Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (3)

Глава I
Утрото на Жозеф Берклей

Сред устието на Нума, на границата между нашироко разлялата се река и океана, зеленее като малък изумруд островче, което е означено само на морските карти, тъй като площта му е нищожна — около двеста и петдесет декара. Службата, която поддържа фаровете, и тиванските журналисти са го нарекли „Жобер“ — от името на собственика му Жозеф Берклей. Говори се, че преди стотина години то е било просто едно парче от сушата, вдадено в океана, което могъщата и пълноводна Нума постепенно е превърнала на остров; и че това парче от сушата е било закупено навремето от първия Берклей, заселил се на силветийска земя. Тъй или иначе, сега „Жобер“ си е истинско островче, с кей, защитен от малък вълнолом, и с два фара, северният обърнат към Тива, южният — към бушуващите простори на океана.

По-голямата част от островчето е покрита с гори, главно дъб, останалото пространство е заето от терасовидния дом-дворец на Жозеф Берклей. В горния кат са спалните, в долния са двете столови, приемният салон, билярдната и „мини“-кабинетът на господаря, издълбан в скална маса и облицован от всички страни с огнеупорни материали. Този кабинет е една загадка, като се знае, че скъпоценностите на семейството и по-важните документи на „Силветийски петрол“ се съхраняват в трезорното подземие на „Силветийски кредит“. Какво съдържаше малката каса, вградена в южната стена на помещението — по този въпрос никой не знаеше нищо, дори жена му Мириам си нямаше „понятие“. Носеха се слухове, че „касичката“ се отваряла посредством електронни импулси на специален компютър. Броят и дължините на електромагнитните вълни били известни само на Берклей.

Двата ката на дома-дворец са разделени с тераси, разположени на различни равнища. На някои от терасите се вие около тънки колони бръшлян, на други зеленеят палми, засадени нагъсто в огромни саксии от цветен мрамор. Госпожа Мириам е страстна любителка на източносредиземноморска флора и на папагали, затова по терасите избухва понякога, като по сигнал, страхотна папагалска глъч. И пак така, като по даден сигнал, тази невъобразима глъч внезапно замира.

Жозеф Берклей има чудесна презокеанска яхта, но тя стои на котва през повече време на годината зад високия вълнолом на насрещния пристан „Свети Павел“. Там, задрямала, прави компания на гарвановозловещия яхт-кораб на Марсел Канотие. Тук, на островчето, зад гранитен вълнолом, завързани за каменните стълбове на кея, лениво се поклащат няколко моторни корабчета, едни открити, спортни, другите — с изящни кубрици, за в случай на лошо време. С тия корабчета Жозеф Берклей, семейството му и прислугата поддържат връзка със северна и южна Тива.

 

 

В края на август птичият свят, който прелита от север на юг, за да прекара зимата на топло, непременно спира за почивка на остров Жобер. Почивката трае от няколко часа до няколко дни и през това време островчето заприличва на птича Вавилония. Надават крясъци диви гъски и патици, чуруликат, цвърчат, свирукат и гълчат хиляди славеи, дроздове, чучулиги, лястовички, с неистова гълчава им отвръщат местните папагали, стотиците шарени любимци на госпожа Мириам. Призори Жобер просто кипи от птичи звуци. Госпожа Мириам се унася в последния сладък сутрешен сън, а кралят на петрола се събужда от кошмари и още недошъл както трябва на себе си, запраща чехъла си или каквото му попадне по посока на най-големия от папагалските кафези. Той спи в отделна спалня и госпожа Мириам дори да се събуди, не може да види изкривеното му от гняв лице. Гневът на краля се е изкачил до оная фатална червена черта, зад която има само изстрели с двуцевка и яростни закани, че на всичко ще сложи най-после край. Госпожа Мириам помни, че това се е случвало, и е сигурна, че отново ще се случи. Но също така знае, че до обяд пак ще напълни кафезите с нови птици, поради което не се бои особено от неговия гняв. Тя самата произхожда от фамилия, която принадлежи към „стоте“, има самочувствие, още повече че държи на личен влог в банка „Аполония“ зестрата си непокътната — един милион.

В подобни случаи, когато двуцевката не е влизала в работа, разгневеният крал се спуска почти тичешком в приземието, бос и по пижама. Там са уредите за гимнастика, стрелбището, плувният басейн със затоплена минерална вода. Кралят грабва първия от дванадесетте заредени пищова, тежък колт, и изстрелва в мишената шест куршума, всеки от тях може да повали бик. Ако гневът му е стигнал до сами червената черта, той изпразва и дванадесетте пищова. Когато захвърля на пясъка последния, сърцето му се е успокоило, съзнанието му се е избистрило като ранното слънчево утро и в душата му нахлуват типичните за него чувства. А техният регистър не е с кой знае колко широк диапазон. При по-старателна селекция биха могли да се отделят като основни следните: най-напред — доволство от самия себе си. След това: снизходителна търпимост към Мириам и тревожна настървеност за действие, позната само на боксьорите, които се качват на ринга за званието „световен шампион“. Колкото до вятърничавата Мириам — той й „връща“, като всяка седмица й изменя по веднъж с личната си секретарка. За повече няма време, нито пък особено желание — в края на краищата все пак той наближава шестдесетте години.

