Рой Лебо
Колт Крийк (1)

Глава първа

Беше вече ранна пролет, а долината Лонг Вели си оставаше все така студена, сива, мрачна и покрита със сняг. Сутрешният вятър се спускаше от планината и преминаваше през обширната долина като спокойна, лъкатушеща ледена река. Алените лъчи на слънцето вече се забелязваха иззад планинските върхове и започваха да отблъскват сенките на нощта.

Някъде далече, в края на долината, се появи малка, черна точица, която бавно приближаваше вътрешността и постепенно приемаше все по-ясно очертанията на потеглил на път самотен ездач.

Линк накара коня си да забави ход. Откакто бяха напуснали местността Уилоу Фолст, което ще рече Плачещи върби — животното бе започнало да се препъва и да накуцва. Противно на всички очаквания, тук нямаше нито върби, нито пък водопади, а едно каменисто миньорско градче — толкова неприятно, колкото и боят с лопати, с който миньорите се забавляваха, или по-точно, наблюдението на този вид бой ги забавляваше.

Трудни времена бяха настанали в това градче. Не се намираше работа, особено пък за човек, приличащ на скитник, който имаше бледо, съсухрено лице с белег на бузата, ледени сиви очи и посивели коси, и не притежаваше нищо, с което да се гордее, освен един красив пистолет „Колт“, модел „Бисли“. Носеше го окачен на колана на дългата си шуба от еленова кожа, която бе потъмняла от времето и от многото огньове, край които този човек бе присядал през дългите години на скитане.

Нямаше работа за такъв човек, който се държеше повече като комарджия, отколкото като работещ мъж. Цялостното му излъчване загатваше, че в него се спотайва нещо обаятелно, защото дори скитниците имат свои добри времена. В същото време видът му издаваше, че този мъж е преминал през много трудности и човек трудно би се осмелил да го заговори.

Нямаше работа за човек като този, особено за градче като Уилоу Фолст, където дори добрите миньори бяха стигнали до просешка тояга. А след като се смята за такъв чаровник и в същото време е толкова тежък случай, нека се нахрани с гордост, нека се нахрани с нея и напълни стомаха си, ако може…

Линк дръпна юздите на коня, той спря и ездачът се свлече от седлото, почти неспособен да се движи от студ. А конят куцаше все повече и повече… изобщо не биваше да го язди вече. Мъжът поведе животното, като стъпваше колкото е възможно по-леко върху скованата от студовете земя и се опитваше да смекчи скърцащия звук, който издаваха ботушите му. Конят се тътреше далеч зад гърба му. Главата на животното бе силно наведена към земята и целият му вид издаваше изтощение и безпомощност.

Линк го беше купил на добра цена от един адвокат в Ларедо. По онова време конят не беше кой знае колко добра стока, но поне си струваше парите. Сега вече той съвсем не беше стока. Линк не чувстваше никаква привързаност към него. Никога не бе харесвал студенокръвни животни, а този беше точно такъв — охранен, тромав, глупав и вироглав.

Линк почувства първата слънчева топлина отзад върху врата си, а едновременно с нея и болезнен глад. Бяха минали два дни, откакто бе ял за последен път, дори повече от два, ако трябва да бъдем точни. През онзи ден бе застрелял един заек и докато уточняваше подробностите около този случай в ума си, в съзнанието му неволно нахлу един друг спомен — той бе изгубил на комар. И не беше изгубил една игра — в такъв случай дори не би се замислил, но през този ден той бе изгубил всички игри, преди да отиде в Уилоу Фолст. Просто съдбата му беше изиграла много неприятна шега. Бе изгубил дори последното си пени, не му бе останало нищо, абсолютно нищо. А имаше време, когато не губеше, докато играеше… Имаше и такива дни, през които той изобщо не играеше от страх, че играта може да доведе до нещо сериозно, като например да му се наложи да изчезне или пък да стреля… В онези дни той бе достатъчно силен, достатъчно силен да се справи с всичко, което започне.

Всичко хубаво от онези дни бе вече безвъзвратно отлетяло… Вече нямаше нито чиста риза, нито пари, нито приличен кон… И което е най-важно — младостта му бе отминала също така безвъзвратно. Всъщност това бе последното нещо, което бе изгубил. Нямаше си дори име. Напоследък не се чуваше нищо за Франк Лесли или както още бе известен — Еленовата кожа. Случваше се и да дочуе нещо. Все същата стара, тъжна история… момичето… семейство Томпсън… онзи празничен ден…

Но скоро не бе чувал нищо. Може би все пак ще дойде ден, когато ще може отново да казва името си и на никого няма да му пука какво се бе случило.

