Андрей Гуляшки
Краят на Лалелия ^[0] (10)

Глава VIII
Из дневника на Хораций Йожен

1 октомври, 23 часът

Още за „Лалелия“

Тази вечер по първи канал на телевизията в рубриката „Новини на деня“ беше съобщено, че управителният съвет на клуба „Лале“ е освободил от длъжност председателя на клуба, доктор Хораций Йожен, понеже не се е справял с работата си и бил довел нещата на клуба до пълна безизходица. Той не зачитал мнението на колегите си от управителния съвет, държал се надменно, гледал отвисоко обикновените любители на природата и проявявал най-груб индивидуализъм. Решението на управителния съвет на клуба „Лале“ било одобрено от главния директор на асоциацията „Паркове и градини“ професор доктор… еди-кой си.

Да се похваля, че изслушах съобщението равнодушно ще излъжа. Какво ти равнодушие, то ме бодна по сърцето, като електрическа искра. Не е шега да те хулят и клеветят пред милиони зрители, без да си в състояние да кажеш една дума в своя защита. Не съм се справял със задълженията си като ръководител… А кой създаде „Лалелия“? И аз ли измислих думата „Лалелия“, или народът? В „Лалелия“ народът виждаше символа на една своя неосъзната мечта по свят повече красив от тоя, сред който живееше!

Какви ли не Лалелии е създавало в мечтите си изстрадалото човечество! Колхида, небесният Йерусалим и златното Елдорадо са светове на безгрижието, на материалната осигуреност, на ситите стомаси, а Островът на блажените и градината на Хесперидите са синоними на красота, духовна и материална, неосъществима в едно общество, където грижата за насъщния тормози обикновения човек през целия му живот.

Моите два хектара, засадени е лалета, грейнали с всички възможни цветове, напомняха на хората, улисани във всекидневна битка за хляб и покрив, че в живота освен черни грижи има и хубости, които радват и галят душата, но достъпни за тях само като картинки, отпечатани в списание, което рекламира луксозни и непостижими за кесията им неща.

Не съм се вслушвал в мнението на управителния съвет, бил съм надменен индивидуалист. Гледай ти! Та нали винаги управителният съвет ръкопляскаше с възторг на моите предложения и ги приемаше с пълно единодушие! В протоколната книга на управителния съвет няма нито един ред, от който да се съди за каквито и да било конфликти между мен и представителите на „колектива“. Дори най-върлите ми идеологически противници не се решаваха да обелят критична дума за „Лалелия“. Те или я премълчаваха, или благосклонно-снизходително ме съветваха да се занимавам именно с лалетата си, дейност, в която съм проявявал несъмнени дарования, а да не си пъхам носа в политиката, където съм бил невежа и дилетант. Пазя в архива си картичката на Марсел Канотие. Ще взема да я изпратя на тия мерзавци от телевизията. „С възхищение от вашата «Лалелия» и с благодарност. Това извисява духовно човека!“ — беше отбелязал на картичката си силветийският Мефистофел. А сега нещата бяха се обърнали рязко и изведнъж, един нищо и никакъв служещ на Канотие беше разговарял презрително с мен, беше ме изгонил от „Лалелия“, както се гони от чужда къща неканен посетител. Е, какво пък, щях да преглътна, в Силвеция беше обичайно всеки нов началник да уволнява чиновниците на предшественика си и да назначава свои хора, както всяко правителство сменяше министрите на предишното и на тяхно място поставяше своите по-първи политици. Капиталът натискаше голямата ръчка, а тя от своя страна завърташе десетки и десетки зъбчати колела и колелца: началниците уволняваха чиновниците, а министрите уволняваха началниците. Банковият консорциум пък заменяше едни правителства и министри с други, а самият той играеше според свирнята на своите и международните монополи. Такава беше въртележката на капитала и затова нямаше нищо мистично и свръхестествено в обстоятелството, че някакво чиновниче на Канотие, една от най-нищожните бурмички на нищожна система от бурмички, че това чиновниче на Канотие беше ми посочило вратата на „Лалелия“. Колко пъти се е случвало например гардеробиерът на министър-председателя да не става от мястото си, за да подаде палтото и бомбето на току-що сваления си шеф! Когато дребният пост се съчетава с дребнава душичка, човешкото същество придобива качества на най-долнопробно животно. Тъй че — по дяволите оня нещастник от „Силветийски кредит“. Господи, прости му, той не знаеше какво прави!

Но отлично знаеха какво правят ония от Банковия консорциум начело с Черния. Очевидно Мефисто беше се смутил от моите успехи, било му е обърнато внимание, че левите социалисти печелят непрекъснато нови привърженици. След люневилската ми победа Клод Полен се е почувствувал разклатен на своето лидерско кресло. Изпитал е известно смущение и Мефисто, защото в тоя сложен живот лошите изненади не са толкова редки, като белите свраки, а тъкмо социалистите на Клод Полен никога не са му обръщали гръб в най-критични моменти. Но не са били само добрите чувства към приятеля от „скамейката на резервите“, които са накарали Канотие и компания да действуват против мен. След люневилските ми успехи усетила е лек земетръс под седалището си не само дясната социалдемокрация, но и цялата силветийска олигархия. Е, аз не съм джелатин и диктатор като комуниста Дюбуа, но нали и аз като комуниста Дюбуа искам в края на краищата да ликвидирам буржоазния порядък!

