Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (17)

Глава XV
Хроника

Ако Хораций беше прочел вестниците от 16 и 17 ноември, сигурно щеше да открие немалко странности. Така например при всички по-раншни избори официозът „Република“ беше посвещавал цялата си първа страница на резултатите. Дори когато Националният съюз не беше постигал абсолютно мнозинство, нещо повече — дори в случаите, когато губеше, уводната му статия беше пряко свързана с голямото политическо събитие, с проблемите, които предстоеше да решава бъдещото правителство. Този път за голямо удивление на читателите в уводната си статия официозът се занимаваше с проблема за суровинните отпадъци, а за резултатите от изборите отделяше като че ли от немай-къде една колонка, най-дясната. В самия й край редакцията изразяваше мнението си: „Ние сме сигурни, че социалистите ще се ръководят в своята политика не от класови и съсловни съображения, а от националните интереси на страната!“

Още по-странен изглеждаше броят на „Република“ от 17 ноември. Този път уводната му статия беше посветена на един много специален финансов въпрос. В нея се изтъкваше, че тъй като дейността на извънтериториалните филиали и търговските сдружения на силветийската промишленост и търговия били по-конкурентоспособни на международния промишлен и финансов пазар, следвало би тези филиали и сдружения да се поощряват с по-солидни инвестиции. Казано на обикновен език, „Република“ агитираше за по-активно участие в дейността на транснационалните корпорации. Подобна статия излезе същия ден и в органа на Банковия консорциум „Финансист“.

На тревожния фон на току-що загубената политическа битка в. „Република“ отпечатваше с едри букви съобщение на първа страница, че частната колекция на Марсел Канотие от картини на Брак, Шагал, Матис и Пикасо ще бъде открита за публиката в камерния салон на Националния музей за съвременно изкуство от 18 ноември до края на текущия месец.

Най-горният слой на силветийската олигархия подражаваше, съзнателно или несъзнателно, на древния Рим. Когато великият Анибал достигнал със страшната си войска подстъпите на Вечния град, римляните не се уплашили, а продължавали да пълнят театрите си, цирковете си, да се състезават по красноречие, да устройват музикални конкурси, да пеят и да танцуват из улиците цяла нощ…

 

 

Марсел Канотие покани на вернисажа малко публика — неколцина финансови магнати, неколцина художници, главните редактори на буржоазните всекидневници, двама-трима политици — консерватори, разбира се, и един екип от телевизията, да заснеме тържеството за първа вечерна програма, по първи канал.

Неголяма реч при откриването на вернисажа произнесе председателят на Съюза на художниците Курт Верние. Той беше от „ташистите“, полагаше цветни петна на платното, което да напомня фигура. Там, където петната създаваха илюзия за голяма дълбочина, за дъно на много дълбок кладенец, той поставяше реалистично нарисувано рибешко око или женско око (дълги мигли!), или месечина в три четвърти и така нататък, като с този знак подсказваше идеята, която беше вложил в композицията. Едни критици казваха за него, че бил модерен мистик, а други наричаха картините му „живописни фуги“. Както и да е, в сбитата си апология той представи Канотие като образец на съвършен гражданин, който много допринася за културното издигане на сънародниците си и за прославата на вечните ценности в изкуството.

После гостите бяха поканени да разгледат сбирката.

Канотие попита Жозеф Берклей:

— На твоя милост нищо ли не харесва?

— Е, не съм чак толкова краен! — повдигна рамене кралят на петрола. — Тука имаш две-три картини, които аз бих изтърпял дори в собствения си дом, без да изгарям от желание да ги надупча със сачми. Ето — той посочи една картина от Шагал и две от Матис. — Тия летящи и обърнати човечета, както са нарисувани фантазе, си ги бива за детска стая или за един малък салон-кафе, където човек отива да изпуши пурата си, пък и да си подремне до камината. На задрямалия нещата се виждат понякога обърнати и затова той ще възприеме тази картина с прекатурени и летящи човечета за напълно естествена. Да, а за този натюрморт… от Анри Матис, именно… ще ти кажа, че не е лош, макар всичко да изглежда малко поразкривено. И купата, и каничката за вино. Аз такава разкривена купа не бих сложил на масата си за нищо на света! Но пък всичките тези неща са нарисувани весело, цветовете сякаш се смеят, дявол да ги вземе, човек с удоволствие би седнал тук, да изпие чаша вино!… Както виждаш, приятелю, аз не съм много строг критик. А тия цапаници — извинявай, ако те огорчавам — той посочи платна от Брак и Пикасо, — може да са от най-прочути майстори, по този въпрос не споря, тия картини, ако това са картини изобщо, аз не възприемам. Имам си мнение и вкус и не отстъпвам!

После Канотие покани гостите си в съседната зала. Там ги очакваше най-оригинален сюрприз — огромно глинено гърне, пълно с гъсто сварен боб, с огромна дървена лъжица, забучена в боба. Наоколо бяха наредени малки питки, омесени ръчно, похлупци с лютив червен пипер и шарена сол, глинени чаши и глинени шишета с червено вино.

Нестроен хор от най-различни възклицания изпълни залата. Сетне настъпи тишина, чуваше се само жуженето на телевизионните камери. И в тази тържествена тишина пролази като сред изсъхнали от жега тропически пампаси гласът на Канотие:

— Господа, приятели, заповядайте! Добър апетит!… Не се учудвайте на менюто, моля ви! Аз ви предлагам за закуска меню, което символизира бъдещето на Силвеция под управлението на левия социалист, многоуважаемия господин доктор Хораций Йожен!… С всяка беда трябва овреме да се свиква, господа, за да се преживее някак, докато дойдат по-добри дни! Моля ви, заповядайте, добър апетит!

