Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (20)

Глава 19

Рената излезе от прикритието на дърветата, за да посрещне Мегън и Грейди, когато те стигнаха подножието на хълма.

— Какво се случи на срещата с Молино?

Мегън не намали крачка.

— Не се предполагаше да си тук, Рената.

— Трябваше да се уверя, че ти…

— Просто открий къде се крие Молино. — Мегън мина покрай нея и наближи колата.

Рената усещаше напрежението и безпокойството на Мегън. Гледаше втренчено след нея.

— Никога не съм я виждала такава. Какво й е сторил той, Грейди? Какво се е случило?

— Молино я изненадал неприятно. Не е достатъчно, че държи Филип. Отвлякъл е и Дейви Роугън. Това е най-лошият й кошмар.

— Малкото момченце… — Изведнъж се сети за розовата рокличка, с която живееше през последните няколко часа. — Да, разбирам. Тя ми разказа за Дейви първата нощ, в която се срещнахме. Тя много го обича, Грейди.

— Да. А Молино дори я оставил тя да съобщи на родителите му новината за отвличането му.

— Чудовище. И какво ще прави тя сега?

— Сключила е сделка с Молино. Ще се предаде в ръцете му, ако той освободи Филип и Дейви.

Това не я изненада.

— Кога?

— Утре следобед в полето северно оттук.

— Не можеш ли да я разубедиш?

— Ти как мислиш? — запита рязко Грейди. — Вече я познаваш. Такава е природата й. Тя не може да постъпи по друг начин. Пет пари не дава дали шансът е срещу нея. Няма да позволи на Молино да ги нарани.

Да, вече познавам Мегън, помисли си Рената. Дори използваше това знание, за да я подтиква в желаната от нея посока. От момента, в който я беше срещнала, беше привлечена от топлотата, която сякаш струеше от Мегън. Беше се опитала да се бори с това, защото знаеше, че всяка привързаност те прави уязвим. Нима не го беше научила в мига, в който беше умрял Едмънд? И ето, че отново се поддаваше, усещаше тревогите и чувствата, които пречеха на ясното мислене и ефикасното действие. Не трябваше да им обръща внимание. Трябваше да мисли как е най-добре да постъпи, какъв би бил съветът на Марк.

— Искаш ли да й направя инжекция метохекситал? Така тя ще е вън от съзнание известно време, а това ще ни даде време… — Видя го да клати глава. — Не?

— Много хладнокръвно и ефикасно решение. Точно каквото се очаква от теб. Но така Филип ще продължава да е в опасност и когато тя дойде в съзнание, ще обвини и двама ни. Тя не разбира студенината и ефикасността.

— Тогава е права. Аз просто трябва да разбера къде се крие Молино. И по-добре отново да се заема с това. Обиколих околността южно от хълма днес и улових вибрации, когато наближих Мърфрийсбъро. После изчезнаха. Не бях сигурна дали съм изгубила концентрацията си, или съм вървяла по грешна следа. А после стана време да се върна в Редуинг, в случай че имате нужда от мен.

— Единственото, от което тя сега има нужда, е да откриеш скривалището на Молино. Тя има мен. Има и Харли. Би трябвало да си разбрала, че ние ще се погрижим за нея.

— Не знаех дали мога да ви имам доверие. Но сега вече знам. — Тя също тръгна към колата си. — Ще ви се обадя, когато открия Молино. За теб и твоите приятели от ЦРУ ще е по-добре да сте готови да действате.

След миг вече седеше зад кормилото и се взираше сляпо в мрака. Беше използвала думата когато, не ако. Но все пак днес не беше успяла да се концентрира достатъчно, че да улови сигурна следа.

Защото се страхуваше от болката.

Всеки път, когато докоснеше роклята, биваше завладяна от тъга и болка, които я разкъсваха. Беше казала на Мегън, че може да ги преодолее, по дяволите. Сведе поглед към дипломатическото куфарче, оставено на седалката до нея. Добре, не можеше да се бори със спомените на момиченцето, значи трябваше да се потопи в тях, да се слее с тях.

Пое си дълбоко дъх и отвори куфарчето. През тялото й премина тръпка, когато докосна роклята. Не можеше да го направи. Но трябваше, по дяволите. Стисна меката памучна материя и веднага беше връхлетяна от различни чувства. Страх, объркване, болка. Излъчваше ги момиченцето. Грозота, екзалтация, болно удоволствие. Излъчваше ги Молино. Беше прекалено много. Наистина прекалено много.

