Стоян Ц. Даскалов
Буби

Запознах се с това момченце на 11-ия етаж в телевизията, София. Долу пред асансьора се беше събрала цяла тълпа. Казаха, че някакво дете от най-горния етаж седи на столче, чака асансьора да дойде, влиза в него, спуска се и се качва пак. Когато слязох на единайсетия, последния етаж, момчето беше избягало, заедно със столчето си. Влязох в стая №6 и там видях дете на няколко годинки. Помислих си, че то е пакостничето. Но столче наоколо нямаше. Момчето седеше на големия стол пред празното бюро и рисуваше нещо върху една папка. Попитах го как се казва.

— Буби — отвърна ми то и продължи да си драска.

Дойде майка му с купчина преписки. Познавах я, нашенка от село Търнава.

— Няма кой да го гледа. А пък в детския дом една седмица седи, две болно лежи.

— Вашият Буби ще стане художник, седи си кротко и рисува.

— Какъв Буби! Ти защо не си казваш името на тоя чичко? Той може приказка да напише за тебе.

— Буби! — повтори момченцето захласнато над кръгчетата си.

— Никакъв Буби не е, ами Филип. Кажи, Филипчо, какво рисуваш?

— Буби! — и аз надникнах. В колелцата той беше надраскал много чертици, нещо като мухи с хиляди крачка.

— Това са пчелички — каза майката. — Я разкажи за бубите, Ипе!

Отива през лятото Ипчо на село при дядо си и баба си. Къщно, градско пиле, расло като под похлупак. За пръв път стъпва в селски двор. Хуква из двора, загубва се сред цветята и овошките в градината. И отведнъж рояк пчелички! Разперва от радост ръце, втурва се и застава щастлив пред кошера. Никога не е виждал толкова много мухи, такива златисти, посипани с прашец, така сладко бръмчат и се гонят около него, влизат, оставят кошничките си с прашеца и пак излизат. И пеят: зън, зън. Замирисва му на цветец и медец… Пчеличките го обичат, изглежда, без да го познават, бръмкат покрай ушите му весело, той се върти омаян от песента им и само това повтаря: „Буби, буби…“ Пчеличките не хапят малките деца, когато стоят мирно. Но Филипчо е толкова радостен, че не може да стои мирно, замахва с ръце, иска да ги хване, стрелкат се, бягат, но той не бяга. Стои безстрашно срещу кошера и почва да пляска с ръце, хваща една, втора, но третата го жилва: той е толкова щастлив, че не усеща жилването, пляска с шепи, замахва, иска да ги лови, но те се ядосват и почват истинско сражение с него. — Буби, буби! — подскача той, мъчи се да ги пропъди от главата си, от ръцете си. Те го жилят жестоко, не оставят здраво местенце, на решето го надупчват. — Буби, мамо, буби! — изпищява най-после той. Но майката, бабата и дядото, залисани в сладки приказки, не го чуват. Когато ги стряска писъкът му, не могат да го познаят. Целият почернял, Филипчо стои вцепенен, онемял, не може да се помръдне. Грабва го майка му, без да усети, че я жилват две-три пчели: Олеле, Филип умира! Как така, бе, кога отиде това дете, не знае ли, че пчелите жилят — разтревожват се и старите. — От къде ще знае. Нос от къщи не е подавало! И змия да види, ще посегне да я хване. — Ами поне приказки за пчеличките не е ли слушало? Бре, бре, какво направихме. Хубаво госке! — вайка се бабата, а дядото дотърчава, отскубнал бъзе край плета, смачква го и маже Филипчо, като при ухапване от змия. Но Филипчо примира, уста не може да отвори, тънките му устнички — станали дебели и твърди като гьон, очите му изцъклени, не помръдват. Цялото лице прилича на обгорено дърво. Идва лекарят и му бие инжекции. Ще чакаме… По-скоро в града, бърза помощ, Филипчо умира! — закарват го в болницата. Майката бди през цялата нощ. Филипчо е все така черен и вдървен. Отива си, горкия, без да види дядо и баба, без да усети миризмата на селски цветя, без да си откъсне крушка и ябълчица, непръскани и неторени с химикали, без да си зобне грозде направо от главината, без да чуе петела как кукурига, величествено разперил пъстри крила на бунището, без да вземе топло яйчице от полога сред гордото крякане на кокошките, без да търчи след агънцата, да възседне магаренцето, да се разходи с каручка по полето, да нагази в топлата рекичка, да хване жива рибка, да се наплиска от изворчето и пийне с шепи студена, прозрачно бистра водица с дъх на липа, без да хапне погача и бобена чорбица. Филипчо умира, без да усети прелестта на златната земя и да се сроди с нея… — Ще чакаме до сутринта! — казват докторите, които непрекъснато бдят над него. На сутринта детето помръдва и докторът казва: — Кой от вас не подпухва от пчели? — Баба му и аз! — отвръща майката уплашена. Баща му и дядо му се подуват… — Добре, че прилича на вас, иначе не щяхте да го имате! Знайте това, кръвта го спаси, вашата майчина кръв, нея отровата не я лови. — Цял месец след това телцето на Ипчо е като от сипаница нашарено. Пъпчица до пъпчица, с тъмно връхче. Постепенно жилата се подават като трънчета, сами излизат и падат. И ето сега ръчичките му…

— Дай ръчичка на чичко, Ипчо! — засмя се майката след тъжния разказ и той поднесе меките си длани. — Покажи къде те ухапаха бубите!

И момченцето взе да се муши с пръстче по ръцете, по главата, по краката, за да ми покаже.

— И как ги биеше ти?

Ипчо се засмя и запляска с ръце.

— Ти си юнак, Филипчо, колко уби?

Той разпери пръстчетата на ръчичките си и поклати три пъти надолу, което според неговото сметало значеше три по десет.

— Е, ще се сражаваш ли друг път с пчеличките?

— Аха — важно поклати черната си къдрава като калпаче главица. — Само че с мрежа…

— А на село ще ходиш ли?

— Охо! — подскочи той.

— И още един въпрос, Филипчо: Какъв искаш да станеш? Машинист, строител на асансьори ли?

Момчето ме погледна виновно изпод гъстите си вежди.

— Не, не — засмя се майка му, — аз му прибрах столчето.

— Бубар! — изду бузки то и замаха рязко ту с едната, ту с другата ръка, запляска с длани, като че се сражава мъжествено след първия си детски опит.

— Добре, рисувай тогава буби, Филипчо!

Кой знае този малък юнак какви безстрашни сражения ще води като порасте!