Телевизията засне и записа тоя малък театър, той бе представен пред милиони зрители още същата вечер.

Бобът, качество „мостра“, беше доставен от една земеделска изследователска станция в централна Оксиления, зърната му бяха едри колкото половинката на орехова ядка и толкова крехки и сочни, че приличаха на малки парченца масло. О, господа, той беше божествен на вкус, за повече от гостите на Канотие той представляваше екзотичен допир с първичната природа, рядкост, с която те се срещаха веднъж или два пъти в годината, като скромна лъжица гарнитура към парче стек от глиган. Питките бяха опечени от специално брашно с повишен глутамин, а подправките — чубрицата, сминдухът, бабината душица и пр. — произхождаха от сочните поляни на алпийските предпланини. Колкото до виното — то имаше цвят на къпина и дъх на смола и бадем. Така че гостите, след като си сипваха по два и три пъти от боба и изяждаха поне по една питка и изпиваха по два-три пахара от виното — вътрешно не оставаха настроени песимистично спрямо силветийските бъднини.

Някои от гостите, които вече знаем от пътуването на Черната яхта до залива Шарте, Канотие покани на скромна вечеря у дома си. Той живееше на най-горния етаж на сиво-зеления мраморен гигант, където се помещаваше банка „Силветийски кредит“ и над нея — Банковият консорциум. Върху плоския покрив на своя етаж, тоест над главата си, Канотие си беше обзавел образцова оранжерия, за която се грижеше негов личен градинар.

По-рано той живееше на аристократичния булевард „Света Магдалена“ в една барокова триетажна къща, строена през втората половина на XIX в. Когато преди шест години почина жена му и синът му Марсел Канотие-младши се ожени за дъщерята на търговския директор на една люксембургска банка, той се пресели в зелено-сивия гигант, който беше наполовина негова собственост. Старата барокова къща, която се кипреше на аристократичната крайбрежна, предостави на брат си, армейски генерал, командуващ столичния танков корпус.

Шест от деветте просторни стаи на апартамента си Канотие ползваше за свои нужди, в останалите три работеше личният му секретариат. След салона, който представляваше всъщност една средна на площ картинна галерия, най-много респект с размерите си внушаваше неговата трапезария, където около Т-образната маса можеха спокойно да насядат петдесетина души. Стените й бяха обшити с тъмен като нощта абанос, върху който меко блестяха, изваяни от сребро, най-причудливи изображения — сюрреалистични риби, пауни, апокалипсистични коне.

Марсел Канотие беше почти вегетарианец, не проявяваше ни придирчивост, ни ентусиазъм към храната, най-често имаше на масата си зелева супа, крокети, аспержи, грах, плодова салата. Когато решаваше да „сгреши“, за да докаже най-напред на себе си, а после и на познатите си, че не е фанатик, обръщаше поглед към кулинарното царство на рибите и на пернатия дивеч, като държеше непременно рибата да е речна и да е планинска пъстърва, а пернатият дивеч да е от юга на страната.

Тази вечер той предложи на избраните си гости пъстърва, уловена по горното течение на Роксана; яребици, фазани, бекаси и други пернати с изключение на диви патици, които той не понасяше — стреляни по оксиленските окрайнини; а вината — резливото бяло и сухото дъхаво червено — бяха му доставени от представители на най-прочути силветийски и италиански фирми.

Не описваме тези подробности, за да покажем, че вечерята беше кой знае каква — Марсел Канотие беше давал вечери, достойни за най-богатия и хедонистично настроен римски патриций, а известно е, че на патрицианските маси са си давали кулинарни срещи флората и фауната на Южна Италия, на Северна Африка и на Близкия изток… Поради пуританската кръв, която течеше в жилите му, той се въздържаше да поднася на най-личните си гости кошници с голи момичета, покрити с рози, както са се шегували събратята му от римско време, но лакомници като Крист Дьоламаре помнят, че при него са яли питки от хлебно дърво и прясно осолена пастърма от килиманджарски диви кози.

Отбелязваме в хрониката си тази скромна вечеря, защото към нейния край, малко преди да поднесат сиренето, на Марсел Канотие изведнъж му хрумна да запита:

— Господа, чел ли е някой от вас днешната уводна статия на вестник „Република“?

След известно време всички присъствуващи щяха да признаят, че въпросът е бил „исторически“ за Силвеция, но в момента никой не посмя да излъже, че беше чел въпросната статия.

Канотие търпеливо изчака да секнат шегите по отношение на уводните статии, после рече:

— На ваше място аз бих погледнал на тази работа по-сериозно. Добре би било все пак да се запознаете със статията, преди да загасите нощните си лампи. И да си спомните, че временното правителство може да ви осигури, свобода във валутните трансфери до събота. От понеделник може да задухат други ветрове. Във всички случаи имайте предвид, че романтиците като този Хораций Йожен винаги са създавали едни или други главоболия на деловите хора.

 

 

Допълнителните частични избори донесоха неприятна изненада за Хораций. Шест от седемте места бяха спечелени от „дивите“. Седмото място завоюва Националният съюз. Така абсолютното мнозинство на социалистите се стопи от два гласа на… един.