И ето законът на класовото самосъхранение показа рогата си. Срещу Дюбуа олигархията стреля с гумени куршуми, а често и с истински, гази го с конни ескадрони и с танкове, няма да й мигне окото и огън и жупел да стовари отгоре му с хеликоптерите си. А срещу мен тя започна да стреля с дезинформация, с публично уронване на престижа ми, с долни клевети. Тя казва, с вестниците си, с радиото, с телевизията си: „Ето го какъв е този водач на левите социалисти, Хораций Йожен — некадърник, а плюс това и наполеоновец, не признава колегите си, пукната пара не дава за мнението на помощниците си, презира колектива. Ха гласувайте за тоя демагог!“

Е, добре, господа, стреляйте по мен с лъжи и клевети, аз пък ще воювам срещу вас с принципи и идеали. Вие боготворите бизнеса, прехласвате се по парите, проповядвате, че печалбата от бизнеса развивала цивилизацията. Е, да, печалбата „развива“ цивилизацията, но така както проституцията прави това със здравеопазването и морала. Не, господа, цивилизацията е постигнала успехите си не от големия бизнес, а защото през всички времена е била вдъхновявана от идеалите за равенство и свобода. И от борбата на народните маси за демокрация, разбира се, защото свободата и равенството, гражданино Дюбуа, без демокрация са празни звуци, думи без съдържание.

Тъй че aux armes, citoyens^[1]! Наближават дните на двата големи избора — за лидерство в партията и за управлението на страната — vox populi, vox dei^[2]! Ако щастието не ме изостави, кълна се в паметта на великите древни атински демократи, че аз ще превърна Силвеция в една чудна Лалелия!

А за сегашната „Лалелия“ ми е страшно! Имам чувството, че остриетата на мотиките се забиват в душата ми и изтръгват из корен по едно вълшебно лале, че гасят по една светлина, която сочи на хората пътя към бога. Мефисто не иска хората да откриват пътя към бога, затова се разпорежда лалелиите да изчезнат от лицето на земята, нали навремето Ирод също е заповядвал да се избият младенците, за да не остане в живота оня, комуто било заръчано да покаже на човеците пътя към светлината.

В подобни случаи Дюбуа вдига предградията на северна Тива на крак, десетки хиляди хора маршируват с червени знамена и замерват с павета телевизията и правителствените редакции, по този начин те казват, че демагогиите и лъжите на олигархията няма да минат, те изразяват своето non passarant^[3]. Те дават израз на своята стръв да свалят олигархите, въпреки че полицията на олигархите ги стреля, мачка, души. Те крещят фанатично: „Non passarant!“ И въпреки реките от кръв и стъпканите Ирени карат света да разбере, че все пак крайната победа ще е тяхна.

Не ми трябва победа, спечелена с океан от изтезания и мъки, пък и не се знае дали изобщо може да се извоюва, ако се върви по тоя път. Защото олигархите освен своите гумени и истински куршуми и ескадроните си имат още танкове и авиация, и далекобойна морска артилерия, и инквизиции, по-страшни от средновековните, и ескадрони на смъртта, и верни съюзници и поддръжници оттатък Океана…

Аз вярвам в Свободния вот и в Събранието на народа. Вярвам в безсмъртния принцип на атинската демокрация, завещан ни от древността. Вековете са го покрили с прахта на забравата, но аз ще направя всичко, за да заблести отново, както е блестял някога като девиз на свободния атински народ.

И Лалелия пак ще разцъфти!

Още за Елизабет

Над океана е легнала безкрайна нощ, срещу фара на пристана „Св. Павел“ примигват светлините на остров Жобер. От бездънните висини на небето надничат познати звезди. На северозапад от Жобер сияе сребърната красавица Вега, измамливо прикрила се с прозрачен синкав воал, а точно над острова виси като японска черешка наказаният от богинята Венера лекомислен красавец Арктур.

Докато обикалях Силвеция и произнасях речи срещу Клод Полен и неговата политика на сговорчивост с десните, Елизабет беше в душата ми ден и нощ, но аз я държах заключена в кула от слонова кост, както са правили някогашните поети парнасисти със своите музи. Те са казвали на музите си: „По-надалече, скъпа, от калта на всекидневието, ще си изцапаш белоснежната туника!“ За бялата „туника“ на Елизабет аз нямах изобщо никакви грижи, тъй като тя нямаше вкус към подобни връхни одеяния — и не ги носеше — и в буквален, и в преносен смисъл. Тя беше една умна и освободена от дребнобуржоазни и всякакви скрупули жена. Хладно пресметлива и сдържана в едни случаи и необуздано страстна и лекомислено-своеволна в други. В своеобразните противоречия на характера й се оглеждаше много по-добре моралът на класата й, отколкото в стандартните клишета, с които ние ги изобразявахме по страниците на нашия печат. Но освен тия общокласови признаци тя си имаше и лично свои, и трябва да си призная, че тъкмо тия нейни си черти завъртяха главата ми. Тя беше покровителствено-предвидлива и в това й благородно качество имаше и сила, и прелест. Във външността си тя носеше суровата, скитническа и непокорна природа на северните хора и тия черти бяха органически свързани с личните особености на нейния характер. Нейните небесносини, нежно-чувствени очи, по които подлудявах, на три пъти видях как потъмняват и на три пъти почувствувах силата им — те ме бяха изваждали на „сухо“, когато се давех.

Господи, не беше случайна тази моя представа — лети шейната по заснежената шир, а тя размахва камшик над кучешкия си впряг и излита напред, оставя подире си другите впрягове и властният й звънлив глас зове на единоборство най-смелите и най-силните представители на полудивото й скитническо племе.

