Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (14)

Глава XII
Бягството

1.

— Чудесно, Соня! — рече Хораций. — Ще загася лампите и ще ти подам и двете си ръце, щом си решила да ми бъдеш гид. Но по-напред имай добрината да ми донесеш от канцеларията някакъв календар. Ще седна утре да нареждам програмата си през седмицата, а се сетих, че вкъщи си нямам дори едно джобно календарче!

Соня мълчаливо тръгна за канцеларията да изпълни молбата му, а Хораций надигна кралския коняк и отпи набързо няколко едри глътки. Календарът беше една измислица, колкото да остане сам.

Не бъдете строги към него, господа! Героят ни, както сте разбрали вече, не е от легирана стомана (слава богу!), а тоя ден беше за него свръхнапрегнат и на всичко отгоре много решаващ. В края на такъв ден дори изключително уравновесени герои вършат неща, които са просто несъвместими с формална логика и с общоприет морал. Тъй че, не се чудете, дето Хораций направи този номер с календара. Умореният мозък търси самосъхранение в леки удоволствия, в малки шеги. Не сте ли изпитвали сами тази необходимост в късен вечерен час!

Като се събуди по навик към 7 часа, Хораций напразно се помъчи да възстанови хода на събитията от момента, когато набързо отпи няколко едри глътки от кралския коняк. Нямаше съмнение, че разни събития се бяха случили и че те не бяха едно и две, защото, когато се прибра в ергенския си апартамент, лека и прозрачна розовина вече се стелеше над остров Жобер. Изглежда, че дълго се бяха лутали със Соня в тъмнината из разните етажи, канцеларии и извити коридори, докато да открият черния вход на старинната сграда. Може би бяха се спирали някъде, за да отпочинат. Старинните сгради са истински лабиринт, не може да се ориентираш из него току-тъй, без да побродиш насам и натам, без да си поемеш дъх и да успокоиш развълнуваната си кръв. Но подробностите, които бяха съпътствували това лутане из лабиринта, Хораций беше забравил, по този въпрос умората и кралският коняк бяха си казали тежката дума. Пък и какво значение имаше в края на краищата! Важното беше, че усилията им бяха се увенчали с успех. Те бяха открили тоя тайнствен черен вход и всичко беше завършило благополучно. Мъглата, в която подробностите бяха се стопили, нямаше никога да се вдигне за него, но какво пък, може би така беше по-добре.

Телефонът не го остави да се изтяга лениво в леглото. Звъняха непрекъснато от цялата страна, поздравляваха го възторжено, пожелаваха му по-нататъшни успехи, на няколко пъти по бузите му премина горещина, като че от слушалката излизаше нажежен въздух. Най-трогателно беше приветствието от Люневил. Оттам един стар учител го попита: „Помниш ли малката Ирен?“ Хораций отговори: „Никога не съм я забравял!“ „Е, чудесно! — каза старият учител. — Сега ще видим как ще им го върнеш!“

Две обаждания бяха по-особени. Едното беше на Дюбуа, от затвора: „Стискам приятелски ръката ти!“ — нито дума повече. Второто беше на Трамзен: „Поздравявам те с първата ти крачка към Нищото!“ От телефонната слушалка като че ли полъхна мраз.

Към 10 ч по мембраната се плъзна мекият и гъвкав алт на Соня. Въпросите й бяха делови, секретарски, но кой знае защо стори му се, че гласът й е някак си прикрито-ласкав и същевременно топъл и предан, каквато снощи беше ръката й. Странното беше, че това впечатление не предизвика в душата му никакъв нежен отклик, напротив, цялото му същество застана нащрек, сякаш го дебнеше невидима, скрита опасност. Дори го досрамя от това чувство, но докато разговаряше, не успя да се отърси от него. После Соня предаде слушалката на Робер Смит. Първият му помощник предлагаше да устроят едно заседание с активисти в 17 часа.

