Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (1)

Пролог

Гласове.

Мегън усещаше мускулите на стомаха си като завързани на възел. Опита се да изхвърли страха от себе си. Не биваше да позволи на мама да го усети. Тя беше така щастлива и отпусната този следобед. Нямаше нужда Мегън да й разваля настроението.

— Защо си така тиха? — Майка й започна да прибира кошницата за пикник. — За какво мислиш?

Гласове.

Мегън отчаяно затърси подходящ отговор.

— Просто ми се искаше Нийл да може да дойде с нас. Ти покани ли го?

— По дяволите, не. Исках да прекарам време в компанията единствено на дъщеря си. Нийл доминира винаги и над всичко. — Усмихна се горчиво. — Той винаги получава цялото ти внимание. Не че те обвинявам. Първия път, когато го видях, ми напомни на портрета на принц от Ренесанса, който видях в един музей във Флоренция. Много елегантен, внушителен и леко всяващ страх.

Заглуши гласовете, прогони ги от главата си. Господи, как й се искаше да може да избяга от тях.

— У Нийл няма нищо, всяващо страх. Как можеш да говориш така?

— Хей, аз не го нападам. Това е просто сравнение.

Гласове.

За какво разговаряха? Мегън не можеше да се сети. Трябваше да се концентрира. Точно така, за Нийл.

— Обичам Нийл да е наоколо. Забавен е.

— Когато иска да бъде такъв. Макар да се радвам, че го харесваш. Аз също го харесвам. Той ми е добър приятел. — Усмивката й изчезна, погледът й изучаваше Мегън. — Ти не ме слушаш. Какво има, бейби?

— Нищо.

— Мегън.

— Гласове — прошепна Мегън. — Не ми харесва тук, мамо. Чувам гласовете.

— Глупости. — Майка й побърза да извърне поглед. — Казах ти, че те са плод на въображението ти. — Хвърли пластмасовите чаши обратно в кошницата. — Няма причина да не ти харесва тук. — Седна на пети и загледа залязващото слънце, чиито лъчи хвърляха златисточервени отблясъци по кариерата под тях. — Красиво е. Правили сме пикници на този хълм десетки пъти и никога не си споменавала, че чуваш гласовете. Чувала ли си ги точно тук и преди?

Мегън кимна.

— Но ти не искаш да говоря за тях.

— Защото не съществуват. — Протегна ръце и нежно положи длани на двете бузи на Мегън. — Не трябва да говориш за неща, които не съществуват. Когато беше по-малка, не беше толкова зле. Но вече си на петнайсет и хората ти обръщат повече внимание. Това трябва да си остане между нас, бейби.

— Или ще ме помислят за луда. — Мегън се опита да се усмихне. — Да, това не може да е нормално. Може би съм луда. Така ли е, мамо?

— Разбира се, че не. — Тя се наведе напред и целуна Мегън по носа. — Кой определя правилата? Кой може да каже кое е нормално? Големите композитори чували музиката в главите си, а според всички те са гении. Вероятно ще престанеш да ги чуваш, когато пораснеш.

— Каза същото и когато бях на седем.

— Но вече не ги чуваш толкова често, нали?

— Да.

— И каза, че вече не викат, а шептят?

Мегън кимна.

— Виждаш ли? — Очите й блестяха. — Има напредък. А когато станеш на двайсет и една, те ще са си отишли напълно.

Мегън смръщи вежди и каза колебливо:

— Може би… трябва да поговоря с психиатър.

— Не! — каза майка й рязко. — Никакви лекари. Това ще си остане между нас. Разбра ли?

Мегън кимна, обаче не разбираше. Никога не беше разбирала нищо, освен че майка й винаги беше нещастна, когато Мегън говореше за гласовете. Може би не искаше да признае дори пред себе си, че Мегън не е… нормална. О’кей, така да бъде. Може би простото решение на майка й на проблема беше правилното. Последното, което искаше, беше да направи майка си нещастна.

— Престани да се мръщиш. — Пръстът на майка й проследи двете бръчици на челото на Мегън. — Ще получиш бръчки като мен.

— Ти нямаш бръчки. Ти си красива.

Вярно беше. Сара Натан не притежаваше обикновена красота — кестенявата й коса блестеше на залеза, а лицето й имаше характерни черти, които излъчваха топлота и жизненост.

— Имам много бръчки. Но ако се смееш достатъчно често, те се смесват с тези, причинени от смеха, и се изгубват в тях. — Направи гримаса. — Така трябва да правиш, моя сериозна малка мишчице. Не се усмихваш достатъчно често. Караш ме да се чувствам като лоша майка.