Той е на 57, но ако безпристрастен човек го види, когато захвърля пижамата си, за да се гмурне в басейна с минерална вода, едва ли би му дал повече от 50. Висок, мускулест, с плосък като дъска корем, той има стойка на млад човек. Лицето му е мъжествено, красиво с острите си скули, високо чело и тъмни, понякога бляскави очи. Но при по-внимателно вглеждане излизаха като иззад кулиси някои особености на изражението му, които бяха само негови, берклеевски. Очите му например не бяха постоянно бляскави, а бляскаха при подходящи обстоятелства, навремени. Иначе имаха убит, саждив цвят. Когато бляскаха, тогава в изражението му се прокрадваше нещо, характерно за хищните птици — грабливо и студено, жестоко. Впрочем тази берклеевска „особеност“ може би не се дължеше толкова на погледа му, колкото на „орловия“ му нос, надвиснал доста круто над тънките му и стиснати устни. Най-вероятно беше хищническата черта в лицето му да се появяваше само в случаите, когато впечатлението от бляскащите очи се кръстосваше с впечатлението от „орловия“ нос.

 

 

Тази нощ Жозеф Берклей спа лошо, измъчиха го кошмари, а когато призори се унесе най-после в по-спокоен сън — стресна го умопомрачителната врява на Мириамините папагали, които поздравяваха възторжено едно ято диви гъски, прелитащи на юг. Вбесен, Жозеф грабна заредената си двуцевка, която висеше над леглото му, изскочи на терасата и оттам гръмна два пъти по посока на насрещната тераса — там висяха десетина от най-многолюдно населените кафези на Мириам.

Докато закачаше отново изпразнената двуцевка на стената и търсеше чехлите си, от терасата, която гледаше към спалнята на Мириам, един алтов глас, извисен към горното „до“, изричаше с убийствено презрение:

— Келтски злодей!… Като престана да е мъж, превърна се на звяр!

Тия две изречения, зли като оси, жилеха келтското родословие на Жозеф и уязвяваха мъжкото му самочувствие. Но те имаха ефект на халосни патрони, защото той се гордееше, дето в жилите му тече келтска кръв, а колкото до това, че е „престанал“ да бъде мъж — знаеше, че и самата Мириам не си вярваше на думите. Тя беше отлично осведомена, че мъжът й си има любовница, но търсеше сгоден случай да го унизи пред прислугата поне, да си отмъсти — Жозеф не беше прекрачвал прага на спалнята й от много месеци насам.

„Келтски злодей!“… — слушаше да се носи речитативът и от горната тераса, докато пресичаше коридора, за да слезе в приземния етаж.

 

 

Кошмарите, които през нощта бяха пръкнали в подсъзнанието на Жозеф, не бяха случайни гости. Неприятности, едни от други по-лоши, се занизаха още от сутринта. Най-напред го тресна като гръм от ясно небе новината, че ОПЕК беше увеличил от днешна дата цената на суровия петрол. Как се беше случило неговите агенти да не предусетят овреме този финансов тайфун! Той беше сключил договори с местни и чуждестранни клиенти за доставка на половин милион тона суров петрол по стари цени. Сега трябваше да закупува тия половин милион тона по завишени цени! Не му мърдаше загуба от 800 хиляди франка, наум го пресметна.

Заболя го, сякаш бяха отрязали къс месо от тялото му, и то без упойка, на живо! Но много повече го заболя душата му, задето беше се оставил да бъде изигран!

Да губи „игра“ — за него това беше по-лошо дори от една значително по-висока парична загуба. Добър е господ, загубата ще навакса някак, но моралното поражение няма никога да забрави, както големите боксьори никога не забравят преживените нокаути.

Половин час след като изслуша радиоемисията, Жозеф повика в кабинета си началника на информационния си отдел. Разговор между двамата не се състоя, няколко изречения произнесе само той.

— Симон — каза Жозеф, — още днес ще вземеш самолет за Близкия изток. Ще проучиш кой от хората ни е на двойно подчинение. Непременно има такъв човек. И лично ще вземеш мерки този тип повече да не ми пречи, а да си получи заслуженото според Мойсеевия закон. — Той помълча някое време, после кимна с глава: — На добър час!

Случваше се някой от агентите на петроловносителите да мине на „служба“ и при производителите. Тогава тези хора премълчаваха важни тайни, свързани с прогнозата на цените. В такива случаи вносителите постъпваха различно. Жозеф Берклей най-често „самообесваше“ предателите, ако Симон успяваше да ги разкрие, разбира се, преди да са запрашили за Уругвай или Парагвай.

Щом Симон излезе, за да си гледа работата, Жозеф извади златната си самописка, подарена му за Нова година от шейха на Арабските емирства, и започна да прави груба сметка („тънката“ щеше да стъкмява главният му финансов съветник) на кои от смазочните масла и другите петролопродукти да увеличи цените с по няколко сантима, за да навакса загубата от 800 000. Тази сметка беше рискована, тя съдържаше фатален риск, защото фирмите, които го конкурираха на местния и международния пазар, можеха да задържат цените на сегашното им равнище и по този начин да му измъкнат клиентите от ръцете, което беше равносилно на удар с нож в корема.

