Стоян Ц. Даскалов
Лисичко

В двора, близо до къщата, шумолеше разперен градински лешников храст, който всяка година раждаше едри, породисти, много вкусни плодове. Децата ги опитваха още руйни, едва забележими под зелените къдрави шапчици, но никога не можехме да хапнем от тях, когато узрееха. Точно по това време ние заминавахме на море и катеричките ги изяждаха. Заварвахме земята посипана с черупки. И да не отсъствувахме, пакостниците пред очите ни най-предизвикателно се катереха, гризяха лешниците с ококорени насмешливи очички, или пък, ако бяха сити, сваляха шапчиците им и ги отвличаха като голи пупести бебета. Една ако прогонехме, две се явяваха, че после дохаждаше цяло семейство. Там, в лещака, денуваха и нощуваха. Толкова се чувствуваха господари, че не бягаха, разхождаха се по земята, забавляваха се, танцуваха около него, заловени за опашките си. Като в детска градина учеха малките как да играят, да се катерят и да пробиват лешниковите зърна. Беше ни приятна тяхната игрива гоненица по дърветата, маймунското скачане от клон на клон, гимнастическото люлеене надолу с главата и премятане във въздуха. Катеричките издаваха особени звуци, които не приличаха нито на мише скърцане, нито на котешко мяукане. Това бяха по-скоро фучения, така свирепо се преследваха, че ако се настигнат, струваше ни се, ще си изгризат кожите. Но те никога не се настигаха. Стържеха с нокти по стъблата, остреха си зъбите, изчезваха в други храсталаци и пак се появяваха. Хубаво си живееха и добре се хранеха катеричките в нашия лещак. И не щяхме да ги гоним, ако ни оставяха да вкусим поне малко от лешниците. Но те не ни зачитаха като стопани. Слагахме плашило с дървена пушка в ръка, но пакостничките не се плашеха, катереха се по главата му и му изгризваха носа. Затова тая година ние решихме да ги вардим. Толкова бяха отрупани клоните, че и децата повтаряха народната мъдрост: „Зимата ще бъде люта и снеговита!“ Гого, по-малкият ми син, доведе едно изтървано селско куче. То имаше гладък ръждив косъм, остра муцуна и дълга рунтава опашка. Приличаше на лисица. И понеже беше мъжко, Гого веднага го кръсти „Лишко“. Замърсено, с бодли по козината, окаляно, свирало се по сайвантите, мело с опашка дворищата. Децата окъпаха скитничето, нахраниха го и го вързаха за опънатата тел до лешника, дето простирахме прането. Лишко скимтеше първите дни, но после свикна. Все там, под бухналия лешник му слагаха в съдинка храната и паничка с вода. Там то си живееше тихо, спокойно. Само когато някой чужд човек дойдеше, скачаше, втурваше се по телта и лаеше. Беше му даже приятно там, в неоградената къщичка. Поохрани се, лъсна косъм и се заизтяга доволно. Въргаляше се понякога и коремчето му се бялкаше като ризка.

Лишко забеляза катеричките и по цял ден се разправяше с тях. Сметна ги също за домашни животни като него и им джавкаше весело, дружелюбно, приятелски, както в селските дворове кучетата лаят на пилета, на кокошки, на агънца. Ако можеше да говори, щеше да им каже: „Хайде да си поиграем на гоненица!“ Изглежда и катеричките не се плашеха от него и приеха да си играят, без обаче да се доближават. Сядаха над главата му, наяждаха се и пускаха черупките точно на муцуната му. Той зеваше да ги лапне, някои изпускаше, други схрускваше и ядосано пролайваше. Те се кискаха и започваха да го замерват, чак в ушите и очите го улучваха. По гърба и опашката — навсякъде го накичваха като с репей, къдрави шапчици като цветенца поникнаха по лъскавата му козина. Лишко се отърсваше, дрънчеше обидено синджира, скачаше да се откъсне и ги погне, но не успяваше. Катеричките се смееха.

— Ти си един мухльо! — викаха му, а той джавкаше. Но те, като знаеха, че е вързан, та и по синджира му пробягваха. — Ти не си никакъв пазач, а един мързелан! Хвани ни, де!

— Ау, ау! — заканваше се Лишко, дращеше лешника, гризеше синджира. — Да ме отвържат, пък ще видите как ще ви изловя до една и ще ви съблека кожухчетата…

— Ние, ако речем, и носа ти можем да изгризем! — спущаха се те по-ниско, той подскачаше и удряше глава в клонките, а те се люлееха на по-горните го шибаха с краищата им.

— Аууу, аууу — побесняваше Лишко, лапваше бодлива шума и тракаше напразно остри зъби. — Опашките ви ще откъсна, ей така, да ходите за срам…

— Някоя нощ и ти ще останеш без опашка, ще я отрежем като с ножица, без да ни усетиш, и понеже опашки не ядем, ще я окачим на лешника да разберат стопаните ти какъв пазач си и да те изгонят!

Лишко се въртеше, свиваше опашката си.

— И без уши можеш да останеш…

Лишко клепваше уши, приклякваше на задни крака, подскачаше, но телта го дръпваше и той ги гледаше с насълзени от яд очи. Катеричките обраха лешника не нощем, а денем, както ги гледаше безпомощен пазачът.

— Жалко, че носиш името Лисичко! — взехме ние да го ругаем.

