Рой Лебо
Колт Крийк (7)

Глава седма

Колкото повече напредваше нощта, толкова по-силно се затвърждаваше предположението на Линк, че момичето от дилижанса по всяка вероятност не го е проследило, защото просто го е взело за един от съботните посетители, които обикновено се появяват в каубойските градчета. Ако тя не посещаваше кръчми, или поне не и тази, то сигурността му беше отчасти гарантирана.

„Розата“ беше доста пълна. Носеше се едно бучене от всеки ъгъл, тъй като клиентите бяха многобройни и беше трудно да се различи някакъв разговор. Това, че имаше много хора, беше добре, защото в кръчмата ставаше по-топло. Във въздуха се усещаха различни миризми. Най-силната беше тази от цигарения дим. От мъжете, които работеха на открито, се долавяше тази на пушек, а от ковачите лъхаше на нагорещено желязо. Шумът не стихваше нито за миг. Хората си бърбореха, някои се хвалеха, други спореха, имаше и такива, които се заливаха от смях — на някоя глупост вероятно. Нямаше никакво съмнение, че в „Бялата роза“ кипи живот, а Линк вече беше напълно сигурен, че нещо привлича и задържа клиентите тук. Не беше нито безплатният обяд, нито уискито, не беше и бирата. А не се предлагаха и момичета, като се изключат двете дебелани, онези двете глухонеми сестри. И все пак на Макдаф не му липсваха клиенти. Най-вероятно приятелската атмосфера беше това, което ги водеше тук. Имаше кръчми, в които баровете изглеждаха зле — създаваха впечатление, че не се почистват редовно, освен това и пиенето в тях обикновено не си струваше, а и често там ставаха побоища, дори в повечето случаи се стигаше до престрелки, появяваха се и мошеници — комарджии, които измъкваха парите на хората. А „Розата“ не предлагаше кой знае какво, но поне осигуряваше условия за приятно прекарване на вечерта в приятелска атмосфера и предразполагаше преуморените работници да се отпуснат след тежкия ден и да разменят по някоя приказка с познатите си.

Да, „Бялата роза“ изглеждаше мирно и спокойно местенце, или поне относително мирно и спокойно.

Кимна на Паркър, че се връща на мястото си, и тръгна през тълпата, но вместо да се вмъкне зад бара, зави по коридора, който водеше към кухнята. Там видя нещо, от което „Розата“ си набавяше средства. Старият китаец приготвяше храна на няколко мъже, които се бяха струпали около него. Линк надникна и видя, че старецът пържи едновременно пиле и пържола в един тиган. Мъжете си говореха високо, така както и в предната част от заведението, но при тях шумът като че ли беше малко по-заглушен, тъй като те си говореха с пълни уста. В средата на кухненската маса имаше един буркан, пълен с банкноти. Явно клиентите си плащаха добре за това, което консумираха. Линк забеляза един огромен мъж с бакенбарди, който се хранеше доста лакомо и вече започваше третото или четвъртото си ястие. Чиниите пред него бяха много и броят им се определяше трудно, но със сигурност този симпатяга си хапваше добре.

Китаецът намигна на Линк, докато той минаваше покрай клиентите на път за двора. Барманът стигна до задната врата и излезе навън. Въздухът беше чист, свеж и доста хладен. Може би грешеше, но му се стори, че вкусът на зима, който доскоро се носеше, като че ли беше понамалял. Вероятно в някои части на страната пролетта вече бе настъпила. Когато се затопли и тук, помисли си Линк, ще се почувствам наистина добре. Луната хвърляше достатъчно светлина и той лесно намери пътя между купчините нацепени дърва и разпилени навсякъде изпочупени стари мебели. Имаше струпани тухли в един ъгъл и какво ли още не. Може би Макдаф възнамеряваше да разшири „Розата“.

