Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (2)

Увод

1.

Страната Силвеция

За да не затрудняваме читателя и да не го въвеждаме, без да желаем, в заблуждения, ние намираме за редно да му обясним още в самото начало на нашия разказ за коя Силвеция всъщност става дума. Бездруго ние нямаме предвид древната страна на хилветийските овчари, която великият Цезар присъединил към Империята заради прочутото й алпийско сирене. Нито имаме предвид Силветийската република, сгушена в подножието на Северните Алпи, която великият Наполеон заличил от картата на Европа, понеже намирал за обидно друга държава да се хвали с прочути часовникари. Още по-малко ни иде наум добрата днешна Швейцария, тази „дама, приятна във всяко отношение“ поради чистичките си алпийски поли и стабилния си швейцарски франк; традиция е вече червенобузестата госпожа да ухажват главно международните банкери и скиорите, участници в гигантски слаломи.

Тогава — ще попита с основание читателят — за коя Силвеция отваряте дума? О! — ще отговорим тутакси. — Ние отваряме дума за „Силвеция“ — нали разбирате? За „Силвеция“! Отговаряйки така, ние вежливо намекваме на читателя, че само веднъж и само на това място поставяме Силвеция в кавички. А читателят ще се досети и без наша помощ, че Силвеция, поставена в кавички, означава едно условно име.

Името може да е условно, но страната, за която ще разкажем в тази книга, е реална и в нейната реалност не бива никой да се съмнява; дори за миг. За да се досетят и най-недосетливите, че разказваме за реална страна, ние ще споменем, макар и в телеграфен порядък, някои съвсем конкретни неща. Така например най-напред ще отбележим, че Силвеция е атлантическа държава, а това обстоятелство никак не е маловажно. Напротив! Океанът винаги е играл важна роля в политическия, икономическия, че и в социалния живот на страната. Освен това Силвеция е страна с няколко десетки милиона жители. Народът й, чийто самостоятелен политически живот започва върху още димящите развалини на Римската империя, е дал на човечеството велики писатели и мислители, художници и изобретатели, политици и революционери. Работническата й класа се е вдигала често на революции, някои от които са изиграли всемирна роля за развитието на световния прогрес. Населението от крайните квартали на столицата й е добило завидна сръчност в майсторенето на барикади и в боравенето с павета в разправиите си със силите на реда. Някои от големите й столични площади и булеварди помнят бурни демонстрации и кръвопролитни кланета. Те и сега стават често арена на драматични сблъсъци, но вече силите на реда не разстрелват манифестантите с топове, а действуват, както и в други атлантически столици, с нагайки и автомати, с бронетранспортьори и сълзотворен газ.

Обикновеният силветийски народ обича песните и веселието, кръчмите и виното. Жените се ползуват с особено внимание и най-вече, разбира се, когато са на по-млади години. Преди площадите да се превърнат на паркинги, младежта ги е използувала за забавления; танцували са до среднощ и до главозамайване валсове и други модерни за времето си танци.

Такива глобални явления, каквито са империализмът, демографските взривове и научно-техническата революция, предизвикаха доста промени в душевността на народите, богатите класи си заприличаха едни на други, а националните особености като че ли останаха на съхранение у по-бедняшките прослойки. Това неписано правило важи с пълна сила и за силветийския народ. Супербогатите силветийски фамилии се чувствуват еднакво добре, като в свой дом, навсякъде по света, където бог Ваал, покровителят на богатството, е въздигнат във върховно божество. А обикновеният силветиец обича пламенно своето село, своя град, дори своя квартал; той обича пламенно дори кафененцето, където за пръв път е запалил цигара, и дори градинката, където за пръв път е прегърнал и любил.

Добрият силветийски народ е изпитал на гърба си всичките форми на държавно управление. Някое време е бил управляван дори от консули, като в древния Рим. Доколкото ни е известно, няма друга атлантическа държава, която, макар и за кратко време, да е възстановявала институции от епохата на античността. Това обстоятелство показва колко силно е развито театралното чувство у силветиеца и че той е готов понякога да ръкопляска на чудновати политически импровизации, стига те да са майсторски изиграни и да му напомнят за истински театър. Но след като удовлетвори театралното си чувство, той кърти павета, прави барикади и от тях стреля срещу участниците и вдъхновителите на чудноватите импровизации. Накратко, силветиецът е весел човек; и гражданин, на чието търпение не трябва да се разчита много.

