Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (2)

Глава 1

Дванайсет години по-късно

Болницата „Сейнт Андрюс“

Атланта, Джорджия

— Той е мъртъв, Мегън — каза Скот Роугън и я погледна над трупа на четиринайсетгодишното момче. — Откажи се.

— Кажи го на майка му.

Тя отново се опита да активира сърдечната дейност на момчето. Хайде, Мануел. Върни се при нас.

— Няма да се предам без борба.

— Но ти се трудиш над него вече двайсет минути.

— Тогава още няколко няма да са кой знае какво. — Преброи до три и отново опита. — Живей, Мануел — прошепна. — Имаш толкова много неща да правиш, толкова много да видиш. Не оставяй живота си да свърши така.

Обаче животът му беше изтекъл и тя го осъзна след още две безполезни минути. По дяволите. Бедното дете. Свали ръкавиците си и се извърна от трупа.

— Документирайте, че пациентът умря в 11:05 — каза рязко на сестрата.

Излезе от спешното отделение, за да се измие и да смени изцапаните си с кръв дрехи. Не можеше да се изправи в този вид лице в лице с майката на момчето. Защото жената и без това щеше да носи лошия спомен в себе си до края на живота си.

По дяволите. Затвори очи и облегна глава на рамката на вратата. За един кратък миг. Не трябваше да е така. Трябваше да може да направи повече.

— Добре ли си, Мегън?

Отвори очи и видя Скот до себе си.

— Не. — Изправи гръб. — Исках чудо. И не го получих.

— Направи всичко възможно. Ние сме само лекари. Не можем да вървим по водата.

— Мога поне да се опитам. И всеки ден мога да опитвам малко по-упорито и може би някой ден ще бъда достатъчно силна да… — Разтри очите си с опакото на дланите и се извърна от него. — Не мога да стоя тук и да говоря с теб. Трябва да отида при майката на Мануел.

— Чакай. — Той бързаше след нея. — Аз ще й кажа, Мегън.

Тя поклати глава.

— Не, това е моя работа. Той беше мой пациент.

Но, по дяволите, не искаше да прави това. Тази отговорност винаги беше болезнена за нея, но беше особено травмираща, когато ставаше въпрос за деца.

— Но ти благодаря, Скот.

Той сви рамене.

— За мен също е трудно. Но това не ме разкъсва така, както теб. Понякога се питам защо си решила да станеш лекар. Прекалено си емоционална. Психологическата подготовка, която преминахме в медицинското училище, въобще не е стигнала до теб.

— Ще свикна.

Погледът й не се откъсваше от дребната латиноамериканка, седнала на един от столовете в чакалнята. Обзе я дълбока тъга. Мили Боже, по лицето на жената се изписа надежда, когато видя Мегън… Не, никога нямаше да свикне. Не и след милион години. Тогава трябваше просто да поеме удара по брадичката и да отиде да съобщи на майката, че момчето й е мъртво.

Жената беше напрегната, очите й бяха пълни с тревога. Мегън усещаше болката и отчаянието й, като да бяха нейни собствени. Те я обгръщаха, сякаш щяха да я удавят. Стегна се, опита се да се дистанцира от всичко това.

— Мегън — прошепна Скот.

Тя разтърси глава, за да я проясни.

— Всичко е наред.

Навлажни устни и се застави да прекоси помещението.

Трябваше да приключи с това и в същото време да помогне на жената, да я утеши, ако въобще е възможно…

— Мисис Ривера, аз съм доктор Мегън Блеър. — Пое си дълбоко дъх. — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но…

 

 

Скот Роугън не можеше да каже коя от двете жени страда повече, докато гледаше как Мегън прегръща дребната женица. Да, Мегън трябваше да остави него да свърши това.

— Престани да се тревожиш за нея. Не можеш да защитаваш малката си приятелка до края на живота й.

Скот се обърна и видя Хал Трудо на няколко метра от себе си. Той не беше в операционната, но вероятно вече в цялото отделение се знаеше за отчаяните опити на Мегън да спаси живота на детето. Дяволски желаеше не Хал да беше дежурен тази нощ. Хал смяташе всичките си колеги за конкуренти, а Мегън — за заплаха при изкачването му в йерархията на болницата. Първите две години след завършването на медицинското училище могат да се окажат много важни за лекарите — или да ги затвърдят като такива, или да ги пречупят. Хал щеше да бъде изключително доволен, ако можеше да направи така, че Мегън да изглежда недостатъчно професионалистка.

