Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (15)

Глава XIII
В навечерието

1.

По железния мост над Роксана Хораций вървя трудно, почти слепешком, над тесния път, трамбован със ситни камъчета, тежеше гъста, катранена тъмнина. Често се заплиташе в храсталаците около двете канавки и неведнъж губеше чувство за посока. Понеже вървеше с протегнати напред ръце, спаси главата си от скалите, но ожули и изподраска дланите си до кръв.

От моста нататък тъмнината като че ли малко се разредяваше, а и шосето вървеше източено и направо към спирка Богард. Тъкмо пристигна на спирката, и от надвисналото невидимо небе заръмя тих дъждец. Над касовото гише висеше табелка, която съобщаваше, че нощният експрес пристига в 23,05 часа и че пътниците могат да си купят билети от кондукторите на влака, без да плащат надценка. В малката, слабо осветена чакалня имаше само една скамейка. Хораций се отпусна тежко на коравата й седалка, изпружи изтръпналите си крака и затвори очи.

Чак сега си даде сметка, че по пътя не беше мислил нищо, че беше вървял като робот, програмиран да се движи механично из неравни и криви повърхнини. Правилно ли беше постъпил, като напусна крадешком замъка, без да се сбогува с Елизабет и с нейните гости? Не беше ли постъпката му момчешка и нямаше ли тя да предизвика неприятна изненада и коментарии, уронващи престижа му на сериозен човек? И самото му скачане в Роксана — тази малка авантюра отиваше ли на човек, който се готви да вземе кормилото на държавата в ръцете си?

Срещу тия въпроси здравият смисъл предпочиташе да си мълчи. Отвореше ли уста, едва ли щеше да го похвали. Вместо него надигаше ръст всичката му чувствителност, светваха ония извивки и потайни кътчета в характера му, които напомняха за себе си само в особени случаи. Тогава те действуваха с някаква магическа сила, взимаха нещата в ръцете си и направляваха поведението му. И той си казваше, че гостите на Елизабет са едни верноподаници на олигархията, които с ума и познанията си и срещу шепа подхвърлени сребърници крепят господството й, слугуват й, като създават една лустросана култура, която всъщност е лъжекултура. Защо трябва да уважава тия продажници, сред които, на всичко отгоре, има и надменни сноби, каквито бяха например двамата млади сътрудници на Музея за съвременно изкуство! Да вървят по дяволите! Той няма и не иска да има нищо общо с тия хора. Като си тръгна, без да се сбогува, той ги кара да разберат, че не дава пукната пара̀ за тях. Хрантутници!

Работата с Елизабет стои другояче, разбира се. Беше му предложила любов сред идилична обстановка, а го изтъпанчи, представете си, господа — на вернисаж! Да бъде публика на експозиция от накити, която в скоро време ще покаже като своя лична колекция в някой изискан моден салон… Е, господа, съгласете се, че тук освен измама има и малко смях. Можеше да го помоли например да произнесе и съответно слово при откриването на тази изложба. Него, народния трибун!

Но по този пункт нещата никак не вървят в церемониален марш. Чувствителността му не се признава за много уязвена, а извивките и потайните кътчета в характера му участвуват тромаво и някак насила в шествието. Има някаква голяма сила, която ги дърпа за ръцете и краката… Навярно това е любовта.

Колкото до скачането в Роксана… Е, дори онази кукумявка, бившата преподавателка, да беше изпуснала чантичката си, той пак щеше да скочи във водата. По този въпрос всичко върви в церемониален марш…

Студено му е, втриса го, пък и умората си казва думата. Е, до идването на влака ще мине доста време… Лека нощ!

 

 

Сънува, че Роксана го е обърнала тъкмо на онова адско място между двете скали и че не може да се измъкне на плитко, защото краката му са се схванали от ледената вода. Маха отчаяно с ръце и чувствува, че го пронизва ужасен страх. И изведнъж вижда пред себе си бившата преподавателка, онази кукумявка с лилавото ментанче, вместо да му помогне, тя го блъска с юмручетата си по рамото и нещо ядосано му говори.

Той се пробужда и преди да отвори очи, усеща краката и раменете си сковани от студ.

— Господин Йожен! — повиква го загрижено и малко разтревожено мъжки глас. — Събудете се, господин Йожен!

Чувствува на рамото си тежест, това е ръката на човека, който го буди. Тази ръка леко го раздрусва и той отваря най-после очи.

— Извинявайте, господине! — казва надвесен над него един червендалест здравеняк, с каскет и в шаячна полушубка. — Аз съм от замъка. Моята господарка госпожица Берклей ви изпраща това! — и той му показва една чанта от еленова кожа, с каишка, за да може да се носи през рамо. Великолепна чанта за път.