 

 

Вездесъщ закон в литературата е да се показва, а не да се казва. Но има истини очевидни, които не се нуждаят от художествена мотивировка, за да се убеди читателят в тяхната достоверност. Например необходимо ли е да се пишат романи (или драми), да се създават галерия от образи и системи от личностни отношения, за да се убеди читателят, да речем, в достоверността на истината, че… богатият живее добре, а бедният — лошо?

Подобна очевидна истина са цифрите, които говорят как са разпределени националните богатства на силветийската държава. Такава очевидна истина са фактите, които разкриват кой всъщност управлява силветийския народ. Тия истини са очевидни, затова не се нуждаят от художествена защита.

Силвеция е богата атлантическа държава, природата я е дарила щедро с надземни и с подземни блага. На север виреят златни пшеници, на юг цъфтят портокали и сладкодайни лозя, безбройни стада из планините дават мляко, което мирише на здравец и бор. Подземните й недра са благословени с всякаква руда, а риболовните й флотилии браздят океана чак до Антарктида. Но като във всички държави, където законът е съобразен с волята на бога Ваал, покровителя на богатствата, сто свръхбогати фамилни (цифрата е приблизителна), сто свръхбогати фамилии владеят трите четвърти от посочените богатства; десет хиляди богати фамилии (цифрата също е приблизителна) се разпореждат с половината от останалата четвъртина, другата половина от останалата четвъртинка е предоставена на четиридесетмилионния силветийски народ.

Тези данни са съобразени с показанията на компютрите, които са на служба в Националното статистическо управление на Силветийската република. От само себе си се разбира, че Националното статистическо управление не е дало гласност и няма намерение да дава гласност на тия данни в никакъв специален документ или справочник. Данните, за които става дума, са на разположение на ония лица, които дохождат в управлението с препоръчителна бележка, подписана лично от държавния министър на информацията. И въпреки че такива бележки се издават само веднъж или два пъти в годината, и то на хора, които са абсолютно верни на бога Ваал и се подчиняват безпрекословно на законите му, данните за разпределението на националните богатства са известни на всички и всеки обикновен силветийски гражданин може да ги докаже по най-примитивен начин, със смятане на пръсти, без да обработва морета от статистически материали, както добросъвестно правят електронните изчислителни машини.

Понастоящем Силвеция е република, управлява се от правителство и президент. Правителството се избира от парламентарно мнозинство. А парламентарното мнозинство се образува или от една политическа партия, или от няколко партии, съюзили се помежду си върху обща политическа платформа.

Споменатите „сто“ (цифрата е приблизителна) свръхбогати фамилии съвсем не управляват страната непосредствено. Те възлагат на свои доверени хора да множат богатствата им, а сами живеят безгрижно, пътуват по света със свои яхти и самолети, играят на рулетка в световноизвестни казина и се развличат с префинен разврат. Жените на това общество обикалят бижутерийните магазини по булевард „Република“, устройват концерти, като ангажират най-известни шоу-изпълнители; по-възрастните, със запазена жизненост, си избират любовници-жиголи. Смелчаците мъже пък ходят на лов за лъвове, заобиколени поне от половин дузина професионалисти ловци. Деловите интереси на тия хора се защищават от банки, тръстове и монополи — национални и транснационални; защищават се от дузина закупени вестници и списания; от радиото и от първите канали на телевизията, тъй като „стоте“ притежават основния пакет от акции на Дружеството за разпространение на вътрешна и международна информация.

Ръководителите на банките, монополите, тръстовете и картелите са видни хора, образовани, с вълчи нюх и опит във финансовите битки и в познаването на местните и международните валутни пазари. Те получават огромни заплати, притежават немалка част от акциите на предприятията, които ръководят, затова техните интереси и интересите на „стоте“ образуват едно неразривно цяло. В това „цяло“ те са активната страна, сивото мозъчно вещество, а „стоте“ — те са просто наследници на капитали, паразити.

