Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (11)

Глава IX
Осми октомври
Адска машина под „Купидон“

1.

След неприятния си разговор с Шарл Дюбуа в сладкарница „Сирена“ Хораций не се отби нито в ломбардната къща за микроскопа си, нито в конфекцията при Централния универмаг, за да си избере подходящо ново пардесю. Той се запъти бавно за ергенското си жилище в южна Тива, използувайки стародавния си чадър като бастун, не се сещаше да го разтвори, макар че беше започнало тихичко да ръми. Като пресичаше моста „Купидон“ над река Нума, наричан така заради дванадесетте бронзови амурчета, вплетени в железните орнаменти на перилата му, той се спря по средата и разсеяно се загледа в дълбоките води, които отразяваха едно сиво, скучно и печално небе. Обидил ли го беше Шарл, или само огорчил? И кое беше по-лошо — обидата или огорчението? Обидата беше за предпочитане и тя си беше дори в реда на нещата, защото двамата с Шарл воюваха в името на различни идеи. „На война — като на война!“ — двете страни можеха да си отправят всякакви нападки, да се стрелят и с гумени, и с истински куршуми. Но огорчението — извинявайте, господа, това е във всички случаи по-лошо от обидата! Защото обидата наранява противника, а огорчението — достойнството на човека. Обидата е нещо като куршум, парче от шрапнел, а огорчението — плесница.

Така мислеше Хораций, като гледаше в печално сивите води на Нума. Всъщност той не мислеше, всичките тези въображения минаваха през душата му като едно чувство, в което небето над Тива беше разтворило всичката си сивота, досадата си, своята студена есенна печал.

Да кажеш някому, че напразно живее, е ужасно, но хиляди пъти е по-ужасно и безпощадно, ако стигнеш до това заключение, имайки предвид собствения си живот. Да дойдеш до извода, че напразно си живял — това е все едно да отвориш тънката вратичка, която те отделя от царството на смъртта, и да се превърнеш в Нищо.

При това Шарл Дюбуа не беше кой и да е, той беше личност и когато кажеше нещо, не хвърляше думите си на вятъра, нито ги произнасяше с лекомислие и безотговорност, както често правят хората, които не са личности. Неговата дързост не беше парадна, тя се съчетаваше с ум и с благородство на човек, обрекъл себе си на другите.

И все пак… случваше се умният и благороден човек понякога да греши. „Човешко е да се греши!“ — бяха казали древните, а познанието на древните се основаваше на натрупания през столетията опит. Следователно и Шарл можеше да греши, още повече че той беше фанатик.

Хораций болезнено се усмихна: фанатизмът беше присъща черта на пророците, пък и на всички, които обричаха себе си на другите. И той беше в известен смисъл фанатик, защото вярваше с цялата си душа в своята Лалелия и не виждаше друг път да води към нея освен тоя, който сам беше избрал и обявил за най-съвършен.

Така той стоеше наведен над железния парапет между две бронзови амурчета, жестоко огорчен от човек, чиито крайни разбирания не споделяше, но когото дълбоко уважаваше заради безкомпромисната твърдост, с която вървеше по своя път.

Дъждът, който само ръмеше, когато излезе от „Сирена“, започна да се усилва и по тихата мътна повърхност на водата заподскачаха дребни, сиви мехурчета. Трябваше най-после да отвори своя чадър и да остави „Купидон“ зад гърба си, а там, в гарсониерата си срещу остров Жобер, да продължи размотаването на проклетото кълбо от мисли-чувства, от чувства-мисли, докато си докаже — това трябваше на всяка цена да направи, — докато си докаже, че Шарл Дюбуа просто се беше заблудил. И най-опитният можеше да се заблуди в тази джунгла, наречена човек.

Тъкмо разтваряше чадъра си и две лимузини една подир друга, плавно и почти безшумно спряха на платното пред него. Първата лимузина беше черна, като излъскан черен диамант, втората имаше мръсносив цвят, като че ли късче от небето над Нума беше се разтопило отгоре й. От първата лимузина, диамантената, подаде глава Марсел Канотие:

— Добър ден, господин Йожен! Нататък ли отивате? — и той кимна по посока на южна Тива.

Хораций беше застанал по средата на дългия мост и затова мъчно можеше да се отгатне накъде възнамерява да тръгне.

— Нататък! — със свито гърло отговори Хораций.

— Тогава заповядайте, моля, и моят път отива на юг!

След миг колебание, през който само една мисъл мина през главата на Хораций: „Ще изглежда просташко да му откажа“, той се настани до шофьора и учтиво, но без раболепие подхвърли през рамо:

— Благодаря ви, господин Канотие, много сте любезен!

— О, това е нищожна услуга, господин Йожен, не си струва да ми благодарите!

— Все пак…

— Знаете ли, аз научих малко късно за онова недоразумение с вашата „Лалелия“ и трябва да ви кажа, че много съжалявам!

— О, не си струва да се говори за това! — каза Хораций.

— Чудни лалета отглеждахте, господин Йожен! Сякаш извадени от някоя картина на импресионистите… Аз имах редовно в кабинета си по един букет от вашите лалета.

— Бях получил някои интересни разцветки! — каза Хораций.

— Къде да ви оставим, господин Йожен?

— На площад „Първи юли“. Мисля, че е на пътя ви, господин Канотие.

— Площад „Първи юли“ — каза Канотие на шофьора. — Да минат изборите — обърна се той към Хораций, — ще помоля новия кмет да ви отпусне не двеста, а хиляда хектара за една ваша нова Лалелия. Вие ще станете щатен управител на това цветно царство. Туй най ще ви отива, защото вие сте артист по душа. Да, преди всичко артист!

Тия думи на Канотие като че ли зашлевиха Хораций и по двете бузи. Той пламна и за няколко мига имаше усещането, че се задушава, не му достигаше въздух. Дюбуа го огорчи, а тоя тип направо му се подиграваше в лицето. Беше прекалено много за един ден! Ако преглътнеше тази подигравка, както преглътна мълчаливо огорчението, с което го попари Дюбуа, не му оставаше друго, освен да се изкачи на скалите около пристана „Свети Павел“ и да се хвърли в океана. О, не, господа, в неговите жили течеше породиста кръв.

Колата намали ход, наближаваха площад „Първи юли“.

— Лимузината ви е повече от чудесна — каза Хораций. — Тя просто плава, човек не усеща, че се вози! Господин Канотие, знаете ли какво ми мина наум?

— Кажете, господин Йожен?

— След изборите аз непременно ще я национализирам и ще я предам за обществено ползване!

— Ах, тъй ли? — като че ли се дръпна към облегалката Канотие. Както беше дребен, той се смали още повече, по тънките му устни се плъзна неговата хипнотизирваща, отровна усмивка. — А кому ще благоволите да предоставите моя автомобил, ако мога да зная?

