Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (5)

Глава III
Из дневника на Хораций Йожен

Елизабет

1 септември

Обикновено ставам рано, в 6 часа съм вече на крак, но тази сутрин ме е обхванал някакъв странен и необичаен мързел. Изтягам се в леглото и както се случва, когато човек безделничи, всякакви неща ми идват наум. Тревожните неща несъзнателно отправям зад „кулисите“, а на глупавите давам ухо — от тревожните няма да избягам, те ще ме настигнат, но нека това да стане някоя и друга минута по-късно, спечеленото време действува успокояващо, като чашка ментов чай, подсладен леко със захарин.

Мисля си например, как ли са се пробуждали великите мъже в деня, когато се е решавала съдбата им. Зевс е слагал в едното блюдо на паланците бъдещето им, а в другото — онова предстоящо събитие, от което е зависело какъв цвят ще има това бъдеще — розов или черен, червен или лимонаденожълт. В утрото на деня, преди десет години, когато Клод Полен бие съперниците си и застава начело на нашата партия, навярно Съдбата е белязала бъдещата му дейност с жълтолимонаден цвят. Затова и дейността на партията ни през тия десет години има същия свят — лимонаденожълт… Но по дяволите Клод Полен! С какви мисли се е пробудил, да речем, Анибал само час до битката при Кана, Наполеон — на зазоряване при Бородино, Робеспиер — преди Конвентът да го изпрати на ешафода… Ами Цезар? Какво ли си е мислил палачът на галския народ, преди да премине граничната рекичка Рубикон? Alea jacta est^[1]. Е, добре, решението му да участвува в битката за властта е взето, но да не би то да е дошло ей така, изневиделица в главата му? Не е ли било то подготвяно стъпка по стъпка през целия му предишен живот?

За тези неща, струва ми се, няма едно само правило, което да е задължително за всички. Ако Цезар е подготвял дълги години своето Alea jacta est, Наполеон преди Бородинската битка е бил тормозен повече от хремата си, отколкото от грижите си да бие Кутузов. Поне така казва Толстой, а аз съм човекът, комуто най-малко прилича да не вярва на богоподобния смъртен от Ясна поляна.

Вчерашният ден ми предложи програма от две събития, едното напомняше Наполеоновата хрема, а другото — Цезаревото преминаване през Рубикон. Разбира се, аз не съм чак такъв маниак да си представям, че нося нещо наполеоновско или цезаревско в себе си, но събитията, дори когато зад тях стоят най-обикновени или невзрачни личности, може силно да си приличат едно на друго. Да вземем за пример моя вчерашен ден. В 9 ч ми предстоеше да прескоча до остров Жобер, а в 11 ч ме чакаше пленумът на Централния комитет. В първия случай щях да прегледам едни болни черни рози и като доктор по естествените науки да им предпиша някакъв цяр. При втория случай членовете на пленума щяха да се занимават с особата ми: дали да ме изхвърлят от Централния комитет заради статията ми във в. „Народ“, или да ми дадат възможност да се боря за лидерското място в партията.

Не е необходим много ум, за да разбере човек, че заседанието на пленума беше събитие хилядократно по-важно от отиването ми в Жобер и че отиването ми в Жобер през същия този ден напомняше оперетъчната хрема на Наполеон, или казано по-скромно, според реалността на мащабите — напомняше жълтолимонадена прищявка, недостойна и за учения, и за политика.

И все пак, изтягайки се в леглото, аз си мисля сега повече за Жобер. За ужас на ония, които си въобразяват, че политиците мислят само за политика, или главно за политика! И че първата цигулка в душата им е винаги политиката! Съжалявам, дами и господа, другарки и другари, много съжалявам! Вие просто не сте попаднали на типичен случай. Според мен в душата на политика, който се бори за красивото бъдеще на социализма, трябва да звучат всички видове инструменти на симфоничния оркестър — цигулки и флейти, валдхорни и туби, барабани, арфи, цимбали — всички със своите партитури и всички партитури — обединени в името на една обща идея. Защо в този оркестър да няма място и за инструмент, който да възпроизвежда темата за остров Жобер? Нека да бъде виолончело този инструмент или флейта, или валдхорна, все едно!

Изтягам се в леглото и жумя срещу прашната слънчева светлина. Към 9 ч аз бях на остров Жобер. Черните рози на госпожа Берклей отново бяха се разболели, пак имаха нужда от грижите на „доктор Йожен“. Миналата година те боледуваха по същото време и госпожа Берклей с жалостив глас беше помолила по телефона току-що уволнения от университета доктор по естествените науки Хораций Йожен: „Моля ви се, господине, забравете политиката поне за един час! Вие сте най-прочутият естественик в Силвеция, елате да видите моите болни!“ Господин уволненият доктор каза тогава, че няма намерение да забравя политиката дори за минута, но за чудесии, каквито са черните рози, ще се помъчи да направи компромис със съвестта си, макар Жобер, където царува злият демон на капиталистическото насилие, да не заслужава това.

Казах й го точно така: „Злият демон на капиталистическото насилие!“ Защо да се правя на наивен? Жозеф Берклей, най-дръзкият от „кралете“, беше взел участие в моето изхвърляне от университета, той и събратята му по злато настръхваха, когато чуеха, че социалистическите идеи печелят съмишленици сред студентите. Прави бяха за себе си тия господа, но черните рози нямаха нищо общо с класовите двубои, те не бяха виновни, че растяха в оранжериите на петролния крал. Те чакаха помощ от „доктора“ и докторът отиде тогава на остров Жобер. Но тогава нямаше пленум и никой не мислеше да ме изключва от централното ръководство.

