Стоян Ц. Даскалов
Цар лопатар

Това не е приказка, а приказна истина, от която настръхват косите. В нашия двор се спускат от планината сърни и елени с малките си. Влизат си ей тъй, когато си искат и се разхождат като домашни животни заедно. Има и други къщи наоколо, ама там не се задържат — все са у нас. Сутрин чуваме стъпките им — троп, троп — меки, леки под прозореца и ни е много драго, като се събудим да видим в градината животни. Понякога дохождат бели, друг път черни и бели, също като кози. Горната ни ограда е телена, два метра висока, а отстрани и отдолу има само жив плет и оттам си влизат и излизат свободно. Хубави, мили животни! Гледам ги с часове как се носят на тънките си изящни крака, как пасат и вдигат гордо глава, източват красиви шии и поглъщат слънчевия блясък; снагата им се огъва, като че гръбнакът им е хрущял на едра риба и червеникавата им, тук-там изпъстрена с тъмни петна козина проблясва, как от време на време се душат и доближават муцуни, като че ли си шепнат нещо. А пък когато пият вода от коритцето под чешмата, е истинска красота. Те смукват жадно, сякаш сокове от земята, стоят примижали към слънцето и капките се оцеждат по муцуната им като слънчеви маниста. Децата изпърво ги гонеха, после взеха да им дават тревица, че и храница от къщи им изнасяха. Сърните не приемаха от ръка. Децата я оставяха в хранилката, скована под дъба, и следяха дали ще я изядат. Много се радваха, като гледаха как хрускат сухарчетата с острите си зъби. При най-малкия шум сърните наостряха уши и побягваха. Прескачаха плетовете и оградите и за миг изчезваха неизвестно къде. После се появяваха и се сприятеляваха постепенно с нас. Разбраха, че сме мирни хора, не ловци, и се въртяха около къщата, осейваха терасата с дудронки сутрин, но Светлана метеше на драго сърце черните зрънца и наторяваше теменужките. Дворът и къщата ни опустяваха, когато ги нямаше сърните. Но това ставаше обикновено през лятото. Него те прекарваха в планината. Там имаха и вода, и храна, и крехки върхари да си острят зъбите, а също тъй и дървета, да си чешат рогата. През това време ние тъжехме за тях. Аз косях тревата, а децата я пластяха на голяма купа за нашите приятели. Щом побелееше гуглата на Витоша, те слизаха пак на стада, на стада при хората, не забравяха и нас, добрите стопани, които се бяхме погрижили — имаха сенце и сушина под вековния дъб с постелка от шума. Там ядяха и си спяха, без да се плашат от хищници. Зима и само сняг наоколо, дори няма жива душа. Съседите от близките къщи слизаха в града. И единствен нашият комин димеше и се стремеше да достигне небето. Само стъпките на сърните шареха снежната покривка, само техните елегантни фигури се мяркаха като поетични видения. Голи овошки, свиснали борове като уморени крила на закъснели да отлетят птици, пръхкав сняг, който севернякът подема с невидимата метла и разпилява из въздуха на сребристи прашинки. Вижте ги как пият снѐжница, която извира изпод дебелия сняг, топящ се с тихо шумолене. Просто ми се искаше и аз да пийна снѐжница като сърните! Късно, до пролетта чак, те разсейваха самотата ни. Обичаха да гризат младите дръвчета, да белят корите им, особено на ябълките, крушите, дюлите. А върховете на орехчетата изгризваха и забавяха растежа им. Не оставяха на мира и младите липи. Единствено сливите не докосваха, може би защото имаха бодли и се самозащищаваха. Невредими оставаха и черешите, защото кората им горчи. Но ние, предвиждайки пакостите им отрано, още през есента, увивахме и ограждахме дръвчетата. Оставяхме само старите, нека си чешат рогата и гърбините.