 

 

Шърмей Суейзи от половин час се опитваше да събуди шерифа. Сега вече нито алкохолът, нито разгулният живот му създаваха проблеми, а на младини Суейзи бе живял доста бурно. Това, което го тормозеше сега, бе възрастта и ревматизмът.

На млади години Суейзи бе доста солиден мъж: нисък, набит, як и силен като бик. Сякаш беше роден да бъде човек на закона. Това бе преди много години. Бяха живели в много градове, толкова много, че Шърмей Суейзи не можеше да ги преброи. Всъщност Чарли Суейзи не бе чак толкова известен шериф, той бе по-склонен да използва юмрука си върху някой престъпник, отколкото да го извика навън и да го застреля на улицата. Поради тази причина приятелите му понякога го наричаха Железния Суейзи и го възприемаха повече като човек, който се опитва да създаде някакъв ред, отколкото като защитник на закона, който всява страх. На младини Суейзи сигурно е бил полицай в някой голям град, носил е синя униформа, а когато му е дошло времето, се е пенсионирал с всички почести, които са му се полагали и Шърмей бе изпълнена с респект към този доблестен мъж, който смело бе преминавал през всякакви опасности, които дългът му бе повелявал.

Беше някак несправедливо, че Чарли Суейзи, чиято младост отдавна бе отминала, все още трябваше да се бори, за да запази мир и спокойствие в такова порочно и развратно градче като Колт Крийк. Беше не само несправедливо, но и много опасно. Чарли Суейзи бе вече на шейсет и четири и се чувстваше много, много уморен. През последните няколко години, прекарани в планинската местност, където зимите бяха много студени, той се бе попрегърбил, а ставите така го боляха, че му бе необходимо доста време да се раздвижи, преди да стане от леглото. А като станеше, се движеше известно време доста бавно, като се шегуваше, за да прикрие болката и се опитваше да протегне ръце и да направи някакво упражнение, за да ги раздвижи. Шърмей знаеше колко усилия му струва всичко това и колко болка му причинява, но то се повтаряше отново и отново всяка сутрин и като го гледаше, сърцето на жена му се свиваше от мъка.

Някой ден, а този ден бе може би съвсем скоро, след като им омръзне да го разиграват, бандитите сигурно щяха да го убият.

— Хайде, момиче, престани, за бога! Стига! Ако не престанеш да ме цапаш с този боклук, сигурно ще умириша целия град! — Така нареждаше Чарли, докато Шърмей разтриваше гърба му с лековит мехлем от някакви билки и мас от патка.

— Ооо, я млъквай! Стига си мърморил! — отвърна на оплакванията му Шърмей.

 

 

Линк забеляза града от разстояние около половин миля, докато се движеше по едно възвишение. Нямаше много за гледане: дълга, криволичеща главна улица, край която се издигаха сградите, повечето от които изградени от дебели дървени трупи преди около сто или дори повече години. Имаше и няколко малки, странични улички — бе по-подходящо да се каже алеи — които пресичаха на някои места главната. Каруци, малки файтони, а също и ездачи се движеха бавно върху замръзналата кал и слуги се щураха назад-напред, изпълнявайки поръчките на своите работодатели. Линк беше виждал сто, а може би и хиляда градчета досущ като това тук.

Силна миризма, смесица от пушек и конска тор, достигаше до възвишението. И тази миризма Линк бе усещал стотици пъти в други градове, а след няколко седмици, прекарани в град, и после пътуване, тази миризма бе направо омайваща. Вътре в ботушите краката му бяха направо вкочанени, ръката му бе изтръпнала и почти неподвижна и той едва държеше поводите на окуцяващия си кафяв кон. Тази сутрин със сигурност бе много неподходяща за разходки. Беше един наистина красив ден, ясен като кристал, но дяволски студен за пътник, облечен в тънка шуба от еленова кожа. Той ненавиждаше момента, в който трябваше да влезе в непознат град, да мине по главната улица, а особено сега, когато водеше след себе си своя куц кон, този момент му се струваше още по-неприятен.