Такова красиво малко момиченце.

Молино седеше на трикрако лагерно столче и гледаше втренчено Адиа.

И красива розова рокличка. Съблечи я, миличка. Искам да видя онова, което ще види клиентът.

Не! Трябва да се бори с тях. По тялото й пъплят ръце. Срам.

Сега я дръж. Как само се борят, когато са уплашени. Не ти ли е интересно, миличка?

Ужас.

По дяволите, Рената искаше да убие това копеле. Трябваше да ги раздели в ума си. Не можеше да се справи едновременно с паниката и отчаянието на Адиа и с пълната, абсолютна грозота на Молино.

— Помогни ми, Адиа — прошепна тя. — Не съм добра в това. Сега той държи друго дете и аз трябва да го открия веднага. Теб ще потърся по-късно, а сега трябва да си отидеш.

Обаче не можеше да я изостави, докато образът й беше така трагичен. Трябваше да мисли за момиченцето, какво е било то, преди това да се случи. Щастливо, обичано от родителите си, погълнато от игрите си в селото. Но дори това извикваше у нея гняв — гняв, че детското щастие е било унищожено от този кучи син.

Опитай отново.

Притисна роклята до гърдите си.

О, мили Боже! Не повръщай! Преживей го! Премини през това. Помогни ми, Адиа.

 

 

06:30

Скала.

Тя се спускаше почти отвесно към долината.

Да.

Рената стисна още по-силно рокличката. След всичките тези часове беше успяла да осъществи връзката с Молино. И не само връзката, но получаваше и картина. Кракът й натисна педала на газта.

На северозапад.

Още, молеше се тя. Дай ми още.

Върху скалата се издигаше къща. Двуетажна, от тъмно кедрово дърво и много стъкло. Виждаше Молино да върви по пътеката, следваща урвата, надвиснала над долината, която се намираше на неколкостотин фута по-надолу. В задната част на имота имаше писта, която сега се заемаше от синьо-бял хеликоптер. На няколко метра по-нататък имаше хамбар. Какъв беше регистрационният номер на хеликоптера? По дяволите, картината беше доста замъглена. Но Молино виждаше в далечината проблясването на стомана, мост над широката вода.

После картината изчезна. Но въжето съществуваше. Трябваше просто да го следва. На северозапад. Остави рокличката на Адиа, за да се обади на Грейди.

— Молино е в къщата на върха на скалата. В северозападната част на щата.

— Колко си сигурна? Нямаме много време преди срещата на Мегън с Молино.

— Абсолютно сигурна съм. Молино вижда мост от пътеката, която върви по ръба на урвата.

— Какъв мост?

— Не знам. Картината е неясна. Стоманен. Не е Голдън Гейт, но е достатъчно голям, за да се види от значително разстояние.

— Нещо друго?

— Не. Изгубих картината. Но въжето е много силно. Вървя по него.

— Къде си?

— Последният град, край който минах, беше Бристол.

— Изпращам Харли с хеликоптер да те посрещне.

— Нямам нужда от Харли.

— Ако можеш да стесниш района, може би той ще успее да открие моста от въздуха и дори да види къщата.

— Може би.

— По обяд Мегън ще бъде в онова проклето поле с Молино. Не мога дори да го докосна, докато той е заплаха за Филип и Дейви, но трябва да знам къде ще я заведе Молино.

— Това всичкото го знам. Но Харли може да ми попречи.

— Ще поема риска. Той ще ти се обади от хеликоптера.

Рената затвори. Тя не искаше Харли тук. Не искаше никой да я види толкова слаба и трепереща. Взе отново рокличката и стисна здраво кормилото. Шофираше вече седем часа. Дори след всичкото това време, ръката й продължаваше да трепери от допира с роклята и от чувствата, които оставаха все така силни и сурови.

— Просто ще трябва да се примирим, Адиа — прошепна тя. — Може би той ще успее да ни помогне.

После изхвърли от главата си всяка мисъл, освен тази за въжето, което щеше да я отведе до Молино. На северозапад.

 

 

— Току-що се чух с Рената — каза Грейди, като влезе във всекидневната. — Мисли, че знае къде е Молино.