Посетителите на заведението обикновено облекчаваха напрежението от изпитата бира до външната стена на кръчмата в задния двор. Луната осветяваше достатъчно ясно следите, оставени там, отзад. Линк подмина най-посещаваното място и отиде доста по-нататък, разкопча панталона си и се присъедини към групата на облекчаващите се. Интересно е, че когато мъж пикае на лунна светлина, ясно се вижда как тънката златиста струйка образува свод на арка и се изсипва в храсталаците. Колко ли мъже бяха стояли в тази поза под луната, навън, и в този момент се занимаваха със собствените си мисли и проблеми? Наистина, много интимен момент, един мъж, насаме с мислите си и луната…

След като извърши всички необходими процедури — изтръскване, прибиране и закопчаване на панталоните, Линк тръгна обратно към „Бялата роза“. Китаецът, все още зает с клиентите си, отново му намигна. Погледна към огромния мъж. Той все още се хранеше. Яденето изглеждаше вкусно, на Линк му мина през ума, че няма да му се отрази зле, ако дойде след малко да хапне нещо.

Веднага забеляза промяната в бара.

Първо, беше значително по-тихо отпреди и липсваше смехът, който се носеше доскоро. Мъжете си говореха тихо и спокойно. Вниманието им беше насочено главно към съседите им по маса или към самите себе си и всички държаха главите си наведени надолу.

Линк потърси причината за тази промяна и я откри.

Търговецът, дето го беше изхвърлил от бара, се беше появил. Седеше на една от масите, които се намираха в центъра на заведението, между двете печки, и говореше нещо на други двама мъже. Тонът му беше доста висок, а гласът му звучеше странно. Причината за това беше разбитият му нос. В момента той представляваше възел от аленочервени и сини нишки. Явно ударът е бил доста силен. Дясната страна на лицето му също имаше следи от удара. Линк се учуди как човек в подобно състояние може да се чувства достатъчно добре, за да дойде в кръчмата и да обърне едно питие. Вероятно болката в лицето му беше много силна. Може би това посещение не беше негова идея.

Двамата мъже, които го придружаваха, бяха причината за тишината в кръчмата на Макдаф.

Единият беше мъж на възраст някъде малко над трийсетте. Имаше рядка коса, дълъг нос и топли кафяви очи. Носеше евтин сив костюм, който се закопчава чак до врата, а от едната му страна сакото леко се повдигаше. Явно там беше препасал пистолета си. Седеше на стола отпуснато, сякаш си почиваше от нещо, в лявата си ръка държеше чаша бира, а лакътят му беше подпрян на масата. Странното беше, че мъжът изобщо не отпиваше от бирата.

Другият мъж Линк беше виждал и по-рано. Всъщност щеше да е по-точно да се нарече момче. Беше онзи дебел хлапак, който препускаше покрай него по улицата предишния ден и му беше подвикнал: „Хей, старче, я по-добре се дръпни малко встрани!“ Сега бе облечен в зелена риза, а не онази на червените точки. И сега обаче пистолетът му марка „Колт“ 38-ми калибър беше с него. Оръжието висеше на колана на панталона му, а дебелия му корем беше толкова отпуснат, че скриваше предната част на колана. Едва ли беше на повече от седемнайсет, най-много — на осемнайсет години.

Физиономията му наподобяваше тази на прасе — овална, дебела, отпусната, като че ли имаше и нещо интелигентно в нея. В същото време изглеждаше напрегната, излъчваше бдителност и опасност. Очите му също бяха като на прасе — изпъкнали, бледосини и като че ли нямаха мигли.

Линк се изненада, че не беше забелязал всичко това още когато видя момчето за пръв път на улицата. Обикновено не пропускаше такива отличителни черти.

Предположи, че по всяка вероятност и той е от хората на Коу. Нито един от тримата не поглеждаше към него. Това, че се правеха, че не го забелязват, не беше добър знак.

— Паркър — каза Линк, когато момчето мина близо до бара. — Кои са онези двамата, дето седят с онзи нещастен търговец?

Паркър изобщо не попита за кои двама става въпрос. Наведе главата си надолу, докато сипваше някакво питие, и проговори много тихо, сякаш се страхуваше, че онези двамата може да го чуят:

— Това е Чарли Коу, а другият е Айки Стърн.

Линк дръпна бутилката от ръката на момчето. От притеснение то почти не улучваше чашата.

— Онова хлапе е Коу?

Паркър кимна:

— Той е най-малкият брат. Били и Рийд са по-възрастни…

Линк помисли за секунда върху това, което беше чул току-що, като хвана Паркър за ръкава, за да му попречи да изчезне, а той очевидно точно това смяташе да направи.

— Нали ти казах вече — промърмори Паркър, като се опитваше да отскубне ръкава си от Линк. — Айки Стърн, той е евреин.

