Рой Лебо
Колт Крийк (4)

Глава четвърта

Тя лежеше съвсем гола, ръцете й бяха разперени в сламата. Върху плоския й корем все още се виждаха капчици пот, избили по време на борбата с мъжете, от покрива проникваше слънчев лъч и подсилваше белотата на тялото й. Очите й оставаха в сянка, но Линк ги виждаше — светли, сини очи като небе през летен ден. Лицето й беше костеливо, имаше хлътнали бузи и тънки устни, лежеше просната и дишаше като изтощено от тичане животно, всяко мускулче и веничка по тялото й се виждаха много ясно.

Тя издаде онзи провлачен звук, който Линк бе чул първия път, когато дойде в конюшнята. Измърка още веднъж и леко се раздвижи в сламата, сви в коляното дългия си, строен крак и после отново го отпусна върху сеното. При това движение Линк видя съвсем ясно слабините й, кафявият триъгълник под корема й беше по-тъмен от цвета на косата й, която се бе разрошила в сламата и приличаше на възглавница под главата й.

Линк все още стоеше и я наблюдаваше. Тогава тя докосна с дългите си пръсти гениталиите си, плавно и нежно придвижи пръстите си още по-надолу и бавно разтвори краката си. Малкият отвор се виждаше съвсем ясно, върховете на пръстите й бяха покрити с влага, тази влага се спускаше към чатала й и се събираше в края на тъмния триъгълник. Тя разтвори още по-широко коленете си и така цялата й вагина се отвори пред него — аленочервена, блестяща на слънцето от влага.

Линк се вторачи в нея. Беше минало много време… Не беше го правил, откакто една дебела курва — индианка в Бат, преди две седмици…

Но не сега, не по този начин. Не с това нещастно малоумно момиче. Сигурно щеше да е като да се натискаш с някое животно. А и следите от онези глупаци бяха отблъскващи.

Не сега, не по този начин.

Момичето го гледа няколко секунди, след това затвори очи и извърна главата си встрани, като все още работеше с ръцете си и му се предлагаше. Това, което тя направи, това, че извърна главата си, беше от огромно значение за него. Това промени всичко. Сега всичко изглеждаше наред, щеше да е жестоко, ако в този момент се обърне и си тръгне, и я остави така, отблъсната…

Усети, че членът му започва да се втвърдява и да нараства в панталоните, докато той гледаше към нея. Сърцето му биеше като на момче, което за пръв път отива в публичен дом.

Сега вече не се интересуваше каква беше тя. Виждаше само това, което му се искаше да види: дълги, стройни крака, понатъртени тук-там от работата в обора, гладко, бяло, крехко тяло, едри зърна, които стърчаха от малки гърди. Шията й беше тънка като на дете, ръцете й бяха обточени с тънки мускули, там отдолу, в средата на тялото й, беше онзи отвор, който тя разкриваше с пръстите си. Този отвор, който приличаше на открита рана, страшно го привличаше.

Вече от нищо не му пукаше. Не се притесняваше дори от това, че някой може да се появи. Господ да му е на помощ на този, който дръзне да прекрачи прага на плевнята. Пред себе си виждаше нещо, което силно желаеше и което също го желаеше, и това беше всичко, от което Линк се нуждаеше в момента.

Той разкопча колана, на който висеше револверът му и го остави да падне върху разпиляната слама. Наведе се и смъкна ботушите си, а после и чорапите. Продължаваше да наблюдава момичето, което лежеше в същата поза: очите й бяха затворени, главата — извърната встрани, а пръстите й продължаваха работата си в слабините. Мъжът бързо свали ризата си, после и панталоните, и пристъпи към нея. Членът му беше достигнал максималната си големина.

Постоя известно време изправен до нея, като вдишваше неприятната, кисела миризма, която излъчваше тялото й. Характерните за обора миризми се бяха наслоили върху нея, усещаше се и тази на нечиста женска плът. Не се и обърна да го погледне. Лежеше си неподвижно, с изключение на работещите пръсти. Линк коленичи, хвана китките й и отмести ръцете й встрани. Сега вече тя бе напълно неподвижна. Той сложи ръцете си върху тънките й бедра, бавно наведе главата си и започна да лиже. Започна да лиже онази влажна цепнатина между краката й много внимателно, но много настойчиво, както правят котките, когато са много гладни.