Мегън, която седеше на дивана, изправи гръб.

— Слава богу!

— Получава и обща картина. Къщата е на северозапад и близо до мост. Ще се обадя на Харли.

— Добре. Ще се чувствам по-добре, ако той е с нея, щом тя е близо до Молино. Тя обича, всъщност малко прекалено силно, да постъпва единствено според собствените си желания.

— Справя се добре.

— Защитаваш я. — Успя да се усмихне леко. — Това е изненада.

— А не бива да бъде. Тя доказа, че е на твоя страна. Напоследък това ми е достатъчно, за да харесам един човек.

Дори да беше вещица, пак щях да й помогна, ако можех да бъда сигурен, че ще открие Молино.

— Вещица — повтори тя. — Предполагам, че в миналото вероятно щяха да я сметнат за такава. Което не е справедливо.

— Вероятно и присъстващите тук щяха да бъдат сметнати за такива. — Вече набираше номера. — Ще трябва да изпратя Харли да помогне на нашата вещица.

Тя стана и тръгна към кухнята.

— Ще направя кафе.

— Легни си, Мегън — каза тихо Грейди, когато тя се върна в стаята с две димящи чашки топла течност след петнайсет минути. — Седиш на дивана замръзнала като статуя, откакто се върнахме от гробището. Възможно е да не успееш да заспиш, но поне ще си починеш.

Тя поклати глава.

— Скот ще ми се обади, след като разговаря с полицията. — Преглътна. — Помолих го да накара полицията да говорят с Винъбъл. Казах му също, че разговорът с полицията няма да му помогне да върне Дейви, обаче той не искаше да ме слуша. На негово място, аз вероятно също не бих се вслушала. Звучеше така, сякаш ме мрази.

— Той е твой приятел. Ще го превъзмогне, когато детето му се прибере у дома.

— Дали? Кой приятел би застрашил живота на малко дете? В момента Скот се интересува единствено от връщането на сина си у дома.

— Ти каза ли му за Молино?

Тя поклати глава.

— Не и за това, какво чудовище е той. Надявам се и полицията да не кажат нищо по този въпрос. Няма нужда родителите на Дейви да го знаят. Така ще преминат дори през по-голям ад. Достатъчно е, че аз знам. Той е такова сладко малко момченце, Грейди.

Сведе поглед към снимката, която продължаваше да стиска в ръка. На нея се виждаше Дейви, яхнал новия си велосипед. Не беше същата, която й беше изпратил Скот. Изражението на Дейви на тази снимка беше замислено, концентрирано, мило.

— Сигурно са го наблюдавали дълго време.

— Вероятно от посещението ви в зоологическата градина. През този период Дарнел те е наблюдавал. Тъй като не ти е бил роднина, Молино не е сметнал, че Дейви е от значение. Отвлякъл го е, защото не е бил сигурен, че Филип ще бъде достатъчна примамка.

— Двойна застраховка — каза тя горчиво. — Той звучеше…

Телефонът й звънна. Скот. Тя бързо натисна бутона.

— Говори ли с полицията?

— Онези копелета протакат — отговори Скот с дрезгав глас. — След като разговаряха с Винъбъл, дори не се опитват да го намерят. Казаха, че няма да е безопасно да мътят водата. Мили боже, Дейви е сам с тези кучи синове и никой нищо не прави.

— Ние правим нещо. Аз няма да позволя да бъде наранен, Скот.

— И по-добре да се погрижиш. Ти си моя приятелка, но това се случи, защото ти се забърка с тази измет. А сега ми върни сина.

— Много съжалявам, Скот — прошепна тя.

— Съжалението не е достатъчно. Жана е изпаднала в истерия, трябва да й бият успокоителни. Аз не мога да направя нищо и синът ми може да е мъртъв до утре. Оправи нещата. — И той затвори.

Мегън погледна Грейди.

— Винъбъл е убедил полицията да не се занимава със случая. Скот не разбира. — Остави телефона си на масата. — Обвинява ме и иска да получи Дейви обратно. — Добави: — И е прав. Може би всички грешим по отношение на тази работа с Пандора. Може би моят „талант“ е да причинявам болка и нещастия на хората около мен.

— Млъкни! — каза той рязко. — Виновен е Молино, не ти. И престани да се самосъжаляваш.

