Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (13)

Глава XI
Конгресът, Соня и една чантичка за лула

1.

Голямата есен настъпи и над Силвеция започнаха да се разразяват буря след буря, макар че денят на есенното равноденствие отдавна отмина, а сезонът на поройните дъждове, на гръмотевиците и светкавиците остана в обърнатите страници на календара. Селски вълнения обхванаха Оксиления, пламнаха кантори и складове на „Фрут къмпани“, трактори и камиони преградиха централните пътища, дерайлирали влакове стояха часове и дни сред безлюдните и пожълтели равнини.

Обявиха тридневна предупредителна стачка нефтоработниците от рафинериите на Берклей, последваха ги люневилските миньори, леярите от високите пещи на „Силветийска стомана“… Полицейски хайки, арести и интернирания принудиха компартията да мине в полунелегалност, а това се отрази на асоциацията — не успя да организира генералната стачка. Но и тия стачки, които избухнаха, заедно със селските вълнения бяха достатъчни, за да отворят предивременно път на голямата есен. Застудя, хлябът и месото поскъпнаха, виното, сиренето, маслините — тия неща, които силветнйският Юг произвеждаше с обич и в изобилие — сега „Фрут къмпани“ ги внасяше отвън, от съседите, и ги продаваше, разбира се, по-скъпо. Заваляха студени дъждове. Тая година златната есен като че ли се отби от пътя си. Портокалите и гроздето останаха неприбрани. Косове свирачи долитаха отвсякъде, дори от африканския бряг, с хиляди се събираха над лозята и по цял ден кълвяха кехлибарените зърна.

В такъв един неприветлив есенен ден се състоя конгресът на Социалистическата партия. Неутралната позиция, която беше заел Клод Полен на извънредната парламентарна сесия, беше доста подронила авторитета му. А някои подхвърляха на шега след гласуването, че съчетанието на скъпотията с лошата есен било наклонило везните в полза на Хораций. Все пак мнозина от десните заявиха в речите си, че олигархията е станала вече твърде дръзка и че срещу нея трябва да се действува по-решително. Тъй или иначе, при гласуването Хораций излезе с преднина пред Клод Полен, не кой знае колко голяма, но все пак преднина! — и стана лидер на партията.

След много препирни и кавги конгресът утвърди листата, с която социалистите щяха да се представят на предстоящите законодателни избори. Сред избраниците имаше и леви, и десни, и неутрални, беше се получила голяма мешавица, но все пак като че ли левите бяха пресекли лентата с половин гърди пред другите.

Конгресът избра нов централен комитет. В него левите пак имаха мнозинство, но само с трима души. Затова изборната платформа, предложена от Хораций, насмалко не засече — хората около Клод се обединиха с най-десните и всички заедно атакуваха платформата толкова яростно, че се стигна на косъм до разцепление. Надви благоразумието на Клод. В най-критичния момент на словесната битка той помоли Хораций да даде почивка. По време на краткия отдих той каза на съмишлениците си:

— Тази платформа, разбира се, е луда работа и аз съм сигурен, че заради нея много наши добри приятели от средното съсловие ще ни обърнат гръб. Но по-добре е да преглътнем тази загуба, отколкото да се роим. Едно разцепление ще е от полза само за дивите, в туй отношение две мнения не може да има! А програмата на Хораций — тя ще е от ден до пладне! Слушайте мене! Животът ще я прегази, защото тя е бълнуване на занесен човек, който си представя фантазиите за реалност. Аз ви казвам, че няма да мине много време, и ние ще възстановим тържеството на разума в нашите работи. Ето защо сега трябва да проявим мъдрост и временно да изтърпим и него, и шантавата му програма!

На тайното гласуване след почивката левите наложиха платформата си, но само с три гласа мнозинство.

Изобщо Хораций извоюва навсякъде победи, но те бяха крехки; за розов оптимизъм нямаше място, бъдещето, както се казва, „криеше безброй неизвестни“.

