Стоян Ц. Даскалов
Домашен слон

Всяка година аз си косях тревата в градината и я камарех на голяма купа, толкова голяма, та като я гледаше човек отдолу, върхът й стигаше Копитото. През деня петелът се качваше отгоре и оттам командуваше семейството си, а нощем вместо него сядаше пък месечината. Децата много обичаха да играят около сеното, чак докато тръгнеха на училище, купата беше главният стожер, около който вършееха. Докато имаха крави в дворовете си, селяните взимаха сеното, но след като добитъкът влезе в текезесето, никой не искаше да прибира сеното. И така аз го оставях да изгние и го изхвърлях. Тая година реших да не го правя на купа, а още зелено да го замъкна в долчината. Момчетата дотичаха, тъкмо когато вече бях почнал да влача купчините по нанадолнището.

— Стой, татко! — хвърли се връз вилата големият ми син Владимир.

— Сеното ще го дадем на слона! — изпречи се пред мен по-малкият.

Аз забодох вилата учуден. За какъв слон бълнуваха тия деца? Те бяха дотичали от съседните държавни места, където косачки поваляха изкласилата трева.

— Чичо Боре каза, че държавната трева ще я карат на слона в зоологическата градина. Нека да закараме и нашата, татко! Той яде много, по цял вагон на ден излапва, за една година ще трябват триста и петдесет вагона сено. Защо да хвърляме нашата трева да гние, я каква е хубава.

— И как мирише само… — възхитена, замаяна говореше дъщеря ми, — пълна е с детелина, бабини душици, маргаритки… и едно цвете, дето си няма още име.

Аз чувствувах, че ме завладяват моите палавници.

— Дай вилата, татко! Ние ще изнесем сеното край портата, да е на сгода, и ще го натоварим в колата.

Те не дочакаха моето съгласие. Награбиха с вилите малките купчини. Светлана сядаше върху тях и те я мъкнеха като с шейна, търкаляха се и тримата като в преспи, отупваха се и пак почваха тая сенокосна пързалка. Друг път аз съм ги карал да ми помагат, но те само опитваха, виждаше им се трудно, и бягаха, а сега гребяха — като полудели. Какво може да направи само една дума, хвърлена като шега — храна за слона! Чрез тревата те чувствуваха голямото животно свое, домашно, храненик. За храненика-слон бяха готови на гръб да носят по едно бреме в найлонов чувал пеша, чак до зоологическата градина и лично да му я поднесат.

— Е, добре, деца, ами отде ще вземем сега пък кола да му я закараме?

— Ами ще викнем бай Туше с каруцата да я закара.

— А вие знаете ли колко ще струва това! Най-малко четири пъти ще трябва да товари каруцата и за тия четири курса ще ми иска баща си и майка си…

— Ама пък ще нахраним слона!

— Златна ще ми излезе тая храна за слона! Да прати зоологическата градина един камион и да я вдигнат наведнъж.

— С кончетата и звънчетата е по-хубаво, татко!

— Не си струва, деца!

— Ааа, как така, другарю татко! — сопнаха ми се момчетата — те така ме наричаха, когато спореха по важни въпроси. — Че нали слонът струва много повече от един превоз!

Обещах им като ида в града да проверя кой ще закара сеното на слона. Вечерта те ме чакаха пред зелената купа, която сами бяха струпали като бор пред портата.

— Не може, деца! Зоологическата градина не се занимава с частни треви и не праща коли.

— Е-е-е! Ами тогава, татко, ще я прекараме с нашата кола върху багажника.

— Вие луди ли сте бе, момчета! Нали ще ни спрат веднага катаджиите и ще ни съставят акт!

— Ами ние по малко…

— Това не е товарна кола.

— Ами тогава в куфари и на денкове да я пренасяме! — предложи Светлана. — Все едно, че отиваме на палатка на Златни пясъци. Колко пъти сме товарили покъщнина, че и маси нагоре с краката сме докарвали, и бюфет.