Кучето виновно пролайваше, протягаше умолително муцуна:

— Отвържете ме, ще видите!

— Само на вид изглеждаш ловджийско куче, ама иначе си дремлю, готован, лапач, а не пазач!

— Не е вярно, аууу! — избухваше оскърбено кучето и така скачаше, че телта прозвънваше като струна, която ще се скъса.

Не пуснахме Лишко, защото мислехме, че ще избяга, а пък дворът ни имаше нужда от него. Нищо да не прави, само да пролайва, стигаше. Къщата ни беше на края и всеки можеше да влезе и обере овошките. Ние ходехме там само в събота и неделя. И трябваше да има жива душа, когато ни няма. Ще вдигне врява и пакостниците ще се стъписат, съседите ще надникнат и видят. Освен това децата не можеха да държат животни в София и дохождаха да се порадват на Лишко. Ала кучето страдаше. Не можеше да понася примката на шията, искаше свобода, за да изпита и той радост. Катеричките, макар че изядоха лешниците до зрънце, висяха над главата му, слизаха на земята, обикаляха покрай него на такова разстояние, че да не ги докачи. Боричкаха се, преплитаха опашки, фучаха, сякаш играеха свой танц. Притъмняваше му пред очите като от призраци и започваше и той бясно да огъва телта, да ръмжи и рови. Мяташе се, изопваше се, гонеше ги, без да ги достигне. Понеже беше вързан, научи се да танцува на двата си задни крака. Лаянията му бяха страшни. Напразно тракаше острите си зъби. Нищо не можеше да стори на тия черни дребосъчета, жестоки и неуморни гризачи. Струваше му се, че след като лешниците се свършиха те започнаха да го бият с камъчета, като с градушка. По главата му се вдигнаха цицини. Той само ги гладеше с лапи, не можеше да ги оближе. Най-после една нощ не издържа: дърпа, гриза синджира, опъва телта, такава страшна ярост го обзе, че се откъсна и погна катеричките. Те се пръснаха коя накъдето види.

На сутринта, когато Гого отиде да му даде храна, жаловито извика:

— Аа, Лишко избягал!

Около лешника беше изровена цяла яма, като че бе подкопан да падне — такава борба беше водил Лишко. По жицата, легнала на земята, имаше следи стъргани като от трион. Мислехме си, къде може да е отишъл Лишко, дали не се е върнал при стопаните си? Гого не знаеше кои са те. Разпита съседите, никой нищо не можа да му каже. И тъкмо се канеше да го издирва от двор на двор из цялото село, откъм живия плет се прошумоля.

— Таралеж! — пристъпи дебнешком Гого, но насреща ни се показа Лишко с проскубана козина, уморен, задъхан, но в устата си стискаше една катеричка с изцъклени очички, примряла от ужас. Едва сега разбрахме защо се е откъснал от веригата. Не издържала ловджийската му страст, така се сгорещила, че желязото прегризал и се спуснал да отмъсти на злосторничките. Представяхме си как в тъмната нощ гони ту една, ту друга из гората. Те хвръкват сякаш на дърветата и се спасяват, но той ги дебне долу, прави се на заспал, на мъртъв; те доближават, душат, не смеят да се спуснат и от клон на клон се прехвърлят на друго дърво. Премества се и той и не ги изпуща из очи. Не им дава на земята да допрат. А на тия диви дървета няма нищо за ядене и пиене. Рано или късно катеричките ще трябва да слязат. Поне една от тях ще пратят до скривалището за храна. И те не изтрайват, слизат от съседните дървета, притичват, той ги погва, те пак се изкачват, прехвърлят се от връх на връх, за да затрият следите си. Но Лишко е добър ловец, той души, усеща вече отдалеч познатата му миризма, тровила толкова живота му, и се втурва подир тях, заплита се в павитаци, изподрасква се, но не ги оставя. Цяла нощ гони, до последни сили ги преследва и най-после, със страшен скок, хваща тази катеричка и ето го, ръмжи и ни я носи радостен, че е изпълнил дълга си. Милият ловец! Колкото и да се мъчеше катеричката да се отскубне из острите му зъби, не можеше. Той я беше пронизал през ребрата. Тя шаваше, мяташе се, той ръмжеше от доволство, но не искаше да я умори. Само я държеше здраво с вирната муцуна, сякаш искаше да ни я предаде, ние да я накажем. Неговата грижа е била да улови престъпницата и да покаже, че не е никакъв лентяй, готован, мързелан, некадърник, лапач…

— Браво бе, Лишко! Ти си бил голям ловец! Истински ловец си бил! — погали го Гого. — Ти заслужаваш да те зачислим в ловна дружина.

— Бау! — съгласи се Лишко и чак след това признание пусна катеричката. Тя беше със съдрано кожухче, тук-там капчици кръв лъщяха по коравата й козина, но помръдваше и дращеше с нокти по тревата. Лишко милостиво я побутваше с муцуната, но тя полазваше по корем, гърчеше се, възправяше се и пак се просваше премаляла.

Ние излекувахме катеричката и я пуснахме. Дали тя беше разказала на другите катерички какъв ловец е Лишко, не знам, но на следната година за пръв път ядохме от нашите едри, вкусни, хрускащи лешници, чиито къдрави шапчици имахме удоволствието сами да сваляме.