Стоян Ц. Даскалов
Сърничката

Тая година решихме да посрещнем Нова година вън от София, в подножието на планината, където имахме къщичка. Много се плашехме дали ще падне сняг. И сякаш по поръчка, един ден преди празника, небето се продъни и се изсипаха като самосвали, но без гръм и трясък, камари сняг. Не можехме да излезем от къщи. Ринехме пътеки, ала те скоро изчезваха под снегопадите. Жива душа не се мяркаше, нито коли, нито шейни. Само комини тук-там издигаха дим, като дрянови суровакници, които снежинките разкрасяваха. Всичко ни се виждаше променено, ново, бяло, чисто, като сън. Дебелият сняг, който непрекъснато растеше, ръсеше една пръхкава, крехка радост. Бяхме омаяни, като че ли видения едно след друго излизаха пред очите ни. Боровете се поклащаха нагиздени и потръсваха тежките си дари. Планината неспирно издишваше снежния прах, който обвиваше в паяжини коравата снежна плът на земята. Децата потракваха като кълвачи на прозорците и пишеха с пръсти по украсените с ледени рисунки стъкла своите илюстровани картички „ЧНГ“. Само не можеха да ги изпратят на приятелите си долу в града.

Събудихме се късно на Нова година. Сложихме трапезата с новогодишните ястия. Някъде се чуваше настървен кучешки лай. Сурвакари бяха тръгнали навярно из преспите да дойдат чак тук, при нас. Тъкмо насядахме, малко самотни, че нямаме гости на тази Нова година, внезапно, като в приказките, пред отворената външна врата се появи една сърна! Не, това не беше приказка. Ние замръзнахме около трапезата в широкия затоплен хол и не смеехме да шукнем, да не я подплашим. Тя стоеше на вратата вцепенена. Само хълбоците й леко потрепваха. Гледахме я смаяни. Щастлив миг, който прогони самотата! При нас дойде само това пъргаво животно, което дебнехме да видим толкова време. Мернеш го в единия край на гората, а след миг е на другия. Така безшумно стъпва, че може да мине покрай тебе, без да го забележиш. Сивкавият му гръб се слива с цвета на дърветата, а червеникавият косъм отстрани по шията се губи сред загорялата шума. Избелялата трева скрива белезникавото коремче и опашчица. И ето, това красиво същество, което се носеше като неуловима горска самодива, сега стои пред очите ни. Как така се случи, че в тоя миг, докато ние се чувствувахме сами, дойде неочакваната гостенка, която за нищо на света не можеш да примамиш. Мерне ли те, тропне с копитца и шумне в шумака. С куршум не можеш да я догониш. Колко викачи дерат гърлата и дрехите си напразно! Колко ловци, екипирани най-модерно, я чакат с часове от сутрин до вечер, до премала, но тя не идва. Или ако се явне, доде вдигнат пушка, тя изчезне и техните бренекета ожулят някой глог. Сякаш планината ни я прати на нас, самотниците, които си бяхме досадили един-другиму през старата година: ние, родителите, на децата със забележките и съветите си за примерно поведение и отличен успех, а те на нас с лудориите, лекомислието и съпротивата си. Нямаше по-голям новогодишен подарък за всички ни от тая млада сърна, която бе нахълтала по чудо да намери спасение при нас.

Изведнъж до нас достигна кучи лай. За миг сърната врътна глава, под гушката й се бялна сякаш сняг, тя като че решаваше кое е по-страшното — кучетата или ние. И разбрахме пътя й до нас. Слязла от планината да дири храна, кучетата я погват. Но как се бяга в тоя дълбок сняг! Тънките й дълги крачета като шипове се промушват и тя затъва до шия. Не може да бяга. Седи посадена в снега и ни напред, ни назад. Само главата й с двете щръкнали ушенца мърда. Натиска снега с муцуна, бие с предните крачета, разчупва снежната кора, докато се измъкне като от клетка. Направи нов скок и пак затъне, а кучетата лаят, приближават. И те затъват, но са по-леки, лапите им са по-широки. Пък де да знае самата тя, че това е така. Те лаят и на нея й се струва, че всеки миг ще връхлетят. Ех, пък да е чиста земя под нея, само ще тропне с копитца, ще се белне гръдта й и ще изчезне като сянка. Нека да си лаят тогава! Но сега й се чини, че цяла глутница я гони, ловците насочват пушки и всеки миг ще изсипят оловото си върху нейната красива глава. И тя, бягала цял живот от хората, сега, скачайки от един снежен трап в друг, измъквала се от една яма в друга, отмаляла, задъхана, със сетни сили доближи отворената врата, усети топлинка и хлътна. Бялата смърт я натика при хората, от които бягаше.

— Горката! — прошепнахме всички в тоя миг.

Тя стоеше на вратата, осветена с ореол на героиня, като че на подгонен от зверовете човек давахме закрила. Тая неочаквана гостенка извика най-хубавото чувство на Нова година. Ние бяхме готови да скочим веднага, да я въведем вътре, да й постелем пред камината да се стопли на буйните пламъци, които миришеха на смола, да се отмори и след това да я нагостим. Децата примираха да й чупнат от всичките лакомства: и от баницата, и от шоколада, всичко, което бяха получили, щяха да поделят с нея. И това щеше да им бъде най-голямата радост. Те един-друг си вардеха подаръците, дърпаха ги и крещяха: „Това е мое!“, а сега гледаха с блеснали от щастие очички и бяха готови всичко да й дадат. Да я отрупат, като елха да заблести. Нагизденото борче над камината някак си погасна и замря. Тая живописна гостенка събра като видение надеждите и очарованията ни. Петната й засвяткаха, очите й грееха като лампички из борови иглички, космите й червенееха като електрически жички и тя цялата сияеше. С това неочаквано сияние влезе Новата година у нас и като че ли едва сега усетихме девствената миризма на снега, диханието на неспирно димящата планина и звънкия ек на кучешкия лай.

— Влез! Ела, скъпа гостенко! — безмълвно я канехме и искахме по някакво чудо вратата да се затвори, за да остане завинаги при нас тя, която разтупка сърцата ни от най-хубавото чувство — човечността.

Но щом затихна кучешкият лай, вкаменената като статуя горска хубавица трепна плахо, вдигна глава, като че ни благодари за спасението, тупна с предните копитца и изчезна като птица.

— Благодарим ти, неканена гостенко! Ти като в древната легенда донесе между нас мира и любовта, за които жадуват хората от целия свят!