Стоян Ц. Даскалов
Тя си е виновна

Пред вратата на стопанския двор лаеха две кучета. Едното овчарско, рунтаво, а другото ловджийско, гладко, червеникаво, с провиснали уши. Те спореха помежду си:

— Ти не знаеш да служиш на народа, бе! — казваше овчарското. — Ти си служил само на господар, на частник… а стоката на народа не знаеш да пазиш!

— Важното е да подушиш врага и го откриеш. Другото стопаните сами ще направят. А ти чакаш стопаните да открият врага и ти само да лаеш по него — отвръщаше самоуверено ловджийското куче.

— Мяу, добър ден! — прекъсна ги котката, която идеше откъм селото и спря по-надалечко от тях. — Мога ли да вляза?

— Не може! — излая дебело и застрашително овчарското куче, а ловджийското вдигна уши като че козирува. — Това не е мишефермата да се шляеш из нея! Бау, ау, ау…

— Но аз идвам по работа! — отскочи и не смееше да приближи котката.

— Каква работа?

— Ами научих, че се отваря кухня за животните.

— Е, та? — вдигна предницата си овчарското куче.

— Та рекох да стана готвачка в кухнята…

— Ау, ау, ау! — разлаяха се кучетата. — Котарана готвачка!

Овчарското куче настръхна, котката отстъпи, кучето изръмжа, тя изфуча и тъкмо да се сдавят, дойдоха от фермата другите животни:

— Кукуригуу! Какво става тук? Каква е тая врява? — изкукурига петелът.

— Не ме пускат, петльо — мазно се увъртя котката. — Аз искам да стана готвачка във вашата кухня.

— Чакайте! Защо я гоните? Пуснете я! — промуча добрият вол. — Може би тя наистина ще се захване с тая работа. Както знаете, никой не се заема!

— Ами да, аз имам опит. Все в кухнята съм била. И кюфтета знам как се правят — и вегетариански, и месни, — и каша от кокошка, и мляко с ориз, мяу…

Тя така сладко говореше, че животните я слушаха с наслада.

— И бульон с прясно яйчице мога да застроя. Аз съм била у толкова добри стопани… Можете да попитате и ще видите каква характеристика ще ви дадат за мене! В кухнята съм се родила и отрасла…

— А задушено… силаж, дето му викаме ние, можеш ли да правиш?

— Всякакви видове задушени! Пръстите ще си изядете! Ще ви готвя ядене, пълно с витамини „А“, „Б“, „Ц“, „Д“ — до края на азбуката! И всичко ще блести от чистота, знаете каква съм чистница!

— Това е вярно! По дял ден се миеш.

— И паничките сама си мия, облизвам мазнинката с език, та светят!

— Ха, ха, ха! — изсмяха се кучетата.

— Слушайте, вашата работа е да пазите, а кого ще назначаваме за готвач, това е наша грижа! — промуча волът.

Котката измяука благодарствено, поклони се и като погледна злорадо прасетата, гордо влезе с животните вътре. Те дълго мислиха, заседаваха, обсъждаха и решиха, че не могат да намерят по-добър готвач от котката. Тя бе пъргава, това всички знаеха. Щеше да сготвя бързо манджата, а не да чакат с часове. Беше и съобразителна и щеше да прави всеки ден подобрения.

— Нощем всичко ще си приготвя и сутринта, щом станете, готово! Топло, топло!

— Вярно, тя вижда и нощем! Очите й светят!

— Тя улавя мишките с един скок, та яденето ли няма да ни поднася!

— И умница, и чистница — признаваха й всички. — Ще знаем, че поне чисто ядене ядем!

Котката седеше на задните крака мълчалива, скромна, тиха, смирена и чакаше. Не можеха да й намерят никакъв недостатък. И най-после я назначиха. Пуснаха я в кухнята, тя препаса престилка, запретна се и заразпорежда:

— Казана!

Но когато й го донесоха, тя подскочи:

— Уу, какъв е ръждясал! Нали ще ви изтровя с такъв позеленял казан! Ще го калайдисам!

Котката взе да го трие и да го плакне. Поне вода имаше колкото иска. Пусна крана да шурти в него, дълго го три с пепел и парцал, докато светна. Облиза лапите си, протрити и почервенели до кръв и викна:

— Дърва!

Воловете домъкнаха от гората цяла кола с дърва, начупиха ги на парчета и котката запали огън.

— Брашно! — гребеше с кутела и сама го сееше с най-ситното сито.

— Царевичак!

Прикараха й от нарязаните на ситно царевични стъбла, тя бъркаше усърдно с голямата дървена лъжица. От казана се вдигаше па̀ра. Котката цяла се обви в пушеци и изпарения, но не отстъпи от поста си.

— Само тя може да издържи на горещо! Нали все край огнището е седяла! Друг ще се изпоти, ще простине, от бронхопневмония ще заболее на това течение! — признаваха псетата.

За пръв път кухня за добитъка! За пръв път такова вкусно ядене!

— Добре, че се спряхме на нея! Щастие, истинско щастие! — мълвяха с признателност животните, а котката се вреше между тях, слушаше и ушите й растяха.

— Ами защо си не сипеш, Мацо? — питаха я кучетата.

— Аз… нали знаете, ние домакините, докато сготвим, се наситим от самата па̀ра!

Докато животните ядяха, тя им поднасяше едно-друго, следеше да не би нещо някому да е нужно и веднага му поднасяше. Дори мъркаше и тананикаше.

— И певица си имаме!

Само двамата пазачи гледаха недоверчиво.