— Ще чествуваме победата и ще набележим най-близките задачи във връзка с изборите! — каза Робер Смит.

— Съгласен съм! — кимна Хораций.

— Вестниците прегледа ли? — попита Смит.

— Сега сядам да ги чета! — смънка Хораций. Стана му неудобно, дето още не беше ги прочел. Прекалено и с непривична за него леност беше се изтягал, премного беше се старал да си уточни някои моменти от снощната си одисея из кривините на „лабиринта“. Една утайка от сладникаво доволство се разнищваше като захарна къделка в съзнанието му и същевременно беше се появила тревога — не кой знае каква, по-скоро безпокойство. Как щяха да се развият по-нататък отношенията му със Соня?… Той запита Смит: — Какво пишат вестниците?

— Лаят! — каза Смит. — Пишат, че „червените“ са превзели ръководството!

— Нека пишат!

— А вестник „Утро“ пуска една мръсна закачка!

— Така ли? — каза Хораций и отново почувствува присъствието на онази скрита заплаха. — Каква закачка?

— Глупости! — каза Смит.

— Нищо, кажи! — настоя Хораций.

— Ами стоял си в клуба до среднощ със секретарката си, после сте се измъкнали през неофициалния вход! Мръсотия.

— Хм, да! — каза унило Хораций.

Той сложи слушалката на мястото й, без да каже „довиждане“ на Смит. В странна история беше го забъркал проклетият кралски коняк! Каквато и мъгла да се стелеше над „лабиринта“, нещо беше се случило из кривините му, това го чувствуваше, почти физически го усещаше с цялото си същество. Но в душата му нямаше радост и ако не беше изгряла вчера звездата му на конгреса и озарила самочувствието му, щеше да се чувствува сега като грешник, безпомощно застанал пред очите на суровия Саваот.

Отиде до масата и като видя там лулата „а ла Шерлок Холмс“, която Елизабет му беше подарила, настроението му бърже изсветля. Какво великолепие! Между мундщука й от слонова кост и трубката с цвят на ахат имаше сребърна лентичка и на нея бяха гравирани инициалите му „Х. Й.“ Боже господи, снощи той не беше забелязал това! По дяволите, къде му беше снощи умът… Да се „хвърли“ в една напарфюмирана с бръснарски одеколон вана: „Шефът и неговата секретарка.“ Или обратното: „Секретарката и нейният шеф“…

Взе лулата и нежно допря дланта си до невъобразимо гладката й повърхност. Сетне започна да я пълни с тютюн, несръчно като всеки новак. И тревожно замисленият израз на лицето му се стопи като сянка, изчезна и на мястото му изгряваше усмивка, тиха, но възторжена, сякаш беше застанал пред някоя от божествените картини на Рембранд.

Запали, пое силно от дима, защото беше развълнуван, и се задави. Захвана да бърше очите си с чувство на щастливо страдание и в тоя миг звънецът над входа иззвъня.

Един хоп му връчи бързо писмо от Елизабет.

2.

Писмото на Елизабет беше от няколко реда, съдържаше само указания: да иде в 15 ч на гара Изток, да си купи билет за спирка Богард, до която се стига с експресния влак „ОС-06“; като слезе на спирка Богард, да тръгне по шосе №3, тя ще го чака на първия завой.

Случи се същото, както снощи, когато в изблик на радост целуна Соня и обърна първата страница на романчето. Радостта му има кратък живот. Ето го, грешник, изправен пред жестоко присмехулните очи на Саваот. Сега Елизабет го зове… В сърцето му избухва взрив от радост, а сетне го угнетява тревога, усеща „нещо“ в съвестта си. Нали тя му се надсмя на тържеството, когато откриваха Есенния салон, и то пред публика от първа ръка. Трябваше още тогава да прекъсне тази абсурдна връзка, изискваше го достойнството му, пък и политиката… Но как? Беше му се надсмяла наистина, но час по-късно го изтръгна от лапите на полицая, после имаше сърдечна целувка в колата, а вчера го поздрави с „Честито!“ напук на всякакви класови предразсъдъци. И кожената чантичка, и лулата със сребърния монограм… Това съвсем не беше „романче“ и не лъхаше на бръснарски одеколон…

Той набра по телефона номера на клуба и помоли да го свържат със Соня.