„Дребнобуржоазна романтика“ — ще се усмихнат снизходително някои, които се мислят за повече „светци“ в нашата моралистика. Внимавайте, приятели, хоризонтите на понятието „романтика“ включват много широки простори. Нежната и небесносинеока Кримхилда не е видение, излязло от отмерената реч на нибелунгските саги, а е една жива историческа действителност. Ето го „бича божий“ Атила, покорителя на народите, войника, прекарал живота си в походи и кръвопролитни битки. Ето как — според описанието на най-видния за времето си византийски хронист — „бичът божий“ посреща годеницата си Кримхилда, княгиня от най-северните провинции на нибелунгската страна. Когато рицарската свита на Кримхилда пристига пред шатрата му, той излиза навън, застава пред коня на Кримхилда и постила на земята златотканата си мантия. Какво „романтично“ кавалерство от страна на „бичът божий“! Нито Антоний, нито Цезар, тия велики римляни, възпитаници на една богата култура, възпяла жените и любовта в гениални образци, са простирали патрицианските си мантии в краката на митичната Клеопатра. Но „варваринът“ Атила, покорителят на народите, не се двоуми нито за миг — и не толкова поради етикета навярно, какво са за него протоколите и етикетите!, а защото не иска крачка̀та на северната хубавица да стъпят върху гола земя. Той протяга мускулести ръце и сваля без усилие от седлото на коня леката като перушинка синеока девойка. Очевидно в момента не му е дохождало наум, че се държи с Кримхилда като един закъснял представител на романтизма и че не му отиват на него, палача на Римската империя, подобни „занесии“!

По-нататък историкът разказва, че на сутринта след брачната нощ приближените на Атила намерили „бичът божий“ поминал от сърдечен удар. А нежната му съпруга закусвала по това време по живо и по здраво на царската трапеза…

Та в моите представи за Елизабет навярно има романтика и ако на някои тя се вижда „дребнобуржоазна“, нека те да се сърдят на собствения си схоластичен опит. В тия работи няма нищо „дребнобуржоазно“ според мен, а има само отражение на разноликите правди на живота.

Търпение, моля, по-нататъшните събития ще покажат кой от нас е бил прав! Ако спечеля, тя ще спре шейната си посред заснежената степ и ще ме покани да заема мястото си до нея, и ние ще полетим заедно в бялата вихрушка. Ако загубя — тя ще постъпи навярно като прапрабаба си, Кримхилда: няма да остави чашата си недопита.

Тъй или иначе, мнозина „здравомислещи“ хора биха ми казали: „Що за история — да обикнеш една буржоазна пачавра?“

Ще направя на „здравомислещите“ две забележки. Ще започна с втората. Кой казва, че аз съм „обикнал“ Елизабет. Глаголът „обиквам“, уважаеми господа, не се среща толкова често на пазара, като спортните ризи например или като джинсовите панталони, които можеш да си купиш от всеки най-обикновен търговски магазин. Той е като оня скъпоценен камък, който се среща все по-рядко в света и чиито запаси непрекъснато намаляват. Той е като изумруда. В южна Тива има най-малко двадесет разкошни ювелирни магазина, където можеш да си купиш всякакви диаманти и колкото искаш, според средствата, с които разполагаш. Но има само два магазина, намират се на площад „Република“, зад чиито бронирани витрини можеш да видиш скъпоценните камъни, които зеленеят повече и по-топло от всички зелени неща в света. Там продават изумруди. Чувството „обич“ е като тях. Аз изпитах това чувство, когато коленичих пред паметника на Ирен. Само веднъж.

Обичта има родственици, каквото е например увлечението. Съществуват увлечения, чиято сила не е по-малка от силата на любовта. Увлечението може да възкресява, да умъртвява, да издига до небесата и да заравя вдън земя. Но не е любов.

Склонни са някои „здравомислещи“ да наричат Елизабет буржоазна пачавра. Пачаври, господа, дал господ навсякъде, всички обществени прослойки си ги имат. Тъй е било от времето на Еклезиаста, че и преди него. Но хората, които биха се изразили така за Елизабет, не знаят навярно най-важното: че тя, каквато е, държи в нежните си ръце корави юзди на свиреп кучешки впряг, размахва гърмящ камшик и звънливият й глас зове на единоборство дванадесет железни мъже. А северният вятър набива в русите й къдри ледени иглици…

Аз не искам да влизам в спор с така наречените „здравомислещи“, защото това би било една безнадеждна работа. Малко ли са хората, които казват, че е безнадеждна работа да правиш конкуренция на Клод Полен и да се заканваш, че ще свалиш Марсел Канотие от златния му трон, без да употребиш дори четвърт напръстник динамит. Не са никак малко такива „здравомислещи“ люде! А да влизам в спор с тях вече е късно. Пък и безнадеждно. Нито те ще ме разколебаят, нито аз ще успея да ги убедя. Сега трябва да се действува.

Да, Елизабет е с мен ден и нощ, но обстоятелствата изискват да я държа скрита дълбоко в душата си, затворена в кула от слонова кост… Иначе Клод Полен току се провикнал в унисон с всички „здравомислещи“ социалисти: „Видите ли го тоя «левия», бореца срещу олигархите, по каква жена се е помъкнал? По дъщерята на най-увълчения от олигархите, Жозеф Берклей! Тоя човек ще ви продаде на Капитала, преди да са пропели първи петли!“

Лалелия струва несравнимо повече от всякакви елизабети, мили хора, борбата за Лалелия е хилядократно по-значима от каквото и да било увлечение, романтично или реалистично. Ето защо аз държа и ще държа Елизабет заключена в душата си, докато водя битка на живот и смърт (без динамит, естествено!) с Полен, с Канотие и Берклей, пък и с моя „братовчед“ Дюбуа, ако щете.

