Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (11)

Глава 10

— Джед Харли? — повтори Молино. — Онази кучка от цирка е сигурна, че Харли е платил на общия работник?

— Описанието, което Пиер даде, отговаря напълно — каза Сиена. — Но това означава Грейди.

— И, обзалагам се, Мегън Блеър.

— Защо са искали да влязат във фургона? Грейди би трябвало да знае, че ние не бихме оставили доказателства.

Обикновени доказателства, помисли си Молино с горчивина. Кой знаеше с каква информация можеше да се сдобие един откачен?

— Пет пари не давам защо са искали да влязат във фургона. Ако намерят следа, която води към Книгата, искам да го знам. Изпрати ли някого в Шантили?

— Пет минути, след като приех обаждането. Фалбон ще е там след няколко часа. — Направи пауза. — Какви са инструкциите му? Трябва ли да убие жената, ако му се предостави възможност?

Молино се замисли. Двата опита да премахнат Мегън Блеър се бяха оказали неуспешни. Което беше смешно. Ако Фалбон можеше да свърши работата, би трябвало да му позволят да я убие.

Книгата. Списък на имената на всичките чудовища като онова, убило сина му.

— Не, можем да изчакаме. Просто му кажи да я намери и да наблюдава всеки неин ход.

Щеше да остави кучката да го отведе до Книгата.

 

 

— Рената Вилгер. — Харли поклати глава над листа, който му дадоха на летището. — Седем имена. Няма да е лесно. Какво трябва да направя? Просто да отида при тях и да ги запитам дали някой не пази Книгата? Тя вероятно знае какво се е случило с Едмънд Гилъм.

— А може би не знае — каза Грейди. — Гилъм не би поверил Книгата на никого, за когото се знае, че му е близък. Молино вероятно вече е посетил всички, които попадат в тази категория.

— А бившата му съпруга? — запита Мегън. — Макар че бяха разведени. Дали Молино би…

— Тя се удави при злополука с лодка седмица след смъртта на Едмънд.

— Молино? — прошепна Мегън.

Той сви рамене.

— Тя беше добър моряк, а времето беше прекрасно. Имаше наранявания по тялото й, когато го извадиха от водата.

— Не си ми казал.

— С какво щеше да ти е полезно това? Случаят беше описан като злополука, а ти и без това се срещаш с достатъчно грозота.

— Не искам да държиш каквото и да е в тайна от мен.

Той отново сви рамене.

— Тя вероятно не е знаела нищо за Книгата. От онова, което открих за развода, краят бил пълен за тях двамата. Едмънд не би й се доверил за нищо на света.

— Аз все още искам да имам право да решавам и сама. — Обърна се към Харли. — Ще ти помогна да прегледаш списъка.

— Не, няма — каза Харли. — Това е моя работа. Ще стесня кръга от потенциални Пазачи на Книгата, а вие двамата с Грейди ще пресеете каквото е останало. — Погледна през прозореца. — „Шератън“ е право пред нас. Хубав хотел. Прекарах няколко дни в него миналата година. Меки пухени матраци и вдигащ пара горещ шоколад в сребърни чашки. Тиха музика на заден фон, уют.

— А какво правеше ти там? — запита Мегън.

— Посещавах курс по сладкарство. Всички мислят, че най-добрите курсове по готварство са в Париж, но се научих да правя най-прекрасните… Защо се смееш?

— Друга кариера, Харли?

— Не кариера. Само се обучавах месец-два. Тук имаше главен готвач, който умееше да приготвя невероятни неща. Създаде двайсет и осем различни маслени крема и всеки един беше превъзходен.

На устните й все още имаше усмивка.

— А човек никога не знае кога ще му се наложи да приложи на практика такива знания. Чудесно е, ако хората могат да те разберат. — Грейди беше спрял пред главния вход и Харли скочи от колата. — Ще проверя дали има свободни стаи. Защото, ако човекът зад рецепцията види Мегън само веднъж, ще може да я опише после. Тя има такова лице. Чакайте ме в бара.

— Съседни стаи — каза му Грейди.

— Добре. — Той изчезна в хотела.

— Напрегна се, когато казах това — каза Грейди с пресъхнало гърло. — Вратата между нас няма да има никакво значение. Въпрос на избор.

— Точно затова не казах нищо.

Обаче мисълта за интимност имаше определен ефект върху нея. По дяволите, всичко в него й въздействаше на физическо ниво. Отвори вратата и слезе от колата.