Но и тези хора не ръководят пряко държавните работи. Те осъществяват волята си в държавните работи посредством своята политическа партия, наречена Национален демократичен съюз. Субсидирана по всевъзможни хитри начини от „стоте“ (чрез банките, монополите и пр.), тази партия разполага с огромни парични средства, с фондове за подкупи, с компании за кинопроизводство и обществена дейност, с щедро платени видни журналисти, професори и учени, с обиграни политически агитатори. Тя се поддържа от богатите, от хората, които се стремят да станат богати, а така също и от всички, които се боят, че ако богатите „паднат“ — комунистите ще сложат ръка на собствеността им.

Ще споменем още две други обстоятелства, които „работят“ за Националния съюз: влиянието на католическата черква и страха от офицерството. Кюретата убеждават селяните, че само Националният съюз можел да съхрани за вечни времена Закона на дедите (правото на първия син да наследява бащиния имот), а по-мекушавите граждани са дълбоко убедени, че висшето офицерство няма никога да позволи на левите сили да дойдат на власт. Тогава има ли смисъл да поддържат левите сили и да гласуват за тях?

Втора по сила партия в Силвеция е Социалистическата. В нея се борят за влияние две крила — дясно и ляво. В критични за Националния съюз моменти дясното социалистическо крило му е оказвало помощ, като е повличало подире си цялата партия. Дясното крило винаги е имало превес, но напоследък силите на двете крила като че ли са изравнени. Каква е разликата помежду им? Дясното крило поощряваше кооперативното движение, бореше се за по-ефикасно медицинско обслужване на заетите в материалното производство и енергично подпомагаше откриването на обществени кухни. Лявото крило обещаваше, че ако дойде на власт, ще осъществи радикални икономически и социални реформи: национализиране на големите банки и предприятия, допълнително данъчно облагане на богатствата и т.н.

Третата политическа сила в Силвеция е Силветийската комунистическа партия. Тя владее изцяло стохилядния бедняшки квартал в столицата, разположен северно от река Нума. Нейни са миньорските и металургическите селища, а така също и профсъюзът на моряците от търговската флота. Допреди няколко години по време на избори тя съперничеше на Социалистическата партия и често взимаше преднина в изборите. Казваме „допреди няколко години“, защото сега партията е отслабена, група членове на Централния й комитет се стремят да я изместят на еврокомунистически позиции, а другите държат на традиционните марксически принципи и обявяват „еврокомунистите“ за опортюнисти.

Сред останалите десетина по-малки партии внимание заслужават две — Радикалната партия и Асоциацията на анархистите-синдикалисти. Радикалната партия се поддържа от по-критично настроени буржоа, които ратуват за някои реформи в данъчната система, за държавно регулиране на наемите и за разумно увеличаване на социалните помощи. Асоциацията на анархосиндикалистите е разтурена като партия и никой не знае колко от преминалите в нелегалност анархисти стоят зад нейния водач Георг Трамзен, пришелец от отвъдморските територии на Силвеция, човек с тъмно минало, железни юмруци и горещ нрав. Той пуши скъпи пури, носи идеално чисти бели ризи с колосани яки и вместо обикновена вратовръзка връзва си папийонка, скроена от пъстра змийска кожа. Ако споменаваме партията му, то е заради шумотевицата, която тя вдига с бомбените си атентати. Всеки месец, веднъж или два пъти, избухват някоя и друга бомба в силветийската столица. Те рядко убиват някого, защото атентаторите ги залагат по входовете на големи обществени сгради — най-често банки и акционерни дружества — и избухват като по правило след полунощ. Въпреки че полицията не изпуска Георг Трамзен от очи, тя не успява да го уличи в никакво закононарушение, затова елегантният човек се разхожда свободно по големите булеварди и пие уискито си в прочутото кафене „Сан Суси“, посещавано от силветийски и чуждестранен артистичен и интелектуален свят.

 

 

Ние започваме разказа си в един критичен момент за Силветийската република: покачване цената на петрола, покачване на цените на промишлените стоки, неудържима инфлация, рекорден спад в износа на вино и на земеделски произведения на Атлантическия пазар.

В тази нажежена вътрешна обстановка и при все по-нарастващата съпротива на народните маси срещу Атлантическия пазар и Атлантическия съюз месец и половина преди законодателните избори ще се проведат два партийни конгреса с фатално значение — на Социалистическата партия и на комунистическата. На конгреса на Социалистическата партия ще се реши кой да ръководи по-нататък партията — представителят на дясното крило Клод Полен или водачът на лявото — Хораций Йожен. Комунистите пък ще решават дали партията им да излезе с една компромисна листа, обединяваща традиционни марксисти и еврокомунисти, или двете тези течения да се оформят в две отделни партии.