Далече по-безопасно щеше да бъде, ако отчупеше тия сантими от надниците на работниците си, да речем. Времената бяха тежки, бремето на инфлацията потискаше всички; повсеместно, дето се вика, намаляваха заплатите. Намаляваха ги със свито сърце, но нямаше как, икономиката си имаше своите железни и неотменими закони. Само с намаляването и замразяването на заплатите можеше да се обуздае разбесувалата се инфлация. По-малко пари в джоба — по-малко харч! А когато няма пари за харч — има стоки на пазара. Туй е разковничето. Защото стоките дават сила на франка, от тях зависи дали франкът да стои изправен или да се люлее като боксьор, ударен по муцуната с няколко последователни ъперкута.

Така че във всички случаи отчупването на сантимите от работническите надници беше за предпочитане — и от гледна точка на собствената сигурност, и от гледна точка на националната икономика.

Той повика главния си финансов съветник и му нареди да направи „тънката“ сметка.

Но току-що главният съветник беше излязъл от кабинета му, и ето че по специалния му телефон се обади генералният директор на консорциума, Марсел Канотие. „Черния“ — както го наричаха интимно приятелите му.

— Какви сънища сънува нощес? — беше го запитал Черния. Марсел Канотие говореше с гробовномрачен, шепнещ глас и никога не се обаждаше на приятелите си за добро.

— Нищо особено не съм сънувал! — беше му отговорил Жозеф.

— Нощес ще сънуваш! — предупреди го със зловещо пророчески глас Черния. — Ще сънуваш вещици и кукумявки.

— Защо? — запита с уж спокоен глас Жозеф, но в същия миг му се стори, че яката на ризата му беше станала изведнъж тясна. — Защо да сънувам вещици и кукумявки?

— Имаш ли много вземания в долари? — запита го Канотие.

— Имам… Имам доста вземания. Е, не много, но все пак.

— Курсът на долара започна да спада! — каза Канотие.

Жозеф не каза нищо, само отвори уста, за да глътне по-едра глътка въздух, и накрая изсумтя едно глухо „Хм“.

— Хм! — повтори по-ясно Жозеф. После попита: — С колко спада?

— Засега е спаднал с три пункта. До тоя час. Но до обяд може да спадне още.

— Благодаря! — каза Жозеф. Той бръкна с пръст под яката си, дръпна напред и скъса копчето. Разхлаби възела на връзката си и рече: — Ти какво смяташ да правиш? Ще наредиш ли на министъра на финансите да затвори борсата?

— О, разбира се! — засмя се Канотие, но смехът му като че ли идеше изпод земята. — Ще се обадя на министъра, но едва ли ще успея да сторя това днес. Днес ще съм доста зает! Довиждане! — Той прекъсна разговора.

Като се увери, че слушалката я няма, Жозеф го изруга на глас с най-мръсната псувня, която му дойде наум.

„Нямаш сметка да затваряш борсата, пират такъв! — кипеше той от негодувание и гняв. — Защото днес ще купуваш долари с нисък курс, а утре или вдругиден ще ги продаваш на висок! Доларът не се е застоявал досега на долните етажи за повече от ден-два!“

„Пират такъв! — размаха той юмрук по посока на Банковия консорциум и по тънките му устни пропълзя хитра усмивка. — Да не мислиш, че моето «пипе» сече по-лошо от твоето?“

Той отново позвъня за първия си съветник.

— Франсуа — рече му той, — днес „Силветийски петрол“ ще загуби от спадането на долара около половин милион. Толкова ли?

— Приблизително — отговори Франсуа и погледна в краката си.

— Хубаво. Но утре или вдругиден аз искам „Силветийски петрол“ да навакса тази загуба и да спечели поне още петдесет. Знаеш ли как може да стане това?

Франсуа мълча някое време, загледан в облака дим, който се стелеше над Индустриалния квартал, мълча доста време и накрая повдигна рамене.

— Рисковано е! — рече той.

— Но без риск можеш да седиш само до фустата на баба си — изгледа го презрително Жозеф. — Слушай! — Той го улови за ревера на сакото му. — Ще действуваш по мъжки, чуваш ли? Ще отклониш от оборотните средства и ще ги хвърлиш на борсата, и ще купуваш долари, докато курсът им спада. Това ще трае до обяд или най-много до четири часа следобед. До това време ние всякак ще издържим.

Към 4,30 ч следобед правителството затвори борсата.

Канотие позвъня на Жозеф:

— Е, приятелю — рече той с шепнещия си подземен глас, — ще черпиш ли, задето те подсетих тази сутрин?

— Имаш опасен начин на подсещане! — каза Жозеф.

— Аз си знаех, че ще ме разбереш! — каза Канотие. — Измежду моите приятели няма кретени, слава богу!

— Всяко нещо, което завършва добре, е добро! — зае неутрална позиция Жозеф.

 

 

Но денят въпреки сполучливия удар с доларите не беше завършил добре.

