Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (6)

Глава 5

— Мегън! — Филип забърза нетърпеливо към нея, когато я видя да слиза по хълма. — Добре ли си? Тревожех се за теб.

— Добре съм.

Но не беше. Изпитваше гняв и страх, искаше да се махне оттук, да се отдалечи от Грейди. Усещаше погледа му в гърба си, докато вървеше към Филип.

— Просто трябваше да направя нещо.

Погледът на Филип търсеше някакъв знак в изражението й.

— И направи ли го?

— По дяволите, да — отговори Грейди вместо нея в мига, когато ги настигна. — Бореше се с ехото, докато тичах нагоре по хълма към пещерата. Не можех да повярвам, че е способна на това. — Стисна мрачно устни. — Някои от нейните мисли и открития ме изненадаха.

— Ако наричаш убийството откритие — каза студено Мегън. Обърна се към Филип. — Ти знаеше ли какво се е случило там преди дванайсет години?

— Разбира се, че знаеше — отговори грубо Грейди. — Макар, признавам, да му разказах нещата само в общи линии, без подробности, които биха смутили съвестта му. Нямаше защо да го карам да се тревожи. — Огледа неспокойно безлюдния плаж, после кимна по посока на „Тойота“-та, паркирана на няколко метра от тях. — Филип, ти ще я закараш обратно до дома. Аз ще ви следвам. Искам да съм сигурен, че…

— Нямам нужда от никого със себе си — каза Мегън. — Възможно е да не искам да се прибера у дома. Трябва да помисля.

Последното беше доста слабо казано, помисли си тя с горчивина. Умът й беше като трескав, не можеше да достигне до никаква свързана мисъл в този хаос.

— Ще се върнеш у дома си — каза твърдо Грейди. — Или ще карам след теб, докато се успокоиш и ми позволиш да говоря с теб. Изборът е твой.

— Не се налага да избирам, копеле. — Изгледа го гневно. — Нямам нужда от теб. Давай, опитвай се да ме нараниш. Пусни на воля проклетото си ехо. Ще се справя с него без твоята помощ.

— Ехото не е мое — каза той тихо. — То е твое, а аз никога не съм искал да те нараня.

— Глупости.

Тя тръгна към „Тойота“-та.

— Позволи ми да дойда с теб, Мегън — забърза след нея Филип. — Когато се успокоиш, ще разбереш, че имаш приятели, които да ти помогнат в…

— Залегнете!

Грейди се хвърли върху Мегън и я събори на пясъка, Филип се хвърли след тях. Куршум разби предното стъкло на „Тойота“-та!

— По дяволите! — Филип пълзеше към нея. — Влез в колата, Грейди.

— Вие двамата влезте в колата. — Грейди покриваше тялото й със своето. — Огънят идва откъм онази къща. Видях проблясване на метал. Не можем да рискуваме да я изложим…

Друг куршум се заби в пясъка до тях. Последва го трети. Грейди започна невъздържано да проклина.

— По дяволите! — Хвана я през кръста и двете тела се претърколиха към колата. — Остани тук. Аз ще го заловя.

— Кой…

Но Грейди вече не беше до тях. Не можеше просто да остане да лежи така. Трябваше да влезе в колата. Беше оставила дамската си чанта под предната седалка. Трябваше да извади мобилния си телефон и да се обади в полицията. Запълзя към предната врата.

Поредният куршум разби огледалото за обратно виждане. Къде, по дяволите, беше Грейди? И Филип? И тогава го видя.

Беше коленичила в пясъка до Филип, когато Грейди се върна при тях след десет минути.

— Чаках те — каза тя рязко. — Той е прострелян. Трябва да го закараме в болница. Обадих се на 911, но не знам кога ще дойдат.

— Всеки момент. — Грейди коленичи до Филип. — Сирените изплашиха онзи, който стреляше по нас. Играехме на котка и мишка, обаче той се отказа, скочи в колата си и потегли. Как е Филип?

— Не знам. Куршумът като че ли одраска главата му. В безсъзнание е. — Прехапа силно долната си устна. Трябваше да направят всичко възможно за Филип, да не му позволят да си отиде. — Раните в главата могат да имат два изхода. Възможно е утре да е добре, а може и да е мъртъв. Намалих кръвотечението. Само това мога да направя. — Сви ръце в юмруци. — Чувствам се дяволски безпомощна! Искам да му помогна, Грейди.

— Ще му осигурим най-добрата помощ, Мегън — каза Грейди. — И най-добрата болница. Обещавам ти.