Бележки из тетрадките на Хораций Йожен

23 ноември, сутринта

Печално е, че „дивите“ печелят шест места, тъжно е, че седмото падна в лапите на олигархите… Може би те нямаше да лапнат това място, ако бях влязъл в съюз с „дивите“, както ми предлагаше Шарл Дюбуа — моят нов колега в парламента. Но по-добре загубена бройка, отколкото отказ от принцип! С привържениците на пролетарската диктатура — никога! С любителите на паветата — никога! Моноуправлението няма нищо общо с идеалите на атинската демокрация.

* * *

Всяка минута очаквам: съобщение по телефона за аудиенция при президента на републиката; и писмо от Елизабет…

* * *

Отново запрехвърча сняг. Доскоро бях луд по тази бяла хубост, а сега снежинките като че ли ме опарват по сърцето.

Би трябвало дванадесет музики да свирят тържествено, а аз чувам само как един барабанчик бие унило своя ненастроен както трябва вехт барабан.

23 ноември, по обяд

Бях на аудиенция. Едва ли друг кандидат за министър-председател е бил посрещан толкова сухо и подчертано недружелюбно. Както и да е. Получих пълномощията.

Настаниха ме в правителствената резиденция. Намира се на булевард „Света Магдалена“, с бели щори на прозорците, с балкон стил „ампир“, с бронзиран герб над входа. Скромният ми ергенски апартамент има едно недостижимо преимущество в сравнение с тази имперска сграда — през западния му прозорец синее безкрайният океан, по залез-слънце гори в злато остров Жобер…

24 ноември, сутринта

Отвратителна нощ прекарах в министерската си резиденция! Никога не съм се чувствувал толкова не на мястото си! И никога толкова сам. Сякаш бях изоставен на безлюдна планета… Единственият близък предмет, с който можех мълчаливо да разговарям, беше лулата ми. Но и тя не беше настроена за много приказки, а и малкото думи, които си разменихме, бяха доста неясни и двусмислени. Днес ще донеса от къщи микроскопа си и голямата енциклопедия по естествена история. С тях ще разговарям откровено, като със стари приятели.

Тук има кухня, столова, всичко е от масивен махагон. Посудата: сребро, порцелан. Служебни усмивки на прислужниците, протоколни поклони. Питат ме: „Колко куверта ще заповядате, ваше благородие?“

На обяд ще повикам Робер Смит.

Все още никакво писмо от Елизабет. Не е ли това мълчание знак за сбогом?

Всъщност всичко е толкова нелогично между нас, че едно „сбогом“ ще бъде напълно в реда на нещата.

24 ноември, късно вечерта

Обядвахме с Робер Смит. Мълчалив е, без настроение. На въпроса ми защо е неразположен, отговаря! „От вчера цените на някои стоки започнаха бързо и ужасно да се покачват!“

— А ти как очакваше! Че олигархията ще ме посрещне по друг начин? По-любезно?

— Не е въпрос до любезност! Тя направо ни удря през краката. Хитро замислен заговор, шефе! Един милиард долара изтекоха зад граница. Стопява се валутното покритие на франка, цените скачат нагоре, животът поскъпва!

— Ще спрем със закон износа на валута! — рекох.

— Това са инвестиции, не можеш да ги спреш!

— Ще видим! Веднъж да образувам правителство… — и се усмихнах, макар никак да не ми беше до смях: — Ти си опитен финансов вълк, ще се справиш!

Робер въздъхна скептично, поклати глава и не произнесе повече нито дума. Той имаше винаги чудесен апетит, но тоя път като че ли се хранеше насила.

 

 

Отдавна чувствувам оптимизма си разколебан, още от деня на конгреса, когато не успях да взема съкрушително мнозинство над Клод Полен. Тогава се появиха у мен съмнения, боязън, чувства типично йоженовски, но заедно с тях и една страст се развихри — да вървя напред, пък каквото ще да става, но само да вървя напред. Фатализъм ли беше това, отчаяние ли, или нещо друго? Резултатите от изборите отново пробудиха следконгресните ми тревоги, дори ги засилиха, но чувствувам, че и страстта, за която споменах, набира сякаш нови сили и не само че лудува в душата ми, но някак си отчаяно лудува… Какво е името на тази страст — не се догаждам, пък и няма значение. Зная само, че ме е „обсебила“ според вехтата лексика на стария завет и че старозаветният глагол „обсебвам“ е най-подходящ за случая. Обсебила ме е луда, отчаяна страст да се боря докрай с олигархията, за тържеството на атинските си идеи — за да бъде Лалелия.

Ето че стигам в мислите си до ръба на непроходима пропаст и си казвам: „Не е толкова важно дали ще бъде Лалелия — важното е, че има за какво душата ми отчаяно да мечтае и да се стреми…“

Бих могъл да кажа същото и по отношение на Елизабет.

 

 

Пръв изслушах Самуел Вайман, политическия секретар на Националния демократичен съюз.

Самуел Вайман не пожела дори да седне, с няколко изречения той изложи позицията на своята партия: монетарна система в областта на финансите, улеснения за извънтериториално промишлено производство в рамките на ЕИО и развиващите се страни, вярност към политиката на Атлантическия блок. „Ние ще се съобразяваме с железните закони на живота!“ — завърши той краткото си експозе.