Читателят може всичко да си мисли за предстоящите събития, само не бива да се заблуждава в едно — че Националният съюз, който представлява интересите на „стоте фамилии“ (цифрата е приблизителна), ще очаква по-нататъшния развой на нещата безучастно и със скръстени ръце.

2.

Представители на стоте

Правителството управлява държавата, а четиримата най-могъщи представители на „стоте“ управляват правителството. Те не го ръководят директно, разбира се, такава главоболна работа не им е по вкуса, нито би отговаряла на конституционните разпоредби. Представителите на „стоте“ дърпат конците на вътрешната и външната политика на правителството чрез президента на републиката и някои най-важни хора от министерския съвет.

Кои са впрочем тия най-могъщи представители на „стоте“?

Най-напред трябва да отбележим, че те не са се оградили едни от други с непристъпни стени, а, напротив, „комшулуците“ им са толкова отворени помежду им, че поощряват създаването на роднински връзки и сключването на бракове, които биха накарали косите на нормалния човек да настръхнат: женят се помежду си братя и сестри, майки и синове. Кръвосмешението между парите не се смята за противоестествено явление, а за нещо, което си е напълно в реда на нещата. От финансовото кръвосмешение не се раждат уродливи младенци, а жизнени отрочета, които за кратко време събират сили и стават жизнеспособни, като млади богове.

Най-могъщият между четирите гиганта представители на „стоте“, подобно на Зевс сред боговете на Олимп, е Банковият консорциум. Той притежава голяма част от парите и доларовите девизи на страната и е основният стълб, на който се крепи Силветийската държавна банка. В него са обединени десетте най-силни силветийски банки начело със „Силветийски кредит“. В тях участвуват със свои капитали чуждестранни банкови сдружения, така че Банковият консорциум представлява по същество една транснационална финансова корпорация. Дъщерни дружества на консорциума са откупили люневилските железодобивни мини, част от металургичния концерн, текстилната индустрия, железниците на Юга и са главни акционери в компаниите за въздушен и морски транспорт. Консорциумът направлява вътрешната и външната политика на държавата чрез министър-председателя и президента на републиката. Президентът на управителния съвет на консорциума Марсел Канотие не е човек на „стоте“, а е човек от „стоте“. Дори неграмотните селяни от Юга знаят, че „истинският“ президент на републиката е той, а не политическият лидер на Националния съюз, официалният президент, някой си Франсоа Велмон.

Корпорацията „Силветийска стомана“ е обединение на люневилските железодобивни мини и на 6-те най-крупни металургически комбината в Силвеция. Чрез свои дружества и компании, зад които стои непоклатимото бащинско рамо на Банковия консорциум, той владее каменовъглените мини и мините за добив на желязна руда. Той е главният доставчик на желязо за държавата и чрез консорциума участвува в западноевропейския монопол „Евростал“. В директориума му заседава като представител на армията, а и със свой личен пакет акции запасният генерал Жерар Гийом. Стоманеният тръст упражнява влиянието си в правителството чрез министрите на финансите, на строителството и на въоръжените сили.

На трето място би трябвало да споменем акционерното дружество „Силветийски петрол“, но ни се струва, че след отровните пушеци на металургическите заводи миризмата на мазута ще дойде множко за читателя. Затова на трето място ще споменем четвъртия гигант „Фрут къмпани“, като сме сигурни, че читателят непременно ще се освежи, поемайки сладкия дъх на една кошница екзотични плодове. „Фрут къмпани“ владее слънчевия Юг, а през тази благословена земя текат на път за океана най-пълноводните силветийски реки. Тук се ширят портокалови, ананасови, бананови плантации, виреят сочни, янтарени лозя от хоризонт до хоризонт, а най-северните части на Юга са зашумени с ябълкови и смокинови градини. Земята на тази част от Силвеция е нашарена със златни, охри и изумрудени цветове, а във въздуха й са разтворени сякаш всичките райски миризми. Половината от описания земен рай принадлежи на „Фрут къмпани“, а другата половина е собственост на два милиона южняшки семейства. „Фрут къмпани“ и двата милиона южняшки семейства владеят по равни части от Юга, затова епископ Доминик, глава на Оксиленската черква, казва, че е грях и чиста демагогия да се противопоставят тия две страни една на друга. Още повече че туй равенство съществува не от днес и вчера, а от римски времена, когато Оксиления е била провинция на вечния Рим. И тогава петдесет патрициански семейства са владеели половината оксиленска земя.