— Видяхте ли, бе? А какви ги дрънкахте! Нали сте пазачи, все подозрения са ви в главата, все грабачи и лапачи бълнувате!

Кучетата сведоха виновно и засрамено уши.

— По-добре да ги уволните… От тях няма никаква полза! — мръкваше котката тихо. — Крадци вече няма! Защо ще плащате на двама мързеливци?

Кучетата се обидиха и подадоха жалба против котката. Мина комисия, прегледа съдовете, яденето и се възхити. Даже на събрание, вместо да я смъмрят за обида, предложиха да я наградят за чистота и старание. Дори ловджийското куче, което бе свикнало да слуша — нали е дресирано — се присъедини към мнозинството. Въздържа се само овчарското.

— Ти си бил слуга и слуга ще си останеш! Ти нямаш капка ново съзнание! — наруга го ловджийското. — С тебе нямам нищо общо! Ти ще пазиш официалния вход, а аз — задния.

Така, заради котката, те се разделиха. Овчарското куче се ядоса много. Когато край него минеше котката, готова да прихне от смях, то се спускаше подире й, като да я разкъса.

— Отгоре на това ми се и присмива! Аз ще те науча тебе!

То започна да я следи. Един ден котката трябваше да сготви нещо блажно. Докараха им мляко за малките животни и месо. Тя заскача от радост, дори запя. Месото беше нарязано, само да се наслага в казана. Котката се огледа наоколо — в кухнята нямаше никой. Скочи на масата при мръвките и без нож, със зъби взе да отделя месото от кокалите.

— А чистница се пише! Виж бе, мухльо! — бутна овчарското куче ловджийското.

То погледна и клепна с уши: „Прав си!“. Те се спотаиха под прозорчето и видяха с очите си — котката отделяше месцето и го гълташе, а кокалите пущаше в казана. Едва се удържаха да не излаят.

— Грабачка? За нея месото, а за нас — кокалите! — проскимтя неподкупният пазач.

— Под съд трябва да я дадем! — възмути се послушникът.

— Чакай да видим какво ще направи по-нататък, пък аз ще й дам хубав съд! — бутна го овчарското куче.

Котката се наяде хубаво, сгриза кокалите на ситно и така начупени, ги разбърка във врялата вода. И от радост взе да си мърка и пее: „Ах, ах, ах, колко лесно днеска се живее!“ После, като съгледа млякото, докарано да направи млечница за малките, тя скочи, наведе се и взе да го пие като вода от извор.

— Пусни ме да й съдера кожухчето! — разлюти се ловджийското куче.

— Стой да видим всичко, па после ще я скалпираме и ще проснем кожата й пред готварницата!

Котката се напи хубаво с млекце, та коремът й се изду като топка. Облизвайки побелелите си мустаци, отрупани с каймак, тя едва затътра останалото мляко под масата. Вместо мляко в другото, по-малкото казанче, пусна вода и когато се напълни, сипа ориза.

— Измамница! Остави млякото за себе си, а на децата вместо мляко — вода от крана! — излая овчарското куче и когато котката, нахранена и сита, мързеливо се изтегна на масата то скочи през прозореца и я сграбчи.

Но нали бе котка, а не пиле, като живак се изплъзна из устата му и скочи над главата на ловджийското, което я погледна, като че дива патица излетя и го перна през ушите.

— Защо не я хвана бе, мухльо! — бафна върху него овчарското куче и я подгони.

Котката побягна, но двете кучета я посрещнаха. С един скок тя се метна на дървото край фермата и оттам — на покрива.

Кучетата надигнаха глави и нададоха лай. Излязоха всички животни.

— Какво е станало? Защо я гоните милата?

— Крадла! Да я хванем, после ще ви разкажем!

Вдигна се страшна олелия. Кой можеше да я смъкне от покрива!

— Петльо наш, качвай се! И й пукни главата с клюна!

Като разбра каква е работата, петелът важно изкукурига, напери се и подхвръкна. От дървото — право на покрива. Котката побягна. Качи се на комина. Но петелът и там хвръкна. Тя скочи и побягна. Петелът я погна по покрива и тъкмо да я клъвне, тя се хвърли като стрела на земята.

— Преби се! — зарадвано изтичаха псетата.

Но котката нали по гръб не пада, тупна право на краката си и като стрела отлетя. Всички я погнаха. Тъкмо да я хванат при портата, тя скочи върху гърба на вола и се намести между рогата му. Той я поноси малко навън от стопанския двор. И тъкмо тя да скочи и да хване гората, която беше наблизо, той разбра лая на кучетата, сведе рогата си и я изсипа в устата на кучетата. Те я хванаха, едното за опашката, другото — за шията. Тя изподра ушите на ловджийското куче, муцуната на овчарското, но те не я изпуснаха. Врещеше, ала никой не я жалеше.

— Правеше се на божа кравица! Дори не ядеше с нас… А тя се налапала предварително…

— Изяде месото, а на нас кокалите! — давеха се от гняв кучетата. — И млякото на малките пиеше и криеше! Крадла и мошеничка! Да я удушим и окачим кожата й за назидание!

— Мяу! — пищеше котката ни жива, ни умряла.

— Смърт за крадците! — викаха разлютено кучетата.

Ала животните бяха против смъртното наказание.

— Ще свикаме съд! А дотогава хвърлете я в тъмница и я пазете да не избяга!

За подвига си двамата пазачи бяха наградени: овчарското с първа награда, а ловджийското с втора.

А тя лежи в една тъмница, по-тъмна от нейната черна козина, пищи, дращи по стените, моли се и се разкайва, но никой не я жали. Тя си е виновна!