А сега имаше пленум, искаха да ме изхвърлят от централното ръководство и затова моето отиване на остров Жобер в същия този ден приличаше на Наполеоновата хрема преди Бородинската битка.

До черните рози на госпожа Берклей стоях прехласнат и удивен, сякаш слушах реквиема на Моцарт. Такова тъжно чудо виждах за пръв път — листенцата, направени сякаш от най-гладкото и нежно кадифе на света, бяха тъмни като беззвездна нощ, само по краищата си едва видимо руменееха; напомняха разсъмването, едва забележимата розова виделина, която покрива света много преди слънцето да е показало червения си диск. Пред това свято чудо очите ми овлажняха и ако не беше дошла при нас Елизабет, дъщерята на петролния крал, за да се взема в ръцете си, непременно щяха да си помислят, че аз съм един сантиментален учен. Или единомишленик на прелата Фаворио, който обещаваше да сложи край на социалното неравенство чрез християнска благотворителност и щедри подаяния. Или кой знае какво друго щяха да си помислят за мен, като ме гледаха просълзен пред тъжното природно чудо, каквото бяха черните рози на госпожа Берклей.

Но аз тутакси се взех в ръцете си, когато Елизабет се появи. И навреме направих това, защото и госпожа Берклей, и свитата й от безделнички и безделници трябваше да видят в мое лице един свой непримирим класов враг, който не се церемони много-много дори в бърлогата на такъв хищник като петролния крал.

Все пак несъмнена заслуга за това мое навременно съзнаване имаше и Елизабет, не съм от ония, които са склонни да потулват нещата, за да се самоизтъкват. Такава беше истината. Появата на Елизабет пришпори още по-силно желанието ми да се държа като твърда личност, чужда на каквито и да било сантименти.

— Вие ли сте този прочут Хораций Йожен? — запита ме Елизабет.

Долових в гласа й известно разочарование. Може би си ме представяше като някакъв бикоборец или специалист по клане на говеда от градската кланица.

— Разминавам ли се с представата ви? — попитах я на свой ред.

Тя повдигна рамене, не благоволи да ми отговори, но аз забелязах в апатичния й поглед искрица на просветление, на оживление, тя лумна за секунда в тъмната синевина на очите й и изчезна подобно на метеор.

„Навярно още й се спи на принцесата!“ — помислих си с леко раздразнение, като отместих погледа си от лицето й и отново съсредоточих вниманието си върху черните рози. Но за голямо учудване или изумление, не знам, сред зелените листа и печалните цветове отново ми се мярна образът й като гоблен, рамкиран с натура. Той, естествено, не беше веществен, беше призрачен, но тъй или иначе аз видях лицето й сред розовия храст. Нямаше смисъл да се учудвам, работата беше много проста — всеки човек може да задържи за някое време в очите си нещо, което му е направило силно впечатление, и да го прожектира, за секунда или повече, върху първия предмет, който попадне насреща му. Така например веднъж, след горещ спор с Клод Полен, аз се извърнах и на секундата видях въздържателно-добродетелната му мутра върху един афиш, на който беше литографирана „Свободата“ на Дьолакруа. Но онази сутрин поради необикновените условия навярно, сред които се намирах, появата на Елизабетиния образ сред храстите ме стресна и аз инстинктивно се обърнах отново към истинската, разочарована от вида ми „принцеса“. Боже мой! Тя леко, едва забележимо ми се усмихна…

И с тази полуусмивка започна нашият роман. Тоест не „нашият“, а моят роман. И всъщност не „роман“, а някаква история, или начало на история, един бог знае. В литературата има жанрове, на които не можеш да хванеш края, не е като в естествената история, където всичко е подредено, класифицирано, уточнено във видове, групи, подгрупи и т.н. Затова все още не зная в кой „жанр“ трябва да отнеса моето познанство с Елизабет. Политическият ми съветник Робер Смит, той има две висши образования, но никога не е имал в гардероба си повече от два костюма. Предвиждам го за министър на финансите — този мой съветник още с връщането ми от Жобер ме предупреди: „Не ходи там! Лошо ще се изтълкува от пролетариата!“ „Робер — рекох му, — аз не обичам тесногръдомислещите хора, особено ако произхождат от пролетарската класа. Струва ми се, че си забелязал това.“ „Все пак!“ — поклати предивременно посивялата си глава Робер. „Все пак — продължих — аз не отидох на остров Жобер, за да говоря или да преговарям с оня вълк, облечен в човешка кожа, Жозеф Берклей. Аз отидох там заради черните рози. Те са един феномен в науката! Защо да не им помогна?“ „Простете — каза Робер, — за едни черни рози — поне да бяха червени! За едни черни рози не си струва да поставяте на изпитание политическия си престиж!“

Ядосах се в себе си, но не му се разсърдих: той винаги беше се показвал пред очите ми един и същ: прекалено трезвомислещ, прекалено уравновесен и винаги малко скептичен и тъжен. Но той не хареса онзиденшната ми статия във в. „Народ“. Не възрази на нито една моя мисъл, но ме предупреди, че „непременно ще последват големи неприятности“. Нарече статията ми „погрешен тактически ход“!… Ще си помисля дали да го запазя за политически съветник, но по-добър от него за министър на финансите не виждам; между нас, левите, скептичните и тъжни финансисти не са много.

За Елизабет, разбира се, не му споменах нито дума.