Линк беше забелязал, че повечето евреи смятат стрелците за пладнешки разбойници и нищо не беше в състояние да ги убеди, че грешат. Имаше, разбира се, изключения и сред тях, като например Джими Рингголд, или както повечето хора го наричаха Ринго, но това име никога не се употребяваше в негово присъствие.

Пусна Паркър и той бързо се спусна да обслужва клиентите. Изглеждаше много притеснен и припрян. После Линк вдигна поглед и забеляза, че Стърн го наблюдава. За миг погледите им се срещнаха. Този на Стърн разкриваше интелигентност и интерес едновременно.

Явно, че посещението на тези хора в кръчмата на Макдаф не беше случайно. Те бяха дошли да създават неприятности. Някой от тях беше решил, че не могат да оставят някакъв си там барман да налага хората им. Още веднъж се взря в очите на Стърн. Беше виждал много такива със същото такова излъчване. Опознавателен поглед от този род обикновено си разменят мъже, които скоро ще създадат неприятности един другиму.

Добре, приятелче — се четеше в този поглед. — Може би всичко това изобщо не си струва, но сега е моментът да се изясним.

Стърн разбра, че Линк е нещо повече от обикновен барман и Линк усети това. Интересното в случая беше, че онзи изобщо не си направи труда да сподели това с момчето. Вероятно мнението на хлапака не беше от особено значение.

Трябваше незабавно да вземе някакво решение. Онези двамата бяха твърдо решени да му създават неприятности и щяха да се опитат по всички възможни начини да го предизвикат. Когато човек живее в размирен град, той трябва да може да чете по лицата на хората. Също така във всеки такъв град, където всички носят оръжие, си има ограничения на това колко хладнокръвни убийци могат да се разхождат там, защото повечето от тези, дето имаха пистолети, бяха почтени хора.

Да, със сигурност щяха да направят всичко възможно да го предизвикат.

Би могъл още сега да се отправи към задния двор — те едва ли бяха предвидили точно този ход — можеше да се промъкне до конюшнята, да вземе коня си — или пък някой друг от конете, в случай че неговият още не се е оправил напълно — и да изчезне от града. Може дори и от страната да изчезне.

Имаше и такова време, когато той дори не би и помислил за подобно нещо. В онези дни, ако му се случеше нещо от този род, той не би чакал нито секунда, а би отишъл до масата им и с усмивка би ги повикал навън.

Да… имаше и такива дни в живота му…

Линк метна парцала в мивката, кимна на един клиент, че е разбрал поръчката му, и се отправи към бутилките, но в следващия момент се отправи към коридора, който водеше към задния двор.

И точно в този момент забеляза шерифа да влиза през люлеещите се врати. Старият човек вървеше с обичайната си уморена, отпусната походка. Докато се двоумеше какво да прави, Линк забеляза погледа на шерифа върху себе си, после този поглед се обърна към централната маса.

По-добре от това не би могло и да бъде. Докато старецът си проправяше път към масата на Коу, Линк се вмъкна в коридора. Някъде зад гърба си долови сърдит глас. Като че ли беше дебелото хлапе. После се намеси още някой, а накрая се включиха и други гласове.

Линк се обърна, просто за да надникне вътре още веднъж и точно тогава видя хлапето. То се хилеше и налагаше здраво шерифа. Един силен юмрук беше отправен точно в лицето на стареца.

— Кого си дошъл да безпокоиш, а? — крещеше дебелакът. — Тревожиш се за някакъв си тъп барман, така ли?

Шерифът се опитваше да се отбранява и замахваше колкото може по-силно, но дори и не помисляше да посегне към пистолета си.

— Предполагам, че това е твой служебен дълг, така ли е, говедо! — Дебелакът продължаваше да крещи и не спираше да удря шерифа. Линк забеляза, че коленете на стареца започват да потреперват.

Мъжете в кръчмата завикаха на хлапето да престане, а двама яки работници тръгнаха към него. Тогава Линк чу Стърн да казва „не“. Не го произнесе високо, нито пък беше извадил пистолета си. Стоеше малко встрани от мястото на побоя и като се обърна към двамата работници, повтори: „Не“. Това беше предостатъчно. Двамата мъже застинаха на мястото си, сякаш бяха животни, доловили опасен шум.