Хораций сложи ръка върху дръжката на вратата и отговори:

— Навярно ще я предоставя на главния инспектор, който ще изчисли истинските данъци, които трябва да заплащате на държавата! — И измъквайки се навън, той учтиво се поклони. — Благодаря ви, господин Канотие!

Марсел Канотие отвори вратичката на лимузината и навеждайки се, му рече:

— Поздравявам ви за отговора, господин Йожен! Той затвърди у мен убеждението, че вие наистина сте артист по душа и че с успех ще развъждате нови сортове лалета!

Лимузините отминаха. Валеше здраво и Хораций отвори своя чадър, развълнуван и усмихнат, като борсов играч, който в последния момент преди затварянето на борсата беше успял да си възвърне поне един от няколкото си загубени милиона.

2.

Два дни след разговорите си с Дюбуа и Канотие Хораций приличаше на смутено-озадачен жрец на науката за движението на „дебитите“ и „кредитите“, който с отчаяни усилия се мъчи да проникне в сметките на собственото си предприятие, за да му стане ясно истинското състояние на нещата. В лявата страна, графа на „дебита“, имаше само едно число, но то се състоеше от шест знака и символично означаваше властта на олигархите. В дясната страна, графа на „кредита“, имаше няколко числа и те символично изразяваха усилията му да подкопае властта на олигархите. Но най-голямото от тези числа беше четиризначно и всички заедно правеха една сума, чиято сила изглеждаше нищожна в сравнение със силата на дебитното, шестозначното число. На обикновен език това значеше, че Атинският клуб и лявото крило на Социалистическата партия — двете негови най-крупни завоевания през изминалите шестнадесет години, не застрашаваха в никаква степен властта на олигархите.

Това положение на нещата даваше основание на Дюбуа да смята, че беше напразно живял и че и за в бъдеще ще живее напразно. Даваше основание на Канотие да се държи с него вулгарно и надменно. Като всесилен и безскрупулен господар.

О, господа, защо бързате! Защо сте толкова нетърпеливи! Защо забравяте, че той има пред себе си една перспектива, която — ако се сбъдне, а както върви, изглежда, че ще се сбъдне, — една перспектива, която тутакси ще се превърне в шестозначно число! И тогава, скъпи Шарл, ти ще се срамуваш от думите си, а вие, господин Канотие, ще се уверите, че той може да прави и други чудни неща освен разноцветни лалета… Жалко ще се сгърчите вие, когато той започне постепенно, но решително и безмилостно да реже вашите пипала на чудовищна хидра!

Ще бъдем несправедливи, ако едностранчиво внушаваме, че през тия два дни той мислеше само за сметки. Вярно е, че той не помисли нито веднъж за микроскопа си и за ново пардесю, беше забравил тия неща, както и чадъра си. Не му дохождаха наум тия неща, защото през двата дни, за които става дума, той не излезе навън. Намери в долапа си един пакет бисквити и ги изяде до една, макар че не му се ядеше, липсваше му всякакъв апетит. Но час по час си правеше кафе на електрически котлон; няма да преувеличим, ако отбележим, че изсърба най-малко двадесет чашки кафе. И така той не мислеше само за сметки — за олигархите, за Атинския клуб, за лявото крило на партията, за Дюбуа. Когато есенният дъжд се усилваше и започваше да тропа като кокалчета на пръсти по стъклото на прозореца му, той се облакътяваше на перваза, гледаше през дъждовната мрежа към Жобер и пред очите му се появяваше Елизабет. Понякога, като сянка на бързострелно прелитаща птица, имаше ги толкова много около пристана „Свети Павел“, а друг път като неподвижно застинала снимка от кинолента — прожекционният апарат не върти повече ролката и образът може да стои на екрана до края на „вековечните векове“ в едно неизменно положение. Елизабет е повдигнала учудено вежди и в синкавия цвят на очите й има разтворена студеносива боя. Сякаш човек гледа в леда на дълбоко замръзнало езеро. Или Елизабет е полуспуснала клепачи и през дългите мигли пак прозира синьото на очите й, но в това синьо има разтворена малко жълта боя и затова те изглеждат ласкаво гальовни и някак си примамливо лукави. Превърта се някой и друг зъб на апарата и ето на екрана се появява една богиня, но не съвсем гола, а в прозирно бяла рокля. Ако човек се вгледа по-задълго в богинята, кръвта му може да се разпени като врялата вода на исландски гейзер. Но най-любима за Хораций е тази Елизабет, която го гледа със спокойни, умни, съобразителни очи. Сега синьото е само синьо и затова погледът й е нежно грижовен, без да е сантиментален, каквато може да е една ария от италиански композитор… Всякаква се появяваше Елизабет през мрежата на дъжда, между неговия прозорец и мигащите светлини на остров Жобер.

3.

На 5 октомври привечер Хораций свика на заседание ръководството на Атинския клуб.

Атинският клуб се намираше в аристократичната южна Тива, помещаваше се в една стара концертна зала, строена през втората половина на XIX век, в класически стил, с шест дорийски колони отпред, с фронтон, на който беше изобразена музата Ерато с лира в ръката си. От някогашния блясък на залата беше останала само една сянка, олющена и напукана, тя навяваше само тиха тъга и никакъв възторг. Насреща й процъфтяваше прочутата кръчма „Безгрижната овчарка“, посещавана от артисти, художници и литературна бохема. Ератината зала и кръчмата стояха една срещу друга, а помежду им лежеше скромно площадче, заградено от една страна със зидовете на полицейското училище, а от другата — със сенчестите градини на Медицинския факултет. Трябва да напомним, че в кръчмата „Безгрижната овчарка“ преди шестнадесет години група млади хора начело с Хораций, синове и дъщери на средно заможни семейства, вдъхновявани от южняшко вино, гръцка музика и поетични мечти, основаха Атинския клуб и избраха Хораций за несменяем председател.

В Атинския клуб членуваха интелектуалци от всякакви политически бои и с най-различни професии, нямаше само представители на националистическия Демократически съюз и на компартията марксисти. Преобладаваха, разбира се, привържениците на лявото крило на Социалистическата партия. Най-агресивни бяха „зелените“, предвождани от Барбара Лионе, адвокатка, хубавица и свръхеманципирана жена, много популярна сред средните квартали на северна Тива. От другите двама „зелени“ единият беше диригент на естраден оркестър, а вторият — професор в Държавния университет по минералогия, елегантен застаряващ ерген с безупречни маниери и сприхав, но добронамерен характер. На сбирки в Атинския клуб Барбара често дохождаше по джинси и това много ядосваше минералога.