Усещаше различни неща, вкусваше нежност, влага и в същото време като че ли пиеше от извор със застояла вода. Линк започна да пие, използваше устните, езика, носа си, всичко, с което можеше да погълне влагата от нея. Дори изпитваше чувството, че се храни, след като е стоял гладен дълго време, и е бил гладен тъкмо за нещо такова. Момичето започна да скимти като малко кученце, дългите й, стройни бедра трепереха неспокойно от двете страни на тялото му. Тя постепенно започна да се притиска все по-плътно и по-плътно към него, разтваряше все по-широко краката си и притискаше слабините си все по-силно към устата му. Ръцете й — тънки, но жилави от постоянната работа, започнаха да ровят из косата му, тя се опитваше да го приближи до себе си колкото е възможно повече. Когато леко започна да я хапе, като дразнеше нежната, хлъзгава плът със зъбите си, скимтенето започна да става все по-високо. И тя започна да говори, или поне се опитваше да казва някакви думи. Носово крещеше нещо, от което се различаваше само нещо като „майчице“. Това обаче не носеше на Линк необходимото удовлетворение. Той леко се отдръпна от нея, освободи се от ръцете, които здраво го стискаха и се пресегна към раменете й. С едната си ръка хвана шията й, а с другата насочи члена си към нея. С върха му вече усещаше топлината на влагата, която излъчваше онази толкова желана част от нея. Точно в този момент тя силно се дръпна, дали от желание, дали от страх, но се отдалечи от него.

Линк хвана шията й още по-здраво, отпусна тялото си върху единия й крак, за да я задържи на едно място, членът му отново намери пролуката и бавно, но настойчиво се плъзна все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото й.

Тя го пое и го обхвана плътно като горещ, влажен юмрук. В този момент сякаш си беше изгубил ума, наслаждаваше се на удоволствието, а докато се подпираше върху нея, ръцете му трепереха. При всеки тласък членът му произвеждаше във влагата бълбукащ звук. Момичето, което сега не издаваше нито звук, започна да се движи бавно под него, правеше леки, въртеливи движения — беше нещо подобно на танц, чрез който тя се притискаше в него, докато той проникваше все по-дълбоко в тялото й. Дългите стройни крака сега бяха обвити около тялото му и го притискаха плътно, малките здрави ръце се бяха вкопчили в раменете му толкова силно, че му причиняваха болка.

Продълговатото й лице, приличащо на конска физиономия, беше напълно безизразно. Очите й се взираха в него с празен поглед, сякаш срещу него седеше статуя. Единствените признаци на страст бяха непрекъснатите движения на тесния й таз и все по-силното бълбукане. Може би в този момент тя си мечтаеше за нещо друго, но движенията под него не стихваха, а напротив — ставаха все по-бързи и по-бързи.

За известно време в сламата не се чуваше нищо друго, освен ритмичното шумолене на телата им върху една разпръсната бала. Докато се работеха така, дишането им ставаше все по-учестено.

След малко Линк започна да губи контрол над себе си, усещаше, че удоволствието му нараства все повече и повече, и тогава нещо странно се случи с момичето.

Тънките й, силни ръце, които допреди малко го стискаха и дращеха, внезапно започнаха да удрят по гърба с все сила. Краката й отчаяно започнаха да ритат напосоки и цялото й тяло започна да се блъска в неговото, като че ли искаше да го отхвърли от себе си.

Твърде късно беше за такова нещо.

Линк се протегна малко и сграбчи косата й, беше решил да я задържи, докато свърши. Натискаше се в нея все по-плътно и по-плътно, а отворът около члена се свиваше все повече и повече и започваше да го стяга толкова, че чак го болеше. За него точно сега нищо нямаше значение, не го беше грижа, че тя започна да вие. Един пронизителен звук излезе от гърлото й и този звук ставаше все по-остър. Чувстваше члена си огромен, готов всеки момент да изригне и да освободи всичкото напрежение, което му се беше насъбрало.

Момичето под него сякаш се давеше и тялото й се гърчеше в конвулсии. Точно в този момент го обзе пълното задоволство и облекчение.