Тя вдигна глава изненадана.

— Не се самосъжалявам. Просто…

— Добре. Защото не мога да понеса повече. Всяка дума, която произнасяш, ме пронизва.

Тя се усмихна леко.

— Тогава може би ти си този, който трябва да престане да се самосъжалява.

— Работя по въпроса. Но ще се почувствам по-добре, ако ми позволиш да те докосна. — Дръпна я до себе си на дивана. — О’кей?

Тя също щеше да се почувства по-добре. Първият шок беше отминал, но силната болка беше останала.

— Добре.

Сгуши се в него. Мълча известно време, за да позволи на топлината на тялото му да проникне в нея, да я стопли и успокои.

— Аз им причиних болка, Грейди — прошепна. — Почти разбирам защо Рената не иска да допусне никого до себе си. Не искам да нараня никого повече.

— Обаче ти не си Рената. И не можеш да го направиш. — Галеше я нежно по косата. — Трябва да живееш с това, със себе си. А сегашното положение няма да трае вечно. Всичко ще се оправи. Ние ще се погрижим.

— Иска ми се да бях като Рената. Страхувам се за нея, Грейди.

— По дяволите, престани да се страхуваш за другите и помисли за себе си — каза той грубо. — Рената не е човек, който ще позволи да бъде отвлечен и унижен.

След нежността, тази почти брутална жестокост я шокира. Тя се скова и се опита да се отдръпне, обаче той я притисна към себе си.

— Не искам да слушам това, Грейди.

— Вероятно, но на мен ми олекна, след като го изрекох. — Допря буза до слепоочието й. — Нямаш право да ме караш да се чувствам така, а после да рискуваш живота си.

— Пусни ме.

— След минутка.

Той я притискаше здраво към себе си, но след по-малко от минута я освободи от прегръдките си и скочи на крака.

— Ще се обадя на Винъбъл и ще му кажа да изпрати няколко агенти в Нешвил, в случай че имаме нужда от тях. Ако Рената е права за посоката, Нешвил ще бъде добра отправна точка. — Тръгна към вратата. — Нищо няма да ти се случи, Мегън. Ако Молино дори само одраска някой твой нокът, ако от главата ти падне дори косъм, ще го изпратя в ада по най-болезнения начин, който можеш да си представиш. Мисли си, че иска да унищожи откачените? Да почака да види какво могат да му причинят те!

Вратата се затръшна след него. Мегън потрепери, защото насилието продължаваше да наелектризира въздуха около нея. Тя винаги беше усещала стаената у Грейди агресия, обаче не беше подготвена за този неин изблик.

Неочаквано си спомни какви точно бяха думите му, когато беше казал, че иска да притежава Книгата, защото се страхува какво може да се случи, ако някой от членовете на семейството бъде притиснат в ъгъла от Молино.

Е, сега Грейди се чувстваше притиснат и тя не можеше да направи нищо. Защото самата тя много скоро щеше да си има работа с Молино.

 

 

07:40

— Донесох топографска и навигационна карта на района. — Харли остави картите на седалката на колата между себе си и Рената. — Включи осветлението.

Тя се подчини.

— Губим време. Трябва да се върна на шосето.

Бяха се срещнали на малко летище близо до Кингспорт, Тенеси, където се беше приземил хеликоптерът му. Тя не се беше отклонила от пътя си, обаче въпреки това усещаше как я обзема паника. Всяка минута беше ценна.

— Не можеш ли да се справиш сам с това?

— След като ти описа моста като голям, почти съм сигурен, че трябва да прехвърля Мисисипи. — Описа кръгове около два моста над реката. — И двата моста са в хълмист терен в северозападната част на Тенеси. Ти каза, че къщата на Молино се намира на висока и стръмна скала, нали така?

Тя кимна.

— Колко далеч е къщата от реката?

— Не знам. — Опита се да помисли. — Петнайсет или двайсет мили.

— А откъде Молино виждаше моста — от север или от юг?

Тя затвори очи за секунда.

— От юг.

— Двата моста се намират на около шейсет мили разстояние. Не можем да правим грешки. Защото ще бъде истинска катастрофа за Мегън. Разгледай картата. Тя предизвиква ли някакви спомени?

Рената поклати гневно глава.

— За бога, не мога да получа никаква информация от картата. При мен не се получава така.