На моя боен щандарт грее цвят на лале, а не лик на жена. Ако на обратната му страна трябва да се изобрази лик на жена, това ще бъде, разбира се, ликът на Ирен. Но Ирен беше комунистка, затова най-добре ще е на обратната страна на щандарта да няма нищо.

Тъй ще бъде, докато продължава войната. А спечеля ли победата и настане ли мир и моята Лалелия се превърне от политическа мечта в жива реалност — ще изпратя бойния щандарт в историческия музей, а аз ще се заема веднага да стягам шейната. Ще ида на Север, където се подвизава Елизабет. Види ли ме — тя ще обтегне юздите на своя впряг, за да я настигна. Тя отдавна чака този миг! А когато шейните ни се изравнят — ще се впуснем на сватбено пътешествие по бялата шир. Е, нека ме пишат за романтик. От това, че ще ме пишат за романтик, сватбеното вино няма да ми загорчи!

3 октомври, сутринта

Пътят за „Лалелия“ върви между Сцила и Харибда

Потърси ме по телефона Клод Полен.

— Трябва да решим заедно един важен въпрос! — рече той.

— Заедно! — изсмях се аз.

— Във връзка с предстоящата извънредна сесия на парламента! — с нотка на загриженост повиши гласа си Клод. — От полза ще бъде да съгласуваме някои неща.

— Чия полза имаш предвид? Тази на Марсел Канотие ли? — предизвиках го аз.

Той помълча секунда, две и като че ли въздъхна.

— Остави черните си шеги за друг път! Казвам ти, че е важно. Освен това, преди да се отбиеш при мен, можеш да минеш и през счетоводството.

На свой ред помълчах, защото имах страхотна нужда от пари, после рекох:

— Ще си вържа червен конец на пръста, за да не забравя!

— Мини, мини! — благоразположено рече той, доволен, че ме беше поставил натясно. — Потръгна ни в търговията, с кредита сме добре, касата плаща за август и септември!

Можех да получа наведнъж две заплати. Една приятна, топла вълна сякаш ме обля и аз се засрамих от себе си — оказа се, че съм бил прекалено чувствителен към парите. И същевременно застанах в „гард“: аз имах законно право над тия пари като член на партийното ръководство! Никой не беше ме изваждал от партийното ръководство! Освен това бях потънал до гуша в дългове, на ломбардната къща плащах лихви, за да не ми продадат микроскопа, а старото ми есенно пардесю вече не беше за пред хората, трябваше непременно да си купя ново!

— Ще гледам да се отбия при тебе — рекох, — макар да предчувствувам, шефе, че от срещата ни едва ли ще излезе нещо, от което да останеш доволен. На твое място бих избягвал да се срещам с хора, от които ме разделя непреодолима пропаст. Ние от доста време играем с открити карти, така че за илюзии няма никакво място!

— Какво да правя, Хораций! — въздъхна най-истински Клод. — Такава участ ми е отредила съдбата: да общувам в името на народното благо с всякакви хора. Колко до непреодолимостта на така наречените от тебе пропасти, тука грешиш, млади приятелю. В ерата на научно-техническата революция няма непреодолими пропасти! И над най-дълбоката може да се прокара някакъв мост!

Стар агитатор беше Клод, опитен. Стана ми мъчно за него.

 

 

Отидох при него малко преди да настъпи обяд, и през цялото време, докато разговаряхме — а то не беше кой знае колко, около час, — бях разсеян и ме глождеше нетърпение, имах в кесията си пари, а в главата си толкова спешни и напиращи проекти, че бях временно оглушал за разговори на политическа тема. Можех да прескоча до ломбардната къща да си взема обратно микроскопа, за да не изгарям от неудобство, колчем минавах покрай витрините й, защото тя ми беше на пътя за центъра. Имах време и до Централния универмаг да ида, пардесю да си избера като хората, навън ръмеше есенен дъждец, а аз ходех само с чадър, преструвах се, че не ми е студено. А и чадърът ми беше старовремски, зашилен в долния си край, с извита бамбукова дръжка, като бастун, и с ластик околовръст, който стягаше спиците. Някогашна работа, наследил го бях от баща ми, мил беше на сърцето ми, но ме излагаше, трябваше на всяка цена да си купя модерен, нов. Понякога си представях, че ме среща Елизабет с тоя чадър, и тогава коленете ми омекваха и лицето ми пламваше, макар че само си въобразявах подобно събитие. Слава богу, съдбата беше ме пощадила. Но не бяха само микроскопът, пардесюто и чадърът, които поотделно или в някаква сюрреалистична смесица се нижеха пред очите ми, имаше още неща, дето ме караха да поглеждам скришом часовника си. От много време не бях стъпвал в книжарницата по специализирана научна литература, а така също и в Центъра за международна политическа периодика. Представях си как ще ме посрещнат продавачките, едни мили и любезни създания, които няколко месеца вече бяха ме изгубили от очи, а срещаха името ми комай всеки ден из пресата.