— С тия ваши джинси и прочие панталони вие ще накарате насила мъжете да станат хомосексуалисти! — възмущаваше се той.

— Голяма работа! — свиваше рамене Барбара.

— Ами тогава с кого ще спите?

— Ще си направим гумени мъже с автоматични устройства. Поне няма да ни хъркат! И ще ни бъдат по мярка.

— Ами деца кой ще ви прави?

— Не берете грижа, гражданино Бьов, малко ли институти по изкуствено осеменяване има в Тива!

Напоследък Барбара „хлътна“ по един свой клиент, който водеше бракоразводно дело с невярната си съпруга. Но той оставаше сляп за многозначителните й погледи, затова Барбара прибягна до едно отчаяно, крайно средство — захвърли джинсите и облече рокля. Ах, на свой ред господин Бьов „хлътна“, защото роклята показа, че Барбара има тяло на Дионисиева вакханка. Ищецът рогоносец не обърна внимание на промяната, а Барбара, тя пък на свой ред остана сляпа за многозначителните погледи на господин Бьов. Тъй вървяха някои работи в Атинския клуб, докато дойде фаталният ден 5 октомври, когато Хораций свика на заседание клубното ръководство.

В ръководството влизаха освен Хораций двама „зелени“ и двама леви социалисти.

Ръководството се разположи около една дълга кухненска маса в съседна до сцената камерна заличка. Понеже токът беше спрян заради неизплатени сметки, Барбара Лионе запали газената „бална“ лампа, единствената оцеляла реликва на бившата помпозна зала; тя напомняше с носталгична тъга славните времена на отдавна отшумялата „Бел Епок“.

Хораций откри заседанието с кратък доклад върху предстоящото голямо политическо събитие — внасянето на двата противоработнически законопроекта в Народното събрание.

— Това е нов атентат срещу демокрацията! — заключи той. — Атинският клуб не може да стои безразличен, когато олигархите искат да поставят демоса на колене. Трябва да изразим своето становище пред интелигенцията на цяла Силвеция!

Всички бяха съгласни, че Атинският клуб трябва да каже тежката си дума във връзка с това ново посегателство срещу демокрацията. Препирни възникнаха по въпроса как да се изрази на дело тежката дума.

Професор Бьов, неспокоен от някое време, позабравил умерено-сдържаните си маниери, стана от мястото си и удари с юмрук по масата.

— Така не може! — рече той. — Това, господа, е чист фашизъм! Ние, истинските демократи, трябва да кажем на фашизма „Нон пасаран!“ — Той блъсна стола си и започна възбудено да се разхожда из заличката напред и назад.

— Да! — каза Барбара. — Но защо са нужни емоции?

Професор Бьов се спря на място и втренчено я изгледа.

— Известно ми е, че на вас емоциите са чужди, госпожице Лионе! Много добре ми е известно! Но аз имам нерви и чувства и затова се вълнувам. Не мога иначе!

— Е, добре — каза Барбара с равен глас, — какво предлагате вие?

— Много неща може да се направят! — каза професор Бьов. — Например… Защо да не се снабдим с насмолени факли, като истински атиняни, и да устроим едно факелно шествие из главните булеварди на Тива? Ще носим в челото на колоната транспарант „Долу ръцете от демокрацията!“.

— Какъв романтик сте вие! — засмя се някак озадачено Барбара. — Просто ме изненадвате, професор Бьов!

Той седна на мястото си и някак си огорчено се успокои.

— За да устроим факелно шествие, трябва да искаме разрешение от полицията, а тя, полицията, няма в никакъв случай да ни разреши! — каза Хораций.

Накрая той предложи Атинският клуб да излезе с „Протестна декларация“ в печатния орган на „зелените“ — вестник „Еколог“.

На следващата сутрин, 6 октомври, вестник „Еколог“ излезе с обрамчена статия на първата си страница: „Протестна декларация на Атинския клуб“.

Към 10 часа същата тази сутрин униформен чиновник от Главната прокуратура връчи на Хораций срещу подпис следното официално писмо:

До господин Хораций Йожен,

доктор по естествознание

и председател на Атинския клуб —

Тива

 

Уважаеми господине,

Понеже Атинският клуб е грубо нарушил устава си, като се занимава с неприсъща нему политическа дейност, главният прокурор на републиката предложи на министъра на вътрешните работи този клуб да бъде временно закрит. Министърът на вътрешните работи даде съгласието си. Нареждаме ви да преустановите деятелността на клуба и ви уведомяваме, че е дадено разпореждане салонът на същия, на пл. „Ренесанс“, да бъде запечатан.

Секретар на Главната прокуратура

(Подписът не се чете)

Хораций смачка това писмо и клатейки заканително глава, захвърли го в кошчето си за книги. После се облече и излезе. Трябваше да си вземе обратно микроскопа от ломбардната къща и да си купи ново пардесю.

Когато се завърна, намери мушнато под вратата си друго писмо:

Уважаеми господин Йожен,

Приятно ми е да ви уведомя, че сте включен в комисията, която на 8 т. м. ще направи откупки на картини при откриването на Есенния салон на живописта. Изложбата ще бъде открита в 15 ч същия ден, в музея на изящните изкуства.

Министерство на културата

Секретар

(Подписът не се чете)

Извънредната сесия на Народното събрание също се откриваше в 15 ч. Но Хораций не беше депутат, странното съвпадение не го засягаше. Съвпадението беше в ущърб на Салона, мнозина от официалните лица нямаше да присъствуват на откриването.

4.

Комисията по откупките председателствуваше секретарят на Министерството на културата, той беше представител на държавата и според специално предписание трябваше да откупи от изложбата до десет картини. С този си акт държавата даваше публичност на грижите си за развитието на изобразителното изкуство. Другите от комисията бяха представители на художниците, на финансите (човек на Марсел Канотие), на индустриалците (човек на Жозеф Берклей), на Съюза на публицистите (чак когато му връчиха трите талона за откупки, Хораций се сети, че е член на този съюз!). Министерствата на финансите и на индустрията можеха да правят откупки без ограничение, но обикновено представителите им се въздържаха, взимаха по една картина. Все пак времената бяха трудни и публиката трябваше да види, че дори такива могъщи институти не се решаваха да харчат пари за лукс. Господата Канотие, Берклей и Дьоламаре разглеждаха изложбата преди откриването й и няколко дена по-късно изпращаха секретарите си, за да поставят картичките им на ония картини, които си бяха харесали. На това събитие вестник „Република“ посвещаваше подлистник на първа страница.