Хораций не беше на същото мнение. Вдъхновен от успехите си (апетитът идва с яденето!) в заключителната си реч той се надсмя злъчно над противниците си, нарече ги „колаборационисти“, а за програмата си каза, че е програма минимум. Неговата програма максимум предвиждала пълна ликвидация на олигархическата власт. В частно владение щели да останат само дребната търговия и дребното земеделие…

Докато говореше с риторически патос за тия неща, почти прехласнат в представите си за бъдещето, една трета от делегатите демонстративно се изнизаха навън, друга трета злобно тропаха с крака и неистово крещяха, че тоя човек не е с всичкия си, а неговите хора възторжено ръкопляскаха и тук и там из салона групово викаха ура!

Така завърши този знаменит и небивал в историята на Социалистическата партия конгрес. А Социалистическата партия на Силвеция беше основана 20 години преди да избухне Първата световна война.

2.

На излизане от залата Клод Полен дойде при Хораций и му рече:

— Господин Йожен, позволете ми да ви връча ключа от председателския кабинет, който допреди един час беше мой кабинет… Моля!

И тонът, с който говореше, и жестът му бяха някак си превзето официални. Мъчно можеше да се разбере какво всъщност се стараеше да прикрие — чувство на смущение, на болка или на ненавист? Или едновременно изпитваше и трите чувства и затова лицето му беше неподвижно застинало като маска?

Хораций се ожесточаваше само когато спореше с противниците си, тогава фантазията му загребваше шепи остроти с отрицателен знак, не щадеше ничие честолюбие, както не щадяха и неговото. На война като на война! Галантните времена бяха навеки останали в синьо-розовите зари на XVIII век. Тогава, сечейки се със сабли или ръгайки се с рапири, противниците са си разменяли най-блестящите фрази на учтивостта. „С ваше разрешение, господине!“ — фрас! „Моля за извинение, господине!“ — прас!

Но свършеше ли битката, излезеше ли на въздух, Хораций се държеше с противниците си благовъзпитано, любезно, дори с известно добродушие — черта, която през синьо-розовия XVIII век не е била твърде свойствена за хора с различни възгледи. А възгледите са били разделяни от непроходими ровове: абсолютно монархически, просветителско-монархически, а насреща им — йезуитско-клерикални, наметнати с пурпурната мантия на велики кардинали.

— Аз не бързам за този кабинет! — каза Хораций, като мушна небрежно ключа в джобчето на жилетката си. — Като естественик предпочитал съм винаги обстановката под открито небе, сред природата. Според мен кабинетът за общественика е нещо като хербария, затваря го за света, изсушава душата му. По-добре се чувствувам сред хората, на улицата, в кафенето, в един салон, където се събира много публика и входът е свободен за всички. Кабинетът е „обетована земя“ за администратора, но за общественика е нещо като сушилня за сливи — изсмуква соковете от душата му, докато го превърне в сборник от устави и правилници. Е, аз съвсем нямам предвид вас, другарю Полен, говоря изобщо. Вие какво мислите по този въпрос?

— Днес ми омръзна да мисля, до гуша ми дойде от мислене и приказване! — каза Клод Полен. Безизразната маска над лицето му изтъня, появиха се бръчки по челото и между веждите. Той килна леко назад поизсивялото си черно бомбе и отегчено въздъхна.

— В такъв случай да идем до „Сирена“ — предложи Хораций. — Чашка уиски с лед ще ви дойде добре!

Клод Полен посочи с палеца си назад:

— То на улицата тук са ни начоколили толкоз вестникари, а представяш ли си какво ще е там, в твоята „Сирена“?

Хораций се огледа и в тоя миг от тълпата, която ги беше наобиколила, щракнаха няколко фотоапарата.

— Пишете, приятели — обърна се Хораций към скупчената група репортьори, които любопитно бяха проточили шии към тях с пръст върху пусковия механизъм на магнетофоните си, — пишете, че изказвам съжаленията си на ония господа от олигархията, които допреди час, два са лелеяли надежди, че партията ни ще се разцепи. Делят се партии, където има боричкане кой най-добре да служи на господарите! Така ли е, приятелю Полен?