Линк се подпря на ръцете си и започна да ръмжи от удоволствие, наслаждаваше се на мига, в който всичко като че ли изтичаше от него, цялото му напрежение и умора. И тогава — както между впрочем винаги в такива ситуации — той усети, че се влюбва в момичето. Обичаше я заради красотата й… и най-вече заради огромното удоволствие, което му беше подарила.

И тогава той наведе поглед към нея.

Момичето цялото се тресеше в конвулсии. Безизразните сини очи се бяха обърнали и сега от тях се виждаше само бялото. Струйки кръв се стичаха по устата й. Беше прехапала езика си и продължаваше да го дъвче.

— О, боже! — извика Линк и напъха дланта си между зъбите й. Тя го ухапа до кръв. После усети върху чатала си топла струйка, горкото същество се беше изпикало върху него. Той леко се повдигна и излезе от нея, като все още държеше ръката си в устата й. Това може би беше кулминацията на припадъка — клепачите й бързо пърхаха, кръв, част от която беше негова, се стичаше по устата й. Дишаше много тежко, сякаш не можеше да си поеме дъх. Краката й постоянно се свиваха в коленете и отново се отпускаха.

Линк се погледна — чудна картинка беше, лъснат чисто гол, току-що облекчен и току-що напикан, и ръката му все още в устата й. Хапането сигурно щеше да продължи, това беше лявата му ръка, с която беше доста сръчен, но както и да е — той се опитваше да я задържа, доколкото му е възможно, защото така, както се мяташе с все сила, имаше опасност да си счупи някоя става на крака или на ръката. Линк беше виждал един подобен случай на припадък и беше запомнил горе-долу какво трябва да направи. Този случай изглеждаше страшен почти като онзи, на който беше станал свидетел.

Конвулсиите продължиха до пълното изтощение на момичето.

Може би след около пет минути започна епилепсията. Конвулсиите започнаха да намаляват и вече не бяха толкова силни. След още няколко минути момичето се поуспокои и накрая вече лежеше почти неподвижно. Ръцете и краката й висяха отпуснати, сякаш беше застреляна. Беше напълно изтощена.

Това беше огромно облекчение за Линк. Той вече си представяше как тича по улицата, все още дърпа панталоните си нагоре и търси лекар. Издърпа ръката си от стиснатите зъби на момичето и огледа раната — никак не беше малка. Продължи да гали и да успокоява момичето. Говореше й така, както говори ездач на болния си кон. Не след дълго тя изсумтя и отвори очи. Линк се опита да я задържи легнала, но тя се подразни от това и започна да се съпротивлява. Повърна. Крехките й рамене се тресяха, а лицето й цялото почервеня, докато връщаше обратно очевидно доста солидната закуска, която беше поела сутринта.

Този път нищо не попадна върху Линк.

Когато всичко отмина, той сложи ръце под тялото й и я повдигна, после я премести на една купчина сено близо до стената. Остави я там и тръгна гол към стълбата. Излезе в двора на конюшнята и се отправи към помпите и тръбите за вода. Не изчака да си наточи прясна вода, а направо се пъхна в един бидон с вода, като цапаше и пухтеше. След това се изправи и излезе. Тръгна към обора, за да вземе кофа. Върна се пак на двора, наточи вода, изкачи се бързо по стълбата и остави кофата върху сламата. Намери ризата на момичето и докато тя лежеше покорно, като вярно куче, започна да я бърше.

После с огромно облекчение избърса и себе си с ризата си, облече се, обу чорапите и ботушите и закопча револвера на кръста си. Момичето лежеше неподвижно и с присъщия си тъп поглед го наблюдаваше, докато се облича и изтръска сламките от косата си.

— Как си, миличка?

Тя продължи да го гледа и се опита да каже нещо.

— По-добре ли си? — Линк просто изрази предположение, но тя кимна одобрително. После пак се зае да го изучава с кравешки поглед. — Просто си лежи тука, докато се почувстваш добре, чуваш ли! Лежи си и си гледай! Аз ще сляза долу за едно конско покривало.