Сложни бяха чувствата, които изпита Хораций, когато прочете поканата на министерството. Трябва да отбележим най-напред, че той още не беше изживял стреса си от затварянето на Атинския клуб. Противникът му показваше недвусмислено, че може да удря и през зъбите, когато намери за необходимо, и че той трябва да се съобразява с тази негова възможност. Същевременно, като го включваше в комисията по откриването на Есенния салон, противникът му напомняше, че може да проявява и милостиво внимание към него, ако той се държи, разбира се, разумно.

Хораций, чието самочувствие беше приповдигнато от успехите, които беше постигнал по време на предконгресната кампания, отговори с едно самонадеяно „ще видим!“ на удара, който противникът му нанесе по зъбите. Той имаше предвид бъдещето. Но после се поразмисли, защото до бъдещето имаше все още доста път. С насилие противникът не можеше да бъде повален, както си въобразяваше доблестният, но наивен Дюбуа. Насилието не е постигало, не носи и никога не ще постигне добро. Само с едно средство — мислеше той — мирно по характер, но революционно по същност — можеше да се повали класовият му противник — изборната бюлетина. Трябваше да се докопа до изборите, дявол да го вземе, на всяка цена!

Пък след изборите, господа, ще видим „кой — чук, кой — наковалня!“. Изборите, изборите! Трябваше да стигне до изборите, пък ако ще, и с преструвки, и с дребни отстъпки; за разчистване на сметките имаше достатъчно време в бъдещето, нямаше смисъл, никаква полза нямаше да се показва сега нетърпелив!

След дълги размисли Хораций реши накрая да приеме поканата на министерството. „Без малки компромиси — усмихваше се той горчиво в себе си — целта няма да бъде достигната.“ А по отношение на Есенния салон не си правеше никакви илюзии — той беше олигархическо представление. Салонът не беше приел нито една картина на художници от левите кръгове на „Ново изкуство“!

Облече тъмен костюм, сложи си ярка вратовръзка (но не жълта, за да не подражава на оня демон, Канотие!) и с новото си пардесю и без никакъв чадър тръгна за Музея на изящните изкуства. Музеят се намираше на левия бряг на река Нума, точно срещу моста с бронзовите амурчета, „Купидон“.

Но тук го очакваше изненада, по-разтърсваща от тая, с поканата. Когато влезе в кръглата зала на музея, ротондата, където се събираха специално поканени гости и където върху сближени една до друга маси и сред разхвърляни стръкове карамфили бяха подредени бутилки шампанско, святкащи кристални чаши и лъскави подноси със закуски, очите му бяха привлечени като от свръхмогъщ магнит към продълговатия готически прозорец — оттам го гледаше Елизабет. Наоколо й стояха други няколко представителки на тиванския „бо-монд“, те също го оглеждаха с неприкрито любопитство, но може ли човек, вглеждайки се например в съзвездието Лира, да не съсредоточи погледа си по вълшебната Вега, а останалите четири звезди наоколо й почти да не види?

Така и Хораций съсредоточи погледа си изключително върху Вега и понеже тя стоеше този път насреща му не като видение, а „на живо“, почувствува леко замайване, сърцето му беше започнало изведнъж лудо да се свива и разпуща. Елизабет, която в сравнение с него здраво и безотказно се държеше в ръцете си, едва забележимо му се усмихна, но той почувствува, за нещастие, усмивката й посвоему. Той почувствува усмивката й отчуждено-протоколна и толкова далечна, колкото беше може би истинското разстояние между земята и небесната красавица. Нищо общо нямаше — чувствуваше той — между тази усмивка и неотдавнашната, люневилската, чиято топла и великодушна светлина носеше неотлъчно в душата си. Между люневилската и сегашната Елизабет — чувствуваше той — беше се втурнало сякаш леденото космическо пространство и то беше поставило всичко на мястото му, Елизабет — в берклеевския й свят, а него — в една чужда, противна и надменна среда.

Елизабет каза, уж предизвикателно, придавайки си не кой знае колко заинтересуван вид:

— Надявам се, че ще гласувате за нашите, господин Йожен!

Но той разбра погрешно призива й и като искаше да си върне за безличната й и равнодушна усмивка, с която го посрещна, рече на висок глас, за да го чуят всички:

— Моля, не ме агитирайте, госпожице Берклей! Аз ще гласувам по съвест!

Всички от специално поканените отправиха учудени погледи към госпожица Берклей и затова по бузите на Берклеевката за миг-два се появиха червенобожурени петна. Тя се опита да повдигне равнодушно рамене, но си личеше, като да беше ударена с камшик. Все пак тя не каза нищо, успя да се задържи в ръцете си, в края на краищата в жилите й течеше кръв от старинен, изпитан в хиляди изпитания сой.

Картините бяха номерирани и всеки член на комисията записваше на своя талон номера на картината, която харесваше. Кубисти, сюрреалисти, кубисто-реалисти, космически фовистомажинисти, калажисти — в залите им кракът му не стъпи. По дяволите, това наподобяваше „розовите балети“, за които Дюбуа написа своя потресаващ и безмилостен фейлетон в „Северна звезда“… И като не прекрачваше праговете на залите им, той като че ли си отмъщаваше мъничко и за онази безлична усмивка на Елизабет. Уважаеми господа, чак пък толкова хладнокръвие от нейна страна! Но това вече не приличаше на хладнокръвна игра, ей богу. Може би не беше вече игра.

Тъй или иначе, той се спря на две картини в салона на „академиците“. Едната беше „Акт“ — изящно тяло-видение на девойка. Другата носеше наименование „Кондор“. Тя представляваше просто истински кондор. Могъща и величествено агресивна птица. Третата картина избра от залата на „Ново изкуство“, където Салонът беше допуснал по-„умерените“. Тя имаше название „Бездомни“ и представляваше един жалък старец, съпровождан от още по-жалко куче, застанали като за снимка пред люневилската гара.

Точно в пет часа председателят на комисията събра хората си и прочете пред специално поканените гости названията на картините, които членовете на журито бяха откупили. Когато произнесе:

„Доктор Хораций Йожен от Съюза на публицистите откупува картината «Акт» и картината «Кондор»“… — той беше прекъснат от звучния, охолен, сребърно-разливащ се смях на Елизабет Берклей:

— Ха, ха, ха!… Какво съвпадение!… Снощи минахме набързо с баща ми през залите, той видя Кондора и каза: „Ето, тази картина ми хваща окото!“… Ха, ха, ха! Не съм виждала от снощи този господин! — тя посочи с пръст Хораций. — А той, както съм чувала, имал намерение да национализира баща ми. Пък вкусът му, ха, ха, ха! Виждате ли, напълно съвпада с неговия вкус! Кондорът…

Тя за момент беше се изпуснала от ръцете си и си отмъщаваше, задето безсмислено беше я обвинил, че го агитира. В този миг тя като че ли наистина размахваше гърмящ камшик над кучешкия си впряг. Бузите й розовееха, тя изглеждаше вдъхновена и дръзка.