След хубавия си разговор с Марсел Канотие Жозеф се почувствува в „настроение“ и реши да посети рафинерията „Елизабет“, където беше подочул, че ставало нещо. Той поприказва с директора на рафинерията и веднага усети — неговият нюх не го лъжеше никога, — веднага усети, че „нещото“ не е за пренебрегване, че то люти на гърлото като задушливия въздух, който се носеше от цеховете: работническият профсъюз искал увеличаване на надниците заради инфлацията и незабавно сключване на нов колективен договор.

— Хем „незабавно“ — беше се усмихнал мрачно Жозеф.

На излизане от рафинерията лимузината му беше посрещната от нагъсто стълпил се народ, навярно наброяваше няколко хиляди. Нямаше как, беше принуден да спре. Из навалицата изскочиха двама души, единия от тях познаваше добре, Кристиан Лафит, секретаря на социалистическия профсъюз.

— Работниците настояват за увеличение на надниците и за сключване на колективен трудов договор! — каза Лафит, като смутено беше започнал да усуква левия кичур на посивелите си мустаци.

— По тези въпроси не съм склонен да разговарям на улицата! — отговори му безапелационно Жозеф.

— Ще разговаряте, ще разговаряте! — поклати глава другарят на Кристиан Лафит.

— Ти кой си? — попита го Жозеф.

— Аз съм секретар на Обединените профсъюзи! — каза с ясен и звучен глас младият човек. — Казвам се Анри.

Обединените профсъюзи бяха под влиянието на компартията — марксисти.

— С комунисти не разговарям! — отсече го Жозеф.

— О, ще разговаряте, ще разговаряте! — каза твърдо Анри.

Жозеф хлопна вратичката на лимузината и заповяда на шофьора:

— Карай!

Шофьорът подкара, но не можеше да превключи на втора, защото тълпата стоеше срещу колата като стена.

— Карай — извика му Жозеф.

Момъкът подкара с полунатиснат съединител, торпедото на лимузината се вряза в тълпата, някой залитна отпред, екна вик на възмущение „Позор!“ — и десетки юмруци заблъскаха по каросерията.

— Гази! — ревна Жозеф. — Аз отговарям!

Някое време шофьорът седя неподвижен, ням, пребледнял, после отвори вратичката и като се измъкваше навън, рече:

— Газете вие, аз не мога!

— Лайно! — викна подире му Жозеф. Той пипна най-напред джоба си, където лежеше броунингът му, после се премести на шофьорското място, зад волана, и протегна ръка към лоста за скоростите.

Не се знае как щеше да завърши тази история, ако в същия миг на сцената не беше се появила конната жандармерия. Беше я извикал по късовълновия си радиопредавател директорът на рафинерията.

 

 

Ето защо тази слънчева утрин Жозеф Берклей се събуди в лошо настроение и като чу врявата, вдигана от папагалите, откачи двуцевката и изпрати един смъртоносен облак сачми по Мириамините любимци. А после слезе бързешком в подземието и изстреля всичките патрони на дванадесетте си пищова.

Успокоен от стрелбата с двуцевката и разнокалибрените пищови, а донякъде и от хладната минерална вода в басейна, Жозеф Берклей се появи в малката трапезария, където поднасяха закуските, точно в 8 часа без 15 минути. Рядко се случваше да не спази този ранен за господарите час. Затова, когато се случеше да дойде например към 7 часа, целият дом се досещаше, че на краля нещо „пари“ под петите. Някакви неприятности бяха пропъждали съня от очите му. А прекрачеше ли прага на трапезарията по-късно — всички в Жобер знаеха, че господарят беше заседавал в мраморния дворец на Канотие (Черния) до среднощ. Невъздържани бъбривци, чиновници и прислуга твърдяха, че Канотие свиквал тия среднощни сбирки, когато американците ненадейно повишавали лихвения процент. Други пък още по-невъздържани бъбривци твърдяха, че поводът за тия среднощни сбирки не бил лихвеният процент. Те сочеха, че сред поканените имало политици и генерали, а тия хора не били чак толкова заинтересовани от лихвения процент, та да заседават до среднощ. Колкото до самия Жозеф — той не проявяваше милост нито към едните бъбривци, нито към другите — пипнеше ли ги, тутакси ги изпращаше на изправителен труд в „Елизабет“.

Тая сутрин той дойде в светлосив костюм от лъскав немачкаем плат, ушит в любимата му „широка“ кройка — подходяща за пълен човек. Той беше източен като вретено, но обичаше да носи широки костюми. На врата си беше небрежно вързал „летяща“ папийонка, червеникава, напръскана със златисти точици. Никой не знаеше, включително Мириам и поредната му секретарка, защо кралят обичаше широките палта. Някои казваха, че е заради многокалибрения пищов, който носеше било на специална презрамка, било в десния си джоб. Но тия, които гордо заявяваха, че го познават уж най-добре, обясняваха, че широката кройка „пасвала“ най-добре на характера му. И привеждаха за пример широкия му размах в покупките на петрол, валута и недвижими имоти. Тази психологическа мотивировка едва ли разкриваше истината, защото Марсел Канотие проявяваше още по-широк размах във финансовите работи — той купуваше цели банки с всичкото им злато и портфейли с ценни книжа и въпреки това носеше костюми, ушити точно по мярката му. Ние мислим, че Жозеф носеше широки дрехи, защото така му харесваше и защото в тях той се чувствуваше най-добре.