Тъй или иначе, „Фрут къмпани“ е главната (и почти единствена) закупчица на плодовете, които толкова щедро ражда оксиленската земя. Тя определя цените, тя се занимава с износа, тя решава какво и колко да се хвърли в морето, за да се поддържа на високо равнище световната пазарна цена. Тя упражнява волята си над правителството чрез министрите на земеделието и търговията, и нейна дъщерна рожба е дружеството за тежък транспорт.

А сега е ред вече на „Силветийски петрол“.

Силвеция не произвежда течно злато, тъй като откъм това богатство недрата й са ялови. Със специален закон държавата е упълномощила „Силветийски петрол“ да внася суров петрол, да го пречиства и преработва в рафинериите си и да го продава на едро и дребно. Негови клиенти са армията, флотата, голямата силветийска промишленост, а така също общественият и частният автомобилен транспорт.

Генерален директор на акционерното дружество „Силветийски петрол“ е Жозеф Берклей. Както Марсел Канотие, президентът на консорциума, и Жозеф Берклей не е човек на „стоте“, а човек от „стоте“. Но за разлика от събратята си милиардери търтеи тези двамата са по изключение „милиардери работяги“, и то не от нужда за пари, разбира се, пари те имат толкова, че и внуците на внуците им биха могли да живеят по княжески само от лихвите им. Те се различават много по характер, но една обща черта в душите им ги сближава: жаждата им да властвуват, да командуват, амбицията им да управляват света. Колкото и парадоксално да изглежда, страстта на тия господари да господаруват прави и двамата своего рода „роби“ на труда. Естествено, има „известна“ разлика между тях и ония роби, дето превиват гръб от тъмно до тъмно из плантациите на Юга или се пържат в собствената си пот около нажежените казани на рафинериите, или отливат вряща стоманена лава около високите доменни пещи, и човек, гледайки ги отстрани, би помислил, че наблюдава една жива картина от ада. За тази разлика се изказваше понякога и почтеният епископ Доминик, който беше искрено убеден демократ и никога не изпускаше сгоден случай, за да каже някоя и друга добра дума за Националния съюз. „Бог е разпределил труда между хората от нине — поучаваше той — и ще да го поддържа вовеки. Едни ще произвеждат блага, а други ще ги купуват и продават; такъв е законът. Не може животът без работници, но не може без господин Канотие, не може и без господин Берклей. Тия господа се зловидят някому, но ако тях ги няма, кой ще заплаща труда на работниците? Държавата? Но какво е държавата, чеда мои? Е, добре, държавата — това е войската, това е полицията, това са чиновниците. Ако властта падне в ръцете на тия съсловия, войската ще обяви война, полицията ще запре народа в лагери и ще даде право на командосите да палят и бесят, а чиновничеството ще затрупа народа с бумаги, та ни слънце, ни месечинка ще може да се видят от безкрайните ешелони входящи и изходящи номера. Ето какво ще стане, не дай си боже, ако господата Канотие и Берклей например захвърлят златните си самописки и се затирят, накъдето им видят очите!“

Не може да се отрече, че епископ Доминик беше смел защитник на демокрацията, но демокрацията — такава, каквато той я виждаше от амвона на катедралата „Света Лютеция“, през тихата и кротка светлина на стотиците кандила.