— А ние ще се съобразяваме с народните интереси, с интересите на трудещите се! — рекох аз и безцеремонно му протегнах ръка.

След това приех Алфред Вим, секретаря на Радикалната партия. Чувствувам симпатия към тоя човек, затова се боя да не ме склони към отстъпки.

— Предлагам коалиция между нашите две партии! — моментално мина той в настъпление и в леко уморените му очи се появи усмивка, която не бих казал, че беше хитра или злонамерена. — Коалицията ще наречем „Демократичен блок“! — продължи той. — Това политическо име звучи хубаво — не плаши нито най-левите, нито най-десните. Не си ли съгласен?

— За името ли? — попитах аз.

— За коалицията!

— Ако приемете моята програма такава, каквато е, и декларирате, че ще я поддържате безрезервно и при всички условия — нямам нищо против!

— Програма — това звучи абстрактно! — каза Алфред. — Кажи по-конкретно, на какво от твоята програма държиш безусловно?

С Алфред се познавахме добре, посещавал беше Атинския клуб, отдавна си говорехме на „ти“.

— Държа безусловно на национализацията — рекох. — Искам да национализирам тежката промишленост, големите банки, железниците, търговската флота, големите търговски дружества и корпорации.

— Друго?

— Другото по-нататък! Например — жилищния фонд.

— Скромничък си наистина! — засмя се Алфред. — Дори Шарл Дюбуа би могъл да завиди на скромността ти!

— Не ме интересува никакъв Шарл Дюбуа!

— Не те интересува, но си преписал програмата му! Той може да те съди за плагиатство, знаеш ли?

— Нямам настроение за шеги! — рекох.

— Но нали шеговитото и трагичното вървят ръка за ръка, както е например у Шекспир!

— Най-напред ще започна с данъка върху богатствата! — рекох. — И с отчисления върху печалбите, за да образувам фонд „Разкриване на нови работни места“! Посредством данъка върху богатствата и чрез отчисленията ще сложа ръка върху половината от доходите на олигархите! Така че те ще са претръпнали вече за следната стъпка — национализациите!

Алфред се изправи, запали цигара и някое време стоя мълчалив пред широкия прозорец на салона.

Когато отново седна на мястото си, той ме запита:

— Знаеш ли, че довечера ще гостува в „Аида“ Мария Чезарини?

— Сега не ми е до опери! — рекох.

— Световно колоратурно сопрано! — каза Алфред. — Примадона на Миланската скала. Утре ще изнесе концерт в Консерваторията. Знаеш ли на чии разноски, кой ще й заплати хонорара?

— Не зная! — повдигнах рамене.

— Хонорарът ще й бъде заплатен от Марсел Канотие. А концертът е устроен за столичното студентство. Мария Чезарини ще пее, пред столичното студентство за сметка на Марсел Канотие.

— Това милостиво дело няма да превърне черния демон в ангел! — рекох аз.

— Разбира се! — разпери артистичните си ръце Алфред. Той помълча някое време, запали папироса и изпусна през устата си няколко къдрави колелца дим. — С национализиране на мините, и то каменовъглените мини — бихме се съгласили, любезни мой екстремисте! — махна той с ръка. — И то — в края на втората или на третата година, не по-рано! И — баста. Такава стъпка наляво бихме направили, за да осъществим един „Демократичен блок“, политически съюз между радикали и социалисти. Съгласен ли си?

Аз на свой ред заредих лулата си, разпалих я добре и рекох:

— Дори с всичките ми „екстремистки“ намерения да се съгласиш, пак няма да направя политически съюз с теб! Защо? Много просто: защото Радикалната партия е буржоазна партия, а моята партия е социалистическа. Аз съм за ликвидирането на олигархията, а ти искаш само да подрязваш лекичко ноктите й. Какъв съюз ще правим? Глупаво е да се приказва на тази тема. Колкото и демократични да са разбиранията ви, щом сте за запазване на частната собственост — нямам интереси при вас, нито вие имате работа при мен! Край.

— Боже мой, Хораций! Шарл Дюбуа мисли още по-„ляво“ от теб, но на него и наум не му идва, че по пътя към властта ще върви сам!

— Не ме интересува никакъв Шарл Дюбуа! — рекох. — Колко пъти ще повтарям едно и също? Не ме интересува! Не зная дали ще ме разбереш, но аз ще ти кажа моя основен девиз: искам до чистата цел да стигна по чист път!

— Тоя девиз вече не върви! — каза Алфред.

Той се изправи, сложи приятелски ръка на рамото ми и рече:

— Един съвет от мене: първата ти грижа да бъде франкът!

— Благодаря! — рекох. — Първата ми грижа ще бъде да направя нещо за сиромасите и безработните! А после — добър е бог!

Продължение на следобеда

Преди да дойде Клод Полен, при мене постоя петнадесетина минути Барбара Лионе. За да демонстрира пълно незачитане към всякакви протоколи и етикеции, тя дойде по джинси. От секретариата ме попитаха дали да я пуснат. Случай без прецедент!

Барбара Лионе заяви, че „зелените“ ще ме поддържат при условие, че спазвам принципите на атинската демокрация и че ще взема драконовски мерки срещу замърсителите на околната среда.

Коняка не погледна. Навярно й напомняше някакви лоши минути.

 

 

А с Клод Полен се измъчих, направо ме уби тоя цар на пълзящия реформизъм!

Дойде начумерен, кисел, дори направи опит да се държи предизвикателно.