— Не се тревожа — каза Скот. — Тя се справя чудесно.

— Чух, че едва не се разпаднала, когато момчето умряло.

— Да, беше разтревожена. Но не се разпадна. Никога не би изгубила присъствие на духа и така да рискува живота на пациент. — Завъртя се на пети. — И всеки в онази стая би ти казал абсолютно същото. Не се опитвай да правиш проблем. Единствената грешка, която тя допусна тази вечер, беше прекалената й загриженост, но тя не й позволи да й попречи.

— Това подлежи на съмнение. Чух, че според Главния администратор тя създава впечатление за нестабилност. — Усмихна се злобно. — Но ти вероятно се наслаждаваш на тази нейна емоционалност. Как е тя в леглото, Скот?

— Не знам.

— Разбира се. Точно затова се мъкнеш след нея като разгонен жребец. Обзалагам се, че е изключително гореща, когато има нужда да изпусне дълго сдържаната си енергия. Не те обвинявам, че я сваляш. — Погледът му се върна на Мегън. — Привлекателна е. Аз самият не бих имал нищо против да я чукам. Ако не беше такава самонадеяна кучка. — Обърна се и се отдалечи.

Копеле.

Скот задуши надигналия се у него гняв. Идеше му да удуши този кучи син. Да, но последното, от което Мегън би имала нужда, е те да се сбият заради нея. Хал беше прав — администрацията наблюдаваше зорко Мегън. Те обичаха болницата им да работи като добре смазана машина и дори намек за нестабилност в техния персонал ги плашеше.

Но Мегън не беше нестабилна. Никой не работеше по-усилено от нея. Бяха й предложили работа в няколко от най-престижните болници в североизточната част на страната още преди да се е дипломирала. Единствената причина тя да остане в Атланта беше, че не искаше да изостави чичо си Филип, който се беше грижил за нея след смъртта на майка й. По дяволите, Хал вероятно би сложил началото на съдебен процес срещу семейните чувства, ако можеше. Беше готов на всичко, за да я отстрани от пътя си. Включително да я обвини, че спи с женен мъж. Идеята за това беше странно интригуваща. Боже, за какво мислеше? Двамата с Жана бяха женени само от две години, но две много хубави години. Мегън му беше добра приятелка още откакто учеха в медицинското училище. Никога нямаше да вземе изпитите си по химия, ако тя не го беше мъкнала на гърба си почти целия семестър. След като той се ожени за Жана, Мегън стана приятелка и на двамата. Малкият син на Жана, Дейви, беше луд по нея.

„Привлекателна е“, беше казал Хал.

Което беше слабо казано. Тя беше дяволски привлекателна — стройно и грациозно тяло, лъскава тъмнокестенява коса и огромни лешникови очи. Но не тези черти привличаха мъжете към нея. Хал беше попаднал право в целта при споменаването на дълго сдържаната й емоционална енергия. Тя никога не я напускаше. Дори когато беше отпусната, Скот усещаше емоционалната буря, която сякаш я наелектризираше. Беше… интересно. И възбуждащо. Но беше по-добре да престане да анализира как тялото му отговаря на Мегън. Не беше честно спрямо Жана. Никога нямаше да си позволи да изневери, но започваше да се чувства виновен. Да, може би щеше да е по-добре, ако направеше усилие да държи Мегън на разстояние.

 

 

Ръката й трепереше, докато отключваше вратата на джипа. Мегън си пое дълбоко дъх, преди да седне зад кормилото и да запали двигателя. Може би трябваше да изчака, докато се възстанови поне малко, преди да потегли от паркинга, но не, нямаше да го направи. Искаше да се върне у дома при Филип. Имаше нужда от спокойствието и нежността на чичо си. Все още изпитваше болка от часовете, прекарани с Долорес Ривера.