— Разбира се, разбира се! — отговори намръщено и без всякаква охота Клод. Той нахлупи отново бомбето си и тихо рече на Хораций: — За бога, по-скоро да се махаме оттук!

Хораций, който стърчеше над всички, отдалече видя едно такси, което се задаваше, и тутакси му махна с ръка да спре.

— Както виждате — отново се обърна той към репортьорите, — аз нямам своя частна лимузина, винаги съм се ползувал от услугите на обществения транспорт. Но след изборите — той се усмихна и разпери ръце — като шеф на правителството ще трябва да се возя в министерска кола. Протокол!

Тия думи толкова разтърсиха вестникарите, че те останаха някое време зяпнали и ококорени, после вкупом отвориха уста и започнаха да се надвикват с въпроси.

Таксито беше от ония коли без вратички, на чиито седалки пътниците можеха да се настанят за нула време. Когато тръгна, Клод се наведе към Хораций и сърдито му рече:

— Защо приказваш такива глупости наистина!

— Какви „глупости“? — учуди се Хораций.

— Ами още не си се качил на магарето, и си размахал крака! Шеф на правителството! Лимузини!

— Откровено си признавам, че мъчно ще свикна с тия министерски лустросани коли! — въздъхна Хораций.

Клод като ужилен се извърна към него, за да разбере по лицето му дали се шегува, но в това време шофьорът запита:

— Накъде да карам, господин Йожен?

— Към клуба на партията, приятелю, но ще те помоля да спреш някъде по пътя да купим бутилка шотландско уиски и сифон със сода!

— Разбрано, господин Йожен! — кимна шофьорът. После, усмихнат тънко, запита: — Не е ли много скромна почерпката?

— В началото на пътя, драги — толкова! Повече не бива! — със същата усмивка му отговори Хораций.

— Прав сте! — кимна с разбиране шофьорът.

Нервиран от този разговор, Клод рече:

— Никакво спиране! Тия вагабонти от вестниците са по петите ни! Ако ти се пие — той говореше извърнат към Хораций, — аз имам още от… онзи коняк!

— От кралския ли коняк, любезни приятелю?

— Както щеш го наричай! — каза Клод.

— Наистина! — каза Хораций. — Това няма значение. Но аз си спомням добре, че на етикета фирмата се препоръчваше като кралски доставчик.

— Тази ли препоръка ти попречи да опиташ коняка?

— Може би! Но не съм съвсем сигурен, другарю Полен.

— При оценка на нещата аз не се влияя от разни реклами и етикети! — каза Клод. — Гледам по същество!

— Чудесно! — каза Хораций. — И аз постъпвам по същия начин. Гледам по същество!

Клод замълча, а шофьорът, правейки завой, за да излезе пред главния вход на клуба, рече на Хораций:

— Бива си ви, господине! Ако бяхте от нашите, непременно щях да гласувам за вас!

— Пак ще гласуваш за мен, драги. Защото на вашите е забранено да участвуват в изборите, нали знаеш? А аз съм най-близо до вас!

— Близо, близо, колкото оттук до месечината! — засмя се шофьорът. — Нищо път!

— Напълно си прав, драги! — кимна му Хораций. — В нашата космическа епоха толкова път е равен на един хвърлей място. От единия край на моста „Купидон“ до другия. Примерно!

Като чу за моста „Купидон“, лицето на шофьора помрачня. Той не продума повече, направи плавен завой и отведе колата до главния вход.

3.

В приемната на бившия лидер седяха двамата му съветници — Серж Дюмон по организационните въпроси, и Морис Леконт — по финансовите. Когато Клод и Хораций влязоха в приемната, Хораций пропусна, разбира се, Клод да мине пръв — двамата се изправиха като по команда и заеха едва ли не войнишка стойка.