— Видя ли докъде я докара с твоята революционна платформа?

— Докъде? — повдигнах рамене.

— Девизите се топят всекичасно, животът поскъпва!

— А кой тегли чужда валута от банките, сиромасите ли, или олигархите?

— Ти ги изплаши!

— А според тебе трябва непрекъснато да им играем по свирката, така ли? Това ли е твоят социализъм?

Той махна отегчено с ръка: „Знаем ги тия приказки, омръзнали са ми, стига!“

Изпи коняка, без да чака покана, и засърба кафето.

— Ако се ръководим от временното съотношение на силите в нашата партия (той наблегна на думата „временно!“) от седемнадесет министерства — седем трябва да са мои.

— Добре! — рекох. — Вземи ги!

— Не искам осем, защото имам предвид вътрешното и финансите!

— Най-важните министерства! — рекох.

— Ти да ми благодариш, че се нагърбвам с тях! — изсумтя Клод и ме погледна изпод вежди. — Ако ти ги вземеш, обзалагам се на едно срещу хиляда, че само след една седмица армията ще те свали от власт!

— Глупости! — рекох. — Докато народът е с мен, никой не ще посмее да ме пипне. А и в самата армия служат синове на народа.

— Моля ти, се, не пълни ушите ми с читанкаджийски работи! Освен това, докато трае алармата с покачването на цените, съветвам те да не поставяш на дневен ред никакви големи работи! С парцалите ще те изядат, тъй да си знаеш, ами ще пострадаме покрай твоите щуротии и ние, дето нямаме никаква вина!

— Прав си! — рекох. — Вие имате само една-едничка вина — че изменихте на социализма.

След като си отиде, наредих да отворят прозореца, за да се проветри. Струваше ми се, че бях погълнал няколко глътки отровен газ.

 

 

Последен от поканените дойде Шарл Дюбуа. Той и според реда на поканите беше последен, и поради тази причина аз се чувствувах малко гузен, не биваше да следвам традицията на буржоазните лидери, поддал се бях механично на буржоазния протокол. Затова очаквах да го видя засегнат и отчужден, още повече че на последната ни среща ние бяхме се разделили доста враждебно. Затова останах учуден и дори сконфузен донякъде от сърдечната му усмивка и от приятелския му жест. Той ми донесе един стрък карамфил, отчупи цветчето и го забоде на бутониерката ми, стисна бодро ръката ми и рече: „Дано такава да бъде и политиката ти, червена!“ Навярно по лицето ми личеше още досадата от посещението на Клод Полен.

— Моята политика ли? — рекох. — В никакъв случай няма да бъде розова, в това може да бъдеш сигурен.

Очаквах, че ще се държи с мен или наперено, или снизходително, нали беше преминал отгоре ми като влак на допълнителните избори, а олигархите бяха грабнали едно място заради упорството ми да се поддържаме пред лицето на врага. Но той не спомена нито дума за тоя печален случай.

— О, че политиката ти няма да бъде розова, в това съм сигурен! — усмихна се Шарл. — Но понеже ти и твоите хора сте доста усамотени — и в парламента, и навън, — бих искал да те посъветвам приятелски: не избързвай да се хвърляш в решителни битки срещу олигархите. Започни с патрулни схватки, с извоюване на по-дребни придобивки. Нека мръсниците да си помислят, че ще вървиш по стъпките на твоя предшественик, Клод Полен. Докато настъпи време за кантоналните избори, напролет! А напролет — поотделно или заедно — ние ще вземем общините. Големите общини ще са наши. А това има значение и сещаш ли се — защо?

Повдигнах рамене. Коя изборна победа не е от значение!

— Наведи се, ще ти прошепна! — каза Шарл.

— Ще ми откриеш тайната защо водата е мокра! — засмях се аз. Но се наведох към ухото му.

— Значението е в това: общините имат свои милиции… Досети ли се? — прошепна Шарл.

Аз се отдръпнах от него като ужилен. Пазил ме бог!

Той пак ми даде знак да се наведа:

— Ще можеш да сложиш свои хора и да организираш към тях въоръжени работнически отряди, нали ме разбираш? Ще имаш гръб! Ще изчистиш Държавна сигурност и висшето офицерство от мръсници! Тогава чак ще можеш да преминеш към по-радикални промени, без да рискуваш, че олигархията ще ти скрои преврат!

По челото ми изби пот.

— Моля ти се, Шарл! — рекох. Или по-скоро изохках. — Ти отлично знаеш, че аз съм враг на насилието!

— На злата круша единствена алтернатива е злият прът! — усмихна ми се добронамерено Шарл.

 

 

Тъкмо привършвах тази последна бележка и ето по служебния телефон ми се обади Робер:

„Пренеприятна вест, шефе! До днес, 17 ч, от Държавната банка са изтеглени над два милиарда валутни франка! Големите магазини спускат ролетки. Паника!“

29 ноември, сутринта

Най-после!

Преди един час получих писмо от Елизабет.

Следобед се открива парламентът, тъкмо бях започнал да скицирам речта си, и писмото пристигна. Така бях предупредил секретариата — дойде ли поща от Италия, веднага да ми се представи, дежурните да не чакат установения час.