А тя винаги стои пред очите ми такава, каквато я видях за пръв път, преди година. Една хубавица на Севера, препуска с шейната си из белите простори, а шейната теглят дванадесет северни елена. Пищят белите ветрове насреща й, засипват я със снежен прашец, лепят замръзнали снежинки по косите й, а тя все по-енергично размахва камшика си. И елените препускат ли, препускат към хоризонта, потънал в сива мъглявина. Няма съмнение, че тя е дъщеря на Севера, това си личи от невъобразимо русите й коси, от още по-невъобразимо особената синина в очите й, но навярно някой пътешественик на Юга, търговец на платове или странствуващ доктор по медицината, е оставил следи в потомствената й кръв, защото устата и са малки, но плътни и толкова чувствено извити, че дори една испанка от Андалусия би могла да й завиди. От северните ледени широти до мрачните шотландски планини и оттам до атлантическото крайбрежие на Силвеция Елизабет е пропътувала за две-три столетия навярно, като при последното й матрициране — това личи толкова силно — наследственият ген се е изявил с най-забележителните си черти.

От малък съм имал възможност да наблюдавам всякакъв женски свят. Баща ми беше доктор гинеколог, а чичо ми — той държеше ателие за фото-реклами. И двамата работеха на един етаж, баща ми заемаше лявото крило на етажа, а чичо ми — дясното. Разбира се, баща ми не ме допускаше да припаря в кабинета му, освен това той си беше и малко пуритан. Брат му, тоест чичо ми, напротив, беше веселяк, гледаше по-свободно и по-нашироко на тия работи и често тайничко ме пущаше в ателието си, като обясняваше на женската си клиентела, че съм му чирак. Бяха излишни приказки обясненията му, тъй като тази клиентела не ми обръщаше нула внимание, както не обръщаше нула внимание, струва ми се, и на целия свят. Момичетата идваха да се снимат по поръчка на тази или онази фирма и малко ги беше грижа кой ги заснима и в какъв вид: облечени, полуголи или съвсем голи. Тъй че от приемната на баща ми и от ателието на чичо ми аз имах доста впечатления — като физиономии от приемната, и като „фактури“ от ателието. Ето защо мога да кажа сега не без „основания“, че Елизабет е най-интересна „по израз“ и най-съвършена „по фактура“. За „фактурата“ съдя, естествено, по предположение. Разсъблечена не бях я виждал, но оня ден, на Жобер, тя беше облечена с толкова тънка лятна рокля, че опитно око като моето не можеше да се излъже. Тя беше една съвършена творба.

И аз, който до 36-та си година не можех да се влюбя за това, че отрано бях се пренатрупал с впечатления, вчера се завърнах от Жобер в Тива със сърце, което Купидон беше прострелял от единия до другия му край.

Преди да се завърна в Тива с няколкото листенца от розите, които бях взел за микроскопическо изследване, Елизабет ми предложи да направим една малка разходка из острова. До пленума оставаше още доста време, затова се съгласих. На излизане от официалната част на парка срещнах погледите на неколцина типове, за чиято професия моментално се досетих — те бяха от телохранителите на Жозеф Берклей, „горили“, както популярно ги наричаха в печата. Мрачни, тежки, навъсени, невероятно плещести и с къси вратове, нискочели, с нехайно килнати към дясното ухо скъпи шапки тип „Борсалино“ — тези тъпи, но яки и безмилостни представители на човешкия род бяха готови на всичко — да убиват, да палят, да мъчат, стига само техният господар да им кимнеше лекичко с глава. Като минавах покрай тях, те ме изгледаха нагло и недружелюбно, а аз тикнах ръце в джобовете си и се престорих, че не ги забелязвам, че вървя около празно пространство.

След като оставихме типовете и градинската врата подире си, Елизабет подсвирна и из шубраките изскочи и се спусна към нас, правейки гигантски скокове, едно куче-звяр, навярно от породата на най-едрите догове, с каквито навремето келтите са ходили на лов за мечки. Когато ни доближи на скок, два, аз вече чувах ужасното му ръмжене, едно клокочене на лава от ярост и вече усещах зъбите му да се впиват в гушата ми, но тъкмо в тоя миг Елизабет вдигна ръка и рече с не особено строг глас: „Мирно, Жак!“ Жак изквича, като да го бяха ръгнали с острие по реброто, раздруса се, сякаш електрически ток го беше пронизал, но накрая седна покорно на огромния си задник, без да сваля очи от лицето ми. В гърлото му като че ли още клокочеха остатъци от онази лава.

— Този човек е мой приятел! — кимна му Елизабет. И повтори натъртено: — При-я-тел! Чуваш ли?

Жак сви назад дългите си уши, повдигна се от мястото си и размаха леко опашка. После дойде до мен със ситни стъпки и внимателно подуши най-напред ръцете ми, а сетне краката. Доволен от проучванията си, той благосклонно ме побутна с муцуната си по коляното, а след това тръгна пред нас с гъвкава и преизпълнена с достойнство лъвска походка.

Отдире се чуха ръкопляскания. Ръкопляскаха някои от типовете.

— Защо ръкопляскат? — попитах Елизабет.

— Защото проявихте самообладание! — отговори Елизабет и аз долових в гласа й нотки на подчертано задоволство.

— Голяма работа! — рекох. — Не ми трябват техните одобрения.

Тя помълча, а когато отминахме напред по пътеката и гората ни погълна, облегна се на ръката ми и рече:

— Не всеки запазва хладнокръвие пред Жак! Вчера например един мой добър приятел, режисьор от Италия, много известен, буквално се скри зад гърба ми, когато Жак се появи на пътеката. — Елизабет се засмя и допълни: — А по ръст и самочувствие този човек ви превъзхожда!

— Значи, госпожице — рекох, — вие каните приятелите си на разходка из парка, за да си правите експерименти със самообладанието им, така ли да ви разбирам?