— За какво ми е? — казва Хораций, като размърдва рамене и се мръщи. Мускулите му са се вцепенили и го болят.

Здравенякът отваря чантата и показва: два термуса, среден размер, с блестящи капачки — единият съдържа мляко с кафе, другият — ром. Зад преградката има дебело тефтерче за записки, подвързано в червена кожена подвързия и металически молив, навярно от сребро. Очите на Хораций сякаш протягат ръце към чантата, той има неотразима слабост към такива неща.

Одеве, като обсъждаше критически поведението на Елизабет и изпитваше склонност към всеопрощаване, той беше забравил язвителните й думи, съпроводени от леденото дихание на древните тундри: „Към политика Йожен аз не проявявам никакъв интерес!“ А нали човекът Хораций се проявяваше чрез политика Йожен? Ако откъснеш чашката от лалето, какво струва зеленото му стъбло? Нали политикът щеше да срине социалната преграда, която ги делеше един от друг? На коя Елизабет трябваше да вярва, на онази ли от гръцката таверна в Люневил, или на колекционерката на накити от Берклеевския замък при Роксана?

— Слушай, приятелю! — каза Хораций на здравеняка с шаячната полушубка. — Вземи си тази чанта и я върни обратно на твоята господарка, госпожица Елизабет. Кажи й, че аз ще стигна до Тива и без горещо мляко с кафе. А що се отнася до рома… Към експресния влак има вагон-ресторант, аз там ще изпия чашка ром за нейно здраве!… Тъй й кажи!

Откъм скритата в тъмницата далечина пресипнало прозвучава сирената на експресния влак.

2.

Хораций легна болен в несгодно политическо време — до изборите оставаха по-малко от две седмици, предстоеше да се вършат десетки неща и в партията, и в бюрократичната държавна машина. До два дена трябваше да се регистрират кандидатите, а всеки кандидат беше длъжен да представи куп удостоверения — че не е осъждан през последните десет години, че има най-малко седмокласно образование, че не е обявяван в несъстоятелност, че не му е съставян акт за пиянство. Това последно изискване облагодетелствуваше богатите — те си пиеха на воля, често пъти до над козирката, после сервитьорите ги домъкваха до колите, а оттам ги поемаха техните шофьори.

Като се завърна от Богард, предчувствувайки, че няма да му се размине простудата, Хораций се обади още същата нощ на Робер Смит. След един час Робер пристигна с лекар и докато той се занимаваше с Хораций, седна край бюрото му и без да иска, прочете бележката на Елизабет, тя лежеше разтворена на централно място. После, като донесе лекарствата и изчака Хораций да вземе каквото му беше предписано, той седна в крайчеца на леглото му и загрижено поклати глава.

— Шефе — рече той, — знаеш ли как народът е кръстил тоя замък, където днеска ти си бил на гости?

— Откъде научи, че съм бил в тоя замък на гости?

— Прочетох, без да искам, онази бележка, дето си забравил на масата. Докато докторът те прислушваше, тя сама се навря в очите ми.

— Лоши навици имат тия бележки! — опита да се усмихне Хораций. Той помълча и продължи: — И какво искаш да знаеш — как се нарича замъкът ли?

— Как хората наричат замъка! — поправи го Робер. — Това са различни работи. И аз ще ти кажа: хората го наричат „Замъка на обречените“!

— Романтики! — прозина се Хораций.

— Шефе, народът не кръщава случайно! След като се нахойка с любовниците си, Елизабет ги довежда в този замък за изпроводяк и оттук им подписва паспорта. А някои и се давят в Роксана!

— Хайде, глупости! — Хораций се намръщи и за пръв път изпита нещо като неприязън към своя помощник. — Как тъй се давят? — попита той.

— По онези места Роксана е буйна като дива кобилка, рие дълбоки ями и тежко томува, който хлътне в някоя! Миналата година там се удави един швед, също поклонник на златната госпожица, тя го беше довела в замъка, за да подпише и нему паспорта. Но дяволът избързал и му видял сметката сам!

Хораций си спомни с каква сила го завличаше водата, когато нагази между двете скали, как просто го „засмукваше“ откъм дясно, сякаш натам го теглеше някаква зловеща сила с невидими въжета.

— Случват се навсякъде разни нещастия! — каза той. — А народът е склонен към митотворчество и си съчинява какви ли не легенди!

