Стоян Ц. Даскалов
Как Марко си намери другарчета

— Уаа, уаа!…

Необичаен рев събуди призори стопанския двор. Верка и Митко скокнаха от леглото. Надникнаха през прозореца. Кой така смешно реве?

— Уу-аа, уу-аа!…

Кой ли реве, като че се къса гласът му? Верка и Митко изскокнаха по риза, неизмити, боси на утринния хлад. Татко им чистеше едно малко, цялото в плява магаренце. Муцунката му — кафява с беличко. И коремчето му беличко — като пух. Краката му едни смешни — дебели и на възли. — А кичура над челото — боклукчийска метличка.

— Това е Марко! — каза баща им. — Намерих го в сламите, бездомничето. Ще го гледате добре, че то ще ви буди, ако се успите.

Децата се погрижиха за Марко, както за другите малки добиченца, сресаха го с гребен.

— Уу-аа! — дърпаше се Марко, ревеше, бягаше.

Обичаше да ходи немит, да се вре в магарешкото тръне и да се търкаля в прахта. Затова децата не го пускаха навън. Сковаха му отделно жилище край обора. Но той не спираше гръмогласно да реве:

— Уу-хуу, хуу!…

— Сега пък защо!

— Мъчно му е, че е затворен — каза бащата. — Пуснете го малко на поляната. Вас ако ви затворят в това хубаво време, добре ли ще ви бъде?

Пуснаха Марко на поляната. Слънцето изгря. Марко захрупа роената трева и разроши меката си козина. По едно време дигна глава и проточи шия, като че музикант надува кларнет.

— Сега пък това защо е, тате?

— Драго му е, смее се.

— Ами! Може ли магаре да се смее?

— Вярно, смее се!… Чак сълзи на очите му има от смях! — разсмя се Митко.

Кравите излязоха на пъстра върволица към ливадите. Теленцата се разиграха, кончетата зацвилиха. Марко пристъпи към тях, но те се дръпнаха от него и той пак зарева.

— Сега пък какво иска да каже?

— Мъчно му е за другарчетата!

— Хай да му се не види магарешкия език!

Слънцето се вдигна високо. Докараха кравите на пладне. Доячките седнаха на трикраки столчета, измиха виметата, пенесто мляко зацвърча на жици в кофите. На Митко и Верка дадоха по чашка непреварено мляко.

— Ху-уууу, уу-хууу… — изрева Марко, загледа ги в очите, искаше да им каже нещо.

— Знаеш ли — каза Митко, — аз разбирам вече езика му. Марко е жаден.

Митко и Верка закараха Марко на коритото. Той се насмука здравата и почна да клепе с уши, да примигва тихо и сънливо.

— Сега му се спи! — извика Верка радостна, че и тя почна да разбира езика му.

Вкараха насила Марко в жилището му, за да си изкара пладнешкия сън. Много пъти майка им ги беше карала да спят на обяд, но те не искаха. Сега, покрай дневния режим на Марко не усетиха как заспаха и те. Изведнъж ги стресна страшен крясък.

— Куд-кудяк-дяк! Куд-куд, кудкудяк! — разкрещяха се квачките, записукаха пилетата, екна стопанският двор.

— Дали някой ястреб не нападна кокошия свят? Или лисица? — залепи лице на стъклото Верка.

— Каква лисица посред бял ден! — храбро изскочи Митко. — Двойка по естествознание трябва да ти пише учителката!

На двора видяха Марко как тича и се брани, изпоцапан целият с яйца. Квачките се спуснаха към него като оси от всички страни, гъсоците съскаха и забиваха човки в краката му. Той хвърляше къч, подвиваше опашка, приклякваше, въртеше се и тръскаше глава ту на една, ту на друга страна. Една кокошка кацна на главата му и почна да го кълве, като че в козината му бяха останали житни зрънца. После почна да рови чорлите му и да рита с крак, като че си прави полог в косматата му глава. Едва го отърваха. От мълчаливия му натъжен поглед разбраха как се бе стигнало до тая свада. Самотен, изоставен, Марко бутнал с муцуна незаключената вратичка и отишъл да види само какъв е тоя весел глъч в кокошарника, а не за да прави пакост. Но кокошките вдигнали такава олелия, че той, без да иска, ритнал полозите и сам се изпоцапал със запъртъци.