Прадядото на Жозеф Берклей, сър Георг Бърклей, чужденец, избира Силвеция за своя втора родина след битката при Ватерло. Оженва се за богата силветийка от северната част на страната и приема драговолно силветийско поданство. Към милионите на съпругата си той прибавя и своите милиони, които не са малко, тъй като е наследник на богати имения — пък и сам притежава добро състояние — битката при Ватерло го заварва като главен интендант на една от кралските армии. Четвъртият потомък на първия Бърклей променя името си от Джоузаф на Жозеф, а фамилията натурализира, като „ъ“ заменя с далеч по-благозвучното силветийско „е“. Основоположникът на фамилията Георг Бърклей слага началото на едно дружество за търговия с недвижими имоти. Праправнукът му Жозеф Берклей владее 80 на сто от акциите на „Силветийски петрол“, собственик е на четири петролни рафинерии, на дружеството „Берклей-петрол“, което контролира бензиностанциите в цяла Силвеция, и на флотилия от танкери, чийто общ тонаж надхвърля един милион. Освен всичко това той беше фактическият господар на Смесеното силветийско-нигерийско дружество за сондиране, производство и рафинерия на петрол „Бамако — Тива петрол“.

Накратко, това са най-могъщите представители на „стоте“, които управляват силветийското правителство; сиреч — държавата.

3.

Столицата Тива

Оглеждайки четирикилометровото устие на река Нума, човек мъчно може да познае къде завършва реката и откъде започва океанът — левият бряг на Нума се издига полегато и завършва с един зелен хълм над океана, висок около 600 метра. Склоновете му са покрити с дъбови, кестенови и липови гори, сред които се извиват асфалтирани пътеки, достатъчно широки, за да минават по тях кадилаци и мерцедеси. Хълмът се нарича Свети Павел, на самия му изострен връх се извисява като острие на шило червено-мраморният параклис на светеца. По хълма, сред зеленината на горите, са се стаили малки дворци, построени в източносредиземноморски стил. Това поселище има свой частен пристан, защитен от вълните на океана с висок гранитен вълнолом. Между кея и вълнолома лениво се поклащат десетки частни яхти, боядисани с лъскавобяла боя. Сред тях мрачно издига мачтите си черната като гарван яхта на Марсел Канотие. Само дето прочутото триъгълно знаменце на „Джентълмените на сполуката“ не се развява на най-високата мачта на тази огромна яхта, за да заприлича тя напълно на един истински пиратски кораб.

От пристанището Свети Павел се източва на изток, като опъната лента крайречният булевард, „Света Магдалена“. След три километра път, осветен нощно време от хилядоватови луминесцентни фенери, булевардът навлиза в университетското предградие на столицата Тива.

Силветийската столица Тива е разположена по двата бряга на река Нума. Южната част на града, която завършва със споменатия вече параклис „Свети Павел“, е сравнително по-малка, но затова пък тя е нещо като духовна, политическа и финансова цитадела на републиката. Тук се намира президентството, тук са банките, министерствата, акционерните дружества, монополите; тук са университетите, академиите, националният театър и опера, музеите, скъпите частни клиники. На централния площад „Република“ се кипри парламентът, построен някога си като зла шега с демокрацията в стил рококо. Срещу парламента се издига тежкият сиво-зеленикав мраморен корпус на „Силветийски кредит“, в тази сграда се помещава ръководството на Банковия консорциум. На всеки ъгъл на площад „Република“, а ъглите са шест, защото площадът представлява шестоъгълник, блестят с никела и стъклото си гигантски шестнадесететажни супермаркети. Във всеки от тях човек може да влезе по ризка и гащета и да излезе през специален изход на партера в елегантна шестцилиндрова лимузина, облечен според най-изтънчените изисквания на съвременната мода; при това — скътал в портфейла си, да речем, квитанция за мебелировка на шестстаен апартамент. С една предварителна уговорка — че този човек по ризка и гащета трябва да носи чековата си книжка; или пък ръчно куфарче, заредено с пачки петхилядофранкови банкноти.

В центъра на шестоъгълния площад се издига бяла мраморна колона, увенчана на върха си с позлатената статуя на бог Меркурий.

Делничен ден южната половина на Тива е милионен град. Работят банките, акционерните дружества, представителствата на монополите, огромните търговски магазини. Университетските аудитории се преизпълват със студенти, пред музеите се редят опашки. Станциите на метрото поглъщат и изхвърлят стотици хиляди забързани пътници. Но през почивните и празнични дни животът в южна Тива затихва. Парламентът и шестоъгълният площад на бог Меркурий са невъобразимо тихи и безлюдни, през огромните каменни пространства сноват само униформени полицаи. Граждани се мяркат главно около музеите. През тия дни в южна Тива едва ли остават повече от стотина хиляди семейства.