„О, ето ви най-после отново, господин Йожен! За бога, какво става с вас, къде изчезнахте? Четем по вестниците, че правите голяма политика. Като станете министър, ще ни увеличите ли заплатите?“

„Значи, тъй! — ще направя аз малко огорчено лице. — Щом ме видите, за заплати отваряте дума, за друго не се сещате!“

„О, господин Йожен! Как може да мислите така! Сещаме се, разбира се, и за други неща. Ето например… въпроса за седмичния почивен ден!“

Аз пак се усмихвам, този път малко лукаво и с разбиране. „Другите неща“ са свързани, естествено, с почивния ден и момичетата съвсем направо ми го казват, макар и по заобиколен път…

— Виждам, че си в добро настроение — казва Клод Полен, — и затова много се радвам. Държавните работи биха вървели значително по-добре, ако ръководещите хора по-често се смееха и по-малко се гневяха в личния си живот. Пази боже от ръководител, комуто личните работи скърцат! Аз ти казвам, че такъв човек от десет възможни решения, които се отнасят до обществени работи, ще избере най-лошото!

 

 

Клод се стараеше да изглежда добре разположен, но си личеше, че зад доброто разположение, което показваше, се крият тревоги и големи грижи. В гласа му се прокрадваха фалшиво-весели нотки, походката му беше припряна, движенията прекалено забавени и спокойни. Изобщо той се държеше като човек, който показва спокойствие, — а е вътрешно смутен и напрегнат. Така например, за да иде до къдравата си маса, той не тръгна направо, до нея имаше само две крачки, а заобиколи без нужда креслото, в което седях. Бутилката с коняк беше в лявото рафтче, а той разтвори най-напред дясното и за да прикрие грешката си, измъкна оттам един стар железен пепелник, макар пред мен да имаше обемист, стъклен, с вид на остроноса лодка. Очевидно люневилската ми победа и другите ми успехи в предконгресната кампания бяха се отразили на нервите му.

Но най-трогателен беше случаят с коняка. Клод беше стиснат човек, почти скъперник, а по отношение на партийните пари беше по-непостижим от самия Гранде: не позволяваше на хората от организационния отдел да черпят гостите си за сметка на партийната каса дори с една газирана вода! А за малките почерпки имаше фонд към бюджета, одобрен от Бюрото на Централния комитет.

Та за коняка. Клод започваше работа сутрин рано и към 10 ч, за да надвие налегналата го умора, подкрепяше се с малко коняк. Коняка купуваше, разбира се, със собствени пари и винаги от най-евтиния, марка „Увеселителен влак — 3“ — Министерството на железниците беше го включило поради ниското му алкохолно съдържание в списъка на питиетата, които се продаваха по вагоните на извънредните неделни влакове, затова консуматорите го прекръстиха на „Увеселителен влак — 3“. Така стояха работите, но този път Клод направо ме изпрати за някоя и друга секунда в нокдаун — вместо народния „Увеселителен влак“ пред очите ми се установи — както е прието да се наричат нещата на железничарски език, — установи се една блестяща бутилка „Шато роял“, тоест пак коняк, но вече от класата на международните „Вагон ли кук“!

По-горе казах, че случаят беше трогателен. Така беше, но затрогването ми продължи само няколко секунди, а сетне усетих по бузите си пареща горещина и душата ми като че ли се сгърчи, сякаш беше настъпена. Тоя човек си беше въобразил, че може да ме поведе за носа, както се води с каишка покорно куче, на което са дали да схруска парче захар; или че може да прокара мост на сговорчивост помежду ни, като ме доведе до умиление с помощта на луксозния си коняк. Господи, прости му, както се казва, тоя човек беше започнал да гледа на света през витрините на 100-те бакалници на кооперация „Напред“, от равнището на тезгяхите им беше започнал да съди за политическите си противници… Докато наливаше двете стъклени чашки, които жалко простееха пред помпозния „Шато роял“, идеше ми да скоча от мястото си и да напусна кабинета му, без да му кажа дори сбогом. Но заедно с негодуванието в гърдите ми се разливаше и някаква жалост — не по него, разбира се, да се продънеше вдън земя дано! Аз го ненавиждах, както навремето възневидях чичо си Андре, адвоката. Жалост изпитвах, че на капитанския ни мостик стои такъв бакалин. Какво нещастие! Той се придържаше фанатично към основния възглед на своите предшественици — да бяга от всичко „ляво“ като от чума и да се придържа също така фанатично към безопасната политика на дребния реформизъм. Подобно на предшествениците си и той признаваше само една „акватория“ за политическо лавиране — сътрудничество с олигархите, когато опасността „отляво“ заплашваше да изтръгне из корен стария завет, затова той беше решил навярно да хвърли в битката си срещу мен последния си коз — хитричко да ме приспи — със заплатички, със сладки приказки, с кралски коняк…

Докато наливаше чашките, забелязах, че ръката му потрепваше, сякаш нещо го бодеше отвътре.

— Ти не си спокоен, лидерю — рекох му. — Приличаш ми на човек, който е сънувал лоши сънища. Защо, за бога! Нали банкерите са възобновили нашите „конти-коренти“ и бакалниците ни отново въртят добра търговийка?

— Точно така, приятелю, точно така! — Той се усмихна, за да си придаде вид, че не усеща иронията ми или че не й обръща никакво внимание. — Ако не беше кредитът ни възстановен, ти не би имал малкото удоволствие да се отбиеш при нашия касиер. Какво да се прави, Хораций… Капиталът все още седи на трона си и ние сме принудени да се съобразяваме с някои неща! Не, аз не съм разтревожен от политиката, Социалистическата партия ще си запази позициите. Ами се боях, докато разливах туй скъпоценно питие, да не отиде нахалост някоя и друга капка. Може да ти изглежда фантастично, но една лъжичка от този коняк струва около половин франк!

— Изглежда ми фантастично, че не друг, а Клод Полен се отдава на фантастики! — рекох аз.