— Това не е стар шпионски филм от петдесетте години. Тревожа се дали ще остана жива, а не за честта си. — Усмихна се безрадостно. — Знаеш ли, винаги съм мислила, че тази фраза е смешна. Мъжете всъщност са се грижели само за собствената си чест. Смятали са жените за нещо, което само задоволява страстта им, същество без чест.

— Но такова твърдение би било погрешно по отношение на теб. Ти имаш чест — каза Грейди и също слезе от колата. — Само че тя не е между краката ти.

Очите й се разтвориха широко.

— Господи, колко си груб! — После се засмя тихо. — Никога не бих помислила, че ще се почувствам поласкана от такъв груб комплимент. Защото това беше комплимент, нали?

Той я хвана за лакътя и двамата тръгнаха към входа.

— По дяволите, да.

— Колко време мислиш, че ще му е необходимо да намери Рената Вилгер?

— Харли е добър и има отлични връзки.

— Нима избягваш да ми отговориш?

— Да. Един ден, ако има късмет. Три, ако срещне затруднения.

— Какво искаш да кажеш?

— Той трябва да я открие, да установи връзката й с Гилъм и да я убеди, че ние няма да я убием. Може да отнеме време. Знам, че не искаш да чуеш това.

— Дяволски си прав, не искам.

Не искаше да чака и да се излежава в луксозна хотелска стая. Особено щом Грейди щеше да е достатъчно близо.

— А какво, ако Молино открие Рената Вилгер преди нас? Какъв глупав въпрос. Току-що й беше казал, че бившата съпруга на Едмънд е била убита, въпреки че не е знаела нищо за Книгата.

— Мисля, че сме по-напред в играта. Освен ако Едмънд не е дал на Молино следа, по която да работи.

— Не е. — Тя смръщи вежди. — Ти обаче каза, че той издирва членовете на семейството. А Рената Вилгер сигурно е такава. Едмънд не би поверил Книгата на някого извън семейството.

Той кимна.

— Права си. Не би било умно, но освен това той не би искал да застраши живота на човек, който няма нищо общо и нищо няма да спечели.

— Значи е възможно Молино вече да търси Рената Вилгер?

— Осъзнаваш ли колко много са членовете на семейство Деванес и че са разпръснати по целия свят? А основните, преките наследници, не искат да бъдат открити. Трябваха ми дванайсет години да открия Едмънд Гилъм.

— Но Молино те беше изпреварил. Може и сега да е пред нас, да води в играта. — Вдигна ръка, когато той понечи да проговори. — Съжалявам. Знам, че тревогите не раждат решения. — Тръгна към бара. — Просто трябва да съм заета с нещо, докато Харли я открие.

— С какво?

— Искам да прочета копие на онзи стар доклад на Инквизицията за семейство Деванес — онзи, който е успял да изрови Майкъл Травис. Можеш ли да го накараш да ми го изпрати по факса?

Той не отговори веднага.

— Да.

Тя разбра, че той ще го стори с огромно нежелание. Лицето му беше безизразно, но колебанието му говореше само по себе си.

— Има ли някакъв проблем? — Направи пауза, погледна го право в очите. — Излъга ли ме?

— Не. — Тръгна към бара във фоайето. — Не съм те излъгал. Но е възможно да има проблем. Ти сама ще трябва да решиш това, след като го прочетеш. Трябва да те предупредя, че описанието на изтезанията, на които е бил подложен Рикардо Деванес, е подробно.

— След онова, което преживях с Едмънд, прочитането на описание на изтезания вероятно ще ме накара да потъна в безсъзнание. Не, това никак няма да ми хареса, но няма да ме възпре да получа пълна картина. Кога мога да очаквам факса?

— Ще се обадя на Майкъл довечера. Ще го изпрати веднага. — Издърпа един стол за нея и направи знак на келнера. — Има опашка пред рецепцията. Може да се наложи да почакаме малко. Какво искаш да пиеш?

— Само кафе.

— Аз имам нужда от нещо по-силно. — Поръча кафе за нея и бърбън за себе си. — Научи ли нещо повече за Филип от доктор Гарднър?

Тя поклати глава.

— Още не. Струва ми се, че мина много време от разговора ми с него. Но всъщност не е така. Не мога да очаквам, което и да е лечение да даде резултат само за една нощ. — Усмихна се. — Обаче Скот ми се обади, че състоянието на един от моите пациенти рязко се е подобрило. Може би нямат чак такава нужда от мен, каквато съм си мислела.

