Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2013)
Издание:
Стоян Ц. Даскалов. Домашен слон
Разкази за деца
Редактор: Божанка Константинова
Художник: Генчо Денчев
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Мая Халачева
Индекс 11/95372 422-11/6054-7-78
Националност българска
Дадена за набор 10.V.1978
Подписана за печат 20.VII.1978
Излязла от печат 10.IX.1978
Тираж 30 115
Формат 32/84/108
Печатни коли 11,50
Издателски коли 9,66
Цена: брошура 0,53
подвързана 0,76
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2-а, София, 1978
Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
История
- —Добавяне
Това беше най-красивото и най-непоносимото куче, което Светлана донесе в къщи, без да й се сърдим. Имаше чуждестранен произход. Подарили го на един дипломат, когато напуснал страната, но не можел да го търпи и го дал на свои роднини. И там не се задържало. Тръгнало от къща на къща, никъде не се застоявало дълго, докато най-после попадна у нас. Хубаво куче, но много особено. Имаше на предните си крака по пет пръста, вместо по четири, а на задните по шест. Очите му нощем светеха. Обичаше децата, никога не ги лаеше или хапеше. Беше на три месеца, а изглеждаше на една година. Скачаше, лудуваше из къщи, радваше се на всеки, който му обърне внимание, вечно търсеше с кого да играе, да се забавлява. Децата ни бяха вече студенти, ходеха на лекции и от време на време му правеха компания, а той, Ролф, с такова име ни го предадоха, искаше да е главният в семейството. Дойде при мен, сложи лапи на коленете ми и чака да го помилвам, за да ме откъсне след това от работата. Ако го пренебрегна, започва да ме дърпа към вратата, за да го изведа на разходка. Звънне ли някой, Ролф се изправя чак до бравата и се мъчи да отвори. „Ще те набия, ще те изгоня!“ — ругаеше го старата, но той не разбираше от дума, нарушаваше порядъка, на който тя много държеше и който с големи грижи поддържаше. Само с нея Ролф не се погаждаше. Но веднъж тя забрави чантата си с парите в магазина и усети, че Ролф я дърпа силно назад, отскубна се от нея и се върна с чантата в уста. Чак тогава тя се сети, че бе я оставила на тезгяха. И от тоя ден й стана вече мил, гледаше да му угажда и търпеше лудориите му. Веднъж Светлана закъсня и аз й се скарах. Тя ми възрази и щях да я напляскам, ако ненадейно между нас не се хвърли Ролф и я спаси от наказанието. Той хвана с лапи ръцете ми, заби острите си зъби и може би щеше да ме ухапе, ако не бях снел ръка. Това учуди всички ни. Проучихме и открихме, че тая порода кучета имат осем наследствени качества, някои от които нашият Ролф вече прояви. Родът на това куче датирал от 1375 година. И колкото и да се е изменяла породата, най-важните от осемте наследствени качества са се запазили: да обичат и да спасяват децата, да помагат и стават център на внимание. Обикнахме Ролф, но не можехме да го държим в къщи. Колкото порастеше, толкова по-буен ставаше. Лаеше, за да събира хората. Децата от етажите дотичваха да му се радват, но от долния една зла старица непрекъснато ни телефонираше да изгоним тоя пес, че ще се оплаче на кварталния отговорник. Мъчехме се да укротяваме Ролф, но той беше нехаен и неприятностите се увеличаваха. Из къщи се носеха викове: „Ролф, защо събори саксията? Къде си понесъл кърпата! Каква е тая връзка на шията ти? Гого ще те натупа!“ Потупвах го гальовно, но той не разбираше от наказания. Изгонвах го на балкона, но той слагаше лапи на перилата, лаеше към улицата и се струпваха всички деца от квартала. „Ролф, Ролф!“ — викаха му те приятелски и още повече го дразнеха. Открехвах вратата, за да видя какво ще направи. Но той изскачаше на площадката, подушваше стълбището и бързо се прибираше. Един вид: правя, каквото си искам! И така живеехме в разправии не само с него, но и помежду си. Много добро, умно куче, но не беше за нас. И търсехме да го дадем на човек, който обича животните, има свободно време и условия да го гледа добре. Гого, най-малкият ни син, намери едно младо семейство още без деца и им го заведе с верижката заедно. И от тоя ден започна тъгата по Ролф. Нещо липсваше в къщи, нямаше с кого да се развличаме. Колкото и чудно да е, и ние, големите, се бяхме превърнали на малки покрай него — вършехме смехории, глезотии, говорехме му като на непослушно дете, съветвахме го, мъчехме се да го възпитаваме. А сега нашият мил непослушник го нямаше вече. Щом се събудехме, чувствувахме това. Нямаше кой да търчи от легло на легло и да подръпва завивките. Дните без него станаха по-дълги и скучни. Нямаше го Ролф, който играеше като танцьор на задните си крака, скачаше като акробат, донасяше хвърлен предмет, сядаше в нозете и чакаше заповеди. Когато не ги получаваше, почваше своята самодейност, не много художествена — събаряше де-що срещне. Нямаше го Ролф и на закуска, и на обед, и на вечеря. Преди го учехме да яде всичко, а сега бяхме склонни да му угаждаме на прищевките. Без Ролф беше някак празно, самотно, тихо, еднообразно. Децата често се сещаха за него и когато им дойдеха приятели, все го споменаваха: „Ролф счупи тая амфора, нахлузи я на главата си, та я лепихме“…
Веднъж Гого ни съобщи радостна новина:
— Видях Ролф!