— Хайде да оставим тази тема! — рече хладно тя. След малко допълни: — Аз не мога да откажа на Жак някои малки удоволствия! И без това на този остров е скучно до смърт!

Гората беше стара, дъбова, прохладна, прошарена тук и там с по някой клонат кестен или източен към небето бук, непроходима на някои места от сплетени храсталаци, а на други места отворена за слънцето със зелени полянки, осеяни с папрати и изпъстрени с диви маргаритки и жълтурчета, които стърчеха сред тревата като запалени свещици. Миришеше на здравец, на изсъхнала шума, на задрямало под сенките време.

Пътеката лъкатушеше между храсталаците и стволовете на старите дървета и някъде толкова се стесняваше, че двама души мъчно можеха да вървят по нея един до друг. Аз деликатно понечвах да изостана подир спътницата си, така го изискваха правилата на кавалерството, да й сторя място да върви напред, пред мен, но в тия случаи тя така плътно се притисваше до рамото ми, че всичките ми благородни опити за галантност отиваха напусто. Нещо повече, аз усещах как гръдта й опираше лакътя ми и това свръхприятно, но доста вулгарно усещане извикваше пред очите ми червени кръгчета, а челото ми се овлажняваше от пот.

Както и да е, аз се чувствувах като Данте, когото Беатриче развежда из райските селения. Птичи свирукания се чуваха от всеки клон, по няколко наведнъж от всяко дърво, така че гората приличаше на една репетиционна зала „ин натуралибус“, където хиляда птичи хора упражняваха своя конкурсен репертоар. Макар и да имаше вавилонско стълпотворение в мелодиите, музиката на пернатите, общо взето, беше райска.

Стигнахме до едно хълмче, където пътеката изкачваше пряко. Елизабет ме поведе встрани, наляво, в подножието на това заоблено възвишение, и скоро ние се намерихме сред една тиха долинка, покрита с папрати и гъста трева, която беше доста утъпкана на места. Небето над главите ни беше толкова заплетено от клонаците на старите дъбове и кестени, че въздухът изглеждаше зеленикав, като да се процеждаше през някакъв църковен витраж, в който преобладава зелената боя. Атмосферата на „църковност“ се усилваше и от тишината, която владееше тук. Птичите песни стигаха до нас като през някаква дебела стена.

Жак, изглежда, познаваше добре това място. Той помириса това, онова, разписа се тук и там, после легна по корем и положи глава на предните си лапи.

— Пътеката се наблюдава от телевизионна уредба — каза Елизабет. — Тя беше застанала толкова близо до мен, че аз усещах дъха й. — А това място — продължи тя — не е покрито с телевизионни приемници наоколо, затова вие можете да ме прегърнете и да ме целунете без всякакъв страх, че някой ще ни види!

Като чух тия дръзки думи на Елизабет, аз „буквално“ се втрещих. Между излъчването си на чистота, на северно сияние и думите, които произнесе, имаше разстояние колкото от „земята до небето“! Да я прегръщам и целувам половин час само след като бяхме се запознали!

— Хайде де, какво чакате? — подкани ме тя.

Смутен бях, прегърнах я неловко и едва допрях устни до крайчеца на нейните устни. И като всеки нормален мъж почувствувах мигновено реакцията й — тя изстина, превърна се в ръцете ми на парче лед.

После се отдръпна от мен, като отблъсната от ток, оправи един къдрав кичур от косата си, който беше се спуснал над челото й, постоя някое време мълчалива, като да се вслушваше в себе си, и изведнъж се разсмя — звънко, на висок глас:

— Ха, ха, ха!… Ха, ха, ха!

Смехът й не беше весел.

Жак извърна огромната си глава и внимателно я загледа.

— Знаете ли — каза тя, — ако сте толкова непохватен и като политик, вие нямате бъдеще, ще губите битките си. Напразно ви помислих одеве за смел човек!

Мълчах, не знаех какво да й кажа.

— Или може би не ме харесвате? Не приличам на вашите активистки, а? Ха-ха! Ако си въобразявате пък, че аз си падам по вашата книжна хубост… дълбоко се мамите!… Нищо стерилно не ми хваща окото… Направих го ей така… за да не му е скучно на Жак!

— Ако знаех, че го правите за Жак — рекох, — щях да се постарая повече!

Тя пребледня малко; отново заприлича на хубавица от Север, дето гони белите простори.

Огромният пес, като чу да произнасяме и двамата името му, начаса се изправи, изтърси се от полепналата по козината му гнила шума и усърдно завъртя опашка.

— Хайде, Жак! — потупа го Елизабет по хълбока. — Свърши се разходката. Ще се връщаме вкъщи!

Навярно му беше дала някакъв знак с очи, защото тоя път той не вървеше напред, а се движеше редом с нея, беше заел моето място.

Аз ги следвах на крачка-две и тъжно се възхищавах на гъвкавата снага на Елизабет и все си мислех за мотивите, които бяха я накарали да ми се предложи, и горко съжалявах за глупашкото си поведение.

А на тръгване от Жобер се случи един неприятен инцидент. Тоя инцидент хвърли още по-загадъчна светлина върху Елизабет.

Моторницата, която трябваше да ме отведе до пристана „Свети Павел“, боботеше вече с пълна газ, зад кормилото й беше седнал един от типовете с шапки а ла Борсалино. На самия бордюр на кея казах последно довиждане на Елизабет и протегнах крак, за да стъпя върху вибриращата дъсчена седалка на лодката. В същия този миг оня тип зад кормилото отпусна рязко амбреажа, даде пълна газ и моторницата подскочи като луда напред. Аз увиснах във въздуха с десния си крак и бездруго щях да цамбурна във водата, ако Елизабет не беше мигновено обвила ръцете си около кръста ми, та вместо да глътна солена вода, оказах се на колене върху гранитния бордюр. Моторницата, изминала вече двадесетина метра, се завърна на мястото си със заден ход. Оня тип на кормилото нехайно се хилеше. Той загаси мотора.