Линк се обърна назад и погледна животното. То държеше болния си крак във въздуха и не го допираше до земята. Линк въздъхна. Не бе толкова безчувствен, че да се качи и да язди болен кон, макар и само за да не предизвика смях. Той се отклони по една малка странична уличка встрани от главната, като вървеше така, сякаш току-що бе слязъл от коня, за да избегне навалицата. Това със сигурност щеше да удължи пътя му с поне още половин миля. Линк си промърмори „По дяволите!“ и запристъпя бавно, като потръпваше при всеки допир на ботушите си с твърдата кал. Кафявият кон направи усилие да закуцука след него, като поклащаше глава и от това юздата му звънтеше. А беше толкова студено, че дъхът на тези двама странни пътници замръзваше във въздуха.

 

 

Пери Патерсън бе купил конюшнята от един ирландец на име Клиърли точно преди началото на Гражданската война (Патерсън наричаше тази война „Война между щатите“). Той самият бе роден в Алабама и заедно с жителите му се бе борил с дивата природа, преди да се установи в Колт Крийк. Той все още таеше в себе си омраза към янките и живеещите по̀ на запад, срещу които се бяха борили през онези дни. Не беше човек, който обича да създава неприятности, но добре помнеше всеки човек и на чия страна този човек бе воювал.

Първоначално той сметна мистър Фред Линк за свой противник, тъй като, поради очебийната си беднота, Патерсън мислеше, че янките и техните поддръжници по-често се срещат с долара, отколкото привържениците на Конфедерацията. Смяташе също така, че макар да бяха минали години от онези събития, симпатизантите на янките все още имаха известни привилегии, като например държавните договори. Един необразован пияница и отрепка като Марси се ползваше с този род привилегии и имаше позволението на правителството да притежава единствено той бизнеса с коне в града. А каубоите въобще не се замисляха. Бяха безмилостни към поверените им животни и ги държаха навън на студа, докато копитата им замръзнат. Беше дяволски бедно градче и един честен човек не можеше да завърти бизнес тук, това си беше чистата истина.

Този човек сега се бе захванал с изтощителен бизнес, ако, разбира се, работата, която в момента вършеше, можеше да се нарече по този начин. Мъжът се движеше бавно по улицата и водеше след себе си куция си кон. Очевидно това бе един много жалък кон, който едва ли бе изглеждал по-добре и през най-светлите дни от своето съществуване. А като погледнеше водача на коня, човек трудно би помислил, че това е бизнесмен. Слаб, много слаб мъж… всъщност имаше вид на гладен, много гладен мъж. И тъй като Пери Патерсън бе съдия, отсъди, че това е един уморен от път, изтощен до смърт човек.

Този човек явно търсеше за своя стар кон място в някой обор — на Патерсън му направи впечатление, че той дори не попита за цената. Нещо в него го накара да промени първоначалното си мнение за непознатия. Имаше дяволски студени очи… студени като сурова зима. И тогава Патерсън си помисли, че този човек със сигурност е воювал на страната на справедливостта. Излъчването му навяваше на мисълта, че може би е симпатизант на Конфедерацията.

Патерсън извика на Джийн да отведе коня. Пришълецът не спомена нищо за лекарство или нещо подобно: това накара Патерсън да си помисли, че мъжът държи сам да лекува животното. Всеки скитник, минаващ по тези места, си въобразяваше, че притежава дарбата да лекува коне. И така, ето го него… човекът, воювал сред джунглата, при това за една справедлива кауза. И какво получава в замяна? Един нищо и никакъв обор в един град, гъмжащ от престъпници и убийци и единственият му клиент за деня е капнал от умора пътник с леденосиви очи. Това ли бе очаквал, на това ли се бе надявал той! Това бе всичко, което имаше. В прибавка — една малоумна племенница, която прилича повече на момче, отколкото на момиче, а на всичко отгоре и с поведение на уличница. Това отблъскващо и отвратително държание той не успя да изкорени по никакъв начин — нито с добра дума, нито с бой. И дори не на уличница: поведението й бе по-присъщо на животно, отколкото на благопристойно човешко същество от женски пол.

 

 

Линк стоеше в двора на обора и следеше с поглед този човек върлина, който очевидно бе собственикът и в момента бавно се клатушкаше към вътрешността на конюшнята. Беше някак си странен, движенията му бяха забавени, но явно имаше набито око, защото по всичко личеше, че е забелязал дрипавите одежди на Линк и трагичното състояние на коня му. Човекът изглеждаше загрижен повече, отколкото се изискваше от него. След малко едно момиче, което бе дори по-странно от собственика, се показа и отведе животното. Отначало Линк го взе за момче, помисли, че е помощник в конюшнята, предположи, че не е чул добре и вместо Джийн, собственикът бе извикал Джон. Но по всичко личеше, че това е момиче, макар и да не бе привлекателна. Тя кимна на Линк, пое от него поводите и тръгна с коня навътре в обора, като не откъсваше очи от болния крак на Кафявия. Момичето бе слабо, дори кльощаво, лицето й бе продълговато и имаше много голяма долна челюст — можеше да се каже, че прилича на кон. Очите й бяха воднисти, с някакъв нюанс на синьото, а за фигура при нея въобще не можеше да става дума.