На Линк не му беше минало през ума, че шерифът ще си навлече такава неприятност заради един барман, когото дори не познаваше. Не предполагаше, че старецът ще се загрижи толкова за някой, който просто преминава през градчето. Обаче човекът го направи.

„Хайде, глупако, омитай се оттук. Едва ли ще ти се отдаде друга такава възможност“ — нашепваше в него един глас.

Старецът вече се бе свлякъл на пода, а Чарли Коу, с противната си усмивка, сега го риташе с острите си ботуши.

— Това му стига, Чарли — каза Стърн.

— Така ли смяташ? — отговори Коу. — Мисля, че тази торба боклук може да понесе още малко от това!

После дебелакът се наведе, хвана с едната си ръка колана на стареца, с другата го сграбчи за яката, повдигна го и го метна пред едната от печките. Шерифът отдавна беше изгубил съзнание. После Коу притисна главата на стареца към нагорещената ламарина.

Някои от мъжете наскачаха и тръгнаха към Коу, но Линк се оказа по-бърз от всички.

Отмести мъжа, който седеше до вратата, и влезе вътре. Стърн обаче явно беше доста опитен, защото не го беше забравил. Веднага забеляза Линк, разбра изражението на лицето му и незабавно посегна към пистолета си.

Изключително сръчен, Стърн извади револвера си от калъфа само за миг. Не го правеше плавно и красиво, но бе невероятно бързо.

Линк дръпна пистолета си и отправи един изстрел към Стърн. Улучи го някъде в гърдите. Беше изстрел от голямо разстояние, може би около трийсет стъпки. Но не го уби. Стърн беше направил крачка встрани и това го спаси. Куршумът попадна малко вдясно от сърцето му.

Когато започна стрелбата, Чарли Коу беше отместил погледа си от шерифа и Линк го мерна сред множеството мъже, които се отдръпваха встрани, за да избегнат куршумите. Мъжете викаха, блъскаха се, някои от тях падаха на пода — и в тази суматоха Линк отново забеляза Коу. В ръката си той държеше своя 38-калибров пистолет, после вдигна и другата си ръка. В нея също имаше пистолет. Свинската му физиономия се беше изкривила от яд. Той с бърза крачка се приближаваше към Линк и не преставаше да стреля.

Линк го простреля в корема. Видя как зелената риза се разкъсва точно там, където бяха копчетата. Дебелакът се олюля, но продължи да стреля. Внезапно през рамото на Линк премина ледена тръпка и той отново насочи оръжието си към хлапака. Стреля — този път в корема му. Коу политна назад и изпусна единия от пистолетите, но другият не спираше да бълва огън. Все още се стремеше да го убие — Линк чуваше свистенето на куршумите точно над главата си. В момента, в който се канеше да простреля Коу за трети път, той, все още олюлявайки се, се стовари на задните си части. В едната му ръка все още имаше пистолет. После той бавно се търколи по гръб и така си остана, загледан в тавана.

Димът от барута беше много гъст и Линк се отмести две крачки встрани по посока на бара. Усещаше, че момчето го е ранило в рамото, но явно раната не беше дълбока, защото Линк се чувстваше добре. Направо можеше да се каже, че се чувстваше чудесно.

За малко бе изгубил слуха си, защото шумът от стрелбата беше много силен, но постепенно започна да се възвръща. Мъжете около него викаха, но повечето от онези, които бяха пред очите му, седяха на местата си притихнали. Приличаха на замръзнали, защото изобщо не се помръдваха.

Линк направи още една крачка, за да се подпре на бара, и се огледа, за да се увери, че Стърн наистина е повален на земята.

Изведнъж усети силен удар от лявата си страна. Беше силен като конски ритник. Престана да чувства левия си крак. Силата на този удар го прилепи към бара, тогава той погледна пред себе си и видя, че Стърн е успял да се изправи и вече беше приготвил своя 44-калибров пистолет за втори изстрел към Линк.

Тогава той се наведе наляво, почти прегънат надве. В лявата половина на тялото си не чувстваше нищо. Лицето на Стърн изглеждаше съвършено спокойно. Линк забеляза, че от гърдите на мъжа обилно се стича кръв и прониква в сивия му костюм. На това място платът изглеждаше черен.