Ха сега де! Децата са страшно находчиви и убедителни.

— Какво е за нас, че ще се разходим пет-шест-десет-петнайсет пъти до зоологическата градина! Ами това е щастие да гледаме животните, щото тука изчезнаха! — засякоха ме момчетата. — Парите за бензина ние ще ги изкараме, татко, като ти боядисаме портата и балкона. Ще садим малини, дръвчета, ще ги окопаваме. Ами това е труд!

— Татко, ами това, ламата змей ли е? — попита замислена малката Светлана. — Ако дадем и на нея трева, ще яде ли? Или само непослушни деца гълта?

— Яде, яде! — отвърнаха братята. — Ти я бъркаш с ламята от приказките! И ламата, и жирафа, и камилата, и дивите козички, и елените и сърните… Сума свят ще зарадваме!

— Не, не, само на нашия слончо ще даваме тревата! — разпореди се Светлана, турила ръчичка на купата, извисила се като огромно имане на едно джудже.

Тя беше чавдарче, но си позволяваше да заповядва на големите си братя, които понякога, както сега, се съгласяваха с нея, подчиняваха се на командите й.

Спорове за тревата повече нямаше. Тя беше обречена на слона. Но как щеше да стигне до него? Да можеше един облак да я вдигне и спусне право пред хобота му! Децата много се тревожеха да не се излее пороен дъжд, че да изгние, или пък да загуби цвета и дъха си, защото слонът няма да я яде, а може и някой ураган да се извие и да я разпръсне като перушина по дърветата! Търчаха из държавните места, следяха, дежуреха, преговаряха скрито от мене, докато най-после застанаха на пътя и с риск да ги прегази един празен камион, който се беше запътил към покосените ливади, махаха, докато той спря. А той спря не толкова заради момчетата, а заради Светланчето, което братята бяха поставили насред шосето като „стоп“. Шофьорът надникна от кабината и попита какво има.

— Ами за сеното, чичо Боре, да го откарате, че слонът чака.

— А, така ли? Ами ще го откараме, бе! Оти да не го откараме. Нали пари не искате?

И момчетата веднага награбиха вилите да товарят. Но чичо Боре, който постоянно сновеше с камиона, все откарваше нещо и докарваше, ги възпря.

— Първо че извозиме държавното, после вашето.

И децата се прибраха в къщи. Все по местата ходеха, изпращаха камионите с трева и ги чакаха да се върнат. Натоварените камиони се превръщаха на слонове, които тежко стъпяха и пъшкаха из покосените ливади, чак докато ги ометоха съвсем. Двете момчета и момиченцето седяха при голямата купа, на която петелът се беше качил и кукуригаше. Два дни и две нощи петелът и луната се сменяха да кацат на върха на купата, която взе да побелява и да заприличва на слон, а вилите — на слонова кост, и дебелото въже — на хобот. Там денуваха и нощуваха децата. В тишината на тия сенокосни дни и вечери само щурците цвърчаха, децата все за слона тайнствено шушнеха под звездното небе и до късно не можеха да заспят. Луната висеше тъжно във въздуха, плашеше се от тях да кацне ка върха. „Дали сега спи? Ами хърка ли? Ами ако го хване хрема, как ще му слагат капки в тоя дълъг хобот?“ — питаше Светланчето, която се беше простудила. — „И колко е силен? Ако се сбият с лъва, кой ще победи?“ Но братята не й отговаряха, унесени в други, по-далечни, неразбираеми за нея неща. Може би пътуваха из пустините, може би преброждаха гори и планини, възседнали слонове, воюваха за освобождението на поробени народи?

„Слонът, слонът ще надвие — отвръщаше си Светлана, — като се наяде с нашата трева, всичко живо ще победи…“

Месечината озаряваше замисленото й лице, русата й главица изглеждаше позлатена, очичките й — звездици.

„А може ли слонът да отскубне дъба и да го хвърли на Копитото?“

„Много е високо! Ама надоле, като с прашка ще го хвърли и посади върху кубетата на «Александър Невски»“ — усмихва се самодоволно малкият й брат.