— Имат нужда от теб — каза Грейди. — И ти имаш нужда от тях, нали? Казвала си ми, че винаги си искала да бъдеш лекар. Кога го разбра?

— Когато бях още малко дете в началното училище. Имах приятелка, Антония, която преживя автомобилна катастрофа. Всички мислеха, че ще умре. Но тя не умря. Спасиха я. — Направи пауза. — Аз мислех, че това е чудо. И исках да съм част от него. Не ми беше необходимо много време да открия, че чудеса не се случват, но все още исках да помогна, да облекча болката. Има толкова много болка по света, Грейди.

— И толкова много радост — каза той. — В света винаги има равновесие.

Тя кимна.

— Знам. Всеки път, когато забравя това, отивам да взема малкия Дейви и да го изведа на разходка и той ми напомня, връща ми радостта. Децата знаят всичко за радостта.

— Дейви е момченцето, с което беше в зоологическата градина?

— Да. — Лицето й се озари от усмивка. — Заедно с доклада си, Скот ми изпрати и нова снимка на Дейви. Купили са му първия му велосипед. Има допълнителни колела, но трябва да видиш колко е горд той. Прекрасно е.

— Сигурно е така. — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Ти очевидно си луда по това дете. Изненадан съм, че не си специализирала педиатрия.

— Трябва да бъда силна. Трябва да се развивам. — Направи гримаса. — И без това достатъчно ме критикуват, че не съм напълно обективна с пациентите си. Болно дете кара сърцето ми да се разкъсва.

— Тогава дай си почивка, по дяволите — каза той дрезгаво, едва ли не грубо. — Защо се измъчваш така?

— Защото радостта си струва болката. — Тя се облегна назад, за да може келнерът да постави пред нея чашката с кафе. — Аз не съм мъченица. Не можеш да си представиш как се чувствам, когато всичко е наред и пациентите си отиват у дома здрави и щастливи.

— Напротив, мога. — Той вдигна чашата бърбън. — Забравяш, че не ми е нужно да прибягвам до въображението си, когато става въпрос за това, как се чувстваш. Понякога дяволски ми се иска да не е така.

Тя внезапно беше върната към осъзнаването на интимността между тях, която нарастваше с всеки момент.

— Точно така, забравих. — Хвърли бърз поглед към опашката пред рецепцията. — Харли е вече доста напред. Може би е по-добре да се присъединя към него.

— След няколко минути. Изпий си кафето. — Изкриви устни. — Обещавам повече да не повдигам теми, които те смущават.

 

 

Сиена остави бележката пред Молино.

— Фалбон успял да ги проследи до летище „Биестроп“ близо до Шантили. Не са купили билети за нито един от редовните полети, така че трябва да са си уредили чартърен полет.

— Докъде?

— Фалбон все още работи по въпроса. Може да отнеме известно време. Грейди е експерт в прикриването на следите си.

— Не ми казвай това. Трябва да знам сега. — Издърпа горното чекмедже на бюрото си и извади дебела папка. — Това ли е последната информация, която сме събрали за семейство Деванес?

Сиена кимна.

— Но спряхме да търсим, когато разбрахме, че Книгата е у Гилъм. А след като открихме и Мегън Блеър…

— Не биваше да преставаш да събираш информация. Когато открихме Мегън Блеър, аз трябваше да се погрижа за нея, което не означаваше, че вече не се интересувам от проклетата Книга.

Сиена поклати глава.

— Имах намерение да продължа. Доколкото това засяга мен, Книгата трябва да е главната ни цел. Но има прекалено много имена, а и са разпръснати в поне дузина страни. Ще е необходимо време да…

— Едмънд Гилъм е посетил пет страни в последните шест месеца. Дания, Швеция, Русия, Германия и Италия. Трябва да е дал Книгата на някого в тези страни. Имаме нужда само от следа, а Мегън Блеър може да ни я даде. — Започна да разгръща папката. — Ако Фалбон си свърши работата.

 

 

Пухени матраци и горещ шоколад в сребърни чашки.

Мегън се усмихна, когато излезе от банята след душа. Таблата с горещия шоколад беше оставена на ниската табуретка пред дивана, а кувертюрата на леглото беше отметната, за да разкрие снежнобелите чаршафи.

— Прекрасно. — Грейди се подпираше на рамката на вратата, съединяваща двете стаи. — Поръчах шоколада, защото Харли би се радвал да го опиташ. — Погледът му я обходи от главата до петите. — Изглеждаш доволна.

