото пред очите ви стават, а тук ни продаваш свян!

— Момчето ще става естественик, трябва да знае някои тънки работи още отсега! — каза чичо Луи.

— Няма да става никакъв естественик! — провикна се чичо Андре. — Той ще продължи нашата фамилна традиция в политиката. Когато аз остарея — в негови ръце ще предам ръководството на люневилската Социалистическа партия! Йоженовци ръководят партията в Люневил от петдесет години! Чуваш ли? — извърна се той към баща ми.

Баща ми повдигна рамене и не отговори. От някое време той проявяваше все по-малък интерес към работите на партията. Струваше ми се, че дохожда от немай-къде на тия вечерни семейни срещи. Дали защото виждаше, че майка ми се измъчва в компанията на стринка ми Лиза, или беше започнал да изпитва безразличие към политическия живот?

Тъй или иначе, но още на другия ден той ми купи микроскоп с увеличение 250 пъти. Толкова се развълнувах, че ръцете ми се разтрепераха, цял час гледах лъскавата му тръба и не се решавах да я докосна.

Оттогава, та до оня ден винаги съм имал свой микроскоп. А ето че с последния се разделих и затова сега изпитвам чувството, че в живота ми е настъпил страшен прелом.

 

 

Моят бъдещ финансов министър си намери временна работа — осчетоводяваше вечер документите на едно комисионерско предприятие. Можех да постъпя някъде като градинар, но се задаваше конгрес, предстоеше ми да пътувам, да правя събрания и да държа речи. Аз бях ръководител на прочутия градски разсадник за лалета „Лалелия“, но там работех на обществени начала, не получавах никакво възнаграждение. Награда ми беше удовлетворението, че създавам малко радост за бедния гражданин на Тива, изсушен като цвете в хербарий от индустриалния порядък на нашия електронен век.

Оня ден Робер ми каза:

— Шефе, правете се на колебаещ се човек по отношение на единния фронт с комунистите марксисти. Единният фронт между леви социалисти и комунисти плаши ужасно буржоазията. Ако Марсел Канотие усети, че вие се колебаете по този въпрос, той веднага ще смекчи финансовия си терор над нас, за да не ни предразполага към единофронтовски настроения. Той знае, че дори левият социалист, когато има пари в джоба си, не е твърде предразположен към единофронтовство. Затова напишете една статия в „Народ“, която да се хареса на Шарл Дюбуа!

Аз се усмихнах кисело.

— Ако комунистите се откажат веднъж и завинаги от всякакви насилия и барикади и от всякакви пролетарски диктатури, аз с удоволствие ще им протегна ръка.

Случи ми се да прескоча същата тази заран до северна Тива, за да получа от издателство „Популярна просвета“ авторски бройки от брошурката си „Социализъм, а не миниреформизъм!“. Беше едва десет часът преди обяд, а в павилионите не можеше да се намери дори един брой от брошурата. По пътя срещнах неколцина мои съмишленици от „левите“. Те ми се усмихваха, стискаха ми ръка, казваха ми „браво, така трябва!“. А някои дори ме потупваха по рамото интимно, сякаш бяхме другарували от детинство. Срещнах и няколко души комунисти, от хората на Шарл Дюбуа. Боже господи! Те също ми се усмихваха дружелюбно, но много по-дружелюбно от всеки друг път. А това, което ми взе ума, беше начинът, по който някои от тях ме поздравиха — с вдигнат юмрук, както се поздравяваха помежду си! Сякаш бях станал изведнъж техен човек…

На връщане у дома, в южна Тива, не срещнах нито един комунист от партията на Дюбуа. Срещнах едного от „еврокомунистите“, стори ми се, че ми се усмихна насмешливо. А социалистите на Клод Полен, дето се изпречваха случайно на пътя ми — те до един ми кимаха с кисели физиономии, сякаш току-що бяха сдъвкали голямо парче лимон.

Изводът, който животът ми подсказваше съвсем непринудено, беше от ясен по-ясен: ако левите социалисти и комунистите марксисти се обединят в единен фронт — ние ще бием на изборите Националния демократичен съюз и ще си осигурим в парламента пълно мнозинство. Дотук — добре. А по-нататък? По-нататък общият ни път неминуемо ще се раздвои; революцията на Дюбуа минаваше през диктатурата на пролетариата, а моята революция — само през парламента.