— Вие ли сте, Соня? (Вието прозвуча в съвестта му неестествено и по варварски!) Здравейте, Соня! Ето какво искам да ви кажа… Чувате ли ме? — Соня мълчи и той повтаря: — Чувате ли ме? Така… Уведомете, моля, Робер Смит, че отлагам срещата с активистите… Лошо, разбира се! Забравил съм, че имам важно свиждане с други хора. Благодаря, Соня!… Довиждане!

Докато говори, по челото му е избила пот. Някои хора, дори с деликатна душевност, се превръщат във варвари мигновено, но за него това е мъка. А ласката се е отдръпнала от гласа на Соня, появили са се нотки на горчивина.

Бедничката Соня! Но какво да се прави, във всяко „романче“ непременно има сълзи…

 

 

През спирка Богард преминава шосе №3, което пресича планината Ида. Спирката е усамотена, най-близкото село се намира южно от нея, в равнината, и ако железопътната линия не се кръстосваше с това толкова важно шосе, високомерният експрес „ОС-06“ нямаше в никакъв случай да й оказва уважение с едноминутния си престой. Този експрес свързваше Тива с южните средиземноморски курорти, лятно време возеше богати буржоа, зиме — авантюристи, любители на хазарта, а през есента — особняци, които все търсеха нещо, което не им се удаваше да открият. Хораций не беше нито буржоа, нито авантюрист, не се числеше и към безнадеждните търсачи, защото си имаше своята Лалелия, а пътят за нея не водеше през хотелите с пет звезди, нито през игралните казина или сътрудничество с мафиотите. Затова той слезе единствен от пътниците на спирка Богард.

Беше тих и тъжен есенен следобед, с уморено слънце и кротко, изсивяло небе. Подухваше вятър, загребваше от канавките пожълтяла шума и лениво я стелеше по черния асфалт. Изсъхналите листа от тополи и чинари отегчено съскаха, напомняха старчески въздишки и бронхити, звучеха меланхолично стенания на „есенни цигулки“. По шосето не препускаха, както биваше обикновено, камиони с ремаркета, натоварени с портокали и качета с маслини. Събитията в Оксиления бяха сложили своя отпечатък дори тук, в централна Силвеция. Въздухът не миришеше на изгорели газове, а свежо лъхаше, като в отдавнашни времена, на широко поле, на простор.

Безлюдието, тишината, есенният пейзаж, тия неща неусетно увличаха душата на човека в света на романтичните преживявания, особено ако той идеше от безмилостната шумотевица на милионните градове. Човек попадаше в естествената си среда, която цивилизацията беше превърнала в „неестествена“, затова той с почуда откриваше в душата си струни, които никога не бяха звънели. Ето, в допира си с „естеството“ те започваха да се обаждат и звуковете им по някакъв магически начин караха душата да се настройва „поетично“, тоест да се възвръща към своето естествено състояние, както са обяснявали навремето това странно преобразуване почитателите на Жан Жак Русо.

Но нашият герой не изпитваше никакви романтични чувства. Гнетеше го мисълта, че постъпва нередно, че напуска поста си в никакво време, че нарушава дълга си към лелеяната Лалелия. Беше отложил една политическа среща, която сам беше насрочил. Какво щеше да каже за това безупречният в морала си и в дисциплината си Робер Смит? След две седмици предстояха избори, те чукаха на вратата, Лалелия висеше на косъм, сега ли беше време да се впуска в лекомислени авантюри с жена, която принадлежеше на един враждебен на Лалелия свят?

С такива „мъчни“ чувства и мисли крачеше Хораций по безлюдното шосе, с разкопчано пардесю, гологлав, с димяща в устата си лула; взирайки се напред, да види час по-скоро обещания завой.