Мегън стисна силно краищата на халата, който я обгръщаше.

— Харли направи пропуск, като забрави да спомене меките хавлиени халати. — Отиде до табуретката и напълни една чаша с горещ шоколад. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Исках само да се уверя, че ти си настанена удобно. Факсът от Майкъл трябва да пристигне всеки момент, ще ти го донеса.

— Добре. Обадих се на доктор Гарднър, но той каза, че още не разполага с нищо. Състоянието на Филип е същото. Обаче Гарднър има предчувствие, че нещо става с него.

— Какво?

Тя смръщи вежди.

— Не мисля, че той знае. Не можах да го накарам да изплюе камъчето. Каза обаче, че е развил интуиция по отношение на пациентите като Филип. Мисли, че нещо се… размърдва. Каза, че ще ми се обади, когато разполага с нещо конкретно.

— Аз вярвам в интуицията. Поръчах ти супа и сандвич за по-късно. Вероятно няма да пожелаеш нищо повече, щом веднъж започнеш да четеш изпратеното от Майкъл.

Тя кимна.

— Шоколадът е богат на енергия. Няма да съм гладна.

Искаше й се той да я остави сама. Усещаше присъствието му прекалено осезателно, а в момента се чувстваше уязвима. Нежното докосване на халата до кожата й при движение беше чувствено, провокиращо. Това беше лудост. Така се чувстваше по-изложена на погледа му, отколкото ако беше гола.

По дяволите, човек трябва да признава истината. В момента всяка материя и всяко докосване щяха да бъдат възбуждащи. Държеше се като разгонено животно. Сведе поглед към течността в чашата.

— Не искам да бъда грижа и притеснение за теб. Предлагам да се обадя на обслужване по стаите, когато съм готова. Какво ще кажеш?

Той се усмихна язвително.

— Защо ми се струва, че искаш да се отървеш от мен? — Поклати глава, когато тя понечи да каже нещо. — Всичко е наред. Ще бъда добро момче и ще се грижа за теб само когато пожелаеш. — Понечи да се обърне и да влезе в стаята си, но после отново се обърна с лице към нея. — По дяволите, ако го направя.

Стигна до нея само с три широки крачки. Дланите му се сключиха около гърлото й.

— Не замръзвай така в близост до мен. — Тъмните му очи блестяха безразсъдно. — Няма да взема много. Искам само да те докосна за минута. — Пръстите му се движеха бавно нагоре-надолу от двете страни на шията й. — После ще те оставя да ме отпратиш.

— Но аз не искам да ме… докосваш.

Това беше лъжа и той сигурно го знаеше. Кожата й гореше, усещаше всяко негово движение като изгаряне. Навлажни устни.

— Отначало помислих, че искаш да ме удушиш.

— Винаги съм мислил, че имаш най-красивата шия. Дълга, нежна, мека, а кожата ти е толкова тънка на ямката, че усещам пулса ти, когато си развълнувана.

— Малко е странно да имаш за фетиш нечия шия — каза тя неспокойно. — Сигурен ли си, че нямаш никаква връзка с Трансилвания?

— Не знам за такава. Доволен съм, че не се съпротивляваш усилено — каза той с надебелял глас. Лицето му беше зачервено, тя усещаше топлината, която тялото му излъчваше. — Слава богу. Имам нужда от това. Не е достатъчно, но поне е нещо.

Беше поставил длани на ключиците й, а палците му бавно галеха вдлъбнатинката между тях. Тя искаше ръцете му да се спуснат по-надолу, да се плъзнат под халата й, да я докоснат. Тялото й беше готово, гърдите й бяха наедрели. Инстинктивно се приближи към него.

— По дяволите. — Дланите му стиснаха по-силно гърлото й за секунда, после той отпусна ръце покрай тялото си. Отстъпи назад. — Не. По-късно.

Тя го гледаше шокирана.

— Какво?

— Ще прочетеш проклетия доклад тази вечер. И не искам по-късно да ме обвиниш, че съм опитал да отвлека вниманието ти. Искам всичко между нас да е ясно.

Първо я обзе смущение, което прерасна в гняв.

— Тогава защо, по дяволите, ме докосна, копеле? Играеш си с мен? Опитваш се да ме контролираш? Кой те е молил? — Отстъпи назад, отдалечи се от него. — Изчезни оттук!