— Защо някой би искал да застреля Филип? — прошепна тя. — Той беше толкова добър, Грейди. Дори ти не можеше да го превърнеш в нещо, което не беше. Не можеше да го промениш.

— Тогава очевидно той е бил закрилян от своите ангели. — Грейди се изправи на крака, когато видя светлините на линейката да прорязват мрака. — Идваха за него. Тъй като раната е от куршум, ще има въпроси. Аз ще се погрижа да им отговоря. А ти ще отидеш с Филип до болницата.

Тя кимна, без за секунда да отдели поглед от лицето на Филип. Чувстваше се така, сякаш някой я разкъсваше отвътре. Искаше да пищи с всички сили и да удря с юмруци по пясъка.

— Няма да го изоставя дори за секунда. Никога.

 

 

Филип не се върна в съзнание през следващите десет часа. На другия ден го транспортираха с хеликоптер от местната болница в „Еймъри хоспитал“ в Атланта.

— Няма ли промяна? — запита Грейди на следващата сутрин, когато влезе в чакалнята, където седеше Мегън. Подаде й чашка кафе. — Какви са резултатите от теста?

Тя поклати глава.

— Според лекарите е възможно да има увреждане на мозъка, но не са сигурни. Той просто не идва в съзнание. И казват, че това може никога да не стане. — Изчака секунда гласът й да спре да трепери. — В кома е. Свързан е с какви ли не апарати, които да поддържат живота му. — Преглътна. — Не помня колко пъти самата аз съм нареждала пациентите да бъдат поставени на животоподдържащ режим. Но сега е различно. Това е Филип.

— Съжалявам — каза тихо Грейди. — Той е прекрасен човек. Не заслужава това.

— Не, но получи куршума, нали? И въобще няма значение дали го заслужава или не. — Извърна поглед. — Мисля много за Филип, откакто седя тук. Нямах никого, освен майка си, която да се грижи за мен, докато в живота ми не се появи той. Затова и ме заболя толкова, когато помислих, че ме е предал. Почувствах се… изиграна. Измамена. Мислех, че той само се преструва.

— Не, той наистина много те обича, Мегън.

— Знам. Усещам го. И то не с необикновените си психични способности. Той беше… Ние бяхме един отбор. — Поклати глава. — Каза ми, че много би искал да съм негова дъщеря. И аз го искам. Баща ми е умрял преди раждането ми и аз дори не го познавам. Никой обаче не би могъл да ме обича повече. Не можеш да си представиш колко добър беше с мен.

— Напротив, мога.

— Разбира се, ти ни събра. Но знаеш ли, това вече не ме тревожи. Важното е, че двамата имахме тези години заедно. — Пое си дълбоко дъх. — Имам въпроси, но в момента не искам да мисля за нищо друго, освен за Филип.

Трябваше да говори с доктор Претки, специалиста, когото бяха повикали от „Джон Хопкинс“. Лекарите не бяха дали особена надежда. Но трябваше, все пак, да направят всичко възможно.

— Трябва да знам едно. Куршумът не беше предназначен за Филип, нали? Стреляха по мен.

Грейди кимна.

— Ти беше главната цел. Макар че е възможно стрелецът да е искал да ликвидира и свидетелите.

— А онази нощ, в която искаха да ме изблъскат от моста?

— Преднамерено действие. Вероятно същият човек.

— Защо?

— Не е заради нещо, което си направила. Мъжът, който уби майка ти, искаше да изтрие от лицето на земята членовете на цялото й семейство.

— Какво? Звучи като вендета на мафията.

— Молино би оценил сравнението. Израснал е на остров Сицилия в сянката на мафията.

— Молино? Той ли е убиецът на майка ми?

— Той даде заповедите. А всъщност я уби един от хората му, Тед Дагнос.

— Защо Молино е искал смъртта на майка ми?

— Отмъщение.

— За какво?

— Историята е дълга, а ти каза, че в момента не искаш да мислиш за това. Ще съм тук и ще отговоря на въпросите ти, когато си готова. — Изучаваше я с поглед. — Прие факта, че не аз съм убиецът, нали?

— Както казах, имах много време да мисля, докато седях тук. Беше ми трудно да приема, че майка ми е била убита. — Добави несигурно: — Но се налага да го приема. Когато се върнах в пещерата преди два дни, преживях отново много от нещата, в ума ми настъпи истински хаос, но вярвам, че смъртта на майка ми не е била случайна. Налагаше се да го докажа пред себе си. Но подлагам на съмнение всичко друго. — Поклати глава. — Не, прав си. Не сега. Но ще искам всички отговори, Грейди. И по-добре да си готов да ми ги дадеш.