— А аз откъде да знам как работят психичните ви дарби? Мегън ми обясни за връзката и въжето, но за мен това е непонятно като древногръцкия език. Трябва да признаеш, че проявявам нечовешка толерантност и здрав разум в опитите си да работя с теб по проблема. Вярвам на картата повече, отколкото на твоето „въже“.

— Толерантност? — повтори тя. — Ти си толерантен с мен? Покровителстваш ме?

— Не. — Той се усмихна. — Но мисълта те ядоса толкова, че пусна тази рокличка, която непрекъснато стискаш. Реших, че имаш нужда да се разсееш за малко.

— Нямаш ни най-малка представа от какво се нуждая аз.

Обаче той искаше да бъде мил и може би щеше да е по-добре тя да се концентрира върху нещо друго, освен върху непосредствения момент. Сведе поглед към картата.

— И двата моста се намират в района, към който ме дърпа въжето. Но кой е верният?

— Тъй като твоята дарба не ми помага, ще трябва да прелетя и над двата моста. — Започна да навива картата. — Ще те оставя да се върнеш на шосето. Ще ти се обадя, когато съм близо до някой от мостовете, и ще ти опиша терена. Или искаш да дойдеш с мен?

Тя поклати глава.

— Летенето няма да ми помогне. Въжето работи, когато съм на земята.

— Както искаш. — Той взе рокличката от седалката и я задържа малко, преди да й я подаде. — Знаеш ли, това предизвиква у мен много силен гняв.

Затвори вратата на колата и тръгна с широки крачки към хеликоптера.

 

 

10:50

— Готова ли си? — запита Молино, когато Мегън отговори на позвъняването му. — Аз съм. Нямам търпение да се срещна с теб.

— И ще доведеш и Филип, и Дейви?

— Да.

— Как са те? Нарани ли ги?

— Сама ще видиш. — Добави: — Знам, че Грейди и хората на ЦРУ ще са с теб, затова аз ще определя правилата. След като хеликоптерът се отдалечи с Филип и момчето, ти ще останеш в полето, докато за теб не дойде моят хеликоптер. Не бъди нетърпелива, ще минат само няколко минути. Ако ми попречат да те взема, ще дам заповед и хеликоптерът с Филип и момчето ще бъде свален с ракета земя-въздух. Ако някой се опита да те последва след качването ти в моя хеликоптер, ще те види как падаш на земята от височина няколко хиляди фута. Тъй като не показа никакви други таланти от онези, които притежаваше майка ти, съмнявам се, че можеш да летиш.

— Не ми отговори. Причини ли им нещо?

Обаче той вече беше сложил край на разговора.

 

 

11:35

Рената осъзна, че вече не усеща въжето, че нищо не я дърпа напред, и изпадна в паника. Само преди минутка то беше силно и здраво, а сега въобще не го усещаше.

Моля те, не сега.

А мислеше, че е толкова близо. Ръката й трепереше, докато набираше номера на Харли.

— Няма го. Въжето го няма, не го усещам.

— Успокой се — каза тихо Харли. — Знам, че това сигурно означава много за теб, но не го разбирам.

— По дяволите, чувствах го. То ставаше все по-силно и по-силно, а после го изгубих. Няма го.

— Да помислим тогава. — Той мълча известно време. — Колко е часът? — Отговори си сам. — Остава четвърт час до дванайсет, Рената. Трябва да се срещнат точно по пладне. Ако той отлети внезапно и потегли към Редуинг, ще изгубиш ли въжето?

— По дяволите! — Чувстваше се като кръгла глупачка. — Да. Защото го бях усетила преди това в тази точка. Чувствам се така, сякаш някой е издърпал килима изпод краката ми. Защо не помислих за това?

— Чувал съм, че гениите понякога имат проблеми със завързването на обувките си.

— Какво трябва да означава това?

— Думи за успокоение, например? — Добави: — Виж дали няма да успееш да възстановиш връзката си с това проклето въже и ми се обади. В момента летя над първия мост и искам да се спусна по-ниско. — Сложи край на разговора.

Тя затвори очи и стисна силно роклята.

Къде си, копеле?

Нищо.

Не, усети леко подръпване, много леко, на изток. Изчака секунда, обаче въжето отслабваше. Набра Харли.