Клод представи съветниците си на Хораций и по лицето му се изписа кисело-горчива гримаса.

— Свободни сте! — рече им той. — Аз не съм вече лидер и вие не сте вече съветници. Търсете си работа! Обърнете се към директора на 100-те магазина, той може да ви помогне. Слава богу, директорът не се назначава от лидера на партията, а от стопанския съвет при централния комитет и е относително независим. Аз ще му се обадя за вас.

Двамата съветници казаха почти едновременно „благодаря!“.

— Доколкото разбирам, вие имате отлични впечатления от работата им, нали? — обърна се Хораций към Клод.

— Те са много дисциплинирани! — каза Клод. — Освен това и двамата са добри специалисти.

— В такъв случай — повдигна рамене Хораций — вие може да останете на местата си, ако ви е приятно да работите с мен. Предполагам, че моят личен съветник Робер Смит няма да има нищо против.

Леконт и Дюмон се спогледаха, после отправиха очи към Полен. Но Полен беше забил поглед в единствената картина, която украсяваше приемната, една литография на Кауцки, поставена в рамка, боядисана със сребърна боя, изветряла от времето, както и самият портрет. Хораций проследи погледа на Клод и някак изведнъж и не без удивление откри, че между физиономиите на Клод и Кауцки съществува някаква прилика, макар че между чертите на лицата им да нямаше почти никакво сходство. Загадка беше откъде идеше тази прилика, но все едно, имаше я, беше доста очевидна.

Пръв наруши краткото мълчание Леконт:

— Аз съм съгласен, другарю Йожен, и ви благодаря много за доверието. Познавам Робер Смит, той е отличен финансист. Мисля, че ще се сработя с него.

— Радвам се, че имате добро мнение за Смит. След изборите непременно ще го направя министър на финансите в моя кабинет.

Тия думи на Хораций предизвикаха кратко, но неловко мълчание. Както гледаше Кауцки, Клод отвори уста и като че ли по раменете му премина тръпка. Леконт погледна в краката си, а Дюмон се прокашля, сякаш нещо беше заседнало в гърлото му.

— Вие, Дюмон? — попита го Хораций.

Дюмон се изчерви, имаше чувството, че Хораций беше прочел мислите му.

— Много съм ви благодарен за доверието! — смънка той.

— Какво мислите за Смит, ще успее ли да сложи начало на една радикална реформа в държавните финанси?

— О!… Навярно… Това зависи от политиката… Леконт е финансист и разбира тия неща добре. Аз съм по оргструктурите.

— Тъй, тъй! — усмихна се Хораций. — Е — той кимна приветливо на двамата, — продължавайте си работата! Ние с другаря Полен, ние двамата ще си побъбрем някоя и друга минута!

 

 

Клод Полен наля от кралския си коняк в двете чашки и като повдигна своята, рече:

— За твое здраве, другарю Хораций Йожен!

— А за моите успехи няма ли да вдигнете наздравица, другарю Полен?

Клод Полен остави чашката си на масата и поклати глава.

— Не обичам да вдигам наздравици за химерични неща, Хораций. Твоите успехи са едни мечтания, едни химери и нищо повече. Те са фантазии. Освен това аз мисля, че тия неща, които са в главата ти, дори като фантазии са прибързани! Нито олигархията е толкова слаба, че да ги допусне, нито съзнанието на хората е толкова узряло, че да ги приеме. Ти искаш да нарушиш закона на еволюцията, другарю Йожен! Точно така. Законите на еволюцията. Ти си тръгнал срещу самото естество на нещата. Аз не споделям тия твои идеи.

— Вече чух вашите съображения — каза Хораций. — Моля да ме извините, но те са много закостенели. И погрешни. Пак ще повторя: погрешни са! Защо? Защото еволюцията обработва човешкото мислене, но и човешкото мислене обработва от своя страна еволюцията. Природата е създала два типа рози: червени и бели. Но човешката намеса е принудила природата да поразмърда фантазията си и да създаде още много и най-разнообразни разцветки: небесносини, жълти, бледорозови, че дори и черни! Да не говорим за лалетата! Човешката намеса в еволюцията е създала чудеса — сега има толкова лалеени разцветки, че сам бог се диви и онемява от възторг!

