Стоян Ц. Даскалов
Едно дете приема парада

За първи път тая година Светлана отиде на парад. Заведе я баба й. Хората пред тях им пречеха да виждат. Баба й не можеше да я вдигне на ръце. Светлана се мушкаше ту тук, ту там, надзърташе, източваше вратле, но нищо не можеше да види. Побутна с пръстчето си един висок мъж и го помоли:

— Чичо, дай местенце за едно оченце.

Той се поотмести, но една жена затули с гърба си прозорчето. Екнаха песни, засвири музика. Хората се размърдаха.

Светлана бутна тук, бутна там и се промуши отпред. Широката улица беше чиста и светла като река. Задаваха се знамената. Горе, на трибуната се бяха наредили заслужилите, с много ордени по гърдите. Но тя нямаше на палтенцето си нищо друго освен една тенекиена калинка, а баба й няма и калинка. Колкото и да поглеждаше към стълбичката, реши, че няма да я пуснат. И за да не я дърпат насам-натам, тя взе да се мести от човек на човек в крак с манифестантите и, без да иска, стигна под навеса на трибуната. Всички гледаха към плаващите знамена — червени, сини, оранжеви пламъци се преплитаха. И никой не я забеляза. И тя не забелязваше никого освен приближаващите се, които нарастваха, викаха, пееха, хвърляха цветя. Цветя се хвърляха с „ура“ право горе на трибуната. Но един закачлив септемврийски вятър ги връщаше и те падаха току пред нея. Такива хубави свежи цветя. Беше й жал за тях и тя ги ловеше още във въздуха, за да не падат на земята и се оцапат. Скоро ръцете й се напълниха с цветя. Като че ли под трибуната стоеше не момиченце, а един голям цветен букет. Само една корделка шаваше и едни очички светеха като светулки между цветята.

— Вижте, вижте! Едно дете приема парада! — извика някой.

Отведнъж върволицата спря. Хората почнаха да ръкопляскат и да викат по-силно „ура“. Минаваха миньорите от мината с лампичките на челата си. Светлана им хвърляше цвят след цвят. А и те я обсипваха с цветен дъжд. Като че ли пъстри ракети изписваха дъги!

— Мир! Дружба! БКП! — викаха ученици и ученички, работници и работнички и все така необичайно се застояваха. Най-щастливи бяха децата… Те бяха припнали и застанали наред с детето — командуващо парада, но навалицата го откърти като снегориначка. Музиката гърмеше. От трибуната махаха. Светлана реши, че и тя трябва да маха. Прегърна с една ръка цветята, а с другата замаха.

Зададоха се селяни и селянки, гайди писнаха. Младежите извиха хоро и развяха пешкири около детето. От радост то изпусна букета, запляска несръчно с длани и заподскача. От трибуната се наведоха. Кой беше дошъл, та така застоя цялото шествие? Заради кого се спираха така хората, кого поздравяваха? И зърнаха детето, което събираше радостта на целия град.

— Чие е това дете? — понесе се шепот.

Един милиционер взе да му маха, да му шътка, да му кима.

— Бягай от там фастък! Къде си се завряло! Пропуск за там имаш ли?

Но то не го чуваше. То сияеше от деветосептемврийското слънце.

— Слушай! — приближи милиционерът на няколко крачки от него. — Нарушаваш реда! Смутител на манифестацията!

Ако детето беше някъде встрани, той щеше да го грабне и да го отмести. Но то, дяволчето, като с парашут беше се спуснало точно под трибуната, сам-само, пред ръководителите даже, там, където никой не бе дръзвал да застане!…

— Остави го! Остави го! — махнаха му даже от трибуната, детето остана на най-личното място и продължи да приема парада. Пред очите му минаха заводи, грамадни машини, стопанства със снопове, ябълки, грозде и теленца, цяла свободна, мирна България.

Но най-много се зарадва, когато се зададоха два камиона с деца и любимите им приятели — животни и птици. Тя се развика, разскача, замаха като че караха нейните другарчета от планината. Те бяха нарисувани, но детето ги приемаше като живи. „Ей, Слончо, пак ще те нахраня. Милия Мечо, дето не забравя добрината… Пиу, Косе-Босе, цър, стафидка… Аз съм тук, не видиш ли ме. Агънце-багънце, научи ли се да четеш? Оо, сърничке, де е сърненцето. Чуш, петел играе, ринги-ринги рае. Петелът, който момченцето в червено държеше, изкукурига сякаш. Жив си, цар-Лопатар, значи жив си. И друг път бягай като видиш машина… Ще бягам, — поклаща короната си лопатаря, — и ще те нося като в кошница на рогата си… Чистнице-хитрице, излезе ли от затвора. Мяу, няма вече. Уа, уааа, да, да, Марко и ти си намери другарчета. Ето го и Цоню Дългия с връвчицата, върнал се… Бау, ау… гонят го шестте кученца, които двамата й братя дърпат със синджирите, да не скочат от камиона… Лисичко, Клепчо, Вълчан, Ролф, Роши, Рики, Джаф, бау, милите…“

Цветята се сипеха. Вятърът се засилваше, връщаше ги чак под краката на манифестантите, сякаш детето преситено от радост, като махнеше, командуваше и него. То посипваше пътя на ония, които ги хвърляха, за да вървят по килим от собствените си цветя.

Най-после ние пробихие навалицата. Когато чух познатия гласец и видях само главата й всред цветята, краката ми се подкосиха.

— Махни се от там, лудетино! Направи ни за срам пред целия град! — извика майка й и чак тогава Светлана ни видя. Вместо „ура“ извика „мамо“, „татко“, хвърли ни по една розичка и после излитна като врабче из нацъфтяло дръвче. Кацна в прегръдките ми, виковете от всички страни се сляха, музикантите в едно загърмяха, трибуната се разтвори като огромен цвят, просия целия град.

Само една баба, грохнала, ужасена, се буташе из навалицата и търсеше палавата си внучка:

— Ох, къде се подяна! Дали не я смачкаха тая буболечка! Анче-Светланче!

Нейния Девети септември започна едва когато за другите беше свършил и аз занесох в къщи Светлана на ръце заедно с цветята на целия град.