— Е, чак пък фантастики! — направи безлична усмивка Клод. Той се замисли за някое време и допълни: — Няма фантастики, а има диалектика на живота, любезни! Хайде, наздраве! — И той повдигна чашката си и отново се усмихна безлично: — Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

— О, не! — поклатих аз глава. — Този лозунг не върви с кралския коняк „Шато роял“!

— Не се задълбочавай във философски размишления, ами си пийни! — каза Клод Полен и енергично ми кимна с глава. Освен подкана в това кимване имаше очебийна смесица от нетърпение и досада.

Бакалинът му, с бакалин! Личеше си, че се готви да изкопчи от мен някаква важна облага. А аз трябваше непременно да си купя едно ново пардесю, защото на 8-ми се откриваше Есенният салон на живописта, бях между поканените и Елизабет не биваше да ме вижда в никакъв случай с моя смешен старинен чадър…

— Другарю Полен — преминах на официален тон и леко се понаведох напред, — кажете, моля, защо ме повикахте и какво искате от мен? — Погледнах часовника си и продължих: — След половин час имам важна среща, затова много ви моля да бъдете кратък!

— Ние толкова рядко се виждаме, а ти бързаш! — въздъхна Клод. — Е, както искаш! Но изпий си коняка по-напред!

— Позволете ми да отложа това извънредно удоволствие за накрая — рекох. — И така?

— И така, на 8-ми този месец парламентът се събира на извънредна сесия…

— Зная — прекъснах го аз. — И какво?

— Ще бъдат подложени на гласуване…

— И това ми е добре известно. По-нататък?

— Комунистите и „зелените“ ще гласуват против.

— Тяхна си работа!

— И аз казвам същото: тяхна си работа! Ние, социалистите, няма да гласуваме нито с „да“, нито с „не“! Ние ще се въздържим!

— Какво? — едва не подскочих от стола си, сецесионна виенска вехтория, където Клод ме беше настанил. — Ти… сериозно ли говориш? — Отново преминах на „ти“, защото възмущението беше замаяло главата ми като отровно изпарение. — Олигархите прокарват дяволски антиработнически закони, а ти предлагаш да заемем неутрална позиция!

— Е — намръщи се Клод и в очите му се мярна за миг познатата ми вече хаплива неприязън, — престани с тази риторика, моля ти се, тука не сме на събрание! Другари сме най-после, нека да говорим просто и да се изслушваме! — Той помълча няколко секунди. — Ето моите съображения. Ако гласуваме с „не“, ще излезе, че сме влезли в сговор с безумците на Дюбуа. Така ще си помислят всички и на изборите мнозина, които са ни симпатизирали по-рано, сега няма да гласуват за нас. А понеже не върви да гласуваме с „да“ — най-добре ще е да се въздържим. Чакай, няма нищо страшно, това ще е само маньовър! След изборите ние ще внесем предложение да се премахнат тези закони. Разбираш ли?

Аз се дръпнах към облегалката на креслото и преглътнах, защото усетих гърлото си да пресъхва, а той отиде до бюрото си, извади от чекмеджето си една от своите отвратителни цигари и запуши.

— Независимо какви сме, Хораций, леви или десни, ние трябва да демонстрираме единство. Твоите 11 депутати трябва да гласуват с моите, които са на брой 30. Защо не си пиеш коняка?

— Вижда се — рекох, — че напоследък сте излезли от равновесие, щом като разчитате, че ще ме подведете с луксозния си коняк!

Клод повдигна ръка, сякаш искаше да запуши устата ми.

— Бог да те съди, ако мислиш така! — По лицето му се изписа израз на смъртно огорчение. — Повярвай ми, не предполагах, че последният представител на Йоженовци може да мисли толкова дребнаво! Като те черпя със специален коняк, любезни, аз отдавам чест на една славна фамилия, и нищо повече. Чествувам достойната памет и миналите големи заслуги на Йоженовци. Ти го взимаш това като подкуп. По дяволите, всеки мисли според нагласата си, извинявай!

— И всеки действува съобразно морала си! — върнах му аз. — Колкото до Йоженовци — благодаря, ти знаеш добре, че аз не вървя по пътя на моите предшественици. Може да са били добри хора, но като политици те са се проявявали ужасно. За тяхната политическа памет не бих изпил дори капчица коняк, па ако ще този коняк да е най-добрият в света!

— Да се отказваш от фамилията си — това не прави никому чест! — рече Клод Полен. — Но както и да е! Аз почитам добрите стари традиции, нали съм според твоите модерни схващания „консерватор“… Но ще ти напомня едно политическо правило, то е класическо: неутралните ги ухажват и отляво, и отдясно. Неутралитетът е капитал, който може в един важен момент да донесе огромен политически дивидент. И друго ще ти кажа. Твоите хора, като гласуват с „не“, правят фактически единен фронт с хората на Дюбуа. Това единство няма да остане незабелязано, бъди сигурен. Те ще вземат мерки, о, и какви мерки! Буржоазията не прибягва случайно до фашистка диктатура. Имай предвид тия неща!

— Имам предвид — рекох, — че когато буржоазията предлага в парламента противоработнически закони — всички социалисти трябва да гласуват с „не“! С тоя класов закон политика не се прави, другарю Клод Полен!

Станах от креслото и си излязох, без да му подам ръка.