— Грешката си е наша! — каза виновно Митко. — Магаретата денем не спят.

— Мъчно му е на Марко! Плаче! — натъжи се Верка.

Мъчно беше на Марко да живее сам. Всички бягаха от него. Нямаше си ни баща, ни майка, никакъв род. Кръгло сираче, напъдено от дядо Станой, воденичаря, тръгнало само по полето, невръстно дете още, да си търси хляба… Но само с хляб не се живее. Трябваха му на Марко другари да си играе, да си говори, да си пее и се смее. Как се зарадва той, като видя розовичките, чисти, измити прасенца, със зурлички и прозрачни ушенца. Той искаше да се сближи с тях, пристъпи, усмихна се на малките, но майка им дигна страшна грухтня и връхлетя върху него.

— Уу-аа! — процепи Марко двора, задави се от страх и побягна. Препъна се веднъж-дваж, сърцето му щеше да се спука. Едва избяга. Втори път не рачи да закача прасенцата. Остана пак сам край пътя да хрупка магарешко тръне.

— Уу-аа, уу-хуу… — запреде той тревожно, когато страшно бръмчене се зададе откъм пътя.

Той дигна глава, огледа се и закова уши. По пътя три пъти на ден минаваше кооперативният камион, натоварен с млякото за децата от града. Шофьорът обичаше да стряска Марко — камионът връхлетя право върху него. Марко помисли, че ще го сгази, отскубна се и вдигна облак прах по пътя. Удари през нивята, изпотъпка житото. Загуби се. Напразно Верка и Митко го търсиха. Той отиде далече, далече — там, където пасеше кобилата Марта. Искаше да й се оплаче като на леля, че всички го гонят, обиждат го, сдумали са се да го погубят. Ето сега камионът насмалко щеше да го сгази. Защо го дебнат и мразят? Нали в стопанството има място за всички, нали всички трябва да бъдат равни?

— Помисли си сам, може ти да си виновен! — тихо процвили кобилата Марта.

Марко не беше свикнал да мисли — чакаше другите да му кажат всичко. Но кобилата си пасеше — не й беше сега до оплакванията на чужди дечурлига като Марко. Малко ли бяха нейните главоболия? Тя си мислеше какви работи има да върши, след като се напасе: копитата й ще подковават, сеното ще вози, до съседното село ще ходи…

Марко я погледна, почака и си тръгна. Ето, и тя не го разбра! Най-после той се обърна към нейното конче. И както става между роднински деца, бързо се разбраха. Допряха муцунките си и си казаха мълчаливо всичко.

— Всички са против мене — казваше Марко.

— Защото нищо не работиш! — укори го кончето. — Ти си по-голям, навърши вече две години. Вземи да работиш и ще видиш, че всички ще те заобичат. Аз как помагам на майка, навсякъде с нея ходя.

— Че ще ми дадат ли работа на мене?

— Бай Първан е добър гледач, помоли го, той ще ти намери.

Митко и Верка се пребиха да търсят Марко, но не го намериха. Вечерта се върнаха уплашени, че ще им се карат. Но когато влязоха в двора, видяха, че Марко се е прибрал сам. Вместо да го набие, татко им го беше нахранил.

— Оставете го, от утре той има да върши важна работа!…

— Уу-хаа, уу-хаа… — събуди ги рано сутринта Марко.

Умит, вчесан, баща им го впрягаше в една малка шарена каручка, за да разкарва храната на кооператорите по блоковете. Митко и Верка плеснаха с ръце и се втурнаха да го галят и милват. Кокошките, прасетата, телетата — всички му се радваха. Марко вече си имаше другарчета. А когато откриха обща кухня на полето, обученият вече Марко дадоха на пионерите да обслужва заедно с каручката тяхното опитно поле.