Постоя още малко, донесе покривалото и й даде вода. Очевидно е била жадна, защото пиеше с огромно настървение. Попита я дали знае, че получава припадъци. Някои хора с такива заболявания дори и не предполагаха, че са припадали. Беше чувал за подобни случаи. Но тя явно знаеше, защото при споменаването на думата „припадък“ тя измуча и кимна.

После Линк се опита да й каже, че ще извика лекар, но тя по всяка вероятност не схвана нищо от думите му. Изглеждаше по-добре, може би беше вече достатъчно добре. Беше стоял по-дълго, отколкото трябваше. Не искаше да се среща със собственика, който й се падаше някакъв роднина. А като капак и онзи с отрязания нос. Все пак остана още малко, просто за да се увери, че няма да последва нов припадък и тя да прехапе езика си или нещо от този род.

Когато излезе навън, почувства огромно облекчение.

Излезе от двора, погледна към стаичката на Вийнпоул и през прашните прозорци видя, че беше празна. Линк се чувстваше много, много особено. Цялото му тяло като че ли потръпваше от най-могъщото и най-сладко усещане в живота… и то с момиче-полуидиот. А това момиче дори получи припадък от усещането. Изобщо нямаше причина да бъде горд от себе си, беше се натискал с нещастното същество, за което това усещане беше всичко, което получава от живота; същество, което нямаше и представа какво е това прилично поведение. Да, хубави работи вършиш, господин Франк Лесли от Сан Франциско, вечният джентълмен и непоправим комарджия. Хубави работи, няма що, мислеше си Линк.

„Следващия път сигурно бих изчукал и овца“ — продължаваше да се критикува той. А и колко неприятности си беше навлякъл… И то още от самото начало. Червендалестият едва ли щеше да забрави удара, който му беше нанесъл. Той и приятелите му нямаше да престанат да търсят удобен случай да останат насаме с един мъж, който носи нож в ботуша си и пистолет „Колт“, модел „Бисли“, на колана си.

Би могъл да си замине по пътя още щом чу първите звуци, идващи от плевнята. Можеше да си гледа своята работа — да напои коня си, да види дали е покрит с чул и да си омете задника обратно в „Бялата роза“.

Излезе на главната улица. Все още нямаше голяма навалица. Тръгна по тротоара в посока към „Розата“, ботушите му тракаха по дървото. Сега бе по-топло от сутринта, но дали от чукането с момичето или от нейния припадък, а може би и от дългото пътуване, Линк се чувстваше много, много уморен. Като се настани до нажежената до червено овчарска печка, а после и като напълни корема си с нещо, приготвено от китаеца, и накрая като се мушне под завивките, щеше да се почувства наистина великолепно. Нуждаеше се от дълъг и спокоен сън.

В живота му имаше време, когато цял ден работеше като барман, приключваше към три посред нощ, изиграваше няколко игри на карти, а после се замъкваше до някой бардак и пожелаваше някоя уморена и вече заспала проститутка. После с часове наред се забавляваше с нея.

Доброто старо време…

Но край на всичко това. Ето го сега тук, този господин. Той е само един обикновен и много уморен жител на градчето, който си мечтае само за топло легло.

Паркър вече беше започнал работа, когато Линк влезе през люлеещите се врати. Момчето разнасяше бира по масите. Линк го попита за майка му и това като че ли скъси дистанцията между тях. Момчето се поотпусна и се усмихна:

— Добър вечер, господин Линк! — Последва дълъг отчет за състоянието на майка му.

Госпожа Паркър допреди четири години се бе радвала на отлично здраве, но оттогава се чувствала все по-отпаднала. Докторът казал, че имала нещо на черния дроб и тази болест я приковала на легло. Единственият, който се грижел за нея, бил той. Имал и сестра, но тя се омъжила надалеч. Пък и не я било особено грижа за майка им. Въобще не се и опитала да помогне с нещо. С всичко трябвало да се справя сам. И бил много горд, че го правел успешно. Не съществувал друг човек, който така добре да се грижи за майка си.

Търговските пътници в кръчмата бяха изтупани от главата до петите. Единият, представител на фирмата „Глидън“, носеше модерно куфарче. Другият, представител на фабриката за пистолети „Стейли-Уитфорд“ в Питсфийлд, седеше много важно до масата.