Тая есен бяхме изненадани: със стадото сърни дойде и един голям елен. С елените аз имах разправии. Нощем съм ставал да ги гоня, като ги усетя, че тропат с копитата като волове, защото изпочупиха малините. Дето минат с рогата си — плен и пожар! Мислех дори да взема куче, ама кучето ще ги прогони, а после само с куче не се живее. Но този елен беше особен, голям като вол, с рога на пет етажа, цяло дърво носеше на главата си. Елен лопатар!

— Дантела! Олтар носи, татко! Дърворезба от слонова кост — рече Светлана захласнато.

Лопатарът величествено пристъпваше сред наскачалите като у дома си сърни, бавно, царствено, с разклонената корона на вдигнатата глава навлизаше, сякаш всичко му сторваше път: тревата лягаше пред нозете му, дърветата свеждаха клони в поклон, птичките хвърчаха на орляци и възпяваха славата му. Той премина от портата като по пътека, посипана с цветя, спря и дълго оглежда дали мястото подхожда за седалище на неговото еленово царство. И отиде към дъба, като да заеме своя трон. Сякаш сме предвиждали, та бяхме дигнали една купа между клоните на дъба, в запас за по-големия студ, защото другата на земята бързо се разпиляваше. Той си земна, като хляб от горната полица, а сърните се разтърчаха да му покажат като че ли прелестите на двора — кичестите храсти тук-там из зелената ливада, свисналите от плодове овошки, водопоя, който непрекъснато шурти, стройните борове и тупкащите по земята орехи, тъмнолилавите къпини, оплели живия плет, оранжевите зрънца на шипките, лозниците с увитите в мрежа гроздове, зеленчуците, буйнали през топлата есен. А той стоеше огрян от слънцето, като паметник на силата и красотата. И на това царствено животно бяха дали прозвище „Хулиган!“. Светлана го гледаше настръхнала, въпреки че сивкавата козина и кротката муцуна го доближаваше до вола, той си оставаше един великан. Приказно същество, красиво и страшно! Можеше да намуши на всяко рогче по едно дете и подобно накацали птици да ги понесе като движещо се дърво към планината… Пръв се престраших аз и му хвърлих отдалече коричка хляб. Той не потрепна, както сърните, които най-напред мислеха, че ги замерваме с камъни, а наведе глава, подуши и лапна коматчето. Бавно, както преживните животни, го смля и преглътна.

— Татко, защо му викат хулиган?

— Сигурно защото нарушава реда и законите. За него няма забранено. Никаква собственост не признава — ни частна, ни социалистическа. Целият свят като че ли е негово владение. Прескача оградите и с тая гора, която влачи на главата си, какво мислите? Сече като с ножове!

Децата му хвърлиха отдалече хляб, който не достигна близо до него. Тогава той доближи през тревата и намери хляба. Изяде го и тръгна из садивата. Бяхме насадили боб, който се виеше на бобовините, и жълти тикви. Той изпосъбори бобените кошерища и повлече на рогата си врежовете с големите и малки тиквета. Децата се изплашиха от тая чудовищна картина, а после възхитено го гледаха как тръгна по шосето, като люлееше шарените тиквета, навесени като фенери. Осветителна централа, на която никой не може да предаде ток, освен него. У нас се всели страхът. Това същество ни караше да не оставяме нищо вънка и да се предпазваме самите ние. Минеше ли под овошките, все едно, че буря обрулва плодовете. Той изяде две-три зърна, а другите само нахапе и пак продължава да брули.

— Ами гръмни му веднъж над главата, тате, да видим какво ще прави.

— Нали знаете, че Витоша е парк и всичкият дивеч е под защитата на закона! Който убие животно, наказват го със затвор! На три месеца осъдиха някого си, че храснал с дърво една сърна, та й строшил гръбнака!