„Ако дойде тука, може ли да ме грабне с хобота и да ме качи чак на комина?“

„Че ти да не си щъркел!“ — обръща й гръб братът.

„Излъга ни чичо Боре! — въздъхна по-големият. — Ами да идем при леля Станка. Тя е петела у тях. Като му пропее…“

Петелът пропя и ги стресна. Цяла нощ кроиха план как ще се оплачат на леля Станка, и тъкмо сутринта тръгнаха, ето че камионът на чичо Боре забуча по нанагорнището. Те вече познаваха ръмженето му като на гладен слон и се втурнаха зарадвани. Той намали ход и прикара колата до купата. От кабината скочи и неговото момче Цецо.

— А вие помислихте, че съм забравил ли? Чичо Боре не забравя! Ха, грабвайте вилите сега, да видя какви товарачи сте!

Заедно с моите деца се запретна да товари и Цецко. Ние се оттеглихе в къщи, почерпихме се с Боре, а камионът се пълнеше, като че някакви транспортьори прехвърляха купата направо в него. Когато платформата се напълни, чичо Боре се качи в нея, застана по средата и поемаше от децата и притъпкваше тревата така, че над капаците се издигна равномерно една купа продълговата, заоблена като слонски гръб. И последната тревичка обраха децата с греблата. Чичо Боре привърза големия товар, за да не се разпилее по пътя, и каза:

— Хайде, сега вече бъдете спокойни. Слонът ще изяде и вашата трева.

— А-а-а, не, и ние ще дойдем! — накачиха се децата сякаш върху гърба на слон и потеглиха така щастливи, че и аз скочих при тях.

Светлана много се разочарова, че стоварихме нашата трева в сеновала, а не в къщата на слона, да си похапва, когато си иска, а не да му дават само на закуска, обед и вечеря. Че той може и нощем да яде, щом яденето му е пред устата!

Заварихме го, храненикът ни, че се разхождаше тежко, смучеше вода и я пръскаше по децата, налепили се като пеперуди по високата мрежа. Но когато се явиха нашите сенодарители, награбили шепа тревичка, той естествено изправи глава и от радост клепна големите си уши.

— Опитай прясна тревичка, слончо! — викаше Светланчето, като че му поднасяше баница със спанак.

А той клатеше хобот, което значеше „да“, „дай“.

— Вземи, тука има бабина душица, детелинка, див карамфил! Ти нали обичаш такава дъхава тревичка?

Слонът набръчка дебелата си кожа и протегна лакомо хобота: „Да, даай, даай!“.

— На̀, хапни си, такава сладка трева не си ял. С поточета е напоявана, балканско слънце я е пекло, пчелици са я опрашвали… — набута тя през решетката тревичката, слонът пое зелената китка, пъхна я в устата си и като че ли се засмя.

— Сладка ли беше маргаритката? — питаше Светланчето.

Той разтърси глава, та ушите му заклепаха и се залюляха като празни торби. Тя щеше още да му подава, но братята й я смушкаха, като видяха, че приближава из алеята надзирателят.

— А догодина — разговаряше Светланчето със слона като с домашно животно — няма да ти косим и носим тревата, ами ще те заведем да си я пасеш сам в градината. Татко ще те измоли да дойдеш у нас през лятото, на слонски лагер.

— Светланче, момчета, застанете така до оградата, че да ви снимам с нашия слон — казах аз.

Момчетата веднага заеха поза, а Светланчето не можеше да отдели погледа си и така излезе на снимката, с очи към голямото, далечно, африканско животно, в сравнение с което изглеждаше птиче. И винаги, когато дойде някой на гости, тя показва снимката и започва да разказва как ще храним с нашата трева цял живот слона, като че той не е в зоологическата градина, а живее при нас, в нашия двор, под дълголетния дъб като силно, но кротко домашно животно, което позволява само на тях тримата да го изкарват на паша, да го яздят и си правят разходки…