— Все пак е истинско ангелче! — каза единият от изтупаните търговци и продължи: — Чувал съм, че насам имало индианки, които били готови да ти духат или каквото там си пожелаеш, и то само срещу един долар. Кажи, вярно ли е, а?

Паркър така се изчерви, че пъпките му грейнаха.

— Не знам, наистина не знам — отговори той. Тази тема явно го смущаваше.

— Аз съм в града съвсем от скоро — каза Линк, — но не бих се изненадал, ако е вярно.

— Ах, тези дяволи червенокожите… — каза онзи от „Глидън“ и щракна с пръсти за още една бира. — Проклетите индианци избиха цялото ми семейство и на чичо ми — също. Това беше там, в Тексас. — Беше дребен, мършав човечец, с червен и подут от пиенето нос. — Само си представете! — продължи той. — Аз съм убеден, че все още държат леля ми за заложница — и той намигна леко. — Сигурно я използват да тъпче на някой от команчите лулата с тютюн.

Всички се съгласиха, че индианците бяха наистина жестоки към белите жени, истинска напаст. Уиски и бели жени — за това бяха създадени индианците.

— По дяволите, аз самият съм луд по тях! — каза мъжът от „Глидън“, за да подкрепи всеобщото съгласие.

Това бяха обичайните глупости, които един барман трябваше постоянно да слуша и понякога да им отговаря, но не трябва да взема много навътре почти нищо от тези разговори. Линк отдавна беше прозрял истината, че много от мъжете в кръчмите ходеха там, защото се чувстваха самотни. Пиенето беше само оправдание за посещението им в това заведение пред самите тях.

Скоро барът се напълни и Линк остави търговските пътници на Паркър и се зае да обслужва шумната тълпа от търговци на животни и каруци, които се намираха в другия край на бара. Този вид клиенти обикновено не живееха в града, а в къщи с ранчо някъде наоколо. Линк видя как печели Макдаф. Търговците на добитък бяха постоянни клиенти, а и винаги се намираха преминаващи пътници, които да се отбият на чашка, имаше и такива, които бяха пратени от работодателите с поръчка до града и те използваха случая да си откраднат половин час за почивка, изпиваха по една бира в Колт Крийк и пак се връщаха на работа.

Това обясняваше и защо Макдаф предлага толкова оскъден безплатен обяд. Търговците можеха да ядат месо, когато си пожелаят, защото винаги се намираше по някое животно, което след дългия преход си контузваше крака и не можеше да продължи да върви. Линк често беше виждал подобни ситуации — груби, мръсни мъже, които седят край голям огън и пекат някое огромно парче месо, понякога от крава или теле, друг път нещо друго, но все се намираше по нещо. За такива хора безплатният обяд не представляваше никакъв интерес.

Тълпата в бара беше разнородна, срещаха се и лентяи, които от време на време печелеха на карти и се опитваха да се издържат с тези нищожни сумички. От мястото си Линк виждаше колелото на рулетката, около него нямаше много хора. И все пак нюхът му подсказваше, че тук залозите сигурно са доста тлъсти. В града сигурно имаше много страстни комарджии, които бяха готови да заложат всичко, което имат.

Линк занесе четири бири на една голяма компания пазачи на животни. Позна ги от пръв поглед, сякаш на лицата им беше изписано с какво се занимават. Задели в ръката си част от това, което те му платиха, останалото пусна в касата, и като се обърна с гръб към бара, пъхна задигнатото в джоба си.

Нощта му се стори страшно дълга.

Малката схватка в плевнята, а после и момичето доста го бяха поуморили. Не беше си отпочинал още от дългото пътуване. А нямаше и полунощ. Това обаче не пречеше на Линк да си мечтае за малкото диванче в стаичката, където беше складиран алкохолът. Последното нещо, което му се искаше в момента, бяха някакви неприятности.

Малко след полунощ Линк се оттегли в края на тезгяха и поля малко уиски върху мястото, където го беше ухапало момичето. Беше чувал много случаи, в които яки мъже бяха получавали възпаления само от едно ухапване. Не искаше да си има и такива неприятности и затова реши да се погрижи за ръката си. Свиваше и отпускаше дланта си под тезгяха и от време на време поливаше по малко уиски върху следите от зъби. Течността го изгаряше като огън. Нещастното същество! Сигурно вече се беше съвзело от припадъка и се бе заело с обичайните си задължения в обора.