— Задържайте лодката! — подвикна в настъпилата тишина Елизабет; а на оня, дето седеше зад волана, рязко заповяда: — Слизай веднага, Роше!

— Но защо, госпожице Берклей? — престори се на учуден Роше. — Нали аз ще заведа господина до „Свети Павел“?

— Слизай веднага! — още по-рязко заповяда Елизабет.

Докато той слизаше, тя развърза околошийника на Жак, един ремък, широк три пръста, и когато Роше застана пред нея, замахна силно с този ремък и го зашлеви по лицето.

— Как посмя, негоднико? — произнесе тя с такъв леден глас, че на мене чак ми стана студено. — Как посмя? — повтори тя и отново замахна с ремъка. По бузата на Роше потече тънка струйка кръв — борсалиновата му шапка се отърколи на земята.

— Но, госпожице… — отстъпи назад Роше и вместо ярост по лицето му се изписа унизителна гримаса на страх.

— Никакво „но“! — каза със същия леден глас Елизабет. — Взимаш си багажа и повече да не съм те мярнала тук!… Чуваш ли ме добре? Ако те видя тук, ще насъскам Жак и тогава не знам кой ще те събира!… В името на баща ми се кълна! Марш!

Роше се отдалечи към сградата като смазан човек, а тя погали Жак по главата и галено му рече:

— Не се вълнувай, момчето ми, той си го заслужава!

После тя зае мястото на Роше зад волана и любезно ми подаде ръка:

— Заповядайте, господин Йожен!

Докато стигнем пристана „Свети Павел“, не проговорихме нито дума.

На раздяла тя ми каза:

— Е, господин Йожен, видяхте ли как трябва да се действува в този ужасен свят?

— По берклеевски! — усмихнах се студено аз.

— Да, по берклеевски! — повтори тя. Помълча замислено някое време и преди да ми подаде ръка, каза тихо: — И не мислете за мен нито добро, нито лошо! Можете ли?

— Едва ли! — отговорих аз. И благоговейно целунах ръката й. Тя беше малка и хладна. Как ли беше размахвала гърмящия си камшик и как ли беше управлявала впрягове витороги северни елени с тая нежна и крехка ръка?

Пленумът

За пленума на Централния комитет закъснях с около половин час. На улицата, пред сградата, нетърпеливо се разхождаше напред и назад моят бъдещ финансов министър. Набразденото му с бръчки лице беше кисело, сърдито и някак си тайничко уплашено. Беше облякъл празничния си черен костюм, на лъскави петна от многобройно гладене, с него приличаше на началник тп станция в някой отдалечен квартал на северна Тива.

— За бога, другарю Йожен, закъсняваме — разтревожено зашепна той на ухото ми, — току-що беше направено предложение заседанието да започне без вас! — И като ме побутваше по рамото да вървя по-бърже, продължи: — И другарят Полен каза: „Защо пък не?“ Вие знаете, че другарят Полен умее много добре да се възползува от подобни случаи! Моля ви се!

— Как е твоят бедничък Натаниел — рекох, — оздравява ли? — Той имаше четирима синове, Натаниел беше най-малкият.

— О, господи! — въздъхна Робер. — Благодаря. Позволете ми да изтичам пред вас, моля ви се! Да съобщя че пристигате!

И дългите му крака на застаряващ, но още як козел чевръсто го понесоха към входа.

Заизкачвах се по каменните стълби с чувство на човек току-що пристигнал от далечна, слънчева страна, „където портокалите цъфтят“. И докато преминавах от един коридор в друг, това мое странно настроение неудържимо се изпаряваше като шепа вода, плисната на нажежена плоча, страната на портокалите чезнеше, губеше се в жълтеникавосива мъгла. От опушените тавани цедяха жълта светлина немощни електрически лампи, Клод Полен беше пестеливец и не позволяваше употреба на крушки с повече от четиридесет свещи. Миризма на застоял тютюнев дим, на прашни книжа и стари рафтове бързо ме връщаше на родна земя. И все пак една топла златиста струйка все още се носеше в кръвта ми, сякаш беше възбуждаща следа от наскоро изпита чаша силно арабско кафе.

Заседателната зала тънеше в сумрак, затова по-скоро усетих, отколкото видях, че тя не беше пълна. Зееха празни места сред редиците заети столове. Мъчно се организираше пленум за три дни дори когато с такава работа се заемаше опитен човек като Клод.

Като ме съзря да влизам, Клод Полен, който седеше от най-дясната страна на президиума, до трибуната, високо се провикна:

— По-лесно ви е да предизвиквате безпорядък, другарю Йожен, а ви е много по-мъчно да спазвате порядък, като дохождате навреме, нали?

Клетият, той не знаеше, че по моите артерии препускаше златистата струйка на едно слънчево, възбуждащо преживяване, че аз пристигах на пленума освежен, бодър, готов да се боря на ринга девет рунда за своите идеи.

Снех ръчния си часовник, повдигнах го и рекох високо:

— Законният тридневен срок за свикване на извънреден пленум изтича след петнадесет минути, тоест седемдесет и два часа след като бюрото е взело решението си. На протокола са означени часът и минутите, когато съобщението е било предадено по телеграфа. Не съм закъснял. Моля лидера на нашата партия да се извини за бележката, която ми направи!

Последва гълчава — одобрителна или отрицателна, не можех да съдя, но мнозина изръкопляскаха. С твърди стъпки заех мястото си, крайното от лявата страна на президиума.