За мен принципът на демократизма стоеше над всякаква политика. Древната атинска демокрация — това беше моят идеал.

 

 

Предстоеше ми да замина наскоро за провинцията, да провеждам политически събрания, затова вчера реших да се поразходя из южна Тива, да посетя любимите ми места и да им се порадвам; южна Тива беше мое родно огнище.

Най-много обичах да скитам из квартала, където някога баща ми държеше гинекологически кабинет, а чичо ми Луи — художествено фотографско ателие. Къщата и сега си е такава, каквато беше по онова време, масивна, двуетажна, близо до градината „Одеон“, която граничеше с очното отделение на медицинската академия. И сега лявото крило на къщата се заема от гинекологически кабинет, а дясното — от фотографско ателие, само че собствениците бяха други. Баща ми почина в деня, когато ме хабилитираха за кандидат на естественоисторическите науки, а майка ми — година подир него, от грип. Чичо ми Луи пък започна любовен роман с една своя клиентка на деветнадесет години, пропи се и се удави една нощ в река Нума.

След самоубийството на чичо ми в старата къща не съм влизал и не ми се влиза, но срещу градината „Одеон“ има аперитив с галерия, казва се „Гамбринус“, там понякога се отбивам и сега. Като ученик от последния клас на гимназията в този аперитив ходех скришом да пуша, а веднъж пак там ме спипа една опитна и красива проститутка, бях я виждал в кабинета на баща ми. Любовната нощ, прекарана в дома й, толкова ме уплаши и отврати, че една година след този случай ходех целомъдрен, като послушник в манастир.

И така, като скитах вчера безцелно по Булеварда на свободата, отбих се в една изложба на живописец абстракционист. Абстракционната живопис не ми допадаше, затова, след като се поразходих из салона и почувствувах, че скуката ме хваща за гърлото, побързах да си вървя. Но точно тогава в салона влезе Елизабет.

Боже господи! Ако слънцето, преобразено на жена, се беше показало пред очите ми — едва ли щях толкова да се стресна, толкова да се развълнувам! Възкликнах с едно възторжено „О!“ и протегнах ръце.

Елизабет ми се усмихна любезно, но сдържано и, естествено, подаде само дясната си ръка. За съжаление ръката й беше облечена до лакътя с дантелена ръкавица и аз я поднесох само символично до устните си. Около нас за секунда се събраха любопитни посетители и аз съобразих със закъснение, че не се придържам към собственото си предписание, че съм стъпил върху тънка корица лед.

Защо изведнъж бяха се насъбрали толкова от посетителите около нас? Може би защото Елизабет блестеше с тоалета си — невероятно бял костюм, украсен с деликатна якичка от някаква сребристозлатиста кожа. Освен това снимката й се появяваше често из вестниците, които хроникираха светския живот на южна Тива, та я познаваха доста хора.

Навярно Елизабет беше забелязала сянката на смущение, която премина по лицето ми, затова ме запита с подчертано официален тон:

— Сигурно сте разгледали изложбата и вече си отивате, господин Йожен?

— О, не, госпожице Берклей — излъгах аз, — каня се да правя един втори тур!

— Тогава да гледаме заедно, господин Йожен, ако нямате нищо против! — все със същия официален тон рече тя.

Имах опасението, че тръгвам по деветия кръг на ада, но не изпитвах страх: тя беше намерила подходящия начин. Случайна среща в един открит за всички и за всякаква публика изложбен салон!

След като погледахме картините, тя тръгна към кътчето за пушачи и аз я последвах — доброто възпитание изискваше това. Левите социалисти не бяха простаци я!

— Е, какви са впечатленията ви? — запита ме тя с вече по-човешки тон. Около нас нямаше хора.

— По̀ ми се нрави реалистичната живопис! — рекох. — Тя казва нещо на човека.

— О, да! — съгласи се Елизабет. — Една реалистична картина казва нещо на човека. Но след като го каже, тя става банална. Да ти повтаря едно и също една картина — това досажда най-после, нали?

— А това са само шарки за украса! — кимнах по посока на изложените платна. — Нищо не казват!

— Да, но те предизвикват да си мислиш за разни неща, всеки път различни! Ето тия преплетени ромбове например — тя посочи с глава една от картините — може веднъж да ми напомнят гората в Жобер, а друг път — разни объркани мисли, които се въртят в главата ми, или пък желязната решетка пред параклиса „Свети Павел“…

— И в края на краищата — нищо определено! — рекох аз.