Над всичкия шум, който се вдигаше от бара, Линк чу гласа на Паркър, който говореше на някого.

— Хайде, човече, хайде…

Линк беше наясно за какво би могъл да се води подобен спор. Бързо си проправи път през тълпата, мина покрай няколко маси и стигна до мястото, където се разиграваше сцената. Наум си повтаряше непрекъснато „Давай го спокойно. Тихо и кротко!… И, за бога, никаква стрелба!“

Паркър се беше облегнал върху бара и говореше с благ тон на един търговец на добитък. Онзи беше висок, имаше скулесто продълговато лице с огромни бакенбарди. Беше облечен много по-добре от останалите каубои, носеше шалче на врата и имаше модерна раирана риза. Цинично се хилеше на думите на Паркър. На коляното му седеше една от дебелите курви. Линк видя, че пръстите му бяха вкопчени в пухкавата й ръка.

— Чуй ме сега хубавичко — каза търговецът. — Ще наричам тази дебела повлекана както си искам!

Дебеланата беше започнала да трепери от страх, а онзи все повече впиваше дългите си пръсти и стискаше ръката й над лакътя.

— Ще наричам тази глухоняма глупачка както ми харесва, разбра ли ме добре!

— Не искаме неприятности — отвърна Паркър, като гледаше с надежда седящите около тях мъже и очакваше някой да го подкрепи. Но те само си седяха и гледаха.

Дебеланката започна да плаче. Големи, блестящи сълзи се зарониха по бузите й. Тъмните й очи бяха ококорени като на изплашено до смърт дете.

— О, скъпа — промърмори търговецът, като се опитваше да имитира тона на Паркър. — О, миличка, нали не искаме неприятности!

Линк забеляза, че мъжът има пистолет с барабан и дълга цев. Вероятно беше марка „Пийсмейкър“ и беше пъхнат в огромен кобур. Начинът, по който го беше препасал, беше удобен при езда и при работа, но щеше да му бъде много трудно да го извади бързо, ако му се наложи при евентуална схватка. Като стигна до Паркър, Линк се спря и започна да бърше махагоновата повърхност на бара. Търговецът се вторачи в него, но той се направи, че не забелязва нищо, изцяло отдаден на търкането и парцала.

Щом онзи отмести поглед от него, Линк остави парцала, грабна една дебела дъска, която изпълняваше ролята на рафт за бутилки, и удари търговеца отстрани по главата, точно през средата на ухото. Чу се силен звук и в кръчмата изведнъж настана необикновена тишина.

Мъжът все още стискаше момичето за ръката, но от силния удар залитна и се свлече по колене на пода. Със свободната си ръка се пресегна към бара, за да се хване и да се изправи на крака. Линк отново хвана с две ръце дъската, вдигна я високо над главата си и я стовари с всичка сила върху пръстите на търговеца. Шумът не отстъпваше по сила от този на предишния удар.

Линк чу, че дъхът на мъжа секна от болка и той започна да диша много тежко. Клатеше главата си, както правят ранените коне и с много усилия успя да се поизправи. Беше оставил момичето, от силната болка едва успяваше да държи очите си отворени. Вторачи се в Линк, после се опита да измъкне пистолета си, но ръката, с която посягаше към оръжието, беше тази с премазаните пръсти и не можеше да му свърши работа.

Докато отчаяно се опитваше да извади пистолета, Линк се завъртя и още веднъж го удари с дъбовата дъска, този път през лицето. Носът му се счупи и той се просна на прашния под в целия си ръст. Ръцете му бяха вдигнати към лицето, като че ли се страхуваше, че Линк може отново да го удари.

— Всеки мъж или жена са добре дошли в този бар. Няма да позволя на когото и да било да притеснява по какъвто и да било начин мирните клиенти на заведението! — каза Линк достатъчно високо, за да бъде чут от всички.

Всички мълчаха и гледаха ту към него, ту към лежащия на пода, чиято хубава, скъпа риза беше цялата изцапана с кръв. Търговецът се обърна по корем и се опита да застане на четири крака.

— Има ли тук приятели на този човек? — попита Линк.