 

 

И все пак не мога да си обясня защо не напуснах сградата на Централния комитет с повишеното самочувствие на един победител. Доволен бях от себе си и в същото време едно чувство на смътна тревога беше започнало да прониква в душата ми. Не бях ли се отрекъл много парадно от Йоженовото си родословие, не бях ли се държал прекалено дръзко с Клод, който въпреки своя пълзящ реформизъм и бакалска психология не беше оставил партията да отиде съвсем надясно и да се превърне в една сянка на социалдемокрацията. И дали бях наистина прав, като го обвинявах в позорния умисъл, че иска да ме подкупва със своя кралски коняк? Аз бях потомък на видни социалисти и не беше кой знае колко невероятно да се предположи, че той искрено е искал да почете в мое лице забележителния Йоженов род… Но способна ли беше неговата душица на такъв благороден жест?

Ето в какво „разнопосочно“ настроение минах покрай сладкарница „Сирена“ тъкмо в момента, когато пред входа й разговаряше със свой познат прочутият Шарл Дюбуа, първият секретар на компартията марксисти. Като ме видя, той набързо кимна за довиждане на своя познат и любезно ми протегна ръка.

— Как си, Хораций?

— Здравей, Шарл!

Ние бяхме с него състуденти в университета, само че той беше с два курса пред мен и следваше журналистика. Работничеството, особено авангардното, от заводите и мините, обичаше ентусиазирано Шарл, беше готово да мине през огън и вода за него. Ако Шарл „кажеше“ — работниците излизаха на протестни демонстрации, правеха стачки, дигаха барикади, биеха се с полиция и войска. Шарл беше много омразен на олигархите — и не толкова заради яростните му закани да ги изпрати в преизподнята на историята — те не вярваха, че това може скоро да се случи, а заради фейлетоните, които печаташе под общо заглавие „O, tempora! O, mores!“ в централния орган на партията „Северна звезда“. В тези фейлетони винаги лежеше в основата им една истинска мръсна история — като се започне от пазарлъците в Общия пазар и данъчните скандали с някои от най-крупните монополи, които укриваха от облагане трите четвърти от доходите си — та до назначенията на артистки и балерини в държавните театри, свързани със заплащане „in naturalibus“. Веднъж го запитах защо могъщите господари го търпят, те можеха да сторят това с безкрайна леснота: автомобилна злополука, сбиване с пияни и т.н. „Нямат сметка — засмя се той. — Аз съм се погрижил да «законсервирам» при мои приятели някои историйки, които те не биха искали в никакъв случай да изскочат на бял свят дори след моята смърт!“ Той беше самоуверен човек, а и фигурата му не страдаше от прекомерна деликатност: среден на ръст, но широкоплещест, едроглав, високочел, с буйна грива и лъвска челюст.

— Ще изпием ли по едно кафе? — запита ме Шарл.

— С удоволствие! — съгласих се аз.

Сладкарница „Сирена“ е едно живописно кътче, което много обичам. Тя се намира на кръстовището, където Роксана се влива в Нума, от прозорците на галерията й човек може да се любува и на двете реки. Посещава се от прогресивни хора, предимно интелектуалци, сред тях има, разбира се, и законспирирани доносчици на полицията. По стените й са окачени картини от художници, които принадлежат към групата „Ново изкуство“. В тази група влизат живописци от всякакви школи и направления, така че до един реалистичен пейзаж човек може да съзерцава сюрреалистичен натюрморт. „Ново изкуство“ е нещо като единен фронт, обединение на художници с различни политически разбирания, но с позиции от „центъра наляво“.

Аз влязох в сладкарницата с намерение да се изкачим с Шарл на галерията, но Шарл побърза да ме изпревари, като се разположи на маса близо до централната витрина. Всички, които минаваха по крайбрежния булевард, можеха да ни видят, че седим приятелски един до друг, а това обстоятелство щеше непременно да подхрани слухове за уж „предстоящо“ образуване на единен фронт между леви социалисти и комунисти. Понамръщих се, но Шарл лукаво се усмихна.

— Все някой ден и нашите партии трябва да седнат около една маса! — рече той. — Иначе поотделно мъчно ще бием буржоата.

— Засега този въпрос не стои на дневен ред! — рекох мрачно аз.

Дойде сервитьорката, една стройна хубавица, и погледна Шарл с такива ласкави очи, че моето настроение още повече помрачня. Дявол знае с какво ме превъзхожда Шарл, та хубавицата него изпи с поглед, тоя грубиянин, а мен едва забеляза.

— Да прочетеш довечера в „Северна звезда“ фейлетона ми! — каза Шарл. — Написал съм за един балет от „розовите“ и за господин Густав Палом, помощник-кмета на Тива. Той му бил меценат, а в някои случаи и менажер. Разбира се, аз не съм писал директно за помощник-кмета, но тъй съм извъртял работата, че и каналджиите в Тива да се досетят за кого става дума. Мръсникът му с мръсник! Той разтури цял площад уж заради благоустройство, а целта му беше да удари копача на новия ни клуб! И каква оценка му дадоха? Той струва минимум петстотин хиляди, а ни броиха за него едва петдесет! Нека народът да види сега истинския лик на тази свиня. Гущери и змии ще бълват сега канотиеевци, берклеевци и прочие тузове, на които той беше покорен слуга! Розови балети! В Тива има над сто хиляди души безработни, а господата се забавляват с розови балети!

Аз съм поклонник на балетното изкуство, на класическото балетно изкуство, и рядко изпускам премиера дори в тия „стагнационни“ за мене времена. Затварям очи и ако пожелая, веднага виждам във въображението си сцени от „Лебедово езеро“, от „Лешникотрошачката“, от „Жизел“… В ушите ми звучат от чудни по-чудни мелодии. И душата ми като че ли плува в море от изумрудени, рубинени, ясписови светлини!