Робер помълча някое време и рече:

— Не ти ли дохожда наум, шефе, че както си шетал сам из ония пущинаци, ти просто си рискувал живота си, ей тъй, нахалост? Мислиш ли, че като се заканваш да бръкнеш в касите на олигархите, ти си им станал толкова мил, та ще правят и струват да не падне косъмче от главата ти? Ами че те имат един полк главорези, на които им стига само едно смигване, за да те изпратят на оня свят!

Хораций настръхваше вътрешно всеки път, когато усетеше, че отнякъде се готвят да ограничат волята му, да му предписват правила на поведение, да му четат „морал“.

— Какво искаш — сопна се той, — да ме затвориш в блиндаж ли? Да ми ограничиш личната свобода?

— Шефе, шефе! — въздъхна Робер. — Аз ако не бях хлътнал с туй семейство, щях да си остана и до ден-днешен активен комунист! Задълженията към семейството ме принудиха да мина на по-легални релси! Както и да е… В буржоазния свят има един закон, шефе: който се е заклел да се бори за свободата на другите, трябва най-напред сам да ограничи собствената си свобода! Гледай Дюбуа… Той не се връзва с никакво семейство, не поддържа никакви интимни връзки с буржоазни жени, пази се като от огън да има някакво вземане-даване с буржоазния свят. В очите на сиромасите минава за апостол. И олигархите разбират, че ако посегнат директно на такъв човек, политическата им полза ще бъде никаква. Дори обратно… Затова търсят да му видят сметката по друг начин. Ето, гледат да го натопят за оня атентат срещу моста „Купидон“. А пък атентатът срещу „Купидон“ — готов съм да заложа главата си — е тяхно дело. Тяхно мръсно дело!… А ти си отишъл вчера в леговището на вълчицата сам. Откъде знаеш, че туй не е било една лукава примамка? Не твърдя нищо, но все пак!

Хораций не му отговори. Той спеше, дишаше тежко, но по лицето му се беше разляла като разсеяна светлина добра и тиха усмивка.

3.

Колкото твърд и непреклонен беше в политическите си възгледи и в това отношение да приличаше на един дълбоко верующ средновековен францискански монах, толкова беше мек, колеблив и склонен към всеопрощаване в любовта си. През ранните си младежки години не успя напълно да затрупа с пепелта на забравата раздвоените си чувства към Ирен. След смъртта й те се вкорениха в едно затулено ъгълче на душата му и останаха там да живеят като един вечно цъфтящ храст. В замъка край Богард Елизабет за втори път го ужили като разлютена оса — тя не позволяваше дори с кутрето си да засегне духовните темели на нейния олигархически свят. При откриването на Есенния салон тя го ужили жестоко, задето си беше позволил да защити естетически позиции, които не бяха нейни. В замъка край Богард тя отиде още по-надалеч — заяви на всеослушание, че не желае да се мярка пред очите й политикът Йожен… И в двата случая той уж твърдо решаваше да сложи кръст на парадоксалните си връзки с тази жена, но не успяваше да събере сили за такъв решителен жест — след всяко ужилване тя протягаше ръка и нежно и по майчински го погалваше по косите. И решението му да сложи кръст се стопяваше, както се топи купчинка късен сняг под топлото дихание на пролетния развигор. След спречкването в Есенния салон имаше целувката на Площада на републиката; след победата му на конгреса — пристигна тържественото й „Честито“ и чантичката й с лулата; след спречкването в замъка — тя майчински го помилва с чудесната си чанта от еленова кожа, с подсладеното топло мляко и със спасяващия от простудата ром…

И той прощаваше. От младежките си години беше започнал великодушно да опрощава и да осъзнава същевременно, че пътят за приказната Лалелия не е винаги осеян или непременно осеян с розите на една щастлива любов. Лалелия! — трябваше да се примири с мисълта, че там можеше да се влиза в краен случай и без пропуск, пронизан от стрелата на Купидон.

4.

Всички предизборни подготовки си приличат. В тях има вечни неща, повтарят се от Перикъл и братята Гракхи до наши дни. Вечното е в борбата на партиите за гласа на избирателя. Променят се само средствата, с които се води борбата. Националният демократичен съюз, който държеше лостовете на държавната машина, агитираше с радиопредавания, с телевизионни и видеопрожекции, с хеликоптери, с факелни шествия, с балони, които се пръскаха във въздуха и обсипваха минувачите по улиците с дропсови бонбони и изборни бюлетини. Естрадни певци, певици и балерини, облечени или разсъблечени, полуголи или почти голи, покачени върху подвижни платформи, изпълняваха естрадни песни и танци и всеки пет минути скандираха в един глас дитирамби, възхваляващи успехите на правителствената политика, а така също високия морал и добродетелите на олигархическите кандидати. Тия неща не се различаваха кой знае колко от някогашните изборни вакханалии по римските улици и от предизборните галапредставления в римския колизеум, където гладиатори се сечеха „на живо“ и лъвове и тигри разкъсваха специално угоени „за целта“ млади роби и робинки.