— Когато кажеш. — Добави напълно сериозен: — Обади ми се веднага, щом разбереш нещо за състоянието на Филип.

Тя кимна рязко.

— Това ще стане скоро.

— Искаш ли да остана?

Тя го изгледа спокойно.

— Не, не бих казала, че ми е приятно да се облягам на рамото на човек, който ме е мамил и манипулирал.

Той се усмихна.

— Права си. Но не мисля, че се страхуваш, че мога отново да те манипулирам.

— Не, вече не се страхувам.

Вярно беше, че вече не усещаше непосредствена заплаха от него. Той беше неотлъчно до нея през последните няколко дни, беше уредил бързо и ефективно всичко по отношение на Филип. Никога не се натрапваше, но присъстваше тихо в живота й.

— А и не ти стреля по мен на плажа. Дори е възможно да си спасил живота ми. Макар да съм сигурна, че си го сторил по напълно егоистични причини, очевидно е, че не искаш смъртта ми.

— Да, това е ясно. — Обърна се към вратата. — Знаеш номера на мобилния ми телефон. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Къде отиваш?

Той сви рамене.

— Не ме искаш тук, но аз трябва да те държа под око. Ще съм наоколо. И ще бъда при теб само пет минути, след като ми се обадиш. Трябва да ти кажа, че помолих Джед Харли да те наглежда. Не искам да си помислиш, че е един от хората на Молино.

— Кой е Джед Харли?

— Наех го да те пази. Добър е.

— Колко добър? И в какъв смисъл?

— Във всякакъв. Огнестрелно оръжие, ножове, карате. А ако нямаш нужда от него, за да те отърве от някого, той може да те забавлява.

— Не мисля, че в момента имам нужда от развлечения.

— Харли пет пари не дава от какво имаш нужда. Той е това, което е. Тъй като имаш проблеми с изтърпяването на моята компания, аз трябва да се уверя чрез него, че си в безопасност. Нищо няма да ти се случи, Мегън. — И той излезе от чакалнята.

Последните му думи я успокоиха. Защото се чувстваше много самотна в онзи момент, а и беше изпълнена с объркване и тъга. Грейди не беше ръководен от любов, но искаше тя да е защитена. А тя щеше да има нужда от зашита и подкрепа, ако искаше да премине през този ужасяващ лабиринт.

 

 

— Здравей, лоша работа, а? Мога ли да направя нещо?

Тя отвори очи и видя висок мъж с дълги крайници, облечен в червена хавайска риза, застанал на прага. Изправи гръб, както беше седнала на стола.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си? — Той влезе в чакалнята. — Не съм просто любопитен, който си пъха носа в твоите работи. Подобно отношение би вбесило и мен. Казвам се Джед Харли и ми плащат, за да се интересувам от теб. — Седна на стола до нея. — Това би трябвало да те накара да се почувстваш по-добре. Защитена и спокойна. Това ми е работата.

Тя го гледаше втренчено. Той беше в средата на трийсетте, загорял, с пясъчноруса коса и ярки сини очи. Ризата му придаваше вид на плажен плейбой.

— Поведението ви е твърде необичайно, като се има предвид, че сме край леглото на човек, който може би умира, мистър Харли.

Той се усмихна.

— Но не ти си в леглото. Всъщност моите маниери в леглото са прекрасни. Веднъж работих като шофьор на линейка и трябва да ти кажа, че пациентите бяха извънредно спокойни. Аз просто нагаждам маниерите си към ситуацията. Ти не си от жените, които биха оценили подобаващо потупване по гърба и успокоителни думи. Ти си изключително независима.

— Откъде…? О, за Бога, да не си някакъв откачен тип като Грейди?

— Господи, не. — Сви рамене. — Изгони тази мисъл от главата си. Аз ценя простия, спокоен живот без усложнения. Но мога много добре да преценявам характерите на хората. Държа те под око, а ти не си от тези, чиито мисли и емоции се преценяват трудно. Вече се чувствам така, сякаш те познавам отдавна.

— Колко мило — каза тя сухо. — Напоследък аз самата се питам дали се познавам достатъчно добре.

Той се усмихна.

— Разговаряй с мен. Аз ще ти помогна да си изясниш някои неща. — Облегна се назад на стола. — А сега ще замълча и ще те оставя да се отпуснеш. Не, май няма начин да се отпуснеш, но така поне няма да ти се налага да се примиряваш с глупостите ми. При други обстоятелства със сигурност ще намериш компанията ми за очарователна, но не и сега. Просто се облегни назад и помни, че съм тук, до теб, и ще направя всичко, каквото мога.