— Не смятам да се извинявам — повдигна рамене Клод, — защото доводът ти е от областта на чистата софистика. Щом бог вземе някому ума, налива главата му със софистика! Това е известно още от времето, когато античното гръцко събрание е започнало да се превръща в говорилня на безделници!

Отдясно се чуха ръкопляскания, отляво затропаха с крака.

— Каквото и да е — рекох, — говорилнята е по-добра от тиранията! Но — усмихнах се примирително — за да не губим време, приемам да минем към дневен ред без извинения!

Сам не знаех защо ми беше толкова добре, откъде преливаше тази енергия в душата ми. От остров Жобер не се завърнах триумфално, като един Казанова. Напротив! И все пак сякаш слушах дванайсет полкови музики и пресичах площада пред Силветийския парламент на бял кон.

Клод Полен произнесе против мен силна обвинителна реч. Изкара ме политически авантюрист, който не умее да прави разлика между стратегия и тактика и който не е способен да отдели една най-обща идейна платформа от политическите реалности на момента. Той каза:

— Облагането на богатите с допълнителен данък, национализацията на банките и на крупните предприятия — тия неща стоят в нашата идейна програма максимум. А и на най-невежите е известно, че програмата максимум е нещо като пътеводна звезда в политиката — тя сочи пътя, по който партията трябва да върви и да се развива във времето. За осъществяването на програмата максимум са необходими редица условия, толкова важни, както са важни солта и хлябът за човека. Най-напред ние трябва да станем най-масовата партия в политическия живот на страната и да завоюваме абсолютно мнозинство в парламента. А за да постигнем това, необходимо е най-напред да отстраним от пътя си нашия най-опасен конкурент — комунистическата партия, да убедим работническата класа в две неща: че властта не може да бъде взета по революционен път в една атлантическа страна и че диктатурата на пролетариата е антидемократичен и порочен метод на управление като всяка диктатура изобщо. След като отстраним комунистическата партия от пътя си и след като сме постигнали абсолютно мнозинство в парламента, ние трябва да си осигурим поддръжката на страните от атлантическия съюз и преди всичко на най-могъщата страна в тоя съюз. Трябва да си осигурим безусловно и поддръжката на армията. Първите ни стъпки в областта на реформите трябва да бъдат умерени — първо, за да не се предизвикат сътресения финансови и социални, и, второ — за да не изплашим нашите съюзници и армията… Ето какво е необходимо, за да се осъществи една програма максимум. А това не може да стане нито за пет, нито за десет, нито за двадесет години. Това ще стане, когато обществото узрее духовно за радикални промени.

— Ти не си за лидер, ами си за изключване от партията, господине! — не се стърпях аз. — Ти искаш да ликвидираш идейно нашата партия и от социалистическа да я превърнеш в буржоазно-съглашателска, в партия на дребните реформи, на пълзящия реформизъм! Вместо радикални, социални и икономически реформи ти искаш да откриваме бакалници! Това е позор!

От дясната страна на залата яростно затропаха с крака.

— Не му обръщайте внимание! — махна снизходително с ръка Клод Полен. — Подобни възгласи съм слушал не един път. От ентусиасти и лекомислени политици какво ли не може да чуе човек!

После той започна да доказва, че моята политика е по същество комунистическа, че статията ми във в. „Народ“ е могла спокойно да излезе на уводно място във вестника на комунистите марксисти; че поради същата тази статия партията е била заподозряна, че прави уклон към комунизма и поради това — поставена под наблюдение от органите на полицията, и което било най-лошо — лишена още начаса от банкови кредити.

— И всичко това — извиси глас Клод Полен — в навечерието на изборите! По-голям от този саботаж не може човек да си представи дори насън!

В заключение той каза:

— Имаме само една възможност, за да завоюваме отново предишното си доверие сред трудещите се, на които ние сме единствена опора, като извадим тоя човек — той ме посочи с пръст — от състава на Централния комитет!

Рядко съм заставал на трибуната с по-горещо желание да си „връщам“, защото поначало аз не съм нито злоблив, нито отмъстителен човек. Но в оня час до слуха ми долиташе маршовата мелодия на дванадесет полкови музики, а аз пресичах площада пред силветийския парламент на бял кон.

Най-напред трябваше да се разгранича от комунизма, в който ме обвиняваше Полен.

„Аз ненавиждам с цялата си душа насилието — рекох. — Ненавиждам насилственото вземане на политическата власт, отвращавам се от всякакви диктатури, включително и от червената диктатура на пролетариата… Затова не съм и не мога да бъда комунист. Аз съм убеден и непреклонен привърженик на чистия парламентаризъм.

Но съм убеден привърженик на идеята, че с капитала трябва да се води решителна и безкомпромисна борба, че едрият капитал трябва да бъде разбит на пух и прах. Как?“

Развих мисълта си, че властта на олигархите може да бъде сразена само чрез радикални реформи.

„Такива реформи — рекох, — които ще ударят човеконенавистния капитал през краката. Които ще извадят въздуха от дробовете му и ще го накарат да превие врат!

Аз не мисля като нашия лидер Клод Полен, че за такива радикални реформи трябва да се иска благословията на богаташите, съгласието на най-мощната атлантическа държава, а на всичко отгоре — и честната дума на генералите!

Политиката на Клод Полен — заключих — води Социалистическата партия до идейна ликвидация, до пораженство, до превръщането й в социално-миролюбив профсъюз!“

И на свой ред предложих Клод Полен да бъде свален от лидерство и да се извади от състава на Централния комитет.