— Къде? — извикахме в един глас зарадвано.
— В парка! На разходка го бяха извели.
— Е, как?
— Подстригали са го. Станал е по-хубав! Подстригано лъвче.
— Дали е още в парка да го видим? — скочи Светлана.
— Сега са го прибрали, но всеки ден по това време го извеждат. Там, при лебедите го пускат да играе.
— Позна ме и се хвърли да ме целува.
И се заредиха след това срещи с Ролф. Първа отиде Светлана и се върна с драскотини по ръцете от ласките му. След това жена ми затича нетърпелива. Тя разказваше с вълнение как се втурнал отдалече, сграбчил я в лапите си и изпоцапал бялата й чанта от радост.
— Какво умно куче! Защо не живеехме навън някъде да си го вземем. Красота! И каква памет! Гледа ме и ми разказва всичко, и плаче. Истина ви казвам, плаче за нас! Едва го прибраха. И пак от верижката се извръща и полайва, милото.
Последен се явих на свиждане аз. Застанахме като стари приятели един срещу друг, строги, но мили. Ролф пръв наруши тишината и излая, като че ли рече: „Дай си лапата!“ И ми подаде своята. Той умееше да се ръкува. Казваха, че там, в чуждата страна, следвал училище, но не го завършил, може би поради слаб успех или лошо поведение. Все пак личеше, че е минал школа на обучение. Имаше известни обноски. В зависимост от хората и положението им знаеше как да се държи. Пред мен и в къщи, и тук не се лигавеше. Седнах на пейката и той скочи до мене, без да слага главата си в скута ми. Чакаше разрешение, тогава подложи муцуна и аз я погалих. Той замря от щастие. Бях си взел една топчица. Хвърлих му я, той с няколко скока я намери в зелената трева и ми я донесе. Подложих му бастуна си, той се затича и го прескочи. Нарочно изтървах шапката си и той ми я подаде. За награда го почерпих с шоколадов бонбон, който ловко изчопка из станиола, като орех из черупка.
Редувахме се да го посещаваме поотделно и след това всеки разказваше за него. Поискахме да го вземем за няколко дни, но младите му стопани не се съгласиха. След това известно време Ролф изчезна. Проверихме да не е болен. Излезе, че и младото семейство се е отказало от него, защото им се родило детенце, с което се занимавали. Къде беше попаднал Ролф, загубихме следите му и почти бяхме го забравили. Веднъж дойде у нас една роднина на жена ми и каза:
— Знаете ли, че вашият Ролф играе в цирк.
— Ами! Това ще да е друго куче.
— Не, вашето е. Ролф. Така и съобщиха: „Сега артистът Ролф ще изпълни номер с топка!“
Едва намерихме билети и отидохме всички. Много интересни неща видяхме, но чакахме с нетърпение номера на нашия Ролф. В първата част не се яви. Може би е заменен номера му с друг! Във втората част също го нямаше. Едва към края смешникът Боби весело обяви:
— Сега ще видите най-младия акробат… — плясна с ръце и из пътеката изтича той, нашият Ролф.
Познахме го само по муцуната, защото тялото му беше облечено в пъстро жакетче. Погна хвърлената му топка, ритна я като футболист, тупкаше я лапи и обикаляше арената, без да пропусне удар. Чакахме с нетърпение да мине край нас. Нарочно бяхме взели места на първия ред, за да го видим отблизо. Той биеше топката с глава по няколко пъти, без да я изпусне на земята, лягаше по гръб и я прехвърляше от крак на крак. Наистина акробат! Кога и как ли се е изучило, милото.
— Казват, че това куче ходило чак в Турция на спектакъл и вестниците писали там за големия му успех! — дочухме да се шепне зад гърба ни.
Милият Ролф. Артист! Със задгранична слава! Как не забелязахме ние първи дарбата му! Бихме му прощавали всичките произволи и лудории! Ако и циркът не беше го открил, щеше да загине, като много млади таланти!…
Когато доближи до нас, Светлана не се сдържа и извика:
— Ролф, Ролф! — и протегна ръце.
Той се стъписа отведнъж, усмихна се и с лъвски скок се метна през оградата и гушна задъхан къдравата си глава в русите коси на Светлана. Всички изпляскаха и на кучето, и на нас, като на възпитатели. Нямаше какво, станахме и се поклонихме. Може би имахме право, защото най-много ние го обичахме! А може би с поклон искахме прошка от известния Ролф… у когото не бяхме открили най-важното — таланта!