— Боже господи! — промълви един от мъжете в бара.

Линк и Стърн стреляха едновременно. Линк си помисли, че сигурно не е улучил, защото куршумът на Стърн профуча край ухото му. Внезапно един от посетителите, който седеше до бара, бързо пребяга пред Линк. Беше някакъв закръглен човек, вероятно търговски пътник или нещо подобно. За момент Стърн се подвоуми дали да стреля.

Линк обаче въобще не се замисли. Прицели се в противника си и стреля. Стърн се сгромоляса на колене. Линк се опита да направи още една стъпка вляво, за да избегне дима и най-после да довърши мъжа срещу себе си, но тялото му отказа да се подчини. Той вече не усещаше нищо, наклони се встрани и се стовари като отсечено дърво. Размаха ръце, опитвайки се да се задържи, но само удари лакътя си в ръба на бара. Ръката му изпусна колта, модел „Бисли“.

Досега това никога не му се бе случвало. Независимо какъв вид беше боят — с нож, пистолет или само с юмруци, Линк никога не беше изпускал оръжието си. Никога пистолетът не се бе изплъзвал от ръката му. Пресегна се в прахта, успя да достигне колта си и бързо сграбчи дръжката му.

Огледа се наоколо и замръзна на мястото си — Стърн все още седеше на колене, цялата му ръка беше в кръв. В другата си ръка обаче здраво държеше пистолета си, а дулото му, подобно на огромно дяволско око, беше насочено право към Линк.

„Това копеле ще ме очисти…“ — Линк отчаяно вдигна своя „Бисли“ и стреля. Беше сигурен, че не е улучил целта си.

Застина в очакване Стърн да го довърши.

А той все така седеше на колене сред локва кръв. Очите му бяха някак неимоверно спокойни. В „Бялата роза“ беше много тихо. Не се чуваше никакъв звук.

След това бавно, много бавно, като все още държеше в ръка пистолета си, Стърн се наведе към пода, дулото опря в дъските, после мъжът се отпусна с цялата си тежест, а пистолетът отхвръкна от ръката му и падна на пода, като вдигна облак прах.

Айк Стърн беше изгубил прекалено много кръв, с него беше свършено…

 

 

Линк полежа така, проснат до бара, в продължение на няколко минути. Мъжете малко по малко започнаха да излизат от вцепенението си. По масите се чуваха тихи разговори. Хората започнаха да се раздвижват леко, а Линк през това време се чудеше дали раната му е опасна. Болеше го много и това по всяка вероятност означаваше, че е ранен сериозно. Неизвестно защо, но се чувстваше някак разочарован. Не беше искал да убива Стърн. Не, съвсем не беше искал точно това…

— Вървете по дяволите всички! — Един мъж с брада се беше надвесил над него. — Вървете по дяволите, ви казах! И наистина го мисля!

Мъжът го погледна още известно време и каза:

— Хайде, стига си лежал на пода! Я по-добре стани да видиш каква си я свършил!

И продължи да гледа Линк. Изглеждаше побеснял от яд.

На Линк му стана смешно. От шума не си усещаше главата — при стрелба винаги се чувстваше така. Той се извъртя по корем и започна бавно да се поизправя. Всички го гледаха и това го караше да се чувства като пълен глупак. Не успя да се изправи от първия път, кракът му се подхлъзна и той отново се отпусна на пода. При втория опит обаче успя да се изправи и да се задържи върху десния си крак. Левият беше напълно безчувствен. Мъжът с брадата само стоеше и го гледаше и дори не му подаде ръка да му помогне.

Когато Линк се подпря с лакти върху махагоновата повърхност на бара, мъжът кимна — искаше да му каже да погледне от другата страна на бара. Линк проследи погледа му и видя там младия Паркър. Един тип, който приличаше на хомосексуалист, седеше до него и държеше ръката му.

Младежът беше блед като платно. Изглеждаше като полумъртъв и непрестанно шепнеше нещо на онзи, дето го държеше.

По едно време онзи каза високо:

— Момчето пита за майка си. Може ли някой да я доведе?

— Ако в момента не е тук, когато дойде, сигурно ще е прекалено късно — обърна се Линк към мъжа с брадата. После се облегна на бара. — Съжалявам, Паркър, наистина страшно съжалявам.