Председателят на комисията се почувствува неловко, а сред поканените — тук и там — започна да избухва на малки взривове ситен смях. Хораций, зашеметен, усети, че подът под краката му пропада неудържимо. И щеше да пропадне наистина, ако откъм вратата на залата не беше изригнал с ефект на възпламенена бомба уплашен вик:

— Господа… южна Тива е в опасност!… Левите щурмуват моста „Купидон“!

5.

Докато Музеят на изящните изкуства беше място на камерни драматични сблъсъци, Народното събрание се превърна в арена на словесни кланета, а от 4 ч пролетариатът на северна Тива започна да се събира и да снове по крайречния булевард, за да се прехвърли на южния бряг и делегациите му да проникнат в заседателната зала на парламента.

Точно в 3 часа заседанието беше открито от председателя на Народното събрание. Той предложи да се гласува предложеният от правителството дневен ред, който се състоеше само от една точка — приемане на законопроекта за „Ограничаване на трудовите договори и въвеждане на гъвкаво работно време в промишлеността и мините“. Шарл Дюбуа поиска думата и прочете от името на парламентарната група на компартията марксисти кратка декларация. В декларацията се казваше, че партията решително настоява да се снеме от дневен ред законопроектът, тъй като той нарушава конституцията и по същество представлява опит да се отнемат основни свободи на работническата класа. След него поиска думата за декларация представителката на Зелената партия, Барбара Лионе. Тя се беше облякла в спретнато сиво костюмче и изглеждаше много стройна дори в очите на народните представители от управляващия държавата Демократически съюз. Тя заяви, че нейната партия смята за недопустимо внасянето на подобен законопроект в парламента на страна с демократични традиции, каквато е Силвеция.

За снемането на законопроекта от дневен ред гласуваха левите социалисти, 9 от десните, 15 комунисти и 3 „зелени“. Социалистите заеха средищна позиция. Радикали и либерали — 45 души, и от Демократическия съюз — 130 души гласуваха за оставане на законопроекта в дневния ред.

Дюбуа се изправи и рече високо:

— Ние не участвуваме в тоя позор, когато конституцията е тръшната на дръвника, за да бъде заклана! Ние ще уведомим тутакси работническата класа за туй клане!

Всички депутати комунисти тръгнаха подир Дюбуа.

Барбара Лионе стана, оправи една къдрица, която беше се спуснала над челото й, и заяви:

— И ние смятаме, че ще бъде под достойнството ни да участвуваме в подобен позор!

И тримата „зелени“ тръгнаха бавно, но решително подир Дюбуа.

— Съвсем ясно си личи с кого правите единен фронт! — провикна се злъчно от мястото си Даниел Рошфор.

— Та няма да правим съюз с джелати на демокрацията, какъвто сте вие! — отвърна му грубо Барбара, преди да излезе.

Започнаха разискванията. Даниел Рошфор се изправи на трибуната, за да изложи съображенията на правителството.

6.

Специално поканените гости в Музея на изящните изкуства, събрани в Ротондата, за да вдигнат тържествено чаши с шампанско по случай откриването на Есенния салон, като чуха новината, че „левите“ щурмували моста „Купидон“, не изпитаха някакъв особен страх, както би предположил навярно кой да е тиванец от средното съсловие. Уплашеният вик, че „Южна Тива е в опасност“, изскочи от гърлото на един вестникар, който нямаше нищо общо със специално поканените, а присъствуваше служебно сред тях като репортьор на вестник „Вечерна Тива“. Специално поканените с изключение на Хораций толкова бяха привикнали с мисълта, че властта такава, каквато е, е от бога и е от „веки за веки“ и че както и да се променя, си остава по същина една и съща, както е едно и също небето и един и същ необятният океан. Това усещане за „вечност“ беше създало у тях недоверие и надменно отношение към всичко революционно, към всеки опит да се измени коренно онова, което беше „от бога дадено“ и беше сътворено „от веки и за веки“. Затова викът на вестникаря, че южна Тива е в опасност и че левите щурмуват моста „Купидон“, не извика у тях страх, а различни видове любопитство; веднъж ли „левите“ елементи предприемаха авантюри!

Директорът на музея, Ектор Монлюсон, който редактираше същевременно отдела за художествена критика в официоза „Република“, пръв наруши настъпилото мълчание и сърдито се обърна към репортьора от „Вечерна Тива“.

— Момче, знаеш ли, че за такива панически слухове изхвърлят на улицата без предупреждение? — И като че нищо не беше се случило и нищо алармиращо не беше казано — довърши четенето на протокола за откупките, като добави с висок, делови глас: — … и картината „Бездомни“. — Добавката се отнасяше към откупките на Хораций Йожен.

— Това вече ви отива, доктор Йожен! — обади се от мястото си Елизабет. — Картината „Бездомни“ е много социална. — Не можеше да се разбере дали тонът, с който изрече тия думи, е сериозен или насмешлив.

Но Ектор Монлюсон любезно се поклони на Елизабет и рече:

— Съвършено сте права, госпожице Берклей! Управлението на Есенния салон положи големи усилия, за да представи в залите на музея всички направления в съвременната силветийска живопис!

После Ектор Монлюсон заповяда на сервитьорите да отворят бутилките с шампанско и да повикат художниците, чиито картини журито беше удостоило с откупки. Когато тия художници се явиха и им беше сторено място в един кът на ротондата, председателят на журито вдигна наздравица в тяхна чест и им пожела от името на правителството нови успехи.

С тази наздравица официалната част на тържеството беше приключена. Едва тогава директорът Монлюсон предложи любезно на гостите:

— Които от вас, дами и господа, са любители на зрелища, моля да се качат на терасата. Оттам се открива чудесен изглед към моста „Купидон“. Нашият музей гледа точно срещу моста „Купидон“!

Специално поканените гости тръгнаха, без да бързат много, към преддверието, откъдето започваше широкото стълбище за терасата. Някак от само себе си се случи, че Хораций и Елизабет изравниха стъпките си и когато се намериха пред първото стъпало на стълбите, те бяха вече един до друг. Мълчаливо се погледнаха и Хораций не без болезнена тръпка в сърцето си забеляза, че студеният сив цвят беше увеличил присъствието си в синината на очите й и че зад ирисовите им колелца бляскат възбудени, но неприятни светлинки.