— Знаете ли какво е направил оная вечер? — заразказва жена ми, като се върна от пазар. — Някакъв човек изскочил и нападнал една жена, като минавала през боровата гора. Тя извикала: „Помощ, помощ!“, но наблизо нямало никой. Не щеш ли из гората излетял лопатарът, дигнал на рогата си човека и го метнал в долчината ни жив, ни умрял, като парцал. Спасил жената и тя му дала една кифла от чантата си, а той я проводил чак до края на гората. Какъв кавалер!

— Татко, днес имахме инспектор в училище — върна се един ден развълнувана Светлана. — Дошъл рано-рано и ни чака пред входа, като че е директор, посреща ни, за да проверява в ред ли сме, имаме ли баретки и черни престилки… лопатарът. Та той бил кротък, да!

— Хайде бе, какви ги съчиняваш!

На следния ден Светлана пак потвърди.

— Хвърляме му кифли и той яде. Може цяла фурна с кифли да изяде…

А след един ден тя ни съобщи нещо невероятно:

Една неделя през нощта, като минавал край сладкарницата в Княжево, видял във витрината купчина пасти и торти, и бух с рогата си. Изпочупил стъклата, излапал всичко и си продължил с мустаци и вежди, налепени с шоколад.

— Той ще яде бой някъде!

— Никой не може да излезе насреща му! Казват, че веднъж като слязъл от гората, претършувал крайните дворове и набучил на рогата си де що имало пране, проснато на въженце, и тръгнал посред бял ден с комбинезони, ризи и гащи, детски дрешки, вървял из улиците, като че ли носи цяла манифактурна сергия на рогата си. Нагонили го към горнобанския път, инак щял в София като на парад това шарено бельо да развее.

Ходеше където ходеше, лопатарът вечер се прибираше в нашия двор. Там, под дъба нощуваше. И ние се чувствувахме сигурни. Не можеше никой да припари. Най-добрият ни пазач! И да отидехме в София, той дежуреше нощем. За награда Светлана смело му поднасяше храна. Той я опозна и понякога така, лежешком, лапваше от ръката й препечената филийка, намазана с масло и мед. Каквото ядеше тя, отделяше и нему. Светлана дори го погалваше по лъскавата козина и той кротко, добродушно я близваше по дланта. Станаха такива приятели, че дори се снимаха заедно. И тя носеше снимката в училище, за да й повярват. Лопатарът ставаше много рано. Научи и Светлана да става рано. Той тръгваше през гората, а тя по шосето. И макар че нейният път беше по-кратък, той я изпреварваше, защото петдесет нейни ситни крачки се равняваха на два-три негови скока. При хубаво време и тя минаваше през гората, въпреки че бяхме й забранили. Така лопатарът, страшилището за всички други, стана наш защитник. Но дворът ни беше малък за това голямо животно. Той нямаше къде да се разиграе, да прахоса силите си. Обикаляше цялото подножие, какви ли не препятствия прескачаше и колко ли победи жънеше над дребния дивеч! И кучетата бягаха от него, а не се знае дали не се страхуваха от сабите му и вълците, и мечките. Само с един рог да ги докосне, ще ги промуши. И друго, те никога не могат да го стигнат, защото винаги може да ги прескочи и да избяга, ако потрябва. Къде ти вълк ще се преметне през триметрова ограда! Нямаше кой да си премери силите с лопатара. Той беше господар на околността. С резбованата си корона смайваше и караше всичко живо да му сторва път. Веднъж, застаналия на пост милиционер, като видя, че лопатарът пресича шосето, спря движението на колите и му отдаде чест, докато премине реката. Особено му се радваха хората от военното поделение. Сякаш там беше зачислен на дневна котлова храна. Когато той се появеше, взводният командуваше: „Мирно!“. И всички стояха мирно, докато преминеше и се загубеше в долчинката. Ето, вижте го — колко красив е лопатарът, когато пие вода! Слънцето изписва ореол около рогата му; на няколко златни пръстена се сплитат лъчите като венци на главата му. И тая влажна муцуна блести, посипана с капчици, и тия сребристи струйки, които е смукнал, се прецеждат през косматата му брада и се превръщат на ронещи се бисери. Целият е огрян от сияние, целият трепти, сякаш всеки миг ще политне и ще се понесе над планината, полуживотно от приказките. И неволно хората съчиняваха за него всякакви истории. Спасил дете, паднало във водата; посочил пътя на загубил се в мъглата планинар; носил ученическата чанта на Светлана. Хората говореха за него като за герой. Казваха, че куршум не го лови. Някакъв блуждаещ куршум отскочил от рогата му и убил самия стрелец. И никой не допускаше, че това рядко красиво и непобедимо същество ще свърши така.