Десните защитиха предложението на Клод Полен да бъда изваден от състава на Централния комитет, а моите хора се застъпиха за предложението, което аз направих — Клод Полен да бъде свален от лидерство. По време на гласуването разбрах, че ония полкови музики са имали основание да свирят — тоя ден щастието се оказа на моя страна, защото двама от десните не бяха дошли на заседанието и по този начин силите от дясно и ляво се изравниха. И двамата с Клод Полен останахме в Централния комитет. Предстоящият конгрес щеше да реши въпроса за лидерството. Полковите музики спряха да свирят, строиха се в една дълга, святкаща на слънцето колона и поеха за някъде. И белият кон тръгна след тях. Площадът пред парламента замлъкна и опустя.

Преди да закрие заседанието, Клод Полен ни предупреди:

— До второ нареждане никой член на Централния комитет няма да получава заплата, включително и моя милост. За това удоволствие да благодарите на другаря Хораций Йожен и на неговите добри сподвижници. Само на чиновниците и на техническия персонал ще бъде давано по нещо, колкото да не изпукат от глад. Засега, уви, едничкият ни финансов резерв е джирото, което прави кооперация „Напред“!

 

 

Минаваше обяд, беше настъпил часът на амбутейажите^[2], най-наситения с изгорели газове; над северна Тива вече се извиваше синьо-сива снага на смог, тук, в аристократическа Тива, въздухът изглеждаше по-добре, той беше само замърсено синкав и през него слънцето приличаше на едно виолетово кълбо, по-скоро на футболна топка, боядисана с отровно виолетова боя.

Тръгнахме с Робер Смит по булевард „Либертатие“, интелектуалния, с книжарниците си, където човек можеше да намери ръкописи, например от времето на еди-коя си династия на китайските императори. Тук всеки континент имаше свои специализирани кухни и още по-изтънчено — специализирани публични домове. Разноцветните сенници на честите кафенета и сладкарници правеха този булевард да прилича на тропическа градина, на японски пейзаж. От сутрешната ми възбуда не беше останало почти нищо, но не бях изпаднал в мрачно настроение, както често се случва час-два, след като човек изпие набързо голяма чаша силно кафе. Победата ми над Клод Полен не ме изпълваше с възторг, а с грижи. На конгреса не биваше да разчитам на случайности, съдбата нямаше да ми осигурява мнозинство всеки път, трябваше да обикалям страната, да държа речи, да разпалвам ентусиазъм, надежди. А за това бяха нужни пари, много пари.

— Много пари! — повторих мисълта си аз и се усмихнах замечтано, като сиромах човек пред коледни празници.

— Мислех да взема днеска аванс — каза Робер Смит, моят бъдещ министър на финансите, — защото вкъщи е, как да ви кажа, като на село след градушка, а пък този наш Клод… Вие сигурни ли сте, че Банковият консорциум ни е отрязал кредитите?

— О, да! — рекох аз. — Оттатък водят играта според правилата, не допускат грешки.

— Това, дето не допускат грешки, не ме учудва, но не ме и утешава — въздъхна Робер. — Днес трябваше да намеря пари, за да изпратя Натаниел на село, при старите. Разчитах на аванс, а този наш Клод… Вижте само какъв смог се вие над квартала, около Роксана, като че ли точно над нашия дом. Напук на онова, дето казва докторът, че Натаниел има нужда от повече озон. — Той помълча и поклати глава: — А вие сте съвършено прав, нужни са ни много пари, ако искаме да направим избори като хората! — Той отново помълча, после изведнъж се спря и ме улови за лакътя: — Понеже оттатък играят играта според правилата, аз ще ви кажа следното: те нямат интерес да отслабят много Социалистическата партия! На опразненото място ще нахълтат комунистите, те знаят това много добре. За тях Шарл Дюбуа е много по-опасен от Хораций Йожен и неговите хора! Те нямат интерес да отслабят много нашата партия, вие ще видите, че до седмица-две те ще вдигнат ембаргото върху кредитите… Не унивайте, шефе, бъдещето е наше! Но за едно бих ви помолил — не вдигайте прекомерно па̀рата през тези дни! Въздържайте се временно, не пишете срещу тях такива страхотии!

— О, ще те разочаровам, любезни! — рекох. — Та аз възнамерявам да правя тъкмо обратното! Дори ще почна да стрелям по тях, още по-конкретно — по фамилии. Ще напиша например с колко милиона ще обложа допълнително доходите на един Жозеф Берклей. Това ще са много милиони, ти ще ми направиш сравнително точна сметка на доходите му. А следващата ми жертва ще бъде тарторът на дяволите, самият Марсел Канотие! Тези милиони ние ще внесем веднага в един специален фонд за откриване на нови работни места. Представяш ли си с какво ликуване ще се посрещне това наше намерение?

Робер Смит поклати някак озадачено глава, повдигна рамене и нищо не ми отговори. Прекалено грандиозна му се виждаше идеята или пък беше много травмиран от болестта на Натаниел.

Когато стигнахме до моста над Роксана, тук трябваше да се разделим, защото той живееше в северна Тива, аз извадих от портфейла си всичките франкове, които имах, и насила ги мушнах в джоба му.

— Това е за Натаниел — рекох. — Да го изпратиш на село.

— Благодаря! — смутено ми кимна Робер. — Може би не трябваше… Но ще ти ги върна от първата заплата, щом Клод отключи касата. Още същия ден!

— След изборите! — рекох. — Когато станеш министър на финансите!

И му махнах насърчително с ръка…

Западният прозорец на кабинета ми гледа точно срещу океана. И понеже моята гарсониера е на тридесетия етаж и нищо не закрива простора пред очите ми, виждам оттатък устието на Нума, сред синевата, едно сиво-зеленикаво петно, поръсено в предния си край със святкащи люспици от слюда. Това е остров Жобер с проблясващия в лъчите на следобедното слънце Берклеев дворец.

