Стоян Ц. Даскалов
Столично дете

Нашата къща беше в края на града, близо до гората. В един неделен ден към обед, когато слънцето ръсеше със златната си лейка нацъфтялата ни градинка, на асфалтовия път спря бяла като лебед европейска кола. Вратата се отвори и от нея излезе едно момченце с червени дрешки. То постоя опиянено от мириса на цветята, овошките, поляните, лъха на гората. След него се извлече една баба, която макар че беше облечена по градски, издаваше своя селски произход. А от предната врата последен се изправи бащата, съвсем елегантен баща, с цигара в ръка. Бабата хвана детето и го поведе на разходка. Отведнъж то се издръпна и стреснато се спусна към нашия двор. Портата беше отворена и то нахлу, без да иска разрешение и дотича към кокошарника в горния край. Разбрах кое го беше привлякло. Петелът силно кукуригаше. Бях излязъл да нахраня кокошките, които вече нетърпеливо чакаха обеда си. Всичките се налепиха на мрежата и запровираха клювници. Петелът — едър, с пъстра перушина, вирната зелена опашка и аленочервен гребен, пляскаше с криле и пееше, сякаш тръба възвестяваше часа на заемане местата в столовата. Хвърлих аз зрънцата, кокошките кълвяха и се бутаха една друга, а петелът стоеше господарски край тях, подигаше се на пръсти и изтягаше шия, та удвояваше ръста си и пееше ли, пееше. Малки перца, белички, падаха от разперващите се като хармоника криле и тишината се раздираше, гората ехтеше. Неочаквано зад мене се изправи момченцето, а скоро се дотътри запъхтяна и бабата.

— Извинявайте — рече тя, — ама Ивайло искаше да види петела.

— Моля, моля, заповядайте!

Ивайло, облечен от раменете до обувчиците в червено, с червени бузки и червено носле, и червена шапчица на русата глава, заби муцуна в мрежата. Личицето му сияеше, а очите проникваха през дупките като в далечен чуден свят.

— Кокошки и пилета купувам, заклани. И детето все пита какви птици са кокошките, живи не е виждало. Показваме му ги на картинките и му разказваме, ама то, горкото, не може да си представи. И щом чу петела ви да пее, подскочи от радост. Имаме в кафези канарчета, папагалчета, но петел за пръв път видя и побягна, та си ожули нослето чак.

— Нека послуша и погледа. Столичните деца са така. Как се казваш бе, юнак?

— Ивайло. А петелът как се казва?

— Пею…

— А баща му?

— Пейо Пеев.

— Разкажете ми всичко за петела! — настояваше момчето. — Къде е роден?

— В кокошарника.

— Прелетна птица ли е?

— Не! Домашна птица… с агропромишлено значение — отвърнах аз усмихнат.

— А къде летува?

— Тука, в къщата си.

— Затова не съм го срещал на Златните пясъци. А къде зимува?

— Пак тука…

— Ами къде му е парното отопление?

— Под крилете му, в перушината са радиаторите.

— А електрическото осветление в гребена ли е?

Бабата се позасмиваше и го побутна да спре, но детето искаше да знае цялата биография на петела. Баща му и майка му като се върнеха от работа или им дойдеха гости, само за биографии и сведения говореха. И Ивайло жадно гълташе приказките им. След като помълча, той изведнъж погледна косо баба си и неочаквано ме попита:

— А петелът има ли баба? Защото аз си имам две. Тая ми е селската баба. А градската… уморил съм я. Има почивен ден. А татко пък няма баби, а има две майки. Защото градската ми баба не дава на татко да й казва „бабо“. И на мене не позволява. Тя е „мами“. И за него, и за мене.

— Уу, пък ти, жив дявол, а̀ млъкни! — задърпа го селската баба, но на мене ми беше приятно да го слушам.

— А на майка си как викаш?

— Мама Доби.

— Ти ще си объркаш майките бе, Ивайло!

— Няма! Сестра ми й вика само Доби.

Бащата се разхождаше бавно около колата, гърбом към гората, той отегчено изпълняваше неделния си дълг да извежда поне веднъж в седмицата синчето на чист въздух. Той не показваше никакъв интерес към зелените къдрави дървета, към нацъфтелите храсти, седна в колата да слуша музика, съвсем далечна от оная, която се носеше от кокошарника.

Петелът разбра желанието на гостенчето по блесналите му очички и зачервеното носле. И тъй като никой от нас не му обръщаше внимание, той остави храната и рече да му покаже какво може. Наежи се, протегна шия и като разряза кокошия свят, втурна се подир една разкрякала се кокошка, обгърна я с крилете си като с пъстра мантия и взе да я кълве по гребена.

— Защо я бие по главата?

— Наказва я! — отвърнах аз.

— А защо?

— Защото е непослушна! — поясни бабата и го потегли за ръка.

— Чакай, бабо, да видя ще я убие ли!