След малко се показа един нисък мъж с криви крака, с няколко липсващи зъби отпред в устата и с жълта лента на главата. Пристъпи леко напред и каза:

— Да, аз го познавам. Ще го кача на коня му.

Мъжът отиде до ранения, хвана го под мишницата, помогна му да се изправи и го поведе към вратата, а тълпата му правеше път.

— Браво!

Тези думи принадлежаха на някого, който седеше в дъното на бара. Линк вдигна очи и видя Уилсън Коу. Беше облечен по същия начин, както когато го видя за пръв път рано сутринта. Облекло, подходящо за джентълмен. Коу вдигна чашата си в знак на поздрав.

— Добра работа, барман! — Уилсън се усмихваше все така приятелски, както сутринта.

Линк се обърна, без да му отговори, и се върна зад бара. Младият Паркър също му каза нещо, докато минаваше покрай него, но Линк и на него не обърна никакво внимание. Беше зает с това да си преповтаря на ум цялата история и се питаше дали изобщо беше необходимо да го прави. Глухонемите дебелани сигурно са навикнали на груби обноски. Май не биваше да се забърква и в тази история. Поне не се беше стигнало до убийство.

По дяволите, поне убийство нямаше…

Той забеляза погледите, които му хвърляха мъжете около бара. И преди беше виждал подобни погледи. Така мъжете изразяваха задоволството си, че стават свидетели на нещо, което самите те биха желали да извършат. Много пъти беше срещал тези погледи, вече му бяха омръзнали до смърт. Ако не беше толкова уморен, сигурно би помислил няколко пъти, преди да повали на земята онзи мъж. Отиде в своята част на бара, на своето работно място и се обърна към насядалите наоколо. По всяка вероятност бяха пазачи на добитък, така поне ги прецени.

— Е, какво ще искате? Какво да бъде?

— Бира! — в един глас отговориха всички, досущ като църковен хор, а на всичкото отгоре и едновременно поклатиха глави и продължаваха да го гледат така, сякаш във всеки момент щеше да се взриви или нещо подобно.

Линк им наля бира, подаде я на всеки поотделно, взе парите и този път ги пусна всичките в касата. Прекалено много очи го наблюдаваха в момента.

Макдаф си пробиваше път, като побутваше по рамото някой от тълпата да се отмести и да му стори място да мине. Приближи се до бара и хвърли към Линк суров поглед.

— Не съм те наел за бияч, господинчо! — каза Макдаф. — Този, когото току-що изхвърли, беше от хората на Коу. Това известно ли ти е?

— Той започна да създава неприятностите, не аз — отговори Линк и се чувстваше като малко момче, което са заловили да се бие в училищния двор. — Пък и Уилсън Коу не изглеждаше особено разтревожен от случилото се.

Макдаф го погледна още няколко секунди и посочи с глава към стълбите.

— Веднага се качи в стаята ми! — После се обърна и отново си запроправя път през клиентите.

Линк се питаше дали Макдаф не беше подочул нещичко за предишните му подвизи и сега да е навързал събитията. Или пък беше намислил да го уволни? Тогава сигурно щеше да му се наложи да тръгне да си търси нова работа, за която щяха да му дават смешни суми и вероятно нямаше да може да си отмъква нищо повече. Не, това не биваше да се случи, не и на него. На запаления комарджия и непогрешим стрелец — Франк Лесли, онзи Франк Лесли, който само с един поглед омагьосваше женските сърца. Не и на него!

Е, в такъв случай нямаше да има друг избор, освен отново да потегли на път. И всичко, което щеше да притежава, щеше да се състои от един пълен с двуцентови монети джоб и един кафяв куц кон. Отново на път, а щяха да минат поне още две-три седмици, преди пролетта да се усети в това планинско градче.

„Наистина ли съм в такова окаяно положение? — питаше се Линк. — Да, май наистина доста съм я закъсал!“

Той тръгна след Макдаф, мъжете се отдръпваха да му сторят път, а погледите им бяха приковани в него… а също и върху колта модел „Бисли“.

Малко шум в кучешката колиба, малко боричкане и захапване тук-там и всички останали песове заставаха нащрек.

Какво да се прави, кучешки работи!