Мегън поклати глава.

— Знаеш, че не е така. Няма по-добра майка от теб на света. А и аз не съм чак толкова сериозна.

— О’кей, напрегната си. — Изправи се и помогна на Мегън да стори същото. — Хайде, започва да се стъмва. Време е да се приберем. Утре си на училище, а аз имам работа. — Подаде на Мегън кошницата за пикник. — Не че трябва да се тревожиш за училището. Оценките ти са отлични. Знаеш ли, дори ми се иска да се концентрираш по-малко върху успеха си и повече върху забавленията си.

— Но аз се забавлявам.

— Е, работи върху това малко по-упорито. Само когато си с Нийл, бъбриш непрекъснато и си весела. Млада си. Животът минава толкова бързо, че дори не можеш да го усетиш. — Усмихна се. — А в него има толкова много хубави неща. Събиранията в училище, баловете, трайните приятелства и първата любов и всичко останало, което показват по телевизия Холмарк.

— Не.

Майка й разроши косата й.

— Хайде, покажи малко чувство. — Усмивката й изчезна, тя закрачи бързо по пътеката. — Отидоха ли си гласовете?

— Да — излъга Мегън.

Е, това не беше точно лъжа. Не бяха си отишли, но бяха само тих и постоянен рев като този на морето в далечината. Нямаше нужда да тревожи майка си, която така отчаяно желаеше те да изчезнат.

— Казах ти, че ще става все по-добре. — Хвана Мегън за ръката. — Помни какво ти казах за живота и за забавленията.

— Мамо, аз не съм… — Тя замълча, защото почувства как тялото на майка й се сковава. — Какво има?

— Нищо.

Не беше вярно. Нещо не беше наред. Виждаше изражението на майка си, а то не би могло да бъде по-красноречиво. Страх.

Погледът й проследи този на майка й до линията на боровете в подножието на хълма. Там стоеше мъж и ги наблюдаваше.

— Кой е той? Познаваш ли го?

— Може би. — Пое си дълбоко дъх. — По-добре да отида да поговоря с него. А ти се върни при каменоломната, Мегън.

Мегън поклати глава.

— Направи както ти казвам — каза майка й остро. — Това тук е моя работа. Нали знаеш пещерата от другата страна на хълма? Влез вътре и остани там, докато не дойда да те взема.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. Изкачи хълма и се скрий в пещерата. Веднага.

Мегън все още се колебаеше.

— Чуй ме, Мегън, всичко ще е наред. Просто трябва да говоря с него и не искам това да стане пред някого другиго. — Тръгна надолу по хълма. Повиши глас: — Тръгвай!

— Добре, но ако не дойдеш след двайсет минути, ще дойда при теб. — Мегън се обърна и затича нагоре по хълма.

Нещо не беше наред. Независимо какво казваше майка й, нещо не беше наред.

 

 

Убий копелето.

Ножът на Нийл Грейди се плъзна по гърлото на мъжа и кръвта шурна. Той го отблъсна и го остави да падне на земята. Не го погледна втори път, а закрачи по пътя, после се скри сред дърветата.

Беше закъснял. Грейди изруга тихо, докато тичаше и се плъзгаше по склона към жената, лежаща в подножието му. Дали беше мъртва? Още не, но беше близо до смъртта. Много близо. Той коленичи до нея и усети сълзите в очите си.

— По дяволите, Сара.

Сара отвори бавно очи.

— Здравей, Нийл. Радвам се… че си тук. Но ти… не бива да ругаеш пред една умираща.

— Млъкни. Пази силите си. Може би мога да направя нещо за теб.

Тя поклати глава.

— Не за мен. Знаеш добре. Но Мегън… Опитах се да я скрия от него. Но той я видя. Ще я преследва.

— Не, няма. — Каза го мрачно. — Закъснях и не можах да спася теб, но с нея няма да се случи нищо лошо. Прерязах му гърлото.

— Добре. Мегън ще… Студено ми е, Нийл. Не мога още да умра. Трябва да ти кажа…

— Господи, ти си такава глупачка, Сара. Казах ти да напуснеш това място преди шест месеца. Трябваше да бягаш. Трябваше да скриеш Мегън.

— Чувствах се в безопасност. Мислех, че грешиш. Не исках отново да плаша Мегън. Така отчаяно се опитвах да й осигуря нормален живот. Не като моя. Не като твоя. — Пое си рязко въздух. — Всичко започва да става… неясно. Не очаквах да е така. Страхувам се… Можеш да ми помогнеш, нали?

Той кимна.

— Да.

— Да, така си и помислих. Мога ли да те… докосна?