Някое време държах плика в ръцете си, гледах марките, въпреки че към филателията никога не бях изпитвал интерес. Добре, че Елизабет не беше отбелязала адреса си върху плика, иначе цяла Тива още следобед щеше да знае, че министър-председателят е получил писмо от щерката на петролния крал. Впрочем някъде може би знаят вече, имам чувството, че скрито око чете кореспонденцията ми от чужбина и че скрито „ухо“ подслушва разговорите ми в приемния салон. Дюбуа беше прав, като ми шепнеше някои неща.

Но по дяволите! В политиката аз съм най-антиконспиративният човек в Силвеция, а в интимните отношения няма какво да крия изобщо: писмото на Елизабет, уви, доказва това!

На 14-и, когато завалял дъжд и сняг и над Жобер се спуснала мъгла, обхванало я отвратително настроение, нищо не я интересувало, всичко й било толкова безразлично, че се чувствувала излишна на тоя свят. И това не се случвало с нея за първи път, често я налягали такива състояния на „безтегловност“. Жобер, когато падала мъгла и валяло ни дъжд, ни сняг и дори папагалите на Мириам се умълчавали и само от вълнолома се носел грохот, като че ли светът се разпадал на части — това било, наистина, ужасно. Жобер се превръщал в царство на отегчението. Тогава й хрумнала „лъчезарната“ идея да търси спасение в Италия, където дори през ноември се случвали тихи и слънчеви дни. Рано на другата сутрин хеликоптер я отвел на летището.

В Рим я посрещнали топли и кротки дни и кипящ живот. Американците снимали суперпродукция „Последните дни на Рим“ под режисурата на най-съвременния бог на италианското кино Тино Рочети. Сценарият бил написан от самия Тино Рочети, по романа на не по-малко известния в САЩ писател Джон Стивънсън. Навярно съм слушал за него, той има преведена в Силвеция една книга „Утрото на Афродита“. Негово хоби е античният свят — култура, нрави, социално устройство и по-точно — последните един-два века на античния разцвет. Ах, като го слуша, мисли си, колко по-щастливо щеше да бъде човечеството, ако беше се развило по езически път, ако изобщо не беше се появявало християнството на историческата сцена. Боже мой, каква хармония на духовното и физическото у човека щеше да бъде постигната! Откъде наистина се взе това нещастие, наречено християнство?

Между другото тя била доста заета и с някои делови неща. Марсел Канотие й се обадил да му търси из салоните на европейските търговци на картини нови произведения на модерното изкуство. А баща й бил заръчал да си избере непременно някой малък замък в тихо място и да го купи на свое име, защото силветийците били хора завистливи, човек дори яхър да си построи, одумват го, че се отдавал на разкош. А италианците били свикнали и тези работи не им правели впечатление. Засега тя била харесала един малък манастир над Асизи, мястото наоколо изглеждало райско, пък не било далече и от самия град, но Стивънсън казвал, че е прекалено романтично и че това подхождало повече за жена, която се оттегляла от светския живот, за да се отдаде на благотворителност и на дълбокомислени разговори с енорийски свещеници. Тино Рочети, обратно, много харесал стария манастир; съветвал я да го купи час по-скоро.

В края на писмото си Елизабет ме съветваше да си купя обувки с дебели подметки, за да не изстина в снежна Тива. Обувки с дебели подметки отивали на високите мъже. Ето Стивънсън е висок колкото мене, подметките на обувките му са два пръста и половина и много му отиват. Правят го още по̀ особняк. За коледните празници се надявала да дойде за някой и друг ден в Тива и тогава се надявала да ме види. Завършваше: сърдечни поздрави от твоята доброжелателка — Елизабет!

След прочита на подобни писма човек изпитва желание или горчиво да плаче, или лудо да се смее. На мен ми се дощя да грабна шишето с коняка и да пия, докато ми се завие свят. Но следобед се откриваше парламентът, трябваше да държа реч, длъжен бях да изляза пред народните представители с бистра глава.

Същият ден, вечерта

Самуел Вайман произнесе предупредителна реч.

— И друг път — започна той — в нашата демократична страна Министерският съвет е изхождал от редовете на Социалистическата партия. Досега тази партия е съблюдавала основния закон на страната — конституцията. Поддържала е добрият ред в страната, решавала е справедливо социалните конфликти, без да взима страна на едно или друго съсловие. Ръководила се е от държавните интереси. Ние ще подкрепяме правителството на Социалистическата партия дотолкова, доколкото бъде разумно в своята вътрешна и външна политика. Дотолкова, доколкото не ще се отклонява от традиционния път на нашата национална политика. Господин министър-председателят декларира в предизборните си изявления, че бил изразител на народните въжделения. Чудесно! Само че „народни“ въжделения е едно нещо, а въжделения на „улицата“ са съвсем друго нещо. Трябва да се има предвид тази разлика, защото във въжделенията на „улицата“ често пъти има много малко разум. Една неразумна стопанска политика може да доведе страната до хаос, а най-малка полза от такъв хаос ще имат съмишлениците на Социалистическата партия!

Отговорих му кратко. Казах, че изобщо се чудя на смелостта на господин Вайман. Какво мислят те, експортьорите на капитали? Че аз и партията ми ще правят от парламента марионетен театър? Не, за честта на този свещен институт, аз заявявам открито и пред всички, че моето правителство ще следва неотклонно и без отстъпки реформите, оповестени в предизборния манифест. Те може да бъдат горчиви за някои — рекох, — но колкото и да са неприятни, в името на всеобщото благополучие следва да бъдат приети и да се превърнат в реалност. Това го искат широките народни маси, желае го мнозинството на силветийския народ!