Но Жозеф Берклей проявяваше своеобразие не само в кройката на костюмите си. Може би единствен от „стоте“ той само не ходеше с лична охрана. Марсел Канотие не мърдаше, дето се казва, и до тоалетната без човек, а когато се движеше с бронираната си лимузина из тиванските булеварди — две коли го осигуряваха, една отпред, другата подире. Кралят на петрола обикаляше Тива с луксозен, но обикновен мерцедес, който понякога шофираше сам. Вкус ли беше това, или прекалено вярваше в звездата си? Макар да беше отличен стрелец, не беше чак толкова глупав, че да се осланя на пищова си — в днешно време взривяваха лимузините отдалече, с електрически импулс.

Винаги поставяха на масата изобилие от лакомства, френският комплект се съчетаваше с английския: млякото, шоколадът, каймакът и сладкишите се състезаваха с бекона, вареното пиле и пържените яйца. Жозеф се наслаждаваше някое време на този гастрономически пейзаж — но с очи и душа, и си позволяваше да изяде само едно пържено яйце, парченце бекон и прозрачна филийка препечен хляб. Не че не му се ядеше, о, той би могъл да погълне всичко, буквално всичко, гърлото и стомахът му просто стенеха от чудесен апетит! Но се въздържаше, по никакъв начин не искаше да пусне корем, гуша, пазеше се да не заприлича на милионерите, чиито карикатури с такава охота печаташе левичарският печат. Той не искаше да дава козове на социалните си врагове дори по отношение на физическата си стойка. Да видят тия естети на колективизма, че частната собственост може да ги бие „и на външност“, стига да пожелае!

След като изяде с вълчи апетит малката си закуска и потисна с огромно усилие на волята си стръвта си за още, той натисна звънеца и прислужникът тутакси му донесе сутрешните вестници. Частният му секретар беше отбелязал вече с червен молив ония текстове, които заслужаваха вниманието му.

Официозът „Република“, орган на Националния демократичен съюз, беше отпечатал на три колони набиващо се в очите заглавие: „ЛЕВИЦАТА В НАСТЪПЛЕНИЕ!“ В подзаглавието беше отбелязано с едри, тлъсти букви: „Опит на тълпи от социалисти и комунисти марксисти да линчуват Жозеф Берклей. Откога социалистите действуват в единен фронт с комунистите марксисти? Жозеф Берклей отказал да разговаря с представителите на улицата.“ Последното изречение ласкаеше силно честолюбието на Жозеф. Той усети как една топла вълна се разля в гърдите му, сърцето му зачести ударите си за някоя и друга секунда, дори светлината, която проникваше през прозорците, му се стори да става по-ярка. „Ако не беше дошла жандармерията, аз щях да им дам да разберат с кого си имат работа! — поглади той костеливата си брадичка. — В положение на самоотбрана аз имам право на много неща! — Тънките му устни се свиха в усмивка: — Хе, хе!“ — и той поръча на прислужника си да му донесе малка чашка оксиленски коняк, с дъх на бадеми и цвят на старо злато.

Бавно отпи половин глътка от коняка, като непрекъснато гледаше това впечатляващо заглавие на три колони и очите му сякаш сами се насочиха отново към второто изречение на подзаглавието: „Откога социалистите действуват в единен фронт с комунистите марксисти?“ Като че ли парещият дъх на коняка изведнъж беше измел оная лека мъгла, която при първия прочит беше сякаш позатулила многозначителния смисъл на това изречение. Стори му се, че зад думите „единен фронт“ стояха насочени право срещу челото му всичките му пищови от приземието, с които беше стрелял, за да възвърне спокойствието си само преди един час. Черното, зловещо дуло на тежкия колт беше прицелено точно в основата на носа му, между двете му очи. Той допи коняка си, но тази втора глътка не му се услади. Златната течност беше загубила по някакъв магически начин и бадемовия си дъх, и приятно парещия си вкус.

„Съюзът на ислямските братя“, който се заканваше да забрани на арабите от Персийския залив да продават петрол на произраелските държави, тоест на американските съюзници, изглеждаше като гълъба на Пикасо в сравнение с кошмарния таласъм, който се появяваше във въображението му всеки път, когато се сблъскваше с понятието „Единен фронт“.

Жозеф знаеше отлично, че доколкото нещата зависеха от Клод Полен, лидера на дясното крило на социалистите, единният фронт нямаше никога да добие душа. Клод Полен беше професор по търговско право, човек на държавна служба, академическото издателство печаташе трудовете му, а академическото издателство се издържаше от субсидии, които му отпускаше Министерството на просветата. Министърът на просветата притежаваше пакетче акции от „Силветийски петрол“. Що се касаеше до Хораций Йожен, водача на левицата, той беше според Берклей неуравновесен екземпляр, мразеше силно буржоазията, горещеше се за социална справедливост, но от комунистите бягаше като от чумави. Докато тия двамата водеха помежду си битка — и за водачество, и за програма — и еднакво страняха от комунистите, макар и по различни причини, — нямаше място за безпокойство. Едно дясно правителство беше в кърпа вързано. Но знае ли човек какво може да стори сатаната, когато бог се извърне, за да си свърши малката работа — както богохулно се изразяваше Марсел Канотие? Той казваше, че това продължава доста дълго, често пъти месеци, защото божиите размери не били като човешките и земният миг горе бил равен на ден. През това време Луцифер щял да нарежда нещата по свой вкус. Щял да внуши на социалистите да препикаят амбициозните си водачи и да подадат ръка на комунистите. По този начин щял да се образува „отдолу“ единният фронт.