За да бъдем напълно обективни към Хораций, трябва да „изведем пред скоби“ едно важно обстоятелство. Това е необходимо, за да не изпаднем в едностранчивост, когато тълкуваме неговия характер. Защото, ако някои си мислят, че той беше просто смазан от ироничните подхвърляния на Елизабет, от злъчния й смях — те дълбоко се мамят, те несъзнателно са се заблуждавали досега, като са възприемали мекостта на неговия характер за мекушавост. Мекост и мекушавост не са, разбира се, едно и също нещо. Не, разбира се, те не са в никакъв случай сходни неща. Ние ще добавим, че в мекушавост може да изпадне при определени обстоятелства дори един суров и груб характер. Може, може! Ако е необходимо, ще извадим с голяма леснота от архивите на историята не един и не два примера. И обратно — архивите на историята са пълни с примери, които показват как хора с мек характер са се държали твърдо и стоически в най-безмилостни обстановки. Доказателства — има ги в изобилие!

Работата, мислим ние, е в принципите, във веруюто в принципите. Веруюто прави мекия характер стоически и стоическия характер, при загуба на веруюто — да хлътне изцяло в тресавището на мекушавостта.

Тъй или иначе, Хораций не беше „смазан“, а страдаше силно, както страда, да речем, едно породисто куче, когато любимият му господар ненадейно го ритне. В случая имаше ненадейност, и то колко! Ритнала го беше с деликатното си краче жената, която му се беше натискала на острова, която го беше целунала по устата в люневилската гръцка механа, която беше спасявала политическата му репутация на онази изложба на сюрреалисти, която му се беше предложила и го беше подсетила как да я завладее! И при това — отбележете си, господа — той беше толкова подлудял по нея!

Те заизкачваха мълчаливо стълбите и вече не се погледнаха. Но продължаваха да вървят един до друг.

Денят беше мрачен и затова здрачаването бързо настъпваше откъм планината Ида. Реката Нума и крайбрежните булеварди, и мостът „Купидон“ бяха почти на хвърлей камък от терасата, затова всичко, което ставаше насреща, изглеждаше да става като на гигантска театрална сцена, а те стояха на първи балкон и наблюдаваха сцената от първия ред.

Но тутакси почувствуваха, че не гледат театър. Какъв ти театър! Всичко пред тях се разиграваше на живо. Те изтръпваха, и то съвсем истински, и както рядко им се случваше — онемяха.

 

 

Щурмът на моста „Купидон“ е знаменателно събитие в най-новата революционна история на Силвеция, изисква почтително отношение, за него трябва да се разказва просто, кратко, без риторика. Защото някои от хората, които участвуваха в този щурм, загинаха без поза, сравнително бързо и без всякакво чувство за поетичност.

На този ден стотина хиляди пролетарии се стекоха стремително на десния крайбрежен булевард и се опитаха през „Купидон“ и през съседните му мостове да навлязат в южна Тива, за да се доберат някак до ажурената сграда на парламента. Но старите мостове бяха тесни, едни от тях полицията успя набързо да препречи с пожарникарски коли, други подложи на кръстосан картечен обстрел и с миномети, чиито снаряди, като избухваха на десния бряг, пръскаха гъсти облаци сълзлив газ. На този обстрел отговаряха от десния бряг с градушка камъни. Гавроши от най-източните окрайнини мятаха камъните с прашки и те със свистене като разлютени оси прелитаха над широкото корито на реката.

Разбрали, че не ще могат да се промъкнат през старите мостове, тълпите решиха да си отворят излаз през моста „Купидон“. Градушка от камъни се заизсипва отгоре му, а прашките на гаврошите изпращаха миниатюрните си гюллета чак на 5–6 метра до Музея на изящните изкуства. Група смелчаци се промъкнаха до северния му отвор и залегнаха. Тогава от южната крайбрежна екна по рупора на невидим високоговорител заповеднически глас:

— Отдръпвай се от моста, пущаме танкове!

Оттатък изкрещяха нещо в отговор, но ония на терасата, хипнотизирани от битката и вцепенени от трясъците и шумотевицата, не чуха думите. Пък и нямаше време. Един бронетранспортьор изпълзя като крокодил от крайбрежната под тях и бълвайки олово и пламъци от тежката си картечница, зловещо задрънча с веригите си по платното на моста. Тогава Ектор Монлюсон, който стоеше край парапета на терасата близо до Елизабет и Хораций, изведнъж излезе от вцепенението си, извърна се и извика:

— Господа, да се махаме оттук! Това не е за нас!

И понеже в тоя миг Монлюсон беше застанал с гръб към крайбрежната, той не успя да види най-страшното, най-чудовищното, което се случи през тази мрачна октомврийска привечер. Откъм аванпоста на щурмоваците, които бяха залегнали на няколко метра навътре от устието на моста, изхвърчаха две бутилки, те се разбиха с глух пукот близо до транспортьора. На мястото, където се строшиха, бликна мътен жълто-червен пламък. Миг, два, после, не повече — оглушителен тътен разтърси всичкия свят наоколо, светкавица се мярна сред гъста пушилка и една част от оная четвъртина на моста, която го свързваше със северна Тива, изчезна, изхвърча сякаш зад стена от кипяща тъмнина. Под моста беше експлодирала адска машина.

Втурвайки се по стълбата, едно стадо обезумели овце, специално поканените мъже и жени, едва не се изпогазиха едни други, докато да изскочат на площадчето пред музея. Почувствували се на „здрава“ земя, още гонени от инерцията на паниката и полузашеметени, някои хукнаха за колите си и задимиха, а други се пръснаха напосоки кой накъдето му видеха очите.

 

 

Не бързаха само Елизабет и Хораций. Настъпилият сумрак имаше сякаш особен, стипчив вкус, а луминесцентните фенери светеха с убита светлина като през мъгла. Заръмя тих, студен дъждец.

Елизабет предложи на Хораций да го заведе с колата си до площад „Първи юли“. Гласът й звучеше глухо, приличаше на светлината, която излъчваха фенерите. Хораций мълчаливо поклати глава. Отказа. А тя повдигна рамене и бавно се запъти към мястото, където беше гарирала своя мерцедес.

Той направи две-три крачки и се спря. Тогава отнякъде изникна цивилен агент като изпод земята и грубо му изкрещя:

— Ти защо си тук? — и понеже Хораций мълчеше и неприязнено го гледаше, той го улови за яката, разтърси го и отново, още по-силно му подвикна: — Казвай, защо си тук? Кой си ти?

И тъкмо се готвеше да му удари един през зъбите, за да му отвори устата, тънки токчета затрополяха наблизо и когато се обърна — по бузата му се залепи плесницата на Елизабет.

— Оставете господина, мерзавецо! — на свой ред изкрещя тя.

Агентът, без да пуска яката на Хораций, инстинктивно посегна за пищова си, но Елизабет го изпревари, завря под очите му своята „карт бланш“, всъщност червена на цвят, с дебела зелена черта по диагонала. Нейната „карт бланш“ беше от екстрена категория, даваше й право да се движи по всяко време и където иска из цялата територия на Силвеция и изискваше всички административни органи да й оказват съдействие.