А вятърът гонеше по асфалта пожълтели листа и когато срещаше по пътя си одрипавяла топола, брулеше каквото беше останало от украсата й и цинично си подсвиркваше през оголените й клони. В най-добрия случай това бяха мотиви от Гершуин, за класиците и романтиците не можеше и дума да става.

Шосе №3 навлизаше нетърпеливо в пролома, който раздипляше планината Ида, бързаше сякаш да излезе на срещуположната й страна, откъдето през хълмове и равнини да се втурне в цветистите простори на приказния Юг. С всеки няколко крачки панорамата ставаше по-сурова, по-нависоко се извисяваха ридове, обрасли с борове, габъри и лещак, по-гъсти тъмнееха сенки, от скупчените папрати излиташе хладина, наситена със зеленикав дъх. И ето в тишината започна да нахълтва с нарастваща сила громолене на вода.

Завой. Мост над буйно разпенена река, която се мята между огромни, заоблени камъни, ръмжи. Перилата на моста са от желязо, пътеката между тях е от тежки, дъбови траверси. Шосето продължава през пролома, а оттатък моста започва тесен чакълест път. На отвъдната страна на моста стои и се усмихва Елизабет.

В душата му се боричкат две чувства: безумна радост, че го чака, и отчайващо съжаление, че изобщо се е появила в неговия свят.

Тя изтичва насреща му и те се прегръщат насред моста.

Без да отлепва устните си от неговите, тя разгръща бялото си кожухче, разтваря встрани реверите на палтото му, за да се усетят по-близо и по-плътно един до друг.

Колко трае това? И реката не може да каже, защото тя дохожда и тутакси отминава, нито вятърът, защото той начаса забравя каквото е видял и никога не се завръща назад. И те самите не биха могли да кажат, защото времето за тях е престанало да тече.

3.

Спортна кола ги очаква в изхода на завоя. Тя е синя като очите й или като небето над Севера, когато е чисто. Той сяда до нея, раменете им се опират и те отново търсят устните си, сякаш са един Ромео и една Жулиета, макар годините им отдавна да са минали и преминали през цветната градина на юношеството. Небесното блаженство на първата целувка е останало толкова далече в спомените им, че те дори не си спомнят за него.

Те потеглят по този път, притиснат от скали, покрити с мъх, от канари, украсени с борове, с храсталаци, които са започнали вече да се спарушват и да жълтеят. Елизабет казва да не се безпокои, те няма да изкачват Ида, нейната „къщурка“ е само след десетина завоя, почти до Роксана, която извира от самото сърце на планината, сред непристъпни и много диви места. И Хораций, мълчалив и заслушан, удивен, сякаш се потапя в тайнствеността на някаква чуждоземна приказка, с видения, които са му чужди и непознати. Утешава го единствено мисълта, че ще бъдат сами с Елизабет, че времето ще е тяхно, че няма да бъдат плячка на репортьори и прицел на фотографи. В душата му свирят дванайсет гвардейски музики, възседнал бял кон, той прекосява площада пред парламента и хиляди войници, облечени в червени униформи, викат ура, ура. И все пак една загадка се е промъкнала в съзнанието му — Елизабет е отворила пътя му към Жобер, а той не е подписал дори една национализация и социалната бариера продължава да ги дели…

— Влизаме в последния, десетия завой! — окуражава го Елизабет.