— Чрез комунистите царят на пъклото разиграва своя дяволски танц на земята! — заключаваше Канотие, без да си дава сметка, че тази мисъл беше изтъркана и преизтъркана от употреба. — Единният фронт — това е най-новата стъпка на Луциферовия „червен“ кадрил!

Жозеф потърка челото си и се намръщи: вчера, рамо до рамо с Кристиан Лафит, секретаря на социалистическия профсъюз, размахваше пестница и лаеше и някакъв представител на асоциацията — профсъюза на комунистите.

„Обзор“ — вестникът на радикалите — не обелваше ни дума във връзка със случая пред „Елизабет“.

„Силветийски патриот“ — глашатай на ултранационалисти и офицери от запаса — упрекваше Жозеф Берклей в позорно малодушие, задето бил позволил на левичарите да беснуват безнаказано в най-нестабилния столичен квартал.

Вестник „Нова екология“ — орган на „зелените“ съветваше краля на петрола да си премести рафинериите на някой остров сред океана и предлагаше на работниците да искат освен увеличение на надниците още и по два чифта противогазови маски.

Жозеф захвърли с пренебрежителна усмивка и „патриота“, и вестника на „зелените“, и внимателно зачете една малка статия, напечатана с курсив на четвъртата страница на в. „Работник“ — орган на компартията марксисти. Частният му секретар беше обрамчил тази статия с две дебели червени линии:

Случаят при „Елизабет“

Вчера сред работниците при рафинерията „Елизабет“ се пръсна слух, че Жозеф Берклей отказал да сключи нов трудов договор с двата профсъюза — социалистическия и Обединените профсъюзи — и възнамерявал да намали отново работническите надници. Представителите на профсъюзите поискали обяснения от господаря, но той надменно отказал да разговаря на „улицата“ по тези въпроси. Разговор с представителите на профсъюзите водила жандармерията. Напомняме на петролния крал, че работниците знаят да протестират и с други средства. Нека да си припомни събитията в неговите рафинерии отпреди три години.

Жозеф изсумтя, удари по вестника с длан, но не го захвърли, както направи преди две минути с „патриота“. Той се изправи, поклати заканително глава и като сложи ръце в широките джобове на сакото си, започна да се разхожда из малката трапезария напред и назад, като вълк, запрян в тясна клетка.

Какво се беше случило преди три години? Ще го разкажем от наше име, тъй като Жозеф Берклей участвуваше тогава в събитията и поради тези причини и сега виждаше и разбираше нещата посвоему.

Преди три години нов и мощен пристъп на инфлацията подобно на силно придошлата по това време Нума заля Тива — доларът започна да се възкачва, като изпуснат балон нагоре, а франкът захвана да се люшка и да пада на борсата, като боксьор, изпаднал в положение на нокдаун. Тогава консорциумът, поддържан от „Силветийски петрол“, „Силветийска стомана“ и „Фрут къмпани“, поиска от правителството да въведе в икономиката на страната железните принципи на монетарната политика: повече стоки на пазара, по-малко пари в кесиите. Тази политика не засягаше Стоте, те се разплащаха с чекове, а в кесиите си държаха пари само за „джоб-парасъ̀“. Инфлацията не застрашаваше интересите им, защото цените на недвижимите им имоти и лихвите на доларовите им авоари непрекъснато растяха.

Правителството на Националния съюз възприе без много бавеж „предложението“ на консорциума и тогава Жозеф Берклей сметна, че е ударил и за него часът. Той снижи работническите надници с по пет процента и в четирите си рафинерии и намали с по три процента заплатите на всичките си служители, които не заемаха командно място по бензиностанции, магазини, хотели-лукс и т.н., а те бяха около десетина хиляди. По този начин Жозеф излезе „сух“ от щорма на инфлацията и дори припечели „някой и друг“ франк (с по шест нули след запетаята); това беше в реда на нещата, всеки финансово-трезвомислещ едър индустриалец постъпваше по същия начин и стигаше приблизително до същите резултати.

А „Фрут къмпани“ поиска от правителството разрешение да намали изкупните цени на гроздето и овощията — за да конкурира износа на другите страни производителки от ЕИО, те предлагаха на международния пазар същите продукти по-евтино. Износът носеше валута, валутните резерви поддържаха люшкащия се франк да стои на краката си, затова правителството разреши на „Фрут къмпани“ да намали изкупните цени.