— Моля ти се! — въздъхна отегчено Клод. — Това са градинарски неща. Ти механично ги пренасяш върху обществото. Обществото не е бостан, не е разсадник за зеленчуци и цветя. Хайде, остави! Аз пия за твое здраве! Толкоз!

Той надигна чашката си и отпи една глътка.

— Наздраве! — каза Хораций. И той отпи една глътка.

Помълчаха някое време. После Клод Полен каза, че е време да си върви. За съжаление той не е на годините на Хораций и умората му действува по-бързо и по-силно.

— Ако имате някои лични вещи тук, може да си ги приберете! — каза Хораций. — Или ги посочете, аз ще наредя да ви ги изпратят вкъщи! Както намерите за добре! — каза той.

Клод поклати глава и се усмихна. На Хораций се стори, че усмивката му не е добра.

— Само тази маса е моя! — кимна той към къдравото бюро „рококо“. — Купил съм я навремето с мои пари. Тя не е вписана в инвентара.

— Ще се разпоредя да ви я превозят до вкъщи! — каза Хораций.

— Не си прави труд! — махна с ръка Клод и по лицето му отново се мярна онази усмивка. — Нека си стои тук, ако не те дразни. — Той помълча и добави: — Тя много е видяла и, надявам се, още много ще види!

— Вие се надявате, че в недалечно бъдеще отново ще седнете зад нея, така ли? — попита Хораций.

— О, господи! — повдигна рамене Клод и се изправи. — Аз не се надявам на нищо, любезни. Аз само знам, че колелото на времето се върти — банална истина, която е известна на всички смъртни.

— В бутилката има още коняк! — каза Хораций. — Няма ли да си вземете тази бутилка? Тя е от хубав кристал!

Клод поклати мълчаливо глава, но по лицето му отново се изписа предишната усмивка. Той рече със студена тържественост:

— Изпий коняка за здраве, другарю Йожен, а с бутилката прави каквото щеш! Все ми е едно.

— Благодаря! — каза Хораций.

И двамата протегнаха едновременно ръце.

Хораций изпрати бившия лидер до прага на приемната. В приемната пушеше и се разхождаше напред-назад Робер Смит.

 

 

— Ще ми позволиш ли да си налея една глътка? — попита Робер Смит, като посочи с глава коняка.

— Налей си колкото искаш! — кимна Хораций.

— Благодаря, шефе! Ще си налея две глътки, защото днешният ден е празничен. Вкъщи винаги изпивам по две глътки, когато жена ми или момчетата имат рожден ден. Стига да се намира нещо за пиене! — Той помириса златната течност, после вдъхна дълбоко от слънчевия й аромат. — Да ти върви все така, шефе! — благослови той и изпразни чашката наведнъж. — Вярно ли е, шефе, че си оставил Леконт и Дюмон, тия негодници, на работа?

— Защо? — каза Хораций. — Те са чиновници. Те не са ми политически противници. Не е честно да гоня чиновниците само за това, че са служили на Клод Полен. В края на краищата всеки чиновник служи на някого.

— Но те не са били само чиновници, те са негови политически съмишленици!

— Сега ще станат мои съмишленици, Робер, не се вълнувай!

— Блажени верующите! Сега те ще те шпионират на всяка стъпка и ще донасят за всичко в щаба на Полен!

— Имаш лошо мнение за хората, драги Смит. Хората не са свини и не обичам тия, които ги мислят за свини! Човешката душа не е чекмедже за пари, та да приема драговолно всичко, което й се подхвърли. Отнесеш ли се с добро към човека, той ти отвръща с добро. Мерзавците са едно изключение от правилото. Не бих могъл да се съглася, че всички, които са служили на Полен, са мерзавци!