Тесният чакълест път навлиза в широка поляна. В дъното на поляната е „къщурката“ на Елизабет. Една кръгла кула, висока колкото триетажна сграда, с бойници, с амбразури… Тя взима очите на Хораций. Видение, възкръснало из мъглявините на рицарските времена. До кулата — непосредствено залепена за нея — малка, жизнерадостна постройка, стил Людовик XIV, Ришельо, мускетарите… Има и малко архитектурен дисонанс — входната врата и балконът над нея — къдрави извивки, амурчета с обтегнати лъкове — лъжерококо от края на XVIII. Той е толкова щастлив, както може човек да се чувствува насън, когато лети на хвърчащо килимче или пътешествува из райска градина, където дърветата раждат кифлички и топли кренвирши и от стволовете им тече ароматно мляко, подсладено с швейцарски шоколад. Щастлив е, защото още когато получи писмото на Елизабет, той си представи, че ще прекарат следобеда в усамотение, далеч от суетите на града и политическите битки, че най-после ще имат възможност да се опознаят и духовно един друг. И че свидетел на щастието им ще бъде само природата, а тя още от началото на вековете е покровителствувала любовта.

И всичките тия представи, свързани с една надежда, която изглеждаше много реална и лесно осъществима, рухна изведнъж, като куличка, построена от кибритени клечки. И той мигновено разбра, че представите му са били илюзорни и че надеждата му е била по детински наивна. В лявата страна на поляната видя паркирани една, две, три, четири модерни лимузини. Жълта, червена и две сини. Елизабет беше поканила и други гости освен него и надеждата му, че ще бъдат сами, рухна, сгромоляса се изведнъж, съвсем като куличка, направена от кибритени клечки. И като всички фантазьори, когато се сблъскат с действителността — почувствува се измамен и ощетен.

— Пристигнахме! — казва весело Елизабет. Тя не знае с какви илюзии е пристигнал Хораций и какво е лелеял в душата си. Тя скача пъргаво от мястото си и заобикаля машината, за да му отвори.

— Чест имам, господине! — прави тя превзет реверанс и мило му се усмихва. — Покорна ваша слугиня!

Тя никому досега не е правила подобен реверанс и никому не е казвала подобни думи, дъщерята на Жозеф Берклей! Но Хораций е зашеметен от сгромолясването на своите илюзии, изгубил е чувство за реалност, в дъното на душата му бушува гняв.

— Елизабет — казва той и напразно се мъчи да скрие дълбокото си разочарование, — значи ние не сме сами?

— Погрижила съм се да не скучаеш, драги мой! — казва тя и ако Хораций беше на себе си, той щеше безпогрешно да долови, че в гласа й не звучи нито капчица притворство. Тя говореше искрено и искрено вярваше, че беше се погрижила добре. — Обзалагам се, че малката ми компания ще ти хареса! — каза тя. — Подай ми ръка!

Той мълчаливо й подава ръка и тя го улавя по мъжки, покровителствено, повежда го към входа „лъжерококо“ и скришом, уж случайно, притиска лакътя му към гръдта си. Но Хораций е наскърбен, чувствува се измамен, прави се, че не усеща нищо и от нищо не се вълнува.

Салонът е разположен в кулата с амбразурите. От гредореда на тавана виси старинна лампа, гори голям огън в камината, миндерите са покрити с мечи кожи, а по стените, облицовани с яки дъбови дъски, са накачени гоблени.

Малката компания посреща, общо взето, малко стреснато Хораций, но чувството на остро любопитство надделява над всякакви съображения. Най-възрастният от мъжете, с олисялата глава, с уморени и мъдри очи е директорът на Националния археологически музей, Хораций го познава, посещавал е на няколко пъти Атинския клуб. Съпругата му, с къдрава бяла якичка, по скромна рокля от копринен сатен, е на попреминала възраст, но по лицето й са запазени следи от прежна благородна хубост. Почти на техните години е първият инспектор на музея, но той е дебелак, с провиснали червени бузи и разперени посивели мустаци, а жена му е дребничка, с остро носле и костелива брадичка. Тя е в бяла рокля с кадифено лилаво ментанче, което стои като на закачалка върху слабите й рамене. Излинелите й зеленикави очи гледат напрегнато и недоверчиво. Хораций научава от Елизабет, че дамата е бивша преподавателка по средновековна история в Държавния университет. Другите двама от гостите са млади мъже, небрежно елегантни, притворно любезни. Елизабет ги представя като инспектори при Националния музей по съвременно изкуство. На Хораций му се струва, че ги е виждал някъде и навярно това е било при откриването на Есенния салон.