— Да те контролирам? Не, нищо подобно, канех се да те вкарам в леглото си. А може би точно това трябваше да направя! — процеди той през зъби. — И щеше да ти хареса. Ти вероятно си най-чувствената жена, която съм срещал. Защото аз би трябвало да знам. Свързан съм с теб вече толкова години. Сексът ти доставя огромно удоволствие. Просто не исках, когато си спомняш, да… О, по дяволите!

Вратата се затръшна след него. Тя трепереше. Беше й горещо, но я побиваха тръпки, сякаш беше в треска. Сигурно беше от силата на гнева. Не, не биваше да лъже себе си. Болеше я от разочарование. Тялото й беше готово, възбудено, горещо и… празно. Той можеше да върви по дяволите. Сви се на кълбо във фотьойла с крака под тялото. „Недей да трепериш. Не мисли колко много го желаеш, колко много искаш секса с него. Възбудата скоро ще утихне.“

А ще може ли някога да го погледне, без да си спомни докосването му! А дори не си беше легнала с него. Той само я беше погалил. А сърцето й биеше толкова тежко, толкова учестено, че й беше трудно да диша.

Дяволите да го вземат!

 

 

След час на вратата тихо се почука. Тя не отговори.

— Мегън, отвори. Нося ти подаръци.

Гласът на Харли. Стана и отвори вратата. Той й се усмихна и й подаде дебела папка.

— Факсът. Докладът на Трибунала, за който си помолила Грейди. Помоли ме да ти го предам. Каза, че има още две страници, но ще ти ги даде, след като прочетеш доклада.

— Благодаря ти. Не очаквах да те видя тази вечер. Каза, че ще си прекалено зает.

— Опитах се да открия първите две Рената Вилгер, но не стигнах доникъде. Обаче разполагам с обещаваща следа, по която ще тръгна довечера.

— Довечера?

— Тази Рената Вилгер работи за международна брокерска компания и от онова, което съм открил досега, тя има удивителни способности — предвижда безпогрешно възможните продажби на недвижими имоти, както и положението на стоковата борса. Не би ли казала, че е възможно това да е отражение на така наречените психични таланти?

— Възможно е. Но нима компанията работи и нощно време?

— Управителят на жилищната сграда, в която живее, каза, че тя е работохоличка и рядко се прибира у дома си преди полунощ. Така че ще тръгна след час или два, за да се свържа с нея. Но Грейди ме помоли първо да дойда при теб, а после да вечерям с него. — Повдигна вежди. — Предполагам, че ти няма да вечеряш с нас?

Тя поклати глава.

— Трябва да прочета доклада.

— Според думите на Грейди, някои от описанията на изтезанията могат да предизвикат кошмари. Звънни ми на мобилния, ако искаш сандвич по-късно. Грейди не иска да се обаждаш на обслужване по стаите. — Той й отдаде присмехулно чест и затвори вратата след себе си.

Мегън сведе поглед към папката. Пет пари не даваше дали докладът ще й причини безпокойство. Поне щеше да й осигури нещо, върху което да се съсредоточи. В момента имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието й от Грейди. Седна, отвори папката и извади първата страница.

„Пиша това на дванайсетия ден от месец юни в година 1485 по заповед на Томас де Торкуемада, Главен Инквизитор, относно неговото справедливо и свещено разследване на семейство Деванес, всички, от които до един са еретици.“

— Е, поне не запрати папката в лицето ми! — каза Харли, докато прекосяваше стаята, за да стигне до минибара. — Стори ми се малко напрегната. Какво, за бога, си й направил?

— Нищо. — Наля си питие. — А и не е твоя работа.

— Разбира се, че е. Щом се налага да зарежа собствената си работа, за да дойда тук и да играя ролята на момче за всичко. Трябва ли да остана, докато стане време да й дам онези последни две страници?

— Не, тя ще иска да говори с мен за тях.

— Какво облекчение! — Вдигна слушалката на телефона. — Какво искаш да поръчаш за вечеря?

— Каквото и да е.

Взе чашата бърбън и отиде до прозореца, погледна към улицата долу. Нямаше и капчица съмнение у него, че тя ще приеме доклада. Той просто не искаше да добави допълнително напрежение у него с появата си. Защото се беше проявил като удивително нетактичен човек. Трябваше или да не я докосва въобще, или да премине границата и да я отведе в леглото. Защо не бе могъл да го направи?

Защото много отдавна и много силно му се искаше да я докосне. Защото, след като прочетеше доклада, тя щеше да подложи на съмнение всичко, което той беше казал или направил.

— Погрижи се само да има достатъчно кафе. Нощта ще бъде дълга.