Хораций за разлика от Клод Полен, който в предишните избори беше излизал с обширни и многословни „възвания“ и „програми“, този път драстично съкрати и събра цялата словесна агитация на партията в едно-единствено изречение:

„Ние обещаваме поевтиняване на живота, работа за всички, стабилност, независима външна политика и непрекъснато притискане на богаташите до стената!“

Това изречение, отпечатано в милиони позиви и афиши, проникваше всеки ден и до най-затънтените краища на страната.

През тия дни се случиха две събития, за които накратко ще разкажем, макар и първото от тях да няма нищо общо с изборите. Понеже не излизаше навън поради настинката си, при него дохождаха всяка сутрин Робер и Соня. С Робер обсъждаха бързопроменящата се политическа обстановка — на доста места из страната съюзът и партията на либералите излизаха на изборите с обща листа и тия олигархически коалиции силно застрашаваха позициите на социалистите. В подобни случаи Робер настойчиво предлагаше:

— Шефе, да включим в нашата листа поне един комунист! Ако прибегнем до такава маневра, техните хора непременно ще гласуват за нас!

Хораций, който след дохождането си от Богард било поради болестта си, било поради други причини беше изпаднал в някаква необичайна за него унилост, тутакси се оживяваше.

— По никакъв начин! — Като че през целия него преминаваше електрически шок. — По никакъв начин! — повтаряше той и по бузите му започваха да аленеят петна. — С хора, които поддържат диктатура — червена или черна, това за мен няма никакво значение! С такива хора аз не правя и няма да правя никакъв съюз! — Той се завърташе насам-натам из кабинета си, като че наоколо му жужеше оса, и продължаваше със същия тон: — Или ще останем докрай верни на принципите на Атинския клуб, или да вървим по дяволите, друга алтернатива не допускам!

Робер повдигаше рамене и се затваряше в себе си. Беше на всичко готов неговият шеф, но да го накараш да се откаже от принципите си, това беше все едно да караш умрелия да вика ура!

На Соня Хораций диктуваше спешни писма или уводни за в. „Народ“. Нямаше настроение. Беше разсеян, увиваше се зиморничаво в халата си и все пуфкаше с Елизабетината лула, въпреки че му беше забранено да пуши. Случваше се да спира диктовката си насред едно изречение и да се умълчава и тогава погледът му се рееше кой знае из какви пространства, а очите му се заковаваха неподвижно върху някакъв предмет, който често се намираше до сами него.

Веднъж, почувствувал тревожния поглед на Соня, той като че ли се сети за нещо, загърна се още по-плътно в халата си, сякаш го побиха студени тръпки, и попита:

— Соня, спомняте ли си добре оная нощ след конгреса, която прекарахме заедно в клуба почти до зазоряване?

Въпросът му беше толкова изненадващ за Соня, а може би и неудобен, че тя мигновено пребледня и изпусна молива, който държеше, и навеждайки се да го вземе, събори на килима и стенографския си бележник.

— Защо? — запита тя, изведнъж сменила цвета на лицето си от бледожълтеникав на божуреночервен. — Какво ви дойде наум?

— Нищо особено! Просто губят се в съзнанието ми няколко часа, не мога да си спомня нищо определено. Движихме се из разни коридори, влизахме в някакви стаи, сядахме, ставахме… изобщо… имам чувството, че сме прекарали тия часове в непрогледна мъгла, смесена със също такава непрогледна тъмнина. Изключителна загадка! Сякаш сме били омагьосани или бог знае какво! Във всеки случай, когато на заранта се събудих в леглото си, чак тогава си дадох сметка, че бях изпил тази вечер порядъчно количество от кралския коняк на моя предшественик, Клод Полен. Вие, Соня, не бяхте пили нищо, затова съм сигурен, че на вас не ви се губят никакви часове. Нали?

— Няма нищо тайнствено! — каза Соня, която беше успяла вече да се вземе в ръцете си. — Абсолютно нищо! Вие неочаквано заспахте на едно канапе — и не от кралския коняк, струва ми се, а от умора… След такъв тежък ден! Този конгрес…

— Наистина! — каза Хораций. Той мълча някое време, после запита: — Докъде бяхме стигнали, Соня? Бихте ли ми прочели последното изречение?