Робер Смит запали от лютивите си цигари и скептично се усмихна.

— Тук е твой дом и аз не бива да се меся в домашните ти работи, шефе. Твоя воля, доверявай се на поленовци! Но съм длъжен да те предупредя, че сред тия мерзавци и подлеци има една честна душа — това е Соня.

— Коя — Соня? — попита Хораций.

— Коя, велики боже! Ами секретарката ти, шефе. Тази, дето седи в канцеларията до приемната, дето приема посетителите; и на която лидерът диктува писмата си в края на работния ден!

— Ах, да! — кимна Хораций.

— Тя е наше момиче, шефе, туй да го знаеш добре! От нея, сме научавали много секретни и важни неща за поленовци! Тя е заслужил човек.

— Тогава нея ще уволня най-напред! — навъси вежди Хораций. — Още утре ще я предупредя!

— Какво? — изправи се от креслото Робер Смит. — Добре ли чувам? Ще уволниш Соня?

— Но тя е шпионирала шефа си! — каза Хораций и в гласа му прозвуча искрено възмущение. — Тя може и мен да шпионира по същия начин и този път за сметка на Полен!

— Какво говориш, какво говориш, шефе! — размаха дългите си ръце Робер Смит. — Соня е момиче с наши разбирания, тя е наша, наш войник! Как тъй ще я уволняваш?

— Не мога да понасям шпионите! — каза Хораций. — Дори професионалните шпиони! С тоя род хора имам абсолютна несъвместимост.

— Ако ти изгониш момичето, за стария Робер Смит няма да има място в тази къща! — каза глухо Робер Смит.

Хораций го изгледа учудено, като че ли виждаше своя пръв помощник в нова и необичайна роля.

В тоя миг на вратата се почука и преди Хораций да отвори уста, в кабинета влезе Соня. И Хораций видя, че тя е млада, че е стандартна хубавица, че такива като нея простаците наричат „вкусно парче“ — закръгленичка, с малко предизвикателен бюст, с открит поглед, подчертано жизнена и весела.

— Другарю Йожен — обърна се Соня към Хораций. — Дошла е госпожа Барбара Лионе, от партията на „зелените“, да ви поздрави. Освен това при мен е пълно с журналисти. Искат интервюта.

— Барбара Лионе може да влезе! — каза Хораций на Соня, като разглеждаше с тъжен поглед фигурата й. — А на журналистите кажете — продължи той — да прочетат заключителната реч, която произнесох пред конгреса. Повече нито дума не мога да им кажа!

Соня излезе.

— В ръцете на олигархите политиката е грозно средство! — каза Хораций. — Шпионаж, доноси, клевети, провокации и прочие гнусотии! Защото само с грозни средства олигархите могат да трупат несметни печалби и да потискат народа. А нашата политика трябва да е светло дело, ние преследваме светли цели и такива неща като шпионажите и доносите например следва да са ни чужди, както зимата на лятото и светлият ден — на тъмната нощ. Ето защо аз не одобрявам дейността на Соня, тази категория хора не са ми симпатични!

— Може да си прав, шефе — каза мрачно Смит, — но аз ще си позволя да ти напомня, че когато земята е разкаляна, никой не ходи по нея с бели чепици!

Барбара Лионе прекъсна спора им. Тя беше по рокля и с късичък жакет.

4.

Барбара Лионе под влиянието на „кралския“, с който Хораций щедро я черпеше, се навиваше все повече и по-вдъхновено да приказва и когато Соня повторно влезе, чак тогава забеляза колко неприлично се е отдръпнала роклята й нагоре от коленете. В това отношение джинсите бяха къде по-надеждни; и защо й трябваше да слуша занесения професор Бьов и да се отказва толкова прибързано от брилянтната си теория за гумени мъже; битието на стара мома беше във всички случаи за предпочитане пред съжителство с някакъв овен!