Изправих се пред прозореца, загледах се към острова и кой знае по силата на какви странни асоциации в ушите ми се завъртя оня прочут валс на Чайковски от операта „Евгений Онегин“, на бала у Татянини: трам, таам-трара-а-ам… Стори ми се, че насреща ми стои Елизабет, тя имаше гъвкавото тяло на Олга и умното лице на Татяна, и дълбоко сините очи на някоя Хилда от далечния Север. Олга-Татяна-Хилда ми се усмихна насърчително, аз я прегърнах и ние се завъртяхме под звуците на вълшебния валс във въздушното пространство между моя прозорец и святкащия на слънцето остров Жобер…

Разтрих челото си с овлажняла ръка и се сетих, че от вечерта не бях слагал троха в устата си и че просто ми се вие свят от слабост. На дванадесетия етаж имаше бистро, което работеше целодневно, там можех да хапна нещо и да изпия чаша бира с малко коняк, за да вляза във форма, нали ми предстоеше работа над ония листенца от черните рози на мадам Берклей. Дръпнах чекмеджето на писмената си маса, за да извадя пари, но в същия миг го тласнах обратно назад — вчера бях обрал всичко, каквото се намираше вътре, не бяха останали дори пет сантима. А наличните, дето носех в портфейла си — тях ги бях дал на своя бъдещ министър — спестяванията пък от чекмеджето бяха отишли за една нова ботаническа енциклопедия, съставена от японски учени. Тя лежеше на масата ми, внушителна и красива, само цветните й приложения заемаха една трета от целия й внушителен обем. Взех тази енциклопедия в чантата си и без особен ентусиазъм тръгнах за асансьора.

Продадох енциклопедията на един букинист, мой приятел, той държеше дюкянче на булеварда, който вървеше успоредно с Нума. Думата „продадох“ не е точна за случая, защото моят приятел букинистът изпита неудобство да търгува с мен — той ми даде пари назаем, а енциклопедията сложи настрана, за да си я взема обратно, когато ми потрябва.

— Не че нямам пари — рекох му, — но моята спестовна каса се намира на един час оттук, а налучках един оказион, който не ми се ще да изпускам, затова!

Все пак не изглеждаше редно бъдещият лидер на Социалистическата партия да продава книгите си, за да получи няколко си там десетки франкове, нали? Чак пък такова изпадане можеше да ме изложи в очите на някои избиратели, думата „авторитет“ не беше празен звук.

— Разбирам ви, господин Йожен! — усмихна ми се съчувствено моят книжар…

Черните рози бяха нападнати от особен вид бактерии, които рушеха клетките в листенцата им, хранеха се от техния сок. Предписах лекарство и изпратих по куриер рецептата на госпожа Берклей. Привечер на тоя ден получих по специален човек от Жобер чек на твърде солидна сума, равняваше се на шест месечни заплати, когато преподавах в университета. Госпожа Берклей беше написала на визитната си картичка: „Хонорар на г. Йожен за лекуването на моите черни рози.“ Върнах този чек по същия куриер, като написах на визитната си картичка: „Хонорар на госпожа Берклей за удоволствието ми да лекувам черните й рози!“

И пак застанах на моя прозорец, за да погледам как слънцето залязваше зад остров Жобер. Елизабет-Олга-Хилда още стоеше на мястото си, само че сега тя имаше около русите си коси един златен нимб. Като светица от някой църковен иконостас…

И тя влезе в живота ми. В съня ми, в свободното ми от работа време. Съзнавах всичката нелепост, всичката абсурдност на положението: водачът на лявото крило на социалистите — влюбен в дъщерята на Жозеф Берклей, най-бесния от олигархите! Аз, дето исках да национализирам Берклеевите заводи, дето щях да пиша статия за милионите, с които следваше да бъде обложен собственикът им, бях се влюбил в неговата собствена дъщеря!

Но колкото повече се взирах в абсурдността на положението, толкова по-ясно разбирах, че то е абсурдно само по отношение на нечие мислене. Бездруго имаше хора, и то добри и честни хора, които можеха да допуснат, че връзката ми с богаташката дъщеря ще повлияе по някакъв начин върху политическото ми верую. Току-виж, заради берклеевските милиони навлякъл съм на гърба си кожата на агнец! В мисленето на някои хора парите се явяваха като всемогъща сила, а дружбата с човек от господарската класа — като начало на класова измяна. Еснафството и фанатизмът вървяха ръка за ръка, аз ги презирах еднакво, но в същото време бях длъжен да се съобразявам с обстоятелството, че съм водач на лявото крило на партията, а не на дясното; и че на водача на лявото крило не му прилича да проявява каквито и да било интимни чувства към една милиардерска дъщеря. Просто и логично! Поне докато траеше изборната борба, трябваше да контролирам действията си, за да не предизвиквам възмущение у „правоверните“ си последователи и да не ставам за „мезе“ на десния печат и реакционната политическа пропаганда.

А в душата ми никой нямаше право да поглежда. Но случеше ли се понякога аз самият да се взирам в себе си, един коварен въпрос започваше да ме измъчва: от какво тесто бях аз омесен, та можах да се влюбя в издънката на едно милиардерско семейство? Тоя проклет въпрос ме хвърляше в дълбока преизподня. Лутах се из мрачини, а отговор-светлинка не намирах.

Само във въображението си дочувах навремени клопотарите на дванадесетте елена, с които Елизабет препускаше из заснежените равнини на необятния Север.