Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (18)

Глава XVI
Какъв сняг!

Хораций сложи ръкавиците си, протегна ръка, за да натисне лъскавата бронзова ябълка на вратата, но в този миг телефонът в преддверието остро иззвъня.

— Хораций! — обади се от слушалката познат глас, сякаш идеше изпод земята. — Чуваш ли ме?

— Чувам те, Трамзен. Говори!

— Поздравявам те с последната ти крачка към Нищото, стари приятелю!… Това е властта!

Хораций не отговори.

 

 

Площадът пред парламента беше почернял от луксозни коли. Вятърът развяваше легационните флагчета, прехвърчаше сняг.

По мраморните стъпала на парадния вход се изкачваха посланиците, пълномощните министри, военните аташета. Кулоарите бяха претъпкани с избрана публика. Никога силветийският парламент не беше виждал посетители, така възбудени, нетърпеливи.

Хораций трепна. В черна копринена рокля, украсена с тънки сребърни кожички, към него усмихнато пристъпва Елизабет. Тя му протяга ръка и той я целува. И докато все още му се струва, че пред него стои видение, тя любопитно и със скрита тревога го разглежда. Струва й се, че е станал по-висок, че се е много навел, даже прегърбил. Жалост преминава като сянка на птица през душата й.

— Съчувствувам ти! — казва тихо тя.

Хораций вдига рамене.

— Не разбирам за какво! — казва той.

— Казват, че ще бъдеш бламиран! — шепне тя. Струват й се жестоки тези думи и тя с усилие ги произнася.

— Много е възможно! — усмихва се пресилено Хораций. — Ще съжаляваш ли, ако бъда победен?

— За победените винаги се съжалява! — на свой ред повдига тя рамене. — Апропо — да ти представя господин Джон Стивънсън!

Едър, плещест мъж, с енергично лице и бързо съобразителни очи сръчно подава ръка.

Електрическите звънци продължително звънят.

— Довиждане! — казва Елизабет.

Хораций мълчаливо поздравява.

Нещо рухва в него. Всичко наоколо му изсивява. Няма охота да говори, да мисли. За един миг му се струва, че непоносима тежест се е стоварила на раменете му. Отпуска се на стола си и поема дълбоко въздух.

Председателският звънец го разтърсва, изважда го като от сън.

— Министър-председателят, господин доктор Хораций Йожен, ще отговори на снощната интерпелация на господин Самуел Вайман! — съобщава председателят.

Пълна, абсолютна тишина.

„Как да започна? — пита се Хораций, свил мъчително вежди. Поглежда разсеяно към балкона и вижда в първата ложа Елизабет. До нея, твърде близко до нея е седнал писателят Джон Стивънсън. Как се казваше последният му роман? А, спомням си — «Утрото на Афродита».“

— Да виждам около себе си хората радостни и доволни — това е било за мене винаги една хубава мечта! — започва той.

Гласът му е неспокоен, глух, но постепенно се усилва и успокоява.

— Може би за това, че така мъчно понасям страданието на хората, а в Силвеция има толкова много хора, които незаслужено страдат!

Той вече не гледа към балкона, изчезнали са от света и Елизабет, и Стивънсън, и „Утрото на Афродита“.

— Мисля, че всички хора имат еднакъв дял от живота — продължава Хораций. — Неестествено, чудовищно е страданието на милиони хора да се превръща в цимент, в спойка за щастието на една шепа избраници на съдбата.

Дойдох в този парламент, за да отстраня редица въпиющи неправди от нашия обществен живот. Моите методи са мирни, те се изразяват в реформи, които нямат нищо общо с насилието. Обичам от всичко най-много човека, затова съм враг на кръвта и разрушението.

Ние сме индустриална страна. Голяма част от населението прекарва по-голямата част от живота си във фабрики, заводи, юзини. Смъртността в сравнение с другите страни е огромна. Болестите и невежеството са постоянните гости на работническите семейства.

Нима трябва да оставим нацията да се изражда? Кой от вас има нещо против да вижда девойките жизнерадостни, бодри; младежите — здрави и пълни с вяра в силите си; майките — доволни, че могат да кърмят децата си, и щастливи — че са близо до тях? Интелигентният, просветеният работник е по-работоспособен от невежата. Защо да не дадем време на работника да чете? Време — да спортува? Време — за да се наслади от благата, които твори?

Е, добре. Опитах се да откъсна няколко нищожни часа, вие се обявихте против (сочи десницата), сякаш се опитах да ви окача на въжето!

Намалихте надниците, изхвърлихте хиляди работници на улицата. Моят законопроект вместо добро допринесе на работниците само беди. Кой е виновник за това? Аз ли?

Народните маси не са само сурова физическа сила. Те са нацията, градивният елемент, който всичко строи. Опитах се да урегулирам отношенията между работници и работодатели с колективни трудови договори. Сякаш ви хванах за гушата. Обявих се за национализация на петролното производство (протести отдясно). Десетки хиляди силветийски граждани живеят скотски край рафинериите и бензиновите заводи. Държавата непрекъснато се ощетява с милиони франкове. Защото петролният тръст на Жозеф Берклей поддържа изкуствено високи цени и ние сме принудени понякога да доставяме наш петрол от чужбина, заплащайки със злато!