Когато стигна до вратата на конюшнята, тя подвикна нещо на Линк. Тъй като говореше много неясно, а думите, които произнасяше, бяха всичко друго, но не и отчетливи, на Линк му трябваше известно време, за да разбере, че тя го пита дали иска да лекува крака на коня му.

Той бе срещал малоумни хора и преди: тези хора обикновено не се занимаваха с животни. Линк кимна в отговор и каза:

— Давай! Излекувай го!

Тя го погледна за момент, след това бавно поведе коня навътре в обора и постепенно започна да изчезва в сянката. Линк я последва с поглед и установи, че панталоните й стояха като на момче, а и самата й походка бе точно като на момче.

Линк метна на рамо чантата си, която беше от типа на мешка, и си помисли, че тя е празна точно като усмивката на банкер. След това се отправи към улицата. В ръка Линк носеше пушката си и това му беше неприятно. Той не обичаше пушки и смяташе, че единственото им преимущество се състои в това, че патроните им бяха леки и лесно се изстрелваха, а не в това, че са добро средство за воюване. Някога имаше и пушка за бизони. Това поне бе пушка, с която човек честно и почтено можеше да изкара прехраната си. А ако иска да си спомнят за него след сто, а даже и след двеста години за това, че е убил някое диво животно или човек, трябваше да използва пушка „Шарп“. Тя бе идеалната за тази цел. Със сигурност тази пушка бе най-добрата, без значение дали се използва за лов, спорт или в битка.

Той вървеше нагоре по една уличка, чието име бе „Улица Б“ и забеляза една табелка, на която пишеше: „Към главната“. Имаше и стрелка. Това със сигурност означаваше главната улица. В градчета като това тук хората не си правеха труда да измислят имена на улици. Беше много оживено: натоварени каруци, които бавно пъплеха през калта и талиги, които превозваха провизии за хората, живеещи нагоре по хълмовете. В това градче се чувстваше живот, не беше мъртвило като например Уилоу Фолст. Бяха наизлезли и деца, а тук-там се мяркаха и жени. И тези жени дори изглеждаха като дами, макар че това бе доста трудно да се определи, тъй като, поради големия студ, приличаха по-скоро на огромни вързопи. Но в движенията им като че ли имаше някаква изисканост. Неволно пред очите му изплува споменът за момичето от конюшнята с гъша кожа на ръцете си и той изпита жал към нея. Животът тук беше много труден и можеше лесно да те пречупи. А дори и да не те пречупи, пак си беше дяволски тежък и за мъж, да не говорим за момиче.

Така наречената „Главна улица“ наистина заслужаваше името си и дори бе по-оживена от улиците на някои по-големи градове. Жени сновяха нагоре-надолу, кучета се боричкаха в калта. Минувачите потропваха по дебелите, груби греди, които играеха ролята на тротоари, и така се опитваха да предпазят стъпалата си от замръзване. Той самият потръпваше от студ в износените си ботуши, които бяха в мексикански стил. Изобщо не усещаше краката си. Отдавна му беше време да влезе някъде, по възможност където има печка, и да се стопли.

Надолу по улицата Линк видя голяма и добре изглеждаща сграда, която по всяка вероятност бе кръчма. На табелката пишеше „Бялата роза“. Беше голяма постройка на два ката и изглеждаше, че има добра клиентела. Преобладаващата част от нея явно бяха търговци на говеда. Линк имаше в себе си само седемнайсет цента. Щяха да стигнат само за бира и залък безплатен обяд към нея, следователно имаше достатъчно време да поразмрази костите си и да се ослуша за някаква работа. Може би щеше да се намери нещо — като например да се постави ограда на някое ранчо или пък друга някаква работа. Щеше да е достатъчно за едно залагане, а това бе всичко, от което се нуждаеше. Вярно е, че имаше моменти, когато въобще не би заложил: не би обърнал и една карта от страх, че може да се получи някакво неразбирателство или недоразумение и да се стигне до борба, по-точно до стрелба…