— Да не те учудва — обръща се фамилиарно Елизабет към Хораций, — че моите гости са изтъкнати хора на изкуството, артисти. Поканих ги да видят скромната ми сбирка от национални накити и те благоволиха да се отзоват на молбата ми. Това е голяма чест!

Фамилиарният й тон, граничещ с интимност, трябваше веднага да отвее лошото настроение от душата на Хораций, но той е толкова потиснат от катастрофата, сполетяла илюзиите му, че не е в състояние да преценява трезво нещата; не може да се раздели от своите „идеи-фикс“ и това го ожесточава и го подхлъзва да прави фалшиви стъпки.

— О, наистина, Елизабет, твоите гости са знаменити хора на изкуството, затова аз се чудя какво правя тук и защо съм тук. Аз съм един излишен лаик!

— Е, не скромничете, господине! — укорява го с добродушна усмивка директорът на Националния музей. — Освен че сте нашумял политик, вие сте известен учен, а в културната история на Силвеция изкуството и науката винаги са вървели ръка за ръка.

Хораций се покланя с превзета вежливост на директора и продължава:

— Освен това към колекционирането на накити аз не изпитвам ни пиетет, ни елементарно любопитство.

— Господине! — поглежда го строго бившата преподавателка по средновековна история. Лилавото ментанче трепва на раменете й. — В накитите на жените, господине, се оглеждат най-съкровени черти на националната ни психология. Аз не одобрявам вашето равнодушие към накитите, господине!

— Мила, госпожо! — Хораций и на нея се покланя. — Ако ви кажа, че по съвременните накити на милионерките следва да се съди за психологията на жените от народа, вие непременно трябва да ми пишете двойка и да ме оставите на проверочен изпит!

Младите инспектори деликатно се смеят в шепите си, по лицето на Елизабет преминава сянка, сините й очи стават синьо-сиви.

Настъпилото неловко мълчание нарушава съпругата на директора. Тя казва с надежда в гласа си:

— Вашата почтена майка, господине, не е ли имала някакво герданче, обеци не е ли носила?

— Моята покойна майка имаше и герданче, и обеци, госпожо — покланя се за трети път Хораций. — Но те бяха вносни. Мисля, скъпа госпожо, че и вашият гердан е вносна работа. Жените от средна ръка носят изобщо вносни украшения. Оригинални накити от благородни камъни, както и старинни накити са достъпни само за дами от по-горното съсловие, каквато е уважаемата госпожица Елизабет!

— Скъпи приятелю! — засмива се Елизабет и от очите й веят студени, северни ветрове. — Ти винаги смесваш изкуството с политиката. На митингите това прави впечатление, но сред интелигентни хора не върви. Но вината е моя, аз забравих да те предупредя за нещо много съществено. А именно да оставиш политика Йожен на спирка Богард, а тук да доведеш Хораций, доктора по естествените науки. Към политика Йожен не проявявам никакъв интерес.

— Браво, мила! — възкликва бившата преподавателка. — Добре го каза! Политиката, разбира се, няма нищо общо с изкуството. Какво общо може да има зеленият кон на Гоген със стачката на люневилските миньори! Ти си абсолютно права — политика и изкуство, това са несъвместими неща!

Всички се усмихват, а Хораций отива до камината, да разглежда бронзовите инкрустации. Той си дава вид, че забележката на Елизабет не го е засегнала, че тя изобщо не съдържа нищо, което може да го впечатли. Приказки като халосни патрони и нищо повече.

Влизат две млади прислужнички с къдрави престилки, предлагат уиски със сода и лед, коктейл от портокалов сок с ром, коняк, джин. Елизабет разговаря мило и оживено с гостите, отпива по малко от чашата си и все не й остава време да достигне до Хораций. А Хораций дърпа отчаяно от лулата си, която неумело е натъпкал и затова слабо гори. Той не взима участие в общите разговори, а продължава да разглежда с неотслабващ интерес бронзовата решетка на камината.