5.

В края на всяка седмица „Фрут къмпани“ изтегляше от търговската мрежа всичките си стокови наличности и през нощта срещу понеделник ги унищожаваше до грам, като ги извозваше до собственото си пристанище и ги изхвърляше в океана. По този начин, съгласно едно тайно споразумение с партньорите си от ЕИО, тя поддържаше постоянно високо равнище на цените на дребно, което отговаряше на интересите й и задоволяваше интересите на всички национални компании, които влизаха като съдружници в транснационалната корпорация „Европа фрут къмпани“. Стотици тонове банани, портокали, маслини, смокини и грозде правеха водите около пристанището да заприличат на апокалиптичен казан, който безброй дяволи сякаш хубаво разбъркват с тризъбците си, за да отворят място за други стоки — тях „Фрут къмпани“ не изкупуваше направо от производителите, но имаше монополно право да определя цените им на пазара. Така отиваха за храна на рибите различни видове сирена, прясно консервирана сьомга и много бушели златистокехлибарен зехтин.

Една седмица преди изборите в. „Еколог“ излезе с уводна статия „Докога заливите около северна Тива ще служат за сметища на «Фрут къмпани»?“ Тази статия, загрижена уж за чистотата на океана, поднасяше клечка кибрит под една гигантска бъчва, натъпкана с тротил. И слепците виждаха, че бъчвата с тротила дими под трона на олигархията, затова в. „Република“ още във вечерното си издание побърза да отговори: „Икономиката си има своите железни закони!“ На другия ден Хораций засече „Република“ с уводна статия в „Народ“: „Железни закони, но в чия полза?“

В статията си той казваше, че икономиката може да има само един закон — народното добро — и че от гледище на народното добро по̀ за предпочитане е народът да сложи на трапезата си онова, което търговците хвърлят за храна на рибите.

Статията не изскачаше оттатък границите на конституционните разпоредби за правата на печата, затова служебното правителство не намери основания да я инкриминира. Всъщност истинското помилване на статията дойде от страна на Марсел Канотие, тъй като той имаше зъб срещу „Европа фрут къмпани“. Тази транснационална корпорация водеше в ЕИО яростна битка за поддържане на висок митнически праг върху вноса на земеделски продукти, а това поставяше американските вносители в неблагоприятни позиции спрямо европейските си конкуренти. За да си „върнат“ на ЕИО, американците от своя страна вдигнаха митническия праг срещу вноса на „Европейска стомана“ и срещу вноса на „Еврохим“, а от дейността на тия два монопола Банковият консорциум трупаше солидни доларови резерви в касите на „Силветийски кредит“. Ето защо на Марсел Канотие се прищя да дръпне за ухото „Фрут къмпани“ и с едно обаждане по телефона деликатно напомни на служебния министър-председател да се държи настрана от този „спор“.

Но от другата страна на „барикадата“ крилатата фраза на Хораций „народът да сложи на трапезата си онова, което търговците хвърлят за храна на рибите“, доби широка популярност. Тива оттатък Роксана зашумя бурно, като в навечерието на паметния Осми октомври. Събраха се секционните ръководства на комунисти и социалисти непринудено, както се ходи на рожден ден, и от дума на дума решиха да образуват общи акционни комитети. Тия акционни комитети разпределиха помежду си териториите на бедняшките квартали, за да завербуват оттам щурмовите групи. Опитът от Осми октомври много помогна.

През нощта срещу понеделник около хиляда души мъже, които не си поплюваха много в шепите, спряха тировете на „Фрут къмпани“, преди да навлязат в пристанището, изтласкаха шофьорите им от кабините, отведоха ги настрана, а после разтвориха търбусите на чудовищата и към източна Тива потекоха лакомства, каквито много от пролетарските деца не бяха виждали дори насън.

Малко след полунощ Клод Полен се обади на Хораций по телефона:

— Ти даваш ли си сметка какво правиш?

— Каквото е добро за народа, добро е и за Социалистическата партия! — каза Хораций и нежно погали с ръка димящата си лула.

 

 

Правителствените вестници, радиото, телевизията не обелиха дума за експроприацията на стоките, които акционерите на „Фрут къмпани“ принасяха в жертва на морския бог. Нещо повече. Със специално комюнике Министерството на правосъдието съобщаваше, че предварителното следствие срещу Шарл Дюбуа било прекратено поради липса на доказателства и че политическите права на компартията щели да бъдат възстановени на 15 ноември в 24,00 ч.

Личеше си, че този път олигархията беше решила да се представи на изборите с безупречно бели ръкавици.