(Мълчание.)

Обявихте ме революционер. Мене, най-големия противник на насилието! И решихте да ме унищожите с финансови репресии. Подхвърлихте народното стопанство на нечувани мъки, разорихте държавното съкровище, даже съсипахте вашите по-малко издръжливи и не така стабилни събратя!

За да провалите една политика, неудобна вам! Кризата, предизвикана от вас, застави народните маси да се обявят против мен. Аз не се сърдя. Те не са виновни.

Наистина, аз пипах твърде меко. Позволих голяма част от нашите девизи и нашето злато да е в чужди банки сега.

За в бъдеще подобна грешка няма да допусна. За да мога да се справя със саботажа отдясно, аз моля камарата да ми даде неограничени пълномощия за един месец.

(Бурни възражения отдясно.)

Вярвам, че ще гласуват за мен всички, които обичат човека повече от парите!

Тишина.

Хораций погледна Елизабет. Тя шепнеше нещо в ухото на Стивънсън.

Слезе от трибуната и прегърбен, с наведена глава седна на министерския си стол.

— Думата има депутатът Самуел Вайман! — съобщи председателят.

— Не съм доволен от обясненията на господин министър-председателя! — започна Вайман. — Това беше една сантиментална тирада, която завърши със заплахи. Господин Хораций Йожен не е политик, а мечтател. Правителството, което крета след него, е правителство сляпо, недъгаво. Когато страната е изправена пред стопански крах, когато сме загубили кредитите си в чужбина — нам ни се говори за просвета и спорт! От името на Демократическия съюз, от Либералната партия и от партията на радикалите аз предлагам да се гласува недоверие на правителството на доктор Хораций Йожен!

(Бурни ръкопляскания отдясно.)

Секретарят на социалистическата парламентарна група иска думата.

Клод Полен чете:

„От името на Централния комитет на Социалистическата партия и от името на социалистическата парламентарна група държа да предупредя камарата, че както партията, така и правителството снемат доверието си от министър-председателя доктор Хораций Йожен, а така също и от министъра на финансите господин Робер Смит.

Социалистическата партия и правителството отричат политиката на тези двама министри, тъй като тя няма нищо общо с официалния курс на партията. Същата ще преустрои кабинета, като привлече в управлението представители на радикалната партия.“

(Ръкопляскания.)

— Ние ще подкрепим едно такова правителство — изправя се на мястото си Самуел Вайман. — Но за да се убедим във вашата искреност, искаме човека, който затвори десетки фабрики и разруши цветущото силветийско стопанство, да бъде отстранен от парламента, като му се отнеме депутатският мандат!

За предложението на Самуел Вайман не гласуваха само комунистите, „зелените“ и единствен от социалистите — Клод Полен.

Смазан от насмешливи погледи, бързо и със замъглени очи Хораций напусна заседателната зала.

На парадния вход войниците не вдигнаха пушките си за почест. Хораций горчиво се усмихна.

Полека слизаше по мраморните стъпала. Струваше му се, че площадът се люлее пред него. Разкопча палтото си. За пръв път неговото здраво сърце започна да забавя ударите си. Уплаши се, че може да припадне на тези стълби, по които тържествено се беше изкачил преди по-малко от месец. Шофьорът на министерската му кола се престори, че не го забелязва. Тръгна пеша към столичния парк.

Валеше чудесен предколеден сняг.

 

 

Пред входа на парка го настигна малка спортна кола. Вратичката се отвори, показа се Соня:

— Другарю Йожен, заповядайте!

Тя се усмихваше приветливо, махаше му дружески с ръка.

Хораций поклати отрицателно глава.

— Моля ви се, другарю Йожен, заповядайте! — канеше го умолително Соня.

— Благодаря, Соня! — каза глухо Хораций. — Ще походя пеша. Благодаря!

И се отдалечи.

Погълнаха го диплите на снега.

Загуби представа колко беше вървял. Не поглеждаше часовника си. Беше излязъл отдавна от централната част на парка.

Забеляза една скамейка, навярно беше от последните. Разчисти снега и тежко се отпусна. Някое време се вслушваше в шумоленето на снежинките, усмихна се тихо два-три пъти, после извади малък броунинг от вътрешния джоб на сакото си, свали предпазителя и допря цевта му до слепоочието си. Но не му достигна воля да натисне спусъка, ръката му се отпусна.

В тоя момент из снега изскочи Трамзен.

— Не ти ли стигат сили? — попита той.

— Не! — отвърна Хораций. — Не ми стигат сили.

— Ще ти помогна! — рече Трамзен. Той се наведе над него. — Сложи цевта до слепоочието си. Така. Е, не бой се, то не боли! Дръж спусъка, аз ще натисна!

Разнесе се немного силен гърмеж, въздухът замириса на опърлена коса.

Трамзен тръгна обратно по стъпките си.

Валеше тих, чудесен сняг.