Щеше да се почувства по-добре, когато се прибереше у дома. И след няколко часа щеше да е възстановила равновесието, което беше изгубила в чакалнята на болницата. Болката, която се надигаше и ревеше вътре в нея, щеше да изчезне, щом вече не беше в присъствието на измъчената от загубата майка. С отвращение си помисли, че не се държи като възрастен и отговорен човек. Канеше се да избяга и да се скрие в дома си, да стовари чувствата си на плещите на чичо Филип. Господ й беше свидетел, често беше постъпвала така през последните години. Трябваше да се стегне и да остави чичо си да си почине.

Опря чело на кормилото и преглътна сълзите. Толкова много чувства, сурови и неовладени, я бяха обзели в тези няколко часа. Обвиненията, мъката и агонията на Долорес Ривера се смесваха с дузина други неразбираеми чувства и накрая тя не беше издържала.

Не трябваше да мисли за това. Трябваше да се обади на чичо Филип и неговият глас щеше да я успокои, да й помогне да се почувства по-добре. Не, не биваше отново да стовари всичко отгоре му. Трябваше да живее с това. И да се научи сама да го преодолява.

Изкара колата от паркинга и зави наляво при светофара.

 

 

Филип й се обади, когато колата й се вливаше в магистралата. Тя включи телефона си на режим „хендс фрий“.

— Всичко наред ли е? Не искам да звуча като прекалено загрижена майка, но знам, че дежурството ти свърши преди два часа. Ако си навън да пийнеш нещо със Скот и Жана, просто ми кажи да затворя.

Господи, колко се радваше да чуе гласа му! От момента, в който той тръгна към нея на погребението на майка й, тя усещаше чувството за принадлежност винаги, когато беше край него.

— Не, просто имах много трудна нощ. Имах няколко проблема. Ще ти разкажа, когато се прибера у дома. На път съм. А ти защо си буден? Вече минава два часът сутринта.

— Само дремех. Футболният мач свърши чак в полунощ. Спечелихме в последните четири секунди. Бях прекалено напрегнат и не можах да се отпусна.

— Ура!

— Да, дяволски си права. — Той направи пауза. — Какви проблеми имаше?

— Едно четиринайсетгодишно момче умря на масата. Не можах да го спася.

— По дяволите!

— Да. Какво ще кажеш да изпиеш чаша горещ шоколад с мен и да ми разкажеш как се разви мачът?

— Звучи добре. Ще приготвя шоколада. Колко ти остава до дома?

— На магистралата съм. Двайсет минути. — Тя смръщи вежди, защото в огледалото за обратно виждане заблестяха непоносими светлини. — Господи, ще ме заслепят! Сякаш имам опашка. Някакъв камион, мисля. Шофьорът трябва да е пиян. По това време на нощта има достатъчно място да се разминем, не може той да не го осъзнава. — Светлините изведнъж изчезнаха. — Добре, премина в лявото платно. Отървах се от него. Надявам се да… Какво, по дяволите!?

Камионът я удари отстрани. Тя трябваше да се бори, за да овладее кормилото. Беше избутана към банкета.

— Какво става, Мегън? — зазвуча в ухото й разтревоженият глас на Филип.

Нямаше време да му отговори. Камионът отново я удари. Лудо копеле! Изтикваше я към ниския мост над реката. Още един удар и джипът можеше да се претърколи и да падне във водата. Тя едва успя да го изправи, преди камионът да я удари отзад. Джипът се завъртя.

Изправи колата. Слез от моста. Щеше да има по-добър шанс, ако успееше да слезе на крайбрежната улица. Влезе в платното и натисна педала на газта.

— Мегън! — Гласът на Филип.

Камионът отново беше до нея. Трябваше да успее да слезе от моста. Натисна отново педала на газта и мигновено остави камиона зад себе си. Още петнайсетина метра и щеше да е пресякла реката. Камионът я настигаше. Удари задната й врата, когато тя вече беше наближила края на моста. Джипът слезе от магистралата и заподскача по крайбрежната улица, докато тя се опитваше да го овладее. Трябваше да го спре, преди да е стигнал до реката. Натисна спирачките и колата поднесе встрани, плъзна се десетина метра и се блъсна в близкото борово дърво. Въздушните възглавници се включиха и я притиснаха към седалката. Беше безпомощна.