За свое удивление, тя откри, че прави точно онова, което е казал той. Имаше нещо любопитно успокояващо и нежно под суровата му външност.

— Не се налага да бъдеш тук заради мен. Сигурна съм, че Грейди не е имал точно предвид да седиш тук и да ме държиш за ръката.

— Което означава, че винаги се старая да изпълня задълженията си, а и не само това. Вярвам, че животът трябва да носи удоволствие, и ми е тъжно, когато видя човек, чийто живот се е превърнал в мъчение. И винаги се опитвам да направя нещо по въпроса. — Скръсти ръце на гърди и протегна крака пред себе си. — А сега можеш да не ми обръщаш внимание, докато не настъпи моментът, когато ще имаш нужда от мен.

Странен. Той беше абсолютно странен. Но странно, успокояваше я. Тя затвори отново очи, стисна дръжките на стола и зачака.

Изминаха десет минути. Петнайсет. Двайсет.

— Мегън. — Ръката на Харли изведнъж покри нейната. Топла, силна, успокояваща. — Мисля, че насам идва лекарят на Филип.

Тя бързо отвори очи.

— Доктор Блеър? — На прага стоеше доктор Претки, специалистът от болницата „Джонс Хопкинс“. Тя стисна здраво ръката на Харли. Лицето на Претки изразяваше съчувствие и… съжаление.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

 

 

Филип не беше едър, но изглеждаше още по-дребен в бялото болнично легло.

— Здравей, Филип — каза Мегън несигурно още докато вървеше към леглото. — Не съм сигурна дали ще можеш да ме разбереш. Специалистите така и не успяха да постигнат съгласие по въпроса за комата.

Взе ръката му в своята. Тя беше студена, той не отговори на докосването й. Което беше толкова различно от топлотата на ръкостискането и подкрепата, с които беше свикнала.

— Реших, че мога да опитам. Ако можеш да разбереш онова, което става тук, може би ще почувстваш моята безпомощност. — Беше твърдо решена да не заплаче отново. — Казват, че в момента не могат с нищо да ти помогнат. Затова ще те преместим в частен старчески дом, където ще се грижат прекрасно за теб. Възможно е да не мога да те посещавам толкова често, колкото ми се иска, но никога няма да престана да мисля за теб. — Преглътна мъчително и прошепна: — Обичам те. Благодаря ти за всичките години, които прекарахме заедно, Филип.

Не, това звучеше като сбогуване, а тя не трябваше да се отказва от Филип, независимо какво казваше доктор Претки.

— Ще имаме още години заедно. Просто ми дай малко време да оправя нещата. — Наведе се и го целуна леко по челото. — Ще се видим.

Тръгна бързо към вратата, но беше заслепена от сълзите, когато излезе в коридора.

— Хей, спокойно. — Грейди я взе в прегръдките си, притисна я към себе си. — Не се бори с мен. Имаш нужда от рамо, на което да се облегнеш, и аз ще съм този, който ще ти помогне, по дяволите.

Тя не се съпротивляваше. Чувстваше се топла, силна и жива. Имаше нужда от този прилив на живота след срещата със смъртта, която заплашваше да й отнеме Филип.

— Претки каза, че той вероятно никога няма да излезе от комата. Искаше да знае дали ще пожелая да престанат да поддържат живота му. — Зарови глава в рамото му. — Да върви по дяволите. Няма начин. Филип още не е имал възможност да се опита да се бори, да намери изход от това. И аз не съм имала възможност да се боря за него.

— Шшш, тихо. — Грейди я галеше по косата. — Права си. Ще се погрижим за него. И ще намерим начин да му помогнем.

— Дяволски си прав. — Тя се отдръпна от него и изтри сълзите си. — И първото, което ще направим, е да открием онзи кучи син, който стреля по него. Не искам това копеле да се радва на живота, докато Филип лежи неподвижно, прикрепен към разни апарати.

— Работя по въпроса. — Той стисна силно устни. — Не изглеждай така изненадана. Аз съм човекът, изпратил Филип при теб. Въобще не подлежеше на съмнение, че ще преследвам стрелялия по него. Какво мислиш, че правих, докато ти седеше в чакалнята?

— Кой е той?

Грейди поклати глава.

— Скоро ще знам.

Тя изкриви устни.

— Как? Чрез кристална топка?

— Не, чрез лабораторията на полицията в Атланта. Имаше следи от гуми в пясъка и парче плат от дрехите му на верандата, където е коленичил.

— Не е много.