Елизабет казва високо:

— Предлагам, дами и господа, да хвърлим един поглед на Роксана, докато не се е смрачило съвсем. Гледката е удивителна. А после ще разгледаме колекцията. Съгласни ли сте?

Компанията не само че е съгласна, но приема предложението с възторг. Хораций мълчи, на него му е все едно.

4.

Начело на малката колона са Елизабет и директорът. Посивелият шеф на Националния археологически музей води благовъзпитано Елизабет под ръка. В опашката върви Хораций, той е успял най-после да се справи с лулата си и сега тя дими като истинска лула на моряк.

Небето се е свлякло още по-ниско над поляната, лъха на планина, на гора, на дъжд, който скоро ще плисне.

Ето я и Роксана, още необуздана и дива, двадесетина разкрача широка, блъска яростно камънаците в коритото си, хвърля пръски на възбог. Над нея е извил кокетно снага мост от брезови клони; сякаш е взет от картината на стар живописец, романтик и пренесен на това място, за да не стърчи средновековната Елизабетина кула толкова самотно.

Компанията изкачва моста. В центъра на дъгата му стоят Елизабет и директорът на музея. Громолене, пяна, пръски, съчетание на дива красота и сила, това предизвиква всеобщо възхищение и малко страхопочитание, не дай си боже този мост-играчка да не издържи.

И изведнъж Елизабет се провиква:

— Чантичката ми!… Господа, чантичката ми падна във водата! Изпуснах чантичката си във водата!

Директорът леко се навежда над крехките перила на моста, двамата инспектори, които са на левия му край, почти на брега, неспокойно се размърдват, единият от тях сочи с пръст:

— Да, наистина… Ето я!

Но и той, и колегата му от музея не правят нищо, никак не е лесно да се нагази в тази луда вода.

— Боже мой, чантичката ми е спомен от Непал! — казва жаловито Елизабет.

— Голяма работа, че е от Непал! — казва сърдито и като че ли на себе си Хораций.

Той изтичва няколко крачки надолу по брега, после се изсилва и скача върху една заоблена скала, която реката леко залива. Разперва ръце и залита ту насам, ту нататък, водата кипи и пръски го обливат. Но се взира напред и забелязва, че чантичката се задава насреща му, червена, като разлято петно кръв, скоклива, сякаш е перце. За да я пресрещне, трябва да нагази в дълбокото, между две скали, и той не се колебае, отправя се нататък, хлътва до пояс, балансира срещу напора, за да не бъде отнесен. И когато чантичката се стрелва на лакът-два от него, той се извива и споменът от Непал е спасен.

— Браво! — вика от моста директорът на музея. — Отлично, приятелю, отлично!

На връщане Хораций отново се покачва върху оная скала, която реката леко облива, но сега няма как да се изсили и скачайки, цамбурва два разкрача от нея. Тук не е дълбоко и водата не влече, той се изправя и малко сконфузен излиза на брега.

 

 

Двете прислужнички го настаняват в кухнята да се суши, като наблъскват с дърва огромната желязна печка. Донасят му чаша ром и казват, че госпожица Елизабет го моли да изпие това наведнъж. Но той има вече горчив опит от подобен начин на пиене, отпива само една глътка и благодари. Девойките деликатно се оттеглят.

Хораций се върти около печката, за да се изпари от дрехите му каквото може. Сръбва още веднъж от рома и чувствува, че му се доспива. Бърка за лулата си, но тютюнът здравата се е намокрил и не го бива за нищо. Тогава отива до прозореца, отваря крилата му и леко се прехвърля навън. Бърза да излезе от светлините, които струят от готическите прозорци на салона. Като потъва в тъмнината, той поема дълбоко въздух, оглежда се и излиза на пътя за спирка Богард.