— Той се насочи на югоизток.

— Редуинг — каза Харли. — Отива да вземе Мегън.

— Колко време имаме, преди да се върне с нея?

— Два часа максимум, бих казал.

Два часа. През нея премина нова вълна на паника. По дяволите, какво й ставаше? Беше обучена да остава хладна и трезвомислеща, винаги да запазва присъствие на духа.

Не беше трудно да намери отговора. Това означаваше прекалено много за нея. Сега разбираше защо Марк винаги я беше предупреждавал да не се замесва емоционално. Е, беше вече прекалено късно.

— Отсега нататък не мога да очаквам помощ от въжето. Ще трябва да се опитам да определя мястото по твоето описание. Трябва веднага да намерим местонахождението на Молино, преди той да се е върнал. Грейди ще има нужда един от хората му да проникне вътре и да се скрие. По дяволите, Мегън ще има нужда от цялата помощ, която може да получи. Над моста ли си?

— Малко на изток от него.

— Какво виждаш? Скали?

— Още не. Ще мина още веднъж над него…

 

 

Господи, колко самотна се чувствам, помисли си Мегън в мига, в който заслони очите си и погледна към небето. Полето беше равно и голо, чуваше се единствено вятърът, който стенеше сред клоните на дърветата.

Каза си, че всъщност не е сама. Грейди беше някъде сред дърветата с няколко от хората на Винъбъл, които се бяха присъединили към тях преди два часа. Това би трябвало да намали страха й, но не беше така. Не беше осъзнала до мига, в който беше слязла от колата — колко страхлива може да бъде.

Нямаше значение как се чувства, щом не се пречупваше и не изпитваше желание да избяга. Щеше да е по-добре, когато Филип и Дейви вече бяха извън опасност. Просто искаше всичко това да приключи и двамата да са на път към „Белхейвън“, където щяха да ги посрещнат Жана и Скот.

Къде беше Молино? Беше споменал нещо за някакъв хеликоптер, но… Чу се ревът на мотор някъде откъм дърветата, които растяха край пътя. Тя се напрегна и се обърна. Видя линейка, която се приближаваше, подскачайки при всяка буца на черния път. Шофьорът спря и изскочи навън.

— Здравей, малка лейди. Имам пратка за теб.

Беше млад, привлекателен, облечен в суичър и сини дънки.

— Не че е много ценна. Мисля, че го беше отписала. — Изтича покрай линейката и отвори задните врати. — С поздравите на Молино. — Извади носилката. — И моите, разбира се.

— Ти си Дарнел — каза тя бавно. — Мъжът, който застреля Филип.

— Няма да бъда Дарнел още дълго. Молино ми обеща нова самоличност. И работа вън от страната, ако ти доставя стареца. Тук става малко прекалено горещо за мен. Не че вината е моя. — Нагласи хранителната тръба и побутна към нея носилката, поставена на количка. — Направих всичко, както трябваше.

— Убиване. Да, направи всичко, както трябва. Къде е Дейви?

— О, детето?

Сърцето й биеше толкова тежко, че едва можеше да диша.

— Дейви трябваше да е тук. Къде е?

— Той не ни помагаше така, както старецът. Бореше се с мен.

Обзе я паника.

— Какво си му направил?

— Той се държеше като животно. И аз се отнесох с него като с такова. — Тръгна отново към задните врати на линейката. — Ела и го вземи.

Тя беше вече до него, когато той се качваше в линейката.

— Наранен ли е?

Той отметна белия чаршаф от клетката в задната част на линейката. И скочи на земята.

— Малко, може би. Не бях много нежен, когато го набутвах в тази кучешка клетка.

Дейви беше превит почти на две, устата му беше запушена.

— Ти, копеле! — Тя скочи вътре в линейката и сама освободи детето. — Всичко е наред, Дейви. В безопасност си.

Отпуши устата му. Очите му бяха подути от плач, горната му устна беше разцепена.

— Всичко е наред. — Притисна го към себе си и го залюля. — Ще си отидеш у дома при мама и татко.

Той я стискаше здраво.

— Страхувам се, Мегън. Те са лоши хора.

— Да, така е. Но ти вече няма да си с тях. — Галеше го по косата. — Те… сториха ли ти нещо, Дейви?

— Да.

Тя се напрегна.

— Какво?