Соня каза:

— Другарю Йожен, аз изгоних журналистите, но те заеха позиция пред входа и са повече от една дузина. При това времето е доста напреднало, минава десет часът.

— Нима? — учуди се неприятно Барбара и погледна недоверчиво часовника си. — Наистина! — Тя поклати глава, като да се беше уверила в нещо много невероятно. — Ние май се поувлякохме в приказки! — каза тя. — Кога пък мина туй време!

— Аз бих ви предложила, госпожице, да излезете самичка! — каза Соня, като й помагаше да облече жакетчето си. — Ще бъде по-удобно за вас. Нали ме разбирате? Ако излезете заедно с другаря Йожен, те ще ви зададат какви ли не въпроси. И политически, и всякакви.

— О, разбирам ви отлично, мила! — усмихна се студено Барбара. „Кралският“ някак изведнъж беше се изпарил от главата й.

— Ще ви изпратя до входа! — каза Соня и деликатно се отдалечи в приемната.

Като си взимаше довиждане с Хораций, Барбара му рече:

— Завиждам ви за туй момиче!

— Защо? — попита Хораций.

— Много е съобразително! — усмихна се Барбара. — Дори някак си прекалено! А има пословица, която казва, че прекаленият светец и богу не е драг!

 

 

Но на Хораций стана драга още същата вечер, макар да си имаше наум, че беше шпионирала предшественика му. Тя му подаде едно пакетче, луксозно подвързано, и когато той го взе в ръцете си, тутакси се хвърли в очите му златната емблема на фирмата „Жобер-петрол А. Д.“. Сърцето му трепна и тоя трепет като че ли изпълни душата му с небесни звуци, с музика от Моцарт, а наоколо му затрептя светлина, пречупена сякаш през кристалната бутилка на златния коняк „Шато роял“. След това той забеляза, че един от ъглите на пакетчето беше разкъсан, и то доста грубо и абсолютно безхитростно. Личеше си, че някой беше цензурирал пратката по най-нахален начин.

— Кой е направил това? — попита Хораций.

— Аз! — отговори някак весело Соня. — Нали знаете, че напоследък зачестиха случаите с пластични взривни устройства, поставени в пакети като този? Те откъсват пръсти, изваждат очи. Това е провокационна работа на екстремисти!

— Но тука има печат, мила моя! — посочи емблемата.

— О, боже мой! — погледна го с прелестна снизходителност Соня. — В Тива има най-малко петдесетина кантори на „Жобер-петрол“! Може ли да знае човек дали в някоя от тях не е изчезнала по най-незабележителен начин една луксозна опаковка и че тя не е попаднала в ръцете на някой екстремист?

— Е, хубаво! — каза Хораций. — Да речем! Но в такъв случай как посмяхте вие да си пъхате носа в това възможно взривно устройство? Нали пластичната бомба можеше да ви откъсне пръстите, да ви извади очите?

— Е, аз имам известен опит! — каза скромно Соня. — Показвали са ми как трябва да се пипа предпазливо. Пък и да се случи нещо, ще пострада Соня, няма да излезе от строя Хораций Йожен!

Ония сладки звуци и вибриращи сияния като че ли позаглъхнаха и избледняха. Отпред разцъфна като чашка на разкошно лале миловидният образ на Соня.

— Соня — каза Хораций, — подай ми ръката си!

Соня му подаде ръката си без капка колебание.

— Благодаря, Соня! — рече Хораций и благоговейно целуна ръката й. Но благоговейното чувство както беше се появило, така и изчезна. Друго чувство го замести. Той сложи ръка на кръста й, привлече я към себе си и весело я целуна по устните.

Тя му отвърна по същия начин.

— Сега да видим какво има в тоя вече обезопасен пакет! — каза Хораций с нараснало любопитство. За целувката забрави, като че ли нищо особено не беше се случило между тях.