В оксиленските краища избухнаха селски вълнения, които бяха потушени от войската. В Тива вдигнаха стачки стоманолеярите и петролните работници от рафинериите. Срещу тях излязоха кавалерийските ескадрони на жандармерията, тайната полиция и всички партии с изключение на социалистите, комунистите марксисти и „зелените“. Стоманолеярите устояха месец и половина на полицейските хайки и на стачкоизменниците, които докарваха с бронирани автомобили. Работниците от рафинериите се държаха три месеца, предизвикаха икономическа криза, парализираха транспорта, объркаха търговията и ако не беше настъпило разцепление в ръководството на социалистите и не беше се появил изменник, който издаде на полицията третия дублиращ стачен комитет — стачката щеше из основи да разтърси гордия Жобер.

Берклей водеше битката със стачниците отначало надменно, но постепенно се озлоби и накрая заприлича на разярен лъв, в чийто хълбок черните ловци са забили остро копие. На два пъти сам ръководеше пристъпа на полиция и стачкоизменници към стачните постове. При втория щурм запратен камък от стачник го улучи и ако не беше дебелата филцова шапка модел „коубойски“ на главата му — щеше да остане на място или ако оживееше, вероятно нямаше да си помни името.

От тази стачка той загуби около 10 000 000 — колкото беше брутната му печалба за шест месеца. Все пак загубата някак преглътна, щеше да я навакса през следващите две-три години. Но с оня камък, който го удари на площада пред „Елизабет“, душата му не се примиряваше, имаше едно ъгълче там, където кралското му честолюбие стреляше „на живо“ с 12 колта срещу разбунтувалите се тълпи пред „Елизабет“.

„Не съм забравил, гълъбчета, събитията в моите рафинерии отпреди три години, не съм ги забравил! — отговаряше той мислено на заканата, която му отправяше вестникът. — Затова този път ще ви хвана за гушките, преди да сте развели знамето си! Само да сте посмели! — Той пъхна ръка в джоба си и стисна студената дръжка на броунинга. — Само да сте посмели!“ — повтаряше си той, като продължаваше да се разхожда напред и назад.

И в тоя миг в малката трапезария като че ли стана по-светло — на прага беше застанала Елизабет.

 

 

Всъщност само за Жозеф Берклей стана по-светло, иначе светлината продължаваше да се процежда една и съща през витражите на високите готически прозорци, мека и леко оцветена от рисунките по стъклата. Усещането, което изпита Жозеф за повече светлина, беше измамливо, вътрешно, то се дължеше на силната и някак безгранична обич, която изпитваше към едничкото си дете.

А едничкото дете беше мома на около 23 години, Берклеевка не само с източения си ръст, но и по характер. В лицето си беше наследила доста от нежната хубост на майка си: беше русокоса и миловидна, с чувствено извити устни на малките си устица, с трапчинки на бузите си, с волева, но изящна брадичка. Тя би могла да бъде една истинска Жизел, ако на ръст приличаше повече на романския тип жени.

Но всъщност не беше ръстът, който й пречеше да бъде Жизел. Тя беше висока, но не много, балерини с нейния бой отлично осъществяваха на сцената физически и душевно нежната Жизел. Друго я отличаваше от този образ и при по-внимателно вглеждане можеше безпогрешно да се почувствува — това бяха очите й. Очите й бяха сини, но някак си особено сини — с примес на сиво и на жълто, като навремени преобладаваше студеното сиво, а навремени — лукавото и гальовно жълто. Когато беше в добро настроение, те изглеждаха нежно-гальовни и малко лукави. Изпаднеше ли в лошо настроение, което напоследък се случваше по-често, те ставаха или безцеремонно нагли, или се изпълваха със святкаща злина, като у разглезените котки, когато биват неочаквано обидени. Но в най-последно време у тях се появи един особен израз — на мрачно равнодушие, което веднъж се оцветяваше от открито презрение, а друг път — от някакво неопределено, болнаво чувство.

— Ели! — учуди се Жозеф. Елизабет рядко ставаше сутрин преди десет часа. — Защо толкова рано?

— Добро утро! — поздрави равнодушно Елизабет.

Тя беше облякла японско кимоно, червено, под което се виждаха сини панталони шалвари и силно деколтирана жълта блузка. Стоеше на прага, тънка в кръста, източена, цветна и красива, една японска рисунка от края на деветнадесетия век.

— Влизай де, влизай! — развълнува се Жозеф. Той кимна към масата. — Сядай да закусваш. Какво ти се яде?

Елизабет повдигна рамене, седна унило пред масата и се загледа разсеяно в насрещния витраж. Плетеница от виолетови и малинени елипси бяха предизвикателно пресечени от златен правоъгълник с изкривени страни.

— Омръзнаха ми вашите разправии с мама! — каза тя.

— Майка ти добре знае, че аз не мога да понасям дяволската врява на тая паплач, дето е наблъскала в кафезите си! — смръщи веждите си Жозеф. — Да беше сложила вълци в клетки, повече щях да ги търпя от тия пернати малки чудовища!

— На мен ми омръзна! — каза с равен глас Елизабет.

— Е, ти не си слагай на сърцето бели грижи! — поглади я леко по косите Жозеф. Той натисна звънеца и поръча на появилия се лакей: — Донесете закуска за госпожица Елизабет!