Дейви погледна Дарнел.

— Аз го ухапах, а той ме зашлеви и разцепи устната ми.

— Какво друго?

— Завързаха ме и ме оставиха в тъмното.

— Това е много лошо. Но никой друг не те е наранил?

Той поклати глава.

— Бях ужасно уплашен.

Обзе я непоносимо облекчение. Благодаря ти, Господи!

— Знам. — Хвана го за ръката. — Но всичко свърши. Сега си отиваш у дома. — Помогна му да слезе от линейката. — Можеш ли да бъдеш добро момче и да дойдеш с мен да видим един мой приятел? Той е много болен.

— Той спи — каза Дейви. — Видях, когато го качваха в линейката. Кога ще се събуди?

— Скоро, надявам се.

Не знаеше какво от онова, което й беше казал Гарднър, беше лъжа и какво — истина. Филип беше много блед. Хвана китката му и провери пулса. Беше бавен, но не беше колеблив. Той миришеше ужасно, но не на зараза. Тя обикновено долавяше разликата.

— Жив е. — Дарнел не сваляше поглед от лицето й. — Издръжлив е. Не мислех, че ще го преживее.

— Да, издръжлив е. По-силен е, отколкото ти някога ще бъдеш. Ти ги достави. Сега защо не си вървиш?

— Трябва да остана тук. Молино ще ни вземе и двамата. — Усмихна се. — И да ги застрелям и двамата, ако се опиташ да се качиш в хеликоптера с тях.

— Няма да се опитам да…

Вдигна глава, като чу хеликоптера. Каза ожесточено:

— Стой далеч от тях!

Той се облегна на линейката и кръстоса ръце на гърди.

— Няма да ги докосна и с пръст, докато ти правиш каквото се очаква от теб.

Ръката й стисна тази на Филип, но не усети нищо в отговор. А тя изпитваше такава надежда при последното обаждане на Гарднър! Дали беше минал, изгубен безвъзвратно, моментът, в който Филип можеше да се върне при тях? Дали, ако беше усетил по някакъв начин клането, на което бяха подложени Гарднър, сестрата и Джордън, това не го беше накарало да пожелае да си отиде завинаги? Кой можеше да каже? В момента обаче тя не можеше да мисли за това. Можеше само да се погрижи за оцеляването им.

— Не плачи, Мегън — прошепна Дейви.

Тя сведе поглед към него.

— Не плача. — Преглътна сълзите. — Или, ако плача, то е от щастие, защото си с мен и защото всичко ще е наред. — Коленичи пред него. — Скоро ще дойде хеликоптер и двамата с моя приятел ще се качите в него. А там, където ще кацнете, ще те чакат мама и татко. — Направи пауза. — Аз обаче няма да дойда с вас. Ще бъдеш ли голямо момче и ще се погрижиш ли за моя приятел Филип?

Дейви погледна Дарнел.

— Чух какво каза той. Той няма да ти позволи да дойдеш?

Тя не му отговори.

— Ще дойда по-късно. Обещавам. Ще се погрижиш ли за Филип?

Той бавно кимна.

— Този мъж няма ли да те нарани?

— Никой няма да ме нарани.

Притисна го към себе си. Ревът на хеликоптера вече се чуваше ясно. Тя прошепна:

— Обичам те, Дейви.

Бяха необходими само няколко минути да прехвърлят Филип в хеликоптера, след което тя отстъпи назад и загледа как той се вдига от земята.

— Колко много грижи си създадохме — каза Дарнел. — За Молино щеше да е много по-трудно да те залови, ако ти не беше толкова глупава.

— Млъкни.

— Молино иска да те нарани. — Дарнел се усмихваше злобно. — Само за това говореше, като отидох да взема „пратката“.

Тя не му обръщаше внимание, не откъсваше поглед от небето. Хеликоптерът, отнасящ Филип и Дейви, беше почти изчезнал от полезрението им.

Довиждане, стари приятелю. Моля те, оправи се. Довиждане, Дейви. Нека вече никога нищо лошо не те сполети.

 

 

— Този не е правилният мост — каза Харли. — Няма такава скала като описаната от теб. Теренът е леко хълмист. Трябва да е мостът Джеферсън Паркс на север.