Вътре, във великолепна кожена чантичка, имаше лула „а ла Шерлок Холмс“, посребрени прибори за почистване на лулата и пакетче ароматичен холандски тютюн. И визитната картичка на Елизабет Берклей. На гърба на картичката Елизабет беше написала: „Честито! Внимавай, димът от лулата не се поема!“

Отново зазвуча Моцартовата музика в душата му, лумнаха светлините, които се пречупваха през кристалния „Шато роял“.

— Чудесна лула! — каза замечтано Хораций.

— Наистина! — съгласи се без особен ентусиазъм Соня. Емблемата на най-омразната олигархическа фирма не преставаше да боде очите й. — Няма ли да върнете обратно тия неща? — попита тя.

— Да ги върна ли? — сепна се Хораций. За миг, два той изглежда безкрайно учуден. После се сеща, че тя не знае за невероятната му връзка с Елизабет, откъде ще знае, това надхвърляше границите на обикновеното въображение. Връзката му с Елизабет беше от порядъка на развинтено сюрреалистично мислене. Като онази картина от Шагал, чиято репродукция въпреки всичко винаги го е вълнувала. Двама влюбени се разхождат върху фона на един приказен градец. Но каква разходка, господи! Тя лети, изпъната хоризонтално и в прав ъгъл спрямо него, а той я придържа с лявата си ръка и изглежда толкова възторжено усмихнат… Макар да не обича сюрреализма, той носи поетичното видение на картината в душата си и все му се струва, че това са те, но летящата фигура е той, а тя е повдигнала ръка и го води… Накъде?

Той пълни лулата с тютюн и се усмихва без всякаква причина и докато пълни лулата с тютюн, картичката на Елизабет пада на пода. Соня чевръсто се навежда, взима картичката от пода и му я подава, но през мига, докато му я подава, името на Елизабет, отпечатано с черни букви, заслепява очите й и тя примигва. Елизабет Берклей!…

Хораций не беше пушил никога с лула, затова димът опари гърлото му, той се закашля просълзен и начаса си спомни предупреждението на Елизабет: „Внимавай, димът от лулата не се поема!“ Дори в такива чисто мъжки работи тя проявяваше повече познание и затова беше напълно естествено тя да го води, а той да лети, обратно на онова, което беше нарисувал Шагал…

Соня седеше върху облегалката на креслото.

— Защо се тровите с това? — попита тя. Очите и гласът й бяха еднакво изпълнени с възмущение, с почуда, тъга. — Защо? — повтори тя.

Като преглътна и избърса очите си, Хораций рече:

— С тази жена се запознах случайно. Ходих в Жобер да прегледам черните им рози и тя се чувствува, изглежда, задължена. Но с лулата ще свикна, не може изведнъж. След месец, два ще дърпам от нея като стар моряк. — И понеже Соня седеше някак прекършена, с ръце, събрани в скута си, мълчалива, дожаля му: но да я прегърне отново, изглеждаше нередно, одеве всичко беше станало на шега. — Е, добре — рече той, — ония господа навярно са си отишли. Може би е време да си вървим!

— Не, ония господа не са си отишли! — каза Соня, без да го поглежда. — Те са търпеливи, може да предадат дописките си и след един час. Сутрешните вестници се завъртат на ротомашините чак подир полунощ.

— В такъв случай трябва да спим тук! — каза Хораций. И се усмихна. — Има едно канапе в приемната, ще си го поделим по братски! Това е по-добро от безсъницата. Не си ли съгласна, Соня?

— О, свикнала съм с всичко! — каза Соня. — Но вие не бива да се измъчвате. След такъв царски подарък, кожена чантичка и лула, канапето ще ви се види досадно. Ето защо аз ще ви преведа през черния вход. Той излиза точно на срещуположната улица. Там съм гарирала моята спортна количка. Докато ония се усетят, аз ще ви закарам до вашата квартира!

— Има да скърцат със зъби, чакалите! — засмя се Хораций.

Соня донесе пардесюто му.

— Загасете лампите и ми подайте ръка да ви водя! — каза тя.