Като прочете името й, агентът мигновено сне ръката си от врата на Хораций, изпъна се и смутено запремята език:

— Аз за негово добро, госпожице Берклей, нали виждате… обстановката е такава, че… Извинявайте!

Тя улови Хораций под ръка и го поведе към колата си.

Пътуваха мълчаливо из обезлюдените улици, валеше унило дъжд, чистачките равнодушно се плъзгаха по стъклото.

Когато стигнаха площад „Първи юли“, Хораций проговори само една дума: „Дотук!“

Тя се изви към него, погледа го някое време, сетне обви ръка около шията му и силно го целуна по устните.

— Онова условие си остава в сила! — каза тя. Гласът й звучеше по-топло, беше едва-едва просветнал.

А той я чуваше като насън и затова сякаш насън й отговори:

— Благодаря!

После тръгна за квартирата си, полузамаян, както беше някога, преди шестнадесет години, на люневилския площад.

7.

Тогава, преди шестнадесет години, стресът дойде най-напред от онова конско копито: разбивайки черепа на Ирен, остави завинаги незаличима, кървава драскотина и по неговото сърце. След гледката, запечатана в душата му от конското копито, дойде и друго незабравимо преживяване — оглушителната плесница на полицая, тоя унижаващ достойнството му реквием, изпроводил смъртта на момичето. Кръвта, шурнала от носа му, безкрайно унизителната безпомощност, объркването, което затъмни мозъка му — тия неща се помнят цял живот. Те усилиха по емоционален път у него убеждението, наследено от традициите на Йоженовата фамилия, че насилието е проклето от бога средство за изменение на действителността, че насилието — „родено от дяволски замисли, носи по необходимост пъклени последствия, забавя естествената еволюция на нещата“.

Ето какво донесе сега това заканително „ще видим, ще видим!“ на Дюбуа… Напразни жертви, пропилян героизъм на чудесни, себеотрицателни хора! Възхищаваше им се от терасата на музея, но със свито сърце. Барикадите не бяха в неговия стил.

А самият Дюбуа какво спечели?

Той чу какво съобщи радиото във вечерната си емисия по първи канал, държавния. И изпита противоречиви чувства: а някои от тях го накараха да се изчерви.

Говорителят съобщи, че правителственият законопроект е приет с мнозинство, че социалистите на Клод Полен са се въздържали, а социалистите на Хораций Йожен, левите, са гласували против. И че при това гласуване се проявило едно обстоятелство, над което Клод Полен си струвало да се замисли: от 30-те негови привърженици 9 се отцепили и гласували с левите. Дава ли си сметка Клод Полен, че това разцепление става в самото навечерие на партийния конгрес? Ами ако една значителна част от традиционните социалисти се отцепят на конгреса от досегашния си лидер и гласуват за неговия конкурент от ляво?

За пръв път тази вечер през душата на Хораций премина лъч от злъчно задоволство, радиото на държавата, на канотиеевци и берклеевци беше се загрижило за бъдещето на… социалистическия водач Клод Полен!

После говорителят съобщи, че народните представители гласували с мнозинство включване на нова точка в дневния ред: становище спрямо следобедната демонстрация на комунистите и взривяването на моста „Купидон“. Против включването на тази точка се обявили само левите социалисти. (Браво на Робер Смит! Докато Хораций журираше картини в Музея на изящните изкуства, финансовият му съветник далновидно беше ръководил работите в парламента.) Тълпи фанатизирани комунисти направили опит да се прехвърлят на левия бряг на Нума, за да окажат натиск върху съвестта на народните представители. Тълпите били „инспирирани“ от Шарл Дюбуа и приятелите му, които заедно със „зелените“ напуснали парламента в самото начало на сесията. В самия разгар на комунистическата акция избухнала адска машина под моста „Купидон“. Естествено било да се предполага, че този вандализъм бил свързан с акцията на комунистите. Полицията започнала следствие. Народният представител Даниел Рошфор внесъл предложение за отнемане парламентарния имунитет на Шарл Дюбуа. За отнемане имунитета на Шарл Дюбуа гласували само народните представители от Демократическия съюз. Либералите, радикалите и социалистите гласували против. Предложението било прието с гласовете на депутатите от Демократическия съюз…

На това място от информационния бюлетин Хораций почувствува да се разлива в душата му топла вълничка, самолюбието му се усмихна сякаш и дори му намигна многозначително, като картоиграч на партньора си. И в тази същата секунда, осъзнал дребнавостта си, той се изчерви. Засрами се от топлата вълничка, засрами се от намигването на партньора. И както много рядко биваше, само при изключителни напрежения, той отвори бюфетчето си, надигна шишето с гръцкото узо и отпи няколко глътки. След като се завърна от Люневил, той си купи бутилка „Узо“, това питие му напомняше за Елизабет.

Дали защото няколкото глътки от силната, но мека на вкус мастика развълнуваха кръвта му, или дъждът зачука по-силно по стъклото на прозореца, изведнъж си спомни за одевешната целувка на Елизабет и смесено чувство на радост, тъга и съжаление към себе си заля като придошла буйна река политическите му интереси и мисли, политиката беше отнесена кой знае къде, но във всеки случай оттатък стените на ергенската му квартира, а може би много по-надалече.

Дали този чудак Шарл можеше като него, за един миг да забрави фанатичните си копнения, въплътени в една брутална политика, развълнуван до зашеметяване от чувствата си към някоя жена? Или Шарл беше по природа груб човек и интимните чувства се въртяха встрани от душата му, без да я докосват, както се върти пчела около наръсено с профилактична отрова цвете? И слуховете, че една вечер изпил половин бутилка коняк в „Сирена“, задето драматичната артистка Алфонсина Лагранж му била казала: „Скъпи Шарл, оценките ти за моята игра знаеш ли колко ме интересуват? Във всеки случай по-малко от готовите супи, които купувам за ангорската ми котка Лулу!…“ А Алфонсина Лагранж му била според слухове интимна приятелка, дори повече от интимна — той я обичал… Обичал или не — железният човек, героят на барикадите пийнал онази вечер доста коняк. Ако, разбира се, тоя слух не са изфабрикували враговете!