Е, все му се искаше всичко това да не се бе случвало. А точно сега никак не му беше до въпроси, но може би все още се намираше по някой пътник плямпало, който да си спомни за Франк Лесли от Додж Сити и за бързата му, точна пушка. В момента най-малко искаше някой да го разпознае, а това бе напълно възможно. Но човек трябва да се храни, а ако е истински мъж, трябва да прави и нещо повече. Трябваше, например, да си намери приличен кон, който да язди, както и чисти дрехи за гърба си и трябваше да има в джоба пари поне колкото да си плати леглото и закуската в някой хан. „Не искам кой знае какво“, помисли си Линк. Може дори да се каже, че почти нищо не искаше, така че да вървят по дяволите спомените за случилото се някога, да върви по дяволите всичко, дори това, което може да се случи. Да, така щеше да направи: да изкара малко пари и да ги заложи. И щеше да гледа само себе си, нямаше да му пука за нищо. Онзи човек трябваше добре да се потруди, за да разкрие Фред Линк и да му създаде неприятности. Мистър Линк беше миролюбив мъж.

Той прехвърли мешката на другото си рамо и заобиколи един човек на кон, който му препречваше пътя към тротоара. Закрачи по улицата, като остави място за една талига, чиито колела бяха набити с кал.

Отвътре „Бялата роза“ изглеждаше също толкова добре, колкото и отвън. Залата за хазарт беше почти празна поради ранния утринен час. Трима мъже седяха край бара, като запазваха почти задължителното за времето преди закуска мълчание. В другия край на голямата зала един чернокож младеж се суетеше и обръщаше столовете, които от предната вечер стояха захлупени върху масите. На Линк му мина през ума, че може би ще си намери работа. Мъжът, който работеше зад бара, бе облечен в черен вълнен костюм, а на главата си носеше шапка за езда. Той търкаше пода — Линк видя отражението му в огледалото. Нямаше да е зле, ако вземеше да почисти и огледалото.

Линк се приближи до бара и помоли мъжа зад него за една бира. Човекът се извърна и отправи любопитен поглед към новодошлия, а погледът на Линк бе привлечен от златните копчета за ръкавели на собственика.

Притежателят на жокейката въздъхна, небрежно посегна към бара, взе оттам една бира и бързо я плъзна към Линк. След това се наведе и отново се залови с търкането на пода. Линк остави халбата си върху тезгяха, като вдигна малко повече шум от нормалното, за да може човекът зад бара да чуе звука, и се огледа за тезгяха с храна. Намираше се на отсрещния край на залата и той провлeче краката си натам.

Не бе останало много от предишната вечер — няколко твърдо сварени яйца, няколко филийки ръжен хляб, един буркан с чорба от свински крачета, която не изглеждаше съвсем прясна, и няколко глави накълцан лук, който пък бе сложен в една голяма напукана паница. Нямаше сирене, нямаше нищо друго. Все пак гладът го мъчеше упорито и Линк реши да опита да се нахрани. След дълъг и щателен подбор взе две яйца, двете най-големи филии хляб и си спретна един съвсем прилично голям сандвич с лук. Огледа се и за горчица, но не откри, нямаше и лютиви чушки.

Като крепеше сандвича си в дясната ръка, той бръкна с лявата в буркана и извади един свински крак. Погледът му бе привлечен от една маса, която момчето вече бе почистило и избърсало. Докато се придвижваше към нея, съзря онзи със златните копчета за ръкавели с периферното си зрение. Човекът го наблюдаваше в огледалото и изучаваше сандвича с лук, и двете яйца и свинския крак в другата ръка. За заведение като „Бялата роза“ това бе огромна закуска като допълнение към една бира.

Това означаваше, че кръчмата не се управлява както трябва. Всеки опитен кръчмар знаеше, че трябва да предложи солиден обяд с достатъчно солено месо като допълнение, а разходите по този обяд щяха да му се върнат десетократно на бара. Линк беше посещавал кръчми и игрални зали, където на закъснели посетители се предлагаше една наистина добра закуска, и то без нищо в замяна, или почти без нищо. Това стимулираше мъжете да стоят до късно, да пият и да играят и така собствениците печелеха повече, отколкото бяха вложени. „Златните копчета“, както Линк мислено нарече собственика, не беше наясно с правилата на бизнеса, а това си беше неговият бизнес.

В крайна сметка се оказа, че чернокожият не бе почистил масата. Линк се настани откъм по-чистия край, остави храната си и реши първо да опита от свинския крак. Това съвсем не беше най-вкусното нещо, което бе ял през живота си. Със сигурност не беше.