Момчето изобщо не беше в състояние да го чуе в момента. Сега чак Линк разбра защо Стърн се беше подвоумил дали да стреля в онзи момент, когато един мъж притича между тях. Този мъж изглеждаше направо като паниран от страх. Вероятно беше видял как един от куршумите улучва Паркър. По дяволите, за какво беше всичко това?

Линк се огледа наоколо. Някои от мъжете се бяха обърнали към него, но повечето бяха навели глави и избягваха погледа му. Те нямаха оная смелост, която притежаваше мъжът с брадата. Видя и Макдаф, който гледаше от балкона. Неговото лице беше бледо колкото това на Паркър.

След това Линк видя червендалестия мъж, когото той отмести, като влизаше в бара. Червендалестият седеше до една от масите и гледаше надолу към Чарли Коу. Изведнъж Линк се почувства уморен и отчаян. Колко много неприятности беше причинил, откакто пристигна!

Отблъсна се леко от бара и установи, че с повече усилия може да пази равновесие. Едно кокалесто момче, чиито предни зъби стърчаха напред досущ като заешки, стоеше на няколко крачки от Линк и с широко ококорени очи се взираше в мъртвия Стърн. На колана му висеше пистолет „Ремингтън“ с огромен барабан.

Линк се довлече до него и тихо му каза:

— Ще ми услужиш ли за малко с това?

Момчето обърна очи към него и докато се пулеше в лицето му, така както допреди малко се беше пулило в Стърн, Линк протегна ръка, хвана дръжката на пистолета и сръчно го извади от кобура. Момчето миришеше доста неприятно, вероятно от дълго време не се бе къпало както трябва, може би последното истинско къпане го е правила майка му, когато все още е живял при нея.

— Хей, ти! — извика Линк.

Червендалестият спря и се обърна към него. Още няколко мъже се извърнаха, но червендалестият знаеше, че става въпрос точно за него. Вдигна високо ръцете си, като разпери пръстите си, за да покаже, че не е въоръжен в момента. Пръстите на дясната му ръка бяха бинтовани. Той направи физиономия на съжаление и поклати глава:

— Кълна се в Бога, нямах представа, че ще се получи така!

На Линк вече му беше писнало от него — и преди, там на входа, и сега, този човек постоянно му създаваше проблеми. Вдигна ремингтъна, дръпна петлето и насочи дулото към червендалестия.

— Не, недей! — извикаха няколко от мъжете едновременно. Странни, отчаяни гласове.

Те си бяха помислили, че всичко вече е приключило. Огледа се и видя, че всички са се вторачили в него. Винаги беше харесвал марката „Ремингтън“. Бяха малко тежички, но си беше добро оръжие.

Този представител, калибър 44, достойно защити славата си. Петлето се дърпаше трудно, беше си тромаво оръжие.

Червендалестият, изпълнен със съжаления за стореното, се просна върху една маса. Линк чу екота и видя подметките на ботушите на мъжа. После се чу и удара на тялото в пода. Беше силен тъп звук. Червендалестият беше отписан завинаги от живите. Посетителите на „Розата“ крещяха, псуваха и проклинаха, но никой не смееше да помръдне от мястото си. Повечето сигурно си мислеха, че е полудял.

Линк тръгна напред, за да види червендалестия и Коу. Движеше се много трудно. Провлачваше се — би било по-точно да се каже. Всеки момент можеше да се сгромоляса на пода. Хората му правеха път да мине. Трима мъже лежаха повалени. Червендалестият беше мъртъв. Коу лежеше неподвижно, все така загледан в тавана. От дупките на ризата му се подаваше едно от червата му, ръцете му бяха все още върху корема. Човекът все още дишаше, но много слабо.

Дребничкият шериф пък лежеше до печката, обърнат на една страна, отстрани на главата му имаше огромно червено петно — на това място Чарли бе го допрял до печката. От него идваше миризма на изгоряла коса.

— Спрете го! — тихо каза някой, но вече нямаше кой да го спре.

След около минута Макдаф, чието лице бе все така бледо, си проправи път и помогна на Линк да се качи по стълбите. Не би могъл да го направи сам. Една от дебеланите дойде и го подхвана от другата страна. Беше силно момиче и той се почувства страшно признателен, но все още му се струваше невъзможно да изкачи стълбите. Чувстваше се много изтощен.