Мъчеше се Хораций да намери извинение за себе си, за това, че след като Елизабет му се беше присмяла толкова безочливо за „Кондора“, той не намери сили в себе си да й обърне гръб, да й покаже, че хората от народа си знаят цената. Той се сви и преглътна горчиво-унизителния хап. Той се сви и преглътна втори такъв хап, когато погледна в очите й пред стълбището за терасата и видя в тях отмъстителни пламъчета, обгърнати от ледена студенина. Защо не й рече в тоя момент: „Моите почитания, госпожице Берклей, сбогом!“ — и да й се усмихне весело дори!…

И след всичко (от нейна страна!) горещата и всеопрощаващо милостива целувка в колата! Ами това нейно тичане около музея, под дъжда, за да го изтръгне, както беше се занесъл, от лапите на оня тип? О, господа, в отношенията между тях има толкова много парадокси, безкрайно трудно му е да разбере къде се намира, в кой град, на коя улица или може би сънува някакъв сън, където всичко се развива в приказно царство на синя мъгла, прошарена тук и там със загадъчни студеносиви и лукавожълти светлини.

 

 

И той отново тръгна към онова долапче с гръцкото узо, непременно трябваше да се освежи с глътка-две, но в този миг звънецът на външната врата иззвъня кратко, някак си ужасно тревожно и тоя неочакван звън пропъди сините мъгли и го върна тозчас в действителността. Наближаваше полунощ, кой можеше да бъде неочакваният среднощен посетител?

— Кой звъни? — попита той, преди да превърти ключа.

Оттатък отговори плътен и тежък баритон, тихо, но не толкова, че да излъчва притеснение или да изглежда уплашен.

— Аз съм, Трамзен!

На Хораций се стори, че всичката му кръв нахлува към главата.

— Трамзен ли? — попита той глухо, след като помълча.

— Същият. Хайде, отвори, не бой се.

С Георг Трамзен бяха съученици от гимназията, бяха седели по едно време на един чин. Май че беше през последната година, абитуриентската.

— Отвори, не бой се! — повтори Трамзен и на Хораций се стори, че в гласа му прозвучаха подигравателни нотки.

— О, Трамзен! — каза Хораций. — Защо пък да се боя?

И той превъртя ключа. Всичко през този ден вървеше напук на всякаква логика. Изненадите скачаха една подир друга. Скачаха като на оня уред, дето му викаха в училището „прескочикоза“. А и узото си казваше думата. Той малко пиеше, не беше издръжлив.

— Заповядай, Георг — рече той, като нарочно отвори широко вратата. — Влизай. Знаеш ли, че те познах по гласа? Аз още тогава казвах, че твоят глас може да се измерва само на децимал. Спомняш ли си?

Малкото холче тънеше в полумрак, беше едва осветено от луминесцентното сияние, което се цедеше през открехнатата врата на стаята. Трамзен свали мократа си мушама, окачи я на закачалката, постави върху напречната дъска над закачалката и широкополата си шапка.

— Радвам се, Хораций, че си спомняш за онова време! — каза той, като се огледа набързо в огледалото. — Сам ли си?

— А че как иначе? Сам съм, разбира се! — повдигна Хораций рамене. — Аз си останах стар ерген! Заповядай!

— Благодаря! — каза Трамзен. Той влезе в стаята, огледа се, забеляза коженото кресло, но не избърза да седне. А на Хораций се стори, че високата му едра фигура изпълни цялото пространство, от стена до стена.

— Заповядай! — повтори Хораций. — Като че ли от много отдавна не сме се виждали, ако се не лъжа! Навън силно вали, нали? Какъв дъжд!

— Вали! — кимна Трамзен. Той се настани в креслото, извади пакетче с цигари, запали.

Хораций понечи да седне насреща му, на стола си с колелца, с въртяща се седалка, но имаше нещо наум, затова остана прав.

— Ще пийнеш ли чашка узо? — попита той. — Друго нямам! А узото е чудесно. Искаш ли?

— О, не! — поклати глава Трамзен. — Благодаря, драги. По принцип не пия, когато ходя на гости. Лош навик, но навик! — Той всмукна дълбоко от цигарата си, помълча и рече: — Е, седни де, успокой се. Аз съм дошъл при тебе с добри чувства.

— Не се съмнявам, Георг! — каза Хораций и седна на стола си. — Защо мислиш, че не съм спокоен? Ние с тебе не сме влизали в никакви разправии! От онова време, гимназиалното.

— Съвършено си прав! — каза Трамзен. — Още от онова време, най-хубавото, пътищата ни се разделиха.

— Не съвсем, но все пак! — каза Хораций.

— Разделиха се! — кимна Трамзен. — Но както и да е!

Помълчаха, после Хораций попита:

— Може би си дошъл да ми кажеш нещо?

— Да! — кимна Трамзен. — Дошъл съм да ти кажа нещо.

— Радвам се, че има какво да ми кажеш, Георг! — И като се усмихна някак пряко сила, Хораций допълни: — Надявам се, че няма да ме поканиш да прочета последната си молитва, нали, Георг?

— Няма! — усмихна се полувесело, полузамислено Трамзен. — Ти сам ще се подсетиш за тази работа, когато му дойде времето.

— Имаш ли такива предчувствия? — погледна го втренчено Хораций.

— О, разбира се! — каза Трамзен.

Пак помълчаха някое време.

Той беше облечен изискано, както винаги, сякаш току-що беше излязъл от „Кафе роял“. Папийонката му от пъстра змийска кожа отиваше идеално на тъмносивия му костюм, на леко посивялата му пригладена коса.

— Знам, че си против всякаква власт! — каза Хораций.

— И най-добрата власт произвежда по необходимост началства, любезни и до̀брий ми приятелю! — смръщи вежди Трамзен. — Затова властта винаги ме е отвращавала и ще ме отвращава!

— Зная, зная! — каза примирено Хораций.

Трамзен запали втора цигара, издуха няколко рехави колелца синкав дим и рече:

— Ето защо съм дошъл при тебе. Да знаеш, че тази работа с моста „Купидон“ няма нищо общо с Шарл. И с неговите хора. Шарл си няма, както се казва, и „понятие“ от тази мръсотия. Искам туй добре да знаеш, затова съм дошъл.

— Боже мой! — разпери ръце Хораций.

Трамзен изпусна още няколко колелца.

— Властта винаги ме е отвращавала и ще ме отвращава! — рече той. — Няма такава подлост, която властта да не извърши, ако има изгода. Тъй че — той изгаси цигарата си в пепелницата и се изправи — полицията може да обърне тази работа срещу Шарл, но ти не вярвай. В аферата с адската машина под „Купидон“ Шарл няма пръст.

— Аз винаги съм смятал, че Шарл е честен човек! — каза Хораций.

— Честен-нечестен, това мен не ме интересува. Аз ти казвам за адската машина.

Той облече мушамата си и след като нахлупи шапката си, която имаше фасон a la Fra diavolo, студено каза на жаргонен диалект:

— Шарл са го вкошарили в пандиза преди един час! Адио ти, мосю!