Докато предъвкваше, дочу един от мъжете на бара да говори нещо на „Златните копчета“ и да се усмихват. Говореха за него. Знаеше си го, както си знаеше и това, че където и да се появеше, ставаше обект на странно внимание от всички около него. Беше му стара дарба да привлича вниманието, ако това изобщо би могло да се нарече дарба. В повечето случаи тази дарба не му бе от полза.

Двама от тримата седящи край бара мъже бяха въоръжени. „Златните копчета“ също бе въоръжен с „Деринджър“, или някакъв подобен на него малък пистолет, който бе закачен от вътрешната страна на жилетката му. Чернокожият не носеше оръжие.

От мястото, където беше седнал, Линк виждаше мъжете край бара, а също и собственика. Зад гърба си чуваше, че младежът мете. Линк реши да не обръща внимание на усмивката, довърши свинското краче и се захвана със сандвичите. Имаха чудесен вкус и той се опита да яде колкото е възможно по-бавно, за да се наслаждава по-дълго на удоволствието. При допира с храната челюстта му чак изтръпна от приятното усещане, а задоволството му се подсилваше от мисълта, че има още две яйца за изяждане.

Мъжете на бара продължиха да си говорят, но той вече не беше обектът на техните приказки.

След няколко минути, след като преглътна и последния залък от храната, от която най-вкусни бяха яйцата, Линк се надигна и тръгна към бара. „Златните копчета“ и мъжете, с които говореше, се обърнаха и се загледаха в него, докато той се приближаваше към тях.

— Извинете, че прекъсвам разговора ви, господа — каза Линк. — Но вие ли сте собственикът на това място? — продължи той, като последните му думи бяха отправени към „Златните копчета“. Той пък, изненадващо за Линк, му подаде приятелски ръка и кимна:

— Аз съм и смятам да продължа да бъда такъв. — Имаше шотландски акцент, макар и много слаб. Вероятно бе роден там. — Името ми е Макдаф.

Беше як човек, изглеждаше силен и имаше добре поддържан малък мустак, каквито барманите обикновено носеха.

— Казвам се Линк.

Другият мъж на бара се усмихна и също протегна бледата си ръка с дълги пръсти към Линк.

— Аз пък съм Уилсън Коу. — Линк се здрависа с него и усети, че тази ръка бе толкова гладка и нежна, че приличаше на момичешка, което означаваше, че бе ръка на умен мъж. Някой, който не се занимаваше с превоз, нито със земеделие, нито пък работеше в мините, за да изкарва прехраната си.

— Е, мистър Макдаф — каза Линк, — чудех се дали нямате нужда от помощник, който да работи като барман.

— Търсиш си още безплатни обеди ли? — попита онзи с нежните ръце. Онзи, Уилсън Коу. Това, което изрече, бе доста неприятно, но той се усмихна приятелски и непринудено на Линк и дори му намигна, като че ли наистина бяха стари приятели. Линк не му отговори с усмивка.

— За щастие, тъкмо ми се отвори едно място — каза Макдаф. — Въпросът е дали би могъл да се справиш, както трябва. — И той протегна ръката си към бара. — Няма да е достатъчно само да чистиш, а ще трябва и да сервираш, и не само това. Има вечери, когато идват около стотина мъже и си поръчват любимите питиета тук, на този бар. Виждаш ли, за тази цел ми трябва човек, който да си разбира от работата.

— Аз съм бил в този бранш — отговори Линк. — Работил съм тази работа в Сан Франциско, а също и в… Денвър. — За малко от езика му щеше да се изплъзне „Додж Сити“.

— В Сан Франциско ли? — попита мистър Коу и повдигна вежди в знак на учудване. После се усмихна на Линк и отново му намигна. — Тази сутрин май се срещаме с опита на големия град, а, Ед, как мислиш?

Линк се престори, че не е чул последното.

— Защо не ме пробваш? — предложи той на Макдаф.

Макдаф смръщи вежди, очевидно разсъждаваше върху предложението. Ако не го наемеше, Линк щеше да си замине и може би щеше да тръгне из града да си търси някаква работа, може би дори щеше да стигне дотам, че да се моли на някой кравар да го наеме да чисти оборите срещу десет цента на ден. Нямаше намерение да казва нищо, но все пак промърмори:

— Ами защо пък да не опитаме! — Наистина му струваше доста усилия да изрече тези думи.

После Макдаф го изгледа критично — препасан пистолет, мръсни, набити с прах от дългото пътуване дрехи, белег на бузата — и поклати глава — „НЕ“.