Попитах Дюбуа какво всъщност означава понятието „розови балети“. Бях дочувал нещо, но не бях съвсем сигурен дали не греша.

— Какъв невинен агнец си в някои отношения и какъв ужасно корав залък си в други отношения, скъпи ми Хораций Йожен! Един пуританин, вдигнал знамето на левичарството в своята партия, която между впрочем…

— Моля ти се, без политика! — рекох аз. — Аз те попитах за друго.

— Под „розови балети“ се разбират — извинявай за думата — курвенски балети, съставени от момиченца, които са на ръба между детската и юношеската възраст, тоест между десет и, да речем — тринадесет години. Това са момиченца, влезли по бедност в детските и юношеските балетни школи, които, за да завършат обучението си, правят всичко, каквото някои важни господа поискат от тях. Това вършел и нашият помощник-кмет — някои идвали при него вече развратени, а други той развращавал. И като галантен човек — изпращал ги при поискване на още по-важни и на още по-могъщи господа!

— Това е отвратително! — махнах с ръка. — Просто не ми се слуша!

Той ме погледна полуснизходително, полуиронично и повдигна рамене. Сякаш аз бях един наивник, който не знае, че в света на капитала съществуват и процъфтяват всичките видове разврат и че цялата държавна машина е затънала до гуша в корупция. Е, добре, това ми беше известно, но длъжен ли бях да го слушам непрекъснато и навсякъде, че и в „Сирена“? Аз съвсем не мисля, че политическият водач трябва да разговаря само за политика, мисълта му да кръжи само около социални идеи, погледът му да не се рее оттатък кръгозора на партийните програми. Откакто бях заключил Елизабет в душата си, живеех с чувството, че съм се лишил и с част от личната си свобода.

— Какво ще правим на 8-ми? — попита ме Шарл. — Твоите хора навярно ще гласуват против?

— А как иначе?

— Няма значение! — каза Шарл. — Вотът няма никакво значение. Демократическият съюз има абсолютно мнозинство, затова каквото са си наумили — те ще го сторят, пък нека ние да си гласуваме с „против“!

— А какво друго можем да направим?

— Можем, можем! — По устните на Шарл прелетя зла като оса усмивка, кестенявите му очи потъмняха, като че ли потънаха в гъста мрачевина. — Аз ще им устроя такъв спектакъл, че те ще сънуват кошмари дори когато лягат с любовниците си да спят! А това ще бъде само начало… Ох, ще видят те! Пролетариатът не слага доброволно главата си на дръвника!

Вероятно беше намислил някаква масова демонстрация, нещо подобно на онази, люневилската, отпреди шестнадесет години. Потръпнах, през тялото ми наистина премина електрическа искра. А Шарл, той приличаше сега много малко на оня, фейлетониста, който преди няколко минути ми обясняваше същността на така наречените „розови“ балети. Едно е, когато Марат разказва на приятели вицове за Антоанета и съвсем друго е, когато Марат иска в Конвента главите на сто души жирондинци, заподозрени в симпатия към роялистите. Духовитият разказвач на анекдоти и жестокият народен трибун — това са различни неща. Що се отнася до мен, аз никога не съм се възхищавал от Марат, но и винаги съм се отвращавал от Шарлота Корде и никога не съм преставал да я ненавиждам.

Шарл гледаше втренчено към Нума и оттатък Нума — към аристократичната северна Тива, и като заклинание повтаряше своето: „Ще видят те!… Ще видят те!“

— Атинският клуб ще излезе с възвание към парламента по този случай, а на самото заседание ще говори най-темпераментният ни оратор, Бенжамен! — рекох аз.

Шарл се отърси от своя транс и някое време ме гледаше мълчаливо и замислено.

— Да ме разсмееш ли искаш, или ме предизвикваш?

— Само те осведомявам за намеренията ни! — казах аз, но тихо, като че ли издавах някаква голяма тайна. Кой знае защо, изпитвах неудобство в присъствието на тоя едроглав човек, сякаш бях седнал на чуждо място или бях скрил в джоба си лъжичката, с която се разбъркваше захарта в кафето.

Шарл се наведе към мен и шепнешком попита:

— Ще наредиш ли на твоите хора да излязат заедно с нас на улицата?

Ето защо се чувствувах неудобно — аз бях очаквал инстинктивно този въпрос! Вътре в мен настъпи една студена яснота. Бих добавил — отчайваща яснота.

— Ще излезеш ли с нас на улицата? — повтори въпроса си Шарл.

— Не! — рекох. — Ти знаеш добре, че аз никога не съм одобрявал напразните жертви. Барикадите и битките по улиците са един анахронизъм. Днес този анахронизъм гълта само жертви и не постига нищо. Аз съм против напразните жертви, Шарл!

Боже мой, не исках да се повтаря люневилското клане, не исках Ирен непрекъснато да умира!

Шарл се отдръпна на стола си и замълча.

А Нума — тя промени своя път, излезе от каменното си легло и започна да се разлива между нас. Нума не беше велика река, но водите й бяха сиви, леденостудени и могъщи.

— Ще дойде време да разбереш, че и ти сам напразно живееш! — каза Шарл. — Непременно ще дойде такова време. Ще теглиш черта по житейската си сметка и ще разбереш ясно и просто като две и две, че напразно си живял.

Ето колко ми е трудно в моята война за Лалелия! Съдбата ми е отредила мъчителен жребий — да търся спасителен брод между Сцила и Харибда, между примиренчеството на Клод Полен и насилието на Шарл Дюбуа!