— Абсолютно ли си сигурен? — запита Рената. — Ако грешиш, ще стане прекалено късно, за да се върнем тук преди Молино. Ще са ни необходими поне четирийсет и пет минути, за да се върнем.

— Имай ми доверие. Къщата не е тук наблизо.

Тя нямаше доверие на никого, освен на себе си, по дяволите! Този път обаче, изглежда, трябваше да се довери на Харли.

 

 

Синьо-белият хеликоптер на Молино се приземи в полето петнайсет минути след излитането на Филип и Дейви. Тя стоеше с изправен гръб. Нямаше да му позволи да узнае колко много се страхува. Защото това щеше да му достави прекалено голямо удоволствие. Молино отвори вратата.

— Колко се радвам да те видя отново. Изглеждаш малко по-бледа от снощи. Слънцето, изглежда, не е мило към теб. — Усмихна се. — Аз също няма да съм мил с теб. — Обърна се към Дарнел. — Помогни й да се качи в хеликоптера. Трябва да потегляме.

Дарнел пристъпи напред, но Мегън рязко отказа помощта му.

— Не искам той да ме докосва. — Качи се в хеликоптера. — Той е толкова лош, колкото си и ти.

— О, не, не може по никакъв начин да се сравнява с мен. — Гледаше към Дарнел, който направи крачка към хеликоптера. — Той е самонадеян и прави грешки. Щеше вече да си мъртва, ако си беше свършил добре работата.

Лицето на Дарнел силно се зачерви.

— Вината не беше моя. Мислех, че си разбрал…

— Не приемам извинения, Дарнел. — Молино извади пистолет изпод сакото си. — Човек винаги трябва да плаща за грешките си.

Застреля го в главата. Мегън гледаше, шокирана, как тялото се свлече на земята. Молино затвори вратата.

— Излитай.

 

 

— По дяволите!

Грейди гледаше трупа на Дарнел, проснат на земята. Не даваше и пукната пара за смъртта на Дарнел, но тя показваше колко неуправляем е умът на Молино в момента. Беше се надявал Молино да е по-спокоен, не така зверски настроен. По-малко зверски? Този кучи син беше садист и маниак.

Телефонът му звънна, докато вървеше към колата. Харли.

— Мостът е Джеферсън Паркс — каза той. — Сега летя над района. Виждам огромен кедър, двуетажна къща на скала, която гледа към реката. Не мога да се приближа много, защото не искам да ме забележат, но мисля, че има писта за хеликоптер западно от къщата. Но няма хеликоптер.

— Ще има след около четирийсет минути. Молино току-що взе Мегън. Аз ще се срещна с Винъбъл и двамата ще тръгнем нататък. Къде е Рената?

— На около петнайсет мили оттук. — Направи пауза. — Има само един път, който води нагоре към къщата, а скалата е почти отвесна. Има няколко дълбоки пукнатини близо до върха, но няма начин някой да се изкачи догоре. Има доста дървета и храсти на хълма, но ще е изключително трудно за Винъбъл и хората му да се приближат до къщата, без да бъдат забелязани. Освен ако не изчакаме падането на мрака.

— Няма начин. Знаеш ли какво може Молино да причини на Мегън до настъпването на нощта?

— Знам, че има голяма вероятност той да я убие, ако го нападнем. Защото ще помисли, че ще изгуби всичко.

Грейди изруга. Знаеше, че Харли е прав, но проклет да беше, ако не действаше бързо.

— Защо, по дяволите, Рената не го откри по-скоро? Така нямаме голям избор.

— Тя направи всичко, на което беше способна. И за нея беше много трудно.

— Не толкова, колкото ще бъде за Мегън. Молино сложи началото на играта на мястото, откъдето излетя хеликоптерът, като уби Дарнел. Застреля го в главата. Това трябва да ти подскаже пред какво е изправена Мегън.

Мисълта, че тя е в присъствието на Молино, го плашеше до смърт. Знаеше, че това ще е равносилно на кошмар, и да, беше се оказал прав.

— Ще се опитам да й дам малко време. Няма да се впусна натам и така да стана виновен за смъртта й. Ще ти се обадя, когато сме в района. — И затвори.

Как обаче щеше да избегне да постави Мегън в опасност, щом достъпът беше така труден? Мегън беше казала, че това е негова работа. Да, негова отговорност. Не е кой знае каква отговорност, просто да опази Мегън жива.