Кокошката остана жива и здрава, а петелът изпъна гръд и се отупа с крилете си. Момчето сияеше от неговото мъжество. Толкова кокошки да държи в послушание! Ето, втурва се друга да наказва.

— Тая, Пейо, тая с перуката е най-непослушната! — припна и момчето подир него. Изглежда, петелът не обичаше да се бъркат в домашните му работи, бързо укроти кокошия свят както си знае и вече като гостоприемен домакин започна да занимава гостите си. Като артист изпълни цяла програма.

— А защо мижи, като пее? — учуди се момчето.

Бабичката не можа да му отговори и аз се пошегувах:

— Взира се, защото пее по ноти! Малко е късоглед!

Петелът сам си изпляскваше, както ораторите след реч, за да подканят публиката. Детето се смееше, неволно удряше месестите си ръчички и те издаваха един глух звук, като ръкавички. Но петелът забелязваше това приветствие, покланяше се и пак се натъкмяше за нова песен. Вдигаше гордо глава, издуваше шия с бродиран нагръдник, разперваше като ветрило опашката си и много цветове се изсипваха, та заслепяваха очите на момчето.

„Ку-ку-ри-гуууу!“ — Подскокна петелът, чатна като шпори жълтите си люспести крака и рече да покаже на смаяния слушател и почитател какво още може. Качи се с подскок на препречената дъсчица, като на сцена. Кокошките вдигнаха глави към него и понеже знаеха репертоара му, промърмориха какво ще изпее тоя път.

— Ноктюрно от Шопен! — каза момчето, защото сестра му в къщи все това повтаряше до втръсване.

— Хайде да си ходим! Я виж, изцапа се с курешки! — подръпна го бабичката, но то я ритна с крачето.

Никой не можеше да го откъсне от тая гледка, която не беше виждало досега, нито на картинка, нито в действителност. То живееше много ограничено. Водеха го в зоологическата градина и там беше зяпало по всички птици, но петел не беше виждало. В къщи пускаха магнитофон, певците познаваше от телевизията, но такъв певец, като тоя петел не беше виждал и слушал. Нямаше го записан на лента, заснет от оператори, че да си го пуска, когато поиска. Измъчено, като конче вършало все по един пясъчен харман, отчуждено от природата, момчето ненаситно гълташе кукуригането на петела. Никое друго представление не беше го забавлявало така. То стоеше смаяно и очичките му искряха. По едно време петелът слезе от сцената, кокошките се втурнаха да го поздравят, дори се скараха коя по-напред да се доближи до него, окръжиха го и развълнувано изказваха своите възхищения, една от друга по-ласкави. А нему, изглежда, му омръзна, разрина публиката и отиде, та пийна вода. Направи сякаш гаргара, за да прочисти пресипналия си глас, извика: „Ми-ми-ми-ми!“ и разпери криле, като да навлече редингота си. Кокошките му помогнаха и той спретнат зае мястото си на сцената и запя втората част от програмата.

— Това са Хофмановите приказки! — обърна се компетентно Ивайло към баба си. Два пъти я беше заварвал да чука крадешком на пианото в къщи. Първия път, извита като въпросителна стоеше над отвореното пиано, па току клъвна с пръст клавишите и сама уплашена от звука, побягна. „Како — извика той на сестра си, — ела, че баба ти разстрои пианото!“

Момчето седеше винаги при сестра си, когато тя имаше урок, а когато останеше само̀, удряше с юмруче по клавишите и викаше: „Шопен, Шопен, Шопен! Хофманови приказки!“ Тия имена бяха заседнали в главата му и сега петелът му напомняше мъченията на сестра му. „Куд-куд-куд-кудкудяк!“ — разкудкудякаха се кокошките, въодушевени от певеца, и тая нестройна музика, тоя нечуван досега хор с такъв прославен солист, напълно го плени. Когато концертът завърши, певецът се оттегли от сцената, аз отворих вратичката и той излезе важен навън и закрачи гордо, като след премиера. Малкият се втурна към него като за автограф.

— Полека, че ще бърбукнеш у вадата! — дръпна го баба му от шуртящата вода, която помпата бълваше из кладенеца. Аз ишнах на петела, той се обърна, като видя как захласнато го гледа момчето, спря се и зачака. Ивайло развълнувано приближи, протегна смело ръка и взе да го гали по лъскавата мантия.

— Хайде, стига! Ще кажа на баща ти да дойде и запише на магнитофон песента му…

— Аааа, не ща магнитофон. Истински петел искам да ми пее и да го гледам как наказва непослушните!

— Тогава ще идем с тебе на пазара и ще купим, какъвто си харесаш.

— Ами хайде да вземем тоя! Много ми хареса как управлява!

Бабата ме погледна безпомощна.

— Тоя не може, той си пее на кокошките и буди хората. Те не си го дават. На пазара има по-хубави.

Чак тогава момчето се откъсна от прегръдката на природата и припна изцапано, умирисано на кокошарник, ала сито и щастливо, към асфалтовия път, където бащата отегчено и нетърпеливо вече надуваше клаксона.