На север от миниатюрното заливче Свети Павел е разтворило врати централното пристанище на Тива, вдадено в сушата като конска подкова. Тук може да се видят десетки презокеански параходи, които търпеливо чакат ред, за да се приближат до търговския кей. Комини, пушеци, дрезгав вой на сирени, скърцане на ескаватори и кранове, пъплене на стотици малки съдове около туловищата на гигантите, излегнати в спокойната вода на залива като чудовищни китове — това напомня нещо библейско, вавилонско, предизвикващо опасния гняв на възмутения Йехова.

Отдясно, на около три километра по бреговата ивица, небето е затулено ден и нощ от облаци дим. На това място стърчат комините на петролната рафинерия №1, наречена „Елизабет“. Елизабет се казва дъщерята на петролния крал на Силвеция, Жозеф Берклей. Пристанището за суров петрол разполага с десетина кея, завардени с високи вълноломи. Тук сушата се спуска отвесно и пред всеки кей водата е дълбока над тридесет метра. Тази дълбочина е съвсем достатъчна, за да се долепят до сами гранитните стени на разтоварните платформи всякакви танкери; дори танкери над сто хиляди тона.

Северната част на столицата Тива има население над четири милиона. Тя е разделена от малката река Роксана (малка, малка, но коритото й е широко десет метра, а в средата е дълбока до три) — разделена е от красивата и пълноводна Роксана на две части: източна и западна. Западната граничи с океана и няма накъде да се разширява по-нататък. Затова тук квадратен метър незастроена площ струва едно малко състояние. А крайните квартали на източната част пълзят по посока на планината Ида. Засега тази планина още изглежда синя, ако се наблюдава от „най-източния“ източен квартал. Но ако настъплението на човешкия мравуняк не бъде преустановено, обезлесената Ида скоро ще се покаже пред бъдещите жители на най-източния квартал такава, каквато е — сива, надупчена от кариери, съсипана от човешка алчност и природни стихии.

Западната част на северна Тива е угледен търговски град: с прави булеварди, с безброй магазини, някои от които разкошни; в разкошните магазини продават електроника, луксозни лимузини, бижута, дамски вечерни тоалети, украсени с перли и блестящи дантели от мораво-кървави гранати; най-скромните дамски палта в тия магазини са ушити от визон. Улиците гъмжат от народ, коли, обществен транспорт, многотонажни камиони. Ресторантите и баровете са винаги пълни, в нощните заведения пеят и танцуват световноизвестни естрадни певици и танцувачки. В прочутите вариетета се подвизават скъпо струващи проститутки, недостъпни за мъже с по-малко от един милион годишен доход. Нощем западната част на северна Тива гори в разноцветните огньове на електрическите реклами, а по крайбрежието блещукат лампионите на частни плажове, където богати веселяци устройват малки дионисиеви тържества.

 

 

А Тива на изток от Роксана — това са стохилядните пролетарски квартали на столицата. Тук няма небостъргачи, преобладават три-четириетажни сгради, които непрекъснато се снишават, колкото се отива по на изток, към планината Ида. Най-източните предградия са от едноетажни дървени бараки и „бидонвили“ — къщички, направени от дъските и тенекиите на големи транспортни сандъци, в които превозват скъпа мебел и тежки машини. В тези квартали най-„луксозните“ магазини се помещават на един етаж, цените са „народни“, както и стоките: от синтетични материали, пластмаси, бял метал. Бакалничките в покрайнините продават само сирене, рибни консерви, олио и сапун.

От Роксана до бреговата ивица и на север чак до рафинерията „Елизабет“ се простира индустриалната зона на Тива. Това пространство е набучено със стотици комини, които денонощно изхвърлят към небето гъсти фъндъци черен дим. Затова тук винаги е сумрачно и въздухът по всяко време мирише на въглеродни, серни и амонячни отрови. Най-много пущат дим рафинерията „Елизабет“ и трите металургични завода на „Силветийска стомана“. По отношение на сумрака и миризмите фармацевтичният комбинат и текстилните фабрики не си играят на дребно, те обогатяват общия „букет“ не само с миризми, но и цветово — комините на фармацевтичния завод например бълват понякога синкав, жълт или оранжев дим.

От тая крайградска зона, наречена „индустриална“, текат към южна Тива два пълноводни потока: единият носи злато; другият, невидимият — тревоги и страхове.