— Но е начало. Имам връзки в ЦРУ, а те ще окажат натиск да се ускори разследването. Обадих се още и на Майкъл Травис. Той каза, че има познат, който може да помогне.

Тя си спомни името.

— Филип каза, че Майкъл Травис оглавява разузнавателната група на хората с психични таланти във Вирджиния. А мисля, ти каза, че няма да използваш кристална топка.

— Да, това е истината. Майкъл говореше за властите в Атланта. Връзките му там са неограничени…

— Откачени.

— Можеш да ги наричаш както искаш. — Погледна я право в очите. — Никой няма повече право от теб да ги нарича както пожелае.

Тя уморено си помисли, че той има предвид, че тя е една от тях.

— Още не съм готова да призная това.

— Какво? Дори след онова, през което премина в пещерата?

— Възможно е, все още, това да се дължи на някакво мозъчно увреждане. Аз съм много практичен човек и нямам доказателства за противното.

— Не е така, по дяволите — каза той грубо. — Приеми го, Мегън.

— Когато мога да го докажа на себе си. Не вярвам, че съм шизофреничка. Но вярвам на инстинктите си. Дали да им повярвам, макар че това противоречи на логиката? Дали да тръгна против казаното ми от мама? Онова, което ти ми причини в зоологическата градина, няма логическо обяснение. Филип вярва в онова, което си ми казал ти. Не знам. — Стисна длани в юмруци. — Ти каза, че гласовете обикновено са свързани с емоционално неспокойствие. Нали така?

— Да.

— Тогава в тази болница ехото трябва да ечи. Защо не чувам нищо?

— Аз ти помагам малко.

— Малко?

Той кимна.

— Ти също много помагаш, блокираш ги. Което е невероятно. Сигурно го правиш инстинктивно. Не съм имал възможност да те науча.

— И защо би искал да ме научиш? Така ще премахнеш всяка заплаха и няма да си присвоиш заслугите за отстраняването й.

— Вярно е. Обмислих тази възможност. Но накрая ти все пак ще се справиш сама, а е по-добре, ако ми помогнеш доброволно.

— Ще се справя сама? — повтори тя с горчивина. — О, да. Нали притежавам талант, който да ме унищожи, както е направил със съпругата на Филип.

— Тя не беше и наполовина така силна като…

— Не искам да слушам повече — прекъсна го тя. — Не сега. Трябва да отида у дома и да проверя нещо. А после трябва да опаковам вещите на Филип. — Потрепери забележимо. — Така се прави след смъртта на някого. Но той няма да умре, Грейди. Няма и да живее в този мълчалив ад. — Тръгна бързо по коридора. — Трябва да намеря начин…

 

 

Компютърният екран проблясваше в синьо под светлината на лампата, поставена на бюрото на Мегън в библиотеката.

Направи го. Не стой така, втренчена в празния екран. Използвай световната мрежа за информация. Можеш да намериш абсолютно всичко в компютъра си, ако търсиш достатъчно дълго и упорито. Или той поне ще ти каже къде да го намериш, щом толкова силно желаеш.

Тя обаче не искаше да узнае дали майка й не я е излъгала.

Концентрирай се. Спомни си онези гласове, които чуваше съвсем ясно. Хирам.

Протяжен женски писък, който бавно се стопява в далечината… Дали е на жена, паднала в пропаст?

Джон, бебето ми…

Какво бебе?

Пърсил. Жена, която беше пострадала от мъж на име Пърсил. Но тя не знаеше дори в какъв период от време са се случили тези неща. Помисли, че информацията е съвсем оскъдна, и я обхвана чувство на безсилие. Разбира се, можеше да отиде в пещерата и да се опита да върне гласовете.

Да, разбира се. Да се подложи отново на онова изцеждащо силите изпитание? Не, не и по собствено желание.

Набра „Миртъл Бийч“ и натисна бутона „Търсене“. Щеше да прегледа старите местни вестници и може би щеше да открие нещо, което да потвърди, че гласовете, които чува, са отзвуци от реално случили се събития, както твърдеше Грейди. Само Господ знаеше колко време ще й е необходимо за това, като се имаше предвид с колко оскъдна информация разполага.

Нямаше значение. Щеше да отдаде на това толкова време, колкото беше нужно.

 

 

Грейди се облегна назад, седнал зад кормилото, втренчил поглед в малкото прозорче на библиотеката, от което струеше светлина. Тя стоеше будна вече цяла нощ, а той имаше представа с какво се е захванала.

Давай, Мегън, напред. Трябва да се справиш сама. Аз ще съм тук и ще пазя гърба ти.