— Слава богу! — усмихна се Елизабет.

Тя извади от чантичката си визитна картичка, надписа в ъгъла й „Откупена“ и ме помоли да я поставя под картината с ромбовете. След като изпълних молбата й, тя ме попита дали съм съгласен да изпием по една студена оранжада горе, на терасата. И преди да чуе отговора ми, тръгна към изхода.

Последвах я с противоречиви чувства в сърцето си: изпитвах неудобство, страх и същевременно бях щастлив.

Тя избра масичка близо до парапета на терасата. От това място се откриваше изглед към океана, виждаше се остров Жобер.

Беше пълно с народ. „Сега няма да ми се размине“ — въздъхнах в себе си, но се престорих на безгрижен.

— Как са черните рози на госпожа майка ви? — попитах Елизабет.

— Вашето лекарство ги вдигна на крак! — каза Елизабет. Тя се усмихна: — Дето върнахте чека на майка ми — това беше чудесно. Татко много се смя и каза, че сте славно момче!

Едва сервитьорът беше оставил оранжадите на масичката ни, и около нас защракаха фотоапарати. Домъкнаха се трима журналисти. Прималя ми. Водопади загърмяха в ушите ми, та не чух дори имената на вестниците, които представляваха. Навярно съм загубил цвета си, защото забелязах, че Елизабет тревожно ме гледа.

Те нагласиха магнетофоните си и тоя, дето стоеше най-близко до мен, запита с лукава усмивка, като не снемаше нахалните си очища от лицето ми:

— Как да си обясним тоя социален мир, господин Йожен — капиталът и левият социализъм седят на една маса и дружелюбно разговарят?

— Какъв мир! — удари Елизабет с длан по масичката. Чашите издрънчаха. — Никакъв мир, а непрекъсната война! — продължи тя. — Вие лошо наблюдавате, господа! Много лошо! Нищо не виждате! Господин Йожен, когото едва познавам, като ме видя на изложбата да откупувам една картина, бясно се нахвърли срещу фамилията Берклей в мое лице, че сме поддържали такова безсмислено изкуство като абстракционизма. Толкова се запали от омраза, че ме последва дотук, за да ми повтаря и преповтаря своите леви социалистически възгледи. Какво искате, господа, може би той има право за себе си. И аз имам право за себе си, като отхвърлям неговите крайни социалистически възгледи. Ха, ха!… Ние водим война, идеологическа война, а вие ни дрънкате за социален мир… Записахте ли? Хайде тогава, на добър час! — и им посочи с глава изходните врати.

Отидоха си с подвити опашки.

Така Елизабет ме спаси втори път от опасно падане. Ако не беше проявила съобразителност, щях да се нагълтам предостатъчно с горчива вода. Можеше дори да ми излезе и през носа…

Тя се наведе към мен и прелестното й лице стана сякаш изведнъж по-остро:

— Като не искате да изпадате в неудобно положение, защо тръгнахте подире ми? — попита ме тя с тих глас.

Отвърнах й още по-тихо:

— Защото ви обичам, Елизабет!

— О!… Вече имах случай да се уверя в това!

— Тогава бях изненадан, Елизабет!

Тя сложи лакти на масата и се загледа по посока на Жобер.

— Освен да държите речи, да пишете статии и да строите въздушни кули, какво друго можете, Йожен?

— Да се боря с капитала и да го стисна накрая за гушата! — казах аз.

Тя поклати глава и скептично се усмихна:

— Тях не ги е страх от вас, Йожен. Но ако прекалите — те ще ви схрускат като парченце сухар, както прави това моят Жак!

— Кои — те? — попитах аз.

— Моят баща и приятелите му, вие знаете това!

— Отлично зная! — рекох. После на свой ред се наведох към нея: — А вие знаете ли поговорката, че пилците наесен се броят?

Тя повдигна рамене. Помълча някое време, после ми рече наставнически:

— Сега аз ще си тръгна. Вие няма да се повлечете подире ми, а само ще се изправите и студено ще ми кимнете с глава. Запомнихте ли?

Тя остави една банкнота на масата, едва забележимо се поклони и с походка на млада лъвица тръгна към изхода.

Изправих се и както ми беше заръчала, студено, дори нехайно й кимнах. После отново седнах на масата, извадих цигари и запуших с израз на разсеян човек.