Ръкопляскаха социалистите, комунистите, „зелените“. Националният съюз, либералите и радикалите мълчаха.

— Това е лош признак! — каза ми по-сетне министърът на финансите, Робер. — Радикалите ще ни оставят в най-критичния момент!

— Нищо! — рекох. — Справедливостта е на наша страна.

— Справедливостта може да е на наша страна, но силата е тяхна! — отвърна мрачно Робер.

1 декември, сутринта

Търговският дефицит в платежния баланс нараства страхотно, една снежна лавина, която неудържимо се търкаля по нанадолнище. Наредих на Робер да спре всякакви инвестиции и изплащания във валута. Само след един час всички банки в чужбина спряха да изплащат задълженията си към нашите фирми в долари. Банковият дефицит нараства още повече. Цените на стоките безмилостно се покачват.

2 декември, по обяд

Няколко дена битки в нашата парламентарна група. Внесох предложение да се отмени законът за гъвкавото работно време и сключването на колективни трудови договори. Клод Полен и неговите хора бясно се съпротивляват, казват, че това било вълча яма, в която сами сме щели да попаднем. Очаквало ни блам. Внесох предложението в Централния комитет. Решение: да се направи предложение за въвеждане на 40-часова работна седмица. Другото да се отложи за по-добри дни.

Чувствувам се много, много уморен. Има минути, когато едничкото ми желание е да стоя неподвижен, свит, със затворени очи. Скромно желание, но все пак мъчно осъществимо в този луд политически кипеж. Телефонът непрекъснато звъни. Камарата, министерствата, Централният комитет. Народната банка… Ах, от Народната банка сякаш връхлитат на главата ми арктически виелици… И над всичко — редакциите на столичните вестници. Интервюта, въпроси, въпроси и интервюта. И така една въртележка, която преминава през деветте кръга на ада.

Много нощи осъмвам в официален костюм, с колосана яка. Нима е позволено да спя тогава, когато олигархията ме минира от всички страни?

Ще дойде ли ново писмо от Елизабет? Наближават коледните празници. „Елхови лес, елхови лес…“ Пързаляхме се някога с Ирен по стръмните завои на Изидиния хълм.

Вечерта

Спечелих!

Нека ликуват работниците от Силвеция: четиридесетчасовата работна седмица е вече реалност!

„Вие ще съсипете индустрията!“ — крещеше заплашително лидерът на десницата, Вайман. „Сега, когато борбата за пазари е стигнала кулминационната си точка, вие съкращавате работното време и с това нанасяте непоправим удар върху нашия износ!“

— Не отричам! — отвърнах. — Това малко добро, което правим на силветийската работническа класа, ще съкрати с няколко франка пищния всекидневен доход на една малка групичка щастливци. Но за сметка на това пък хиляди младежи ще могат да пречистват гърдите си, задръстени от прах и фабрични мръсотии, като излизат на разходка из парковете, хиляди ще могат да взимат книга за прочит, други хиляди ще наваксват безсънните си нощи. Здравето на нацията стои по-високо от дребната печалба на индустриалците, господин Вайман!

Радикалите гласуваха за нашия законопроект.

Писмо от Елизабет.

Всъщност никакво писмо, а една снимка. Тино Рочети — новият бог на италианското кино, в средата — Елизабет, от лявата й страна — Джон Стивънсън, знаменитият автор на „Утрото на Афродита“!…

Оперетъчен завършек на един триумфален ден.

В такива случаи човек или горчиво плаче, или лудо се смее, или философски разсъждава — какво наистина е страната Лалелия?

4 декември, сутринта

Събуди ме Робер, старият добродушен Робер. Колосаната яка му отива, както нашийник на благовъзпитано домашно куче.

— Защо са хлътнали очите ти така? — пита ме уплашено той.

Помъчих се да се усмихна.

— От щастие! — рекох. — Премного съм щастлив.

— Хм! — усъмни се той. Помълча и рече: — В отговор на нашия законопроект за 40-часовата работна седмица от днес всички индустриалци намаляват надниците на работниците с двадесет на сто! Ето, чети!

Хвърли вестника на бюрото ми и продължи:

— Правят саботаж тези господа. Какво ще правим сега?

Повдигнах рамене.

— Ще помисля! — рекох. — Сега съм много уморен. Боли ме глава.

— Никаква умора! — оживи се Робер. — Как тъй — глава? Я, остави! Работниците се вълнуват, стачки ще обявят. Трябва да се действува! Една твоя реч по радиото може да поохлади страстите.

— Не ми се говори по радиото! — въздъхнах. — Пък и не виждам полза от приказки.

— Ще говориш, ще говориш! — тропна той с бастунчето си. — Ти пое съдбините на партията. Лидерите не ги боли глава!

Следобед

В няколко фабрики избухнаха стачки. Стачната вълна може да залее цялата страна. Какво да правя? Обадих се в левите профсъюзи. Оттам ми казаха, че най-малко те ще забранят на работниците да защищават правата си. Да търся помощ от десните профсъюзи, няма смисъл. Те правят всичко, за да наливат масло в огъня, да създават хаос…

Да търся Дюбуа?

Това ще означава, че посипвам главата си с пепел, че протягам ръка на „дивите“ и че търся помощ и спасение от тях. Това ще означава, че тръгвам против принципите си, за да запазя министър-председателското си място. По-скоро ще скоча в бездънна пропаст, но против принципите си няма да тръгна! Смешно и жалко е да се продават принципи заради едно министър-председателско място! Йоженовци се самоубиват, но не продават душите си.