Един ден, когато снегът по билото на планината изтъня като бяла свилена кърпа, той, владетелят на природата, тръгва да провери какво става по висините. Изкачва се отвъд реката по Владайския склон, оглежда царствено полите на планината, в които са пръснати бели къщурки с червени покриви. Два-три скока! Какви красиви полудъги изписва и оставя сякаш във въздуха светли ленти от бялата си козина. Цялото Софийско поле, между венеца от планини, се открива пред очите му. Колкото по-нагоре излиза, толкова по-силен се чувствува. Вече е на високото, там дето склонът е пресечен. Гледа пред себе си две успоредни линии светят. Железопътните релси са жалка играчка за него. Изрипва из канавката и тръгва величествено между тях. Ето един кът от неговото владение, което не е обходил досега. Върви с вирната глава, иска да огледа цялото си царство, време е да се премести в лятното си имение, като че планината се отваря пред него все по-нашироко, върви замаян нагоре, нищо не вижда, нищо не чува, златните пръстени на рогата му трептят. Той е на върха на славата си. Някъде отдалече долита грохот. Но царят-лопатар не се стряска. Веднъж ли го е сварвала гръмотевицата, колко пъти светкавици са изпращали смъртоносните си стрели, които са отскачали от рогата му. Този гръм не е нищо за него, забава. Той върви през просечения хълм. Колко хубаво е оттук да погледа пенливата река как шумоли долу, в ниското, и се мята като мека къдрава козина. И дърветата от двата бряга на дефилето стават все по-гъсти и по-бухлати, като чемшири. Той върви, набучил такъв чемшир на главата си, като младоженец, който отива да дига годеницата си. Сватбена приказка е пътешествието му между лъскавите святкащи релси, по които грохотът се засилва. Те звънят като жици, но той върви, сякаш те треперят от неговите копита. Изведнъж от завоя изтрещява огромно черно чудовище, отваря огнена уста, изревава, но царят-лопатар се надсмива над тая невиждана земна хала. Какво е тя, ни рога има, ни крака! А се влачи по корем! И защо така се е разпищяла из моето царство!

— Ей, влечуго гадно, знаеш ли кой е господарят тук? Махай се, че ще те бутна и ще те разбия на парчета!

Халата реве, бълва огън, горите треперят, кънти планината, релсите се вият като змии. Ала отровата на пепелянките не лови лопатара. От нищо не се плаши нашият герой.

— Стой! — вика му желязното чудовище. — Махни се от пътя ми, жалко същество! Твоето царство мина!

— Мина ли! Сега ще ти пръсна тъпата муцуна!

Въздухът го повдига, рогата му се превръщат на криле, страшна сила го издува, изгърбва се като планина и полита заслепен… Огнената хала се стъписва, забавя хода си, ала вече е късно. Лопатарът се блъсва безумно. Нито може да я преметне, нито да я прескочи. Рогата му се разхвърчаха, колелата го смазаха, но той умря с чувството, че е разбил на пух и прах чудовището.

Машината надви, но за красивото създание — царя-лопатар — жалят и днес. На лобното му място някой беше побил бял камък. И веднъж, като отидох, намерих лопатка от неговата корона, отхвръкнала в шумаците, и я пазя като скъп спомен от Еленовото царство.