— Разбирам! — поклони се лакеят. Той се обърна към Елизабет: — Какво ще обичате да ви сервирам за закуска, госпожице Берклей?

— Сладолед без мляко, само от лед, розов. — Тя помълча някое време. — И чашка уиски. Жанет знае какво уиски пия сутрин! — допълни тя.

Когато лакеят излезе, Жозеф каза с отровен от горчивина тон:

— Какво си решила, дъще, да се съсипваш ли? С това, дето поръча, може да приключи една закуска, но то не е никаква закуска! Да не си болна?

Елизабет придърпа към себе си един от вестниците, които лежаха разпилени на масата. Беше вестник „Народ“ — партийният орган на Социалистическата партия. Тя посочи с пръст портрета, дето беше отпечатан на първата страница, и попита:

— Този кой е?

Берклей, недоволен, че забележката му за Елизабетината закуска увисна във въздуха, отвърна без желание:

— Този ли? Фантазьор един… Бивш професор по естествена история в университета. Книжен тигър.

— Защо „книжен тигър“!

— Водач е на лявото крило на социалистите! — каза Жозеф Берклей.

Елизабет помълча. Не й беше ясно защо баща й нарича водача на лявото крило на социалистите „книжен тигър“, но не изпита желание да любопитствува. Като продължаваше да се взира в портрета, тя каза:

— Хораций Йожен. Помня го добре.

— Ти? — отстъпи крачка назад Жозеф.

— Нали книжните тигри не са опасни, защо се стряскаш? — усмихна се леко и за пръв път Елизабет.

— Истински или книжни, те не са от твоята черга! — отговори малко троснато Жозеф.

— Този човек дохожда миналата година у нас! — каза Елизабет, без да се смущава нито на йота от троснатия тон на баща си. — Извика го майка ми заради черните си рози. Бяха заболели от някаква болест. А според нея той бил най-добрият специалист по цветята.

— Майка ти може заради кресльовците си и треволаците си да извика и самия дявол от пъклото! — каза мрачно Жозеф.

— В пъклото няма книжни тигри! — усмихна се Елизабет. Усмивката й беше нагла и очите й проблеснаха тази сутрин за пръв път. — Наздраве, татко! — каза тя като изпи до половина чашката уиски, която лакеят беше поднесъл заедно с една сребърна купа розов сладолед. — Не забелязваш ли, че си противоречиш? — рече тя.

Вместо да се разсърди за тази забележка, а той й прощаваше, когато си позволяваха да го поднасят, Жозеф остана доволен, защото дъщеря му беше намерила най-после тема, която поне мъничко раздвижваше задрямалия й според него дух.

— Ти не разбираш политиката, дъще — рече той, като повдигна наставнически пръст, — а тя е сложно нещо и противоречиво, затова книжният днес тигър може да стане утре истински тигър, ако обстоятелствата се променят. Хораций Йожен например заявява в речи пред слушателите си, че ще удвои и утрои подоходния данък на всички, които имат годишен доход по-висок от сто хиляди. Това са закани на книжен тигър, разбира се. Но ако все пак се случи да дойде на власт и ние му позволим да разиграва коня си, както си ще, той може да изпълни налудничавите си идеи, тоест да се превърне на един истински тигър, людоед, разбираш ли?

— Политиката никога не ме е вдъхновявала! — поклати глава Елизабет. Тя кимна към портрета на Хораций Йожен: — Този човек дойде тук по покана на майка ми и не произнесе пред нас никакви политически речи, а се държа човешки, като доктор по цветята. Мен лично не ме отегчи!

— Аз чувам за пръв път, че е идвал тук, на Жобер, в собствения ми дом, най-левият от моите легални противници! Добре, добре! — неочаквано се засмя той.

— Може би пак ще дойде тия дни, защото черните рози отново са се разболели и майка ми, струва ми се, спомена името му оня ден! — каза Елизабет, като лениво си загребваше с позлатена лъжичка от розовия сладолед.

— Добре, добре! — отново се засмя Жозеф. — Дали той ще помогне на проклетите погребални рози на майка ти — не съм сигурен, пък и малко ме интересува. Но на Хораций Йожен климатът в Жобер във всички случаи ще повлияе здравословно!

— Какво искаш да кажеш? — протегна се на стола си Елизабет.

Жозеф Берклей извади от джоба на жилетката си своя тежък златен часовник, погледна за часа, сетне, като щракна капака му, дойде до Елизабет, потупа я леко по рамото и рече:

— Трябва повече и по-добре да се храниш! Това искам да кажа. Другите неща вървят и ще вървят по естествения си ред!

Докато крачеше за кея, тикнал ръце в джобовете на широкото си бяло сако от тънък таргален плат и стискайки дръжката на броунинга си, той си помисли:

„Ето, че и Алберт, шефът на разузнаването ми в Жобер, е преминал на двойно подчинение — на мен и на Мириам!… Да не ме уведоми за посещението на Йожен!… Е, ще си получиш заслуженото, миличък Алберт, и то още днес!… Нашата сврака — с двата крака! — тъй върви светът!“

Заповяда на кормчията да се отмести, седна на мястото му и натисна стартера. Даде газ и моторницата полетя като стрела към пристанището „Свети Павел“.