Видя камиона да спира на магистралата над нея и един силует да тръгва бавно към улицата. Мъжът беше висок, слаб, облечен в дънки и с каубойска шапка на главата. Нейната програма „Он стар“ й казваше, че въздушните възглавници са се включили и по този начин са информирали полицията. Но мъжът вече крачеше към нея. И тогава чу сирените.

Побързайте! По дяволите, побързайте!

Мъжът се поколеба, после се обърна и се качи обратно на моста. Само след секунда камионът потегли отново и се отдалечи.

Тя изпита такова огромно облекчение, че чак й прималя. Слава богу!

 

 

Филип пристигна на мястото след двайсет минути. Вече бяха помогнали на Мегън да излезе от смачкания джип и тя седеше на брега на реката, завита с одеяло. Той й подаде термоса.

— Горещо кафе. Реших, че кофеинът ще ти се отрази добре.

Тя кимна и отпи.

— Всъщност бих могла да пийна и нещо по-силно.

— Не бих ти предложил алкохол в такъв момент. Никога не се знае кога полицията ще реши да те провери. — Седна до нея и я загърна още по-плътно в одеялото. — Добре ли си, Мегън?

— Не, много съм ядосана. — Направи гримаса. — Дори не можах да запиша номера му. Мисля, че беше син Форд пикап, но не съм сигурна. Единственото, в което съм сигурна, е, че е опасен и трябва да бъде спрян. Здравата ме уплаши, по дяволите. Докато седях прикована в джипа и той се приближаваше към мен, се чувствах така, сякаш ме дебне Фреди от „Елм стрийт“. — Тя сви рамене. — Не знам. Може би изведнъж се беше вразумил и идваше да ми помогне. Но се зарадвах, когато се обърна и се отдалечи.

— Аз също се радвам за това. — Филип хвърли поглед на полицая, който измерваше и маркираше следите от гумите. — Не искат ли да отидеш за преглед в болницата?

— Искат, но аз няма да го направя. Нищо ми няма, освен няколко натъртени ребра. Искам да се прибера у дома. — Поклати уморено глава. — Нощта наистина беше ужасна!

Той кимна и се изправи.

— Да видим какво мога да направя. Изпий си кафето и остави другото на мен. — Тръгна към сержанта, който раздаваше заповедите.

Мегън изпита прилив на обич и нежност, докато го гледаше. Беше така лесно да остави всичко в ръцете на чичо Филип. Той не създаваше впечатление за извънредна интелигентност или кой знае какви способности, но тя никога не беше попадала в ситуация, с която той да не можеше да се справи. Дори сега, смален до тези огромни мъжаги полицаите, той тихо и ненатрапчиво доминираше. Беше в началото на шейсетте, слаб и с крехки кости, с високо чело и огромни сини очи, спокоен и уверен. Хората инстинктивно отговаряха на поведението му. Майка й дори не беше споменавала, че има чичо, може би защото той беше само наполовина брат на Сара и двамата се бяха разделили, когато тя е била още в тийнейджърските си години. Но от момента, в който Филип беше дошъл в Миртъл Бийч, за да й стане настойник, след като майка й беше починала вследствие на инфаркт, Мегън беше разбрала, че нищо не може да й се случи, докато Филип Блеър е до нея.

Непреодолимият чар на Филип отново си казваше думата.

Видя как сержантът се поколеба, после сви рамене и се отдалечи.

— Благодаря ви, сержант. — Филип й намигна, преди да тръгне към нея. — Любезният полицай повярва, че една лекарка може сама да прецени състоянието си. И сега ти не трябва да ме разочароваш, ако изведнъж припаднеш. — Помогна й да се изправи на крака. — Помоли да се отбием в полицейското управление и да попълним докладите сега или утре. И се надява да си спомниш нещо повече.

— И аз. — Тя се облегна на Филип и двамата изкачиха малкия хълм към колата. Господи, колко беше уморена! Едва успяваше да постави единия си крак пред другия. — Но не мисля, че ще успея.

— Горещ душ и веднага в леглото — каза Филип. — Аз ще се погрижа за всичко. Имай ми доверие.

Да, можеше и щеше да се довери на Филип. Напоследък отчаяно се опитваше да не му е в тежест. Вече не беше дете. Но тази нощ може би щеше да е добре да приеме утехата и силата, които винаги бяха на нейно разположение…