Същият следобед

Депутатът Вайман заяви открито, че 40-часовата работна седмица, макар и облечена в закон, ще си остане само една наивна мечта. „Индустриалците, които създават благополучието на нашата родина, няма да допуснат тя да бъде разорена. Те ви заявяват, че по-скоро ще затворят фабриките си, отколкото да се съгласят с вас!“

Председателят на републиканската група, моят любезен приятел Алфред Вим, ме предупреди, че радикалите няма да поддържат едно правителство, което създава безредици.

5 декември, сутринта

Жозеф Берклей преустанови работата на петролните си рафинерии. Това е страшен, зашеметяващ удар. Индустрията и транспортът са пред пълна парализа. Хиляди работници са изхвърлени на улицата.

Ще внеса законопроект за национализация на рафинериите.

Споделям решението си с Клод Полен.

Той ме гледа с безкрайно снизхождение:

— А с какво ще купуваш суровия петрол, къде са ти доларите?

— Ще купувам със злато! — отговарям.

— А с какво ще превозваш суровия петрол до рафинериите? Къде са ти танкерите?

— Ще наемам танкери под наем от Япония!

— А с какво ще плащаш?

Мълча.

Клод Полен въздиша и бавно излиза от кабинета ми, без да поздрави.

6 декември, по обяд

Бензиностанциите не работят, улиците са задръстени с камиони, леки коли, автобуси.

Пред магазините — опашки, побоища: търговците продават последните остатъци от стоките си.

Градът прилича на разбунено кошерище, сякаш лудост е обхванала всички.

Гаснат комините на заводите едни след други.

На излизане от резиденцията една тълпа безработни злобно се нахвърли върху мен. Намеси се полицията, разгони демонстрантите с палки.

Душата ми се сгърчи. Нали всичко правя, за да бъде добре на работниците, на бедните, на нищите — защо въстават против мен, защо искат да ме линчуват?

Вдигам слушалката на телефона и питам Дюбуа:

— Защо твоите работници и бедни се вдигат против мен? Нали аз правя всичко за тях, на тях да им е добре!

Дюбуа ми отговаря:

— Не се съмнявам, че всичко правиш за тях, любезни. Лошото е в това, че всичко правиш без тях. Ти си сам. А самият е най-силен само в книгите на писателите индивидуалисти.

Затворих телефона. Чудя се на Дюбуа — откъде това настроение у него да води разговори на литературни теми? За самотата, за индивидуализма… Сега ли намери време!

8 декември, сутринта

Току-що прочетох уводната статия, отпечатана във в. „Народ“. Аз написах тази статия. Предупреждавам Жозеф Берклей, че ще национализирам петролните му рафинерии и „Силветийска стомана“ — че ще национализирам металургическите и заводи. Предупреждавам, че когато се касае до народните интереси, демокрацията няма да се колебае да въведе в действие твърдата ръка.

Същият ден, два часа по-късно

Пристига Робер. Вързал е връзката си накриво, очите му са възпалени. Неговият хубав баритон като че ли е изтънял.

От Народната банка съобщават, че чуждите компании изтеглят капиталовложенията си. Трябва да се заплаща със злато.

И шепне на ухото ми: войскови части се дислоцират около Тива. Танковият корпус се разгръща около центъра на града.

Същият ден, на обяд

Клод Полен. И неговите очи са зачервени. Отпуска се тежко на едно кресло, иска чашка коняк. Пали от своите отвратителни цигари. Дълго мълчи. После изпива коняка си на един дъх и ме пита:

— Е, какво ще правиш сега?

— Утре ще поискам пълномощия от парламента! — казвам. — Ще искам пълномощия, за да действувам срещу олигархите с твърда ръка.

Той ме гледа дълго време; струва ми се, че очите му са потъмнели.

— Ех, Хораций, Хораций! — казва той и в гърлото му сякаш клокочи нещо.

— Клод — питам и сякаш и в моето гърло клокочи нещо, — какво става с теб?

Той се секне шумно в кърпата си, после казва:

— Слушай, момче! Излез утре пред парламента и кажи, че се отказваш — е, макар и временно! Кажи, че се отказваш от всичките си намерения за национализации, данъци върху богатствата и прочие. Кажи, че за тия неща ще повдигнеш въпрос, когато някога — именно някога — му дойде времето. Край! Никакви пълномощия и никакви щуротии!

— Ти ме разсмиваш, Клод! — казвам. — Това никога няма да направя. Да се откажа от платформата си — това не бива да допускаш дори насън!

Клод мълчи, поклаща замислено посивялата си глава и изведнъж се изправя.

— Троши главата си, както знаеш! — казва той. — От нас няма да получиш поддръжка. Никаква поддръжка! — повтаря той и си тръгва, без да ми подаде ръка.

Същият ден, привечер

Събуждам се в креслото, където на обяд седеше Клод.

Сънен още, имам чувството, че държа в ръцете си огромно червено лале. Но в ръцете си нямам нищо, на килима лежи празната ми лула, изпуснал съм я, преди да я напълня с тютюн. А лалето беше чудно! Такова лале… Сякаш изваяно от разтопен рубин. Светеше, нимб имаше около него, прозрачна дъга от червена светлина.

Става ми тъжно за лалето. Какво ли не вижда човек насън!