— Да. — Той легна до нея и я прегърна. — Просто се отпусни, Сара.

— Не мога. Още не. Мегън. Трябва да помогнеш на Мегън.

— За Бога, ти дори не я подготви. Излъга я. Не знам дали ще мога да направя нещо за нея.

— Опитай.

— Не мога да ти обещая. Знаеш какво ще се случи, ако я изоставиш.

— Опитай — повтори тя. — Моля те, Нийл.

— Никакви обещания. — Той я погали нежно по бузата. — Ще видя какво мога да направя.

— Знам. Тя е силна, Нийл. Много по-силна от мен. Тя има шанс… Ти ще се погрижиш за нея. Ти… я харесваш. Ти харесваш… моята Мегън…

— Да. Сега стой тихо и си почивай. Не говори.

Тя мълча няколко секунди.

— Нийл, аз не съм… Пандора.

— Напротив — прошепна той. — Но сега това няма значение. Дръж се за мен. Ще ти помогна да се справиш.

— Надявах се да го направиш. — Тя се сгуши плътно в него. — Да, помогни ми…

Остави го да поеме контрола над нещата. Топлината замени студа, светлината — мрака, проблесна разум и освети света на лудостта.

— Благодаря ти, Нийл — прошепна тя.

— Шшш, просто се остави на течението…

 

 

Мегън изпищя.

Нийл застина, когато агонизиращият звук разцепи тишината, понесе се към него. По дяволите, Сара току-що беше преминала в отвъдното, а Мегън вече усещаше това.

Болка.

Той нежно отмести Сара и се изправи до седнало положение.

Още един писък на агония.

Трябваше да стигне до нея, преди психиката й да се е разпаднала. Да я намери. Къде си, Мегън?

Още болка.

Безумна паника и агония. Трябваше да я намери. Да й помогне. Да я намери…

 

 

Мамо!

Мегън се сгуши до стената на пещерата, болката я разкъсваше.

Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.

Гласове. Несвързани приказки. Викове. Това не е гласът на мама. Къде си, мамо? Мама я няма. Но гласовете са тук. Те я нападат, бият, промушват.

Махнете се. Махнете се. Махнете се.

Помогни ми, мамо.

Мама я няма. Отишла си е. Обзе я паника. Беше сама с гласовете, които я разкъсваха, убиваха. Отново изпищя. Зов за помощ.

— Има само един начин да ти помогна, Мегън.

Пред нея, на входа на пещерата, стоеше мъж. Тъмнокос, строен, висок. Дали беше същият мъж, когото майка й беше слязла да види?

Мама си беше отишла и нямаше да се върне.

Беше си отишла завинаги.

Не, не беше онзи непознат. Беше Нийл Грейди. Обзе я облекчение. Нийл щеше да й помогне.

Нийл стоеше зад някого. Проблесна острие на нож, плъзна се по нечие гърло. Шурна кръв… Убийство. Мама? Гърлото на мама?

Не! Инстинктивно се хвърли към коленете му и го събори на земята. Връхлетя я поредната вълна гласове и тя се сви под удара им.

— Престани да се бориш с мен — каза той дрезгаво. — Няма да те нараня.

Тя го ухапа по ръката.

— Мили боже, Сара беше права. Ти наистина си много по-силна от нея.

Тя едва го чуваше, защото гласовете бучаха в главата й, разкъсваха я. Трябваше да се бори с тях. Трябваше да се бори и с него. Опита се да изпълзи до входа на пещерата.

— Не. — Той я сграбчи за китката. — Всичко вече приключи, Мегън.

Мама.

— Престани. — Лицето му се изкриви от болка. — Тя вече не може да ти помогне. А не съм сигурен, че аз мога.

Мама.

— Не прави това. Казах й, че нищо не обещавам, но…

Мама!

— По дяволите, Мегън, трябва да останеш с мен. — Той я удари през лицето с опакото на дланта си.

Мрак. Но гласовете бяха все още там, поглъщаха я.

— Добре, не мога да понеса повече — прошепна той. — Ти печелиш, Мегън. Или може би печели Сара. — Хвана я здраво за ръцете над лактите, задържа я да застане мирно. — Не се бори с мен. Аз няма да те нараня. Просто ще те приспя и ще прогоня гласовете.

Тя отвори очи и го погледна сънено, замаяно.

— Какво…

— Тихо. — Той нежно отметна косата от лицето й. — Ти искаше помощ. И аз ще ти я дам. Няма да помниш гласовете, болката. Няма да помниш нищо от това. — Устните му се стегнаха. — Иска ми се и аз да можех да имам такъв късмет.