Светослав Славчев
Във времето и през него

„Клифърд Саймък не може да пише романи, но ги пише чудесно!“

Това е афоризъм на известен американски критик от шестдесетте години и той въпреки шеговитата хиперболизация отразява нещо интересно от творческия похват на Саймък. Впрочем българските читатели — любители на фантастиката — познават много от най-добрите произведения на Саймък и този афоризъм сигурно ще ги подтикне да ги прехвърлят в паметта си. За двадесет години у нас бяха преведени десетки негови разкази — в списания, вестници, антологии. (Може би някои помнят първия — „Лека нощ, мистър Джеймс!“, 1966 г.) Малко по-късно дойдоха романите — „Всичко живо е трева“, „Гробищен свят“, „Градът“, „Резерватът на таласъмите“… И пак — разкази. Саймък е изключителен майстор на научнофантастичния разказ.

Ето за какво намеква критикът: романите на Клифърд Саймък сякаш са съставени от разкази. Сюжетът ги свързва доста рехаво, на места се отбива в глухи улици, понякога красивата мозайка от герои и събития трудно се свързва логически.

Всичко това е така. Но то е направено с толкова вътрешна сила, хуманизъм и тънка наблюдателност, че читателят не обръща внимание на пролуките в сюжета, а вярва на героите и се вълнува. Той просто вярва на света — или световете! — които Саймък създава и разгръща пред него.

А какъв е светът на Саймък?

В него неизменно присъствува малко от доверчивото щастие на детството — едно детство преди и по време на Първата световна война, преживяно в глухо американско градче. Прашното спокойствие на това градче трудно се разчупва, събитията умират по пътищата, преди да стигнат до Милвил или Грийнтаун. Хората са донякъде добри и донякъде лоши, но повечето от тях са добронамерени. Има бедни и богати, има шерифи и крадци, дребни търговци, пестеливи домакини, дежурният градски пияница е на площада, а на същия площад вече разпъва купол пътуващ цирк — небивало забавление… Детският свят на Саймък е светът на неговия щат Уисконсин, където е роден през 1904 година. И безоблачното детско доверие в хората е фонът на разказите и романите на Саймък дори и тогава, когато това доверие е като че помрачено.

В този фон неизменно звучи и още една тоналност — на леката, ненатрапчива тъга. Саймък не е радостен писател. Човек едва ли би се засмял — дори веднъж! — когато чете романите му. На какво да се засмее? На това, че в далечното бъдеще дори легендата за съществуването на Човека е избледняла в хрониките на Кучетата? („Градът“) Или на това, че Земята и нейните хора са източници на силни и страшни усещания за Извънземните? („Всичко живо е трева“.) И тук, в „Отново и отново“, радостните сцени се броят на пръсти, а и не са толкова радостни.

Но тази тъга не е черната тъга на отчаянието, а е мека, пастелна, пронизана от състрадание. Много е видял Саймък в своя живот, но не се е отчаял от хората. Между двата апокалипсиса — Първата и Втора световна война — той е работил като журналист, професията му го е заставяла да се вглежда в доброто и лошото, да се среща с нещастия и надежди. И е намерил, че фантастиката като че най-добре подхожда като форма за онова, което желае да каже на читателите. Започнал е да публикува от 1931 година и още в първите му романи и повести я има тази тъга. Не са малко романите, близо десетина до края на Втората световна война, но те с нищо не се открояват в потока на американската фантастика. Е, продават се, името Саймък се споменава тук и там, особено по страниците на „Ъстаундинг сайънс фикшън“ — списанието на Джон Камбъл.

Саймък се нарежда между първите, когато в романите му зазвучават могъщите акорди на хуманизма. В произведенията му и преди това е имало хуманизъм, но сега той е друг, много по-мъдър. Хуманизмът е лайтмотив в „Пръстенът около Слънцето“ (1951), „Градът“ (1952), „Отново и отново“ (1955), „Времето е най-простото нещо“ (1961), „Те ходеха като хора“ (1962). „Междинната станция“ (1963) получава за 1964 година наградата Хюго, най-престижната награда за фантастика в САЩ. Този хуманизъм, разбира се — с различни отсенки, присъствува и в по-късните произведения на Саймък, между които са „Всичко живо е трева“ и „Резерватът на таласъмите“.

Доверие в хората, лирична тъга, хуманизъм — всичко характерно за Саймък го има в „Отново и отново“. Ашър Сътън върви през времето, два пъти умира и се съживява, но той ще изпълни задачата на своя живот. Ще напише книгата, от която човечеството ще разбере, че е духовно свързано с всичко живо на Земята, че носи отговорност за всеки живот, дори за мравката, която пъпли пред краката на Човека.

Това е Саймък. Той ясно казва на читателите си, че на човека трябва да е противна всяка ксенофобия, всеки опит да постави група човешки същества в неравенство с другите. Расизмът е противен на човешката природа. Казва го със силата на художественото внушение.

И още нещо за художествените прийоми на Саймък. Критиците му ненапразно подхвърлят за мозаичността на романите му, за сюжетната разпокъсаност. Трябва да се признае, че ги има и в „Отново и отново“. Странно звучи в сюжета линията за съдбата — двойник, който е някъде в съзвездието Лебед. И който в дадени мигове ни подтиква към една или друга постъпка, определяща съдбата ни.

Доста мътна идея, която съвсем не се връзва с темата за хуманизма. Абстракции на същества, които ни тласкат към решителните стъпки в живота ни, наши психически двойници, живеещи тук, на Земята, и там, в съзвездието Лебед? Това е един детерминизъм, който не само не можем да приемем като разбиране за човешката съдба, но и който влиза в противоречие с концепцията на романа, с поведението на героите.

Разбира се, това е странична идея и Саймък постепенно я разработва в романа в друг план. Двойникът отчасти е и съвест. Сътън разговаря със своя двойник — съвест, съветва се с него. Получава се паралел: съвест — съдба, и това е любопитен паралел, който отвежда тълкуването в малко по-друга посока — че нашата съвест, вътрешният ни глас предопределя съдбата ни. Това вече наистина е нещо по-различно, което разчупва детерминизма! Ето как в един и същ роман Саймък крачка по крачка еволюира…

След „Гробищен свят“ (№8) и „Градът“ (№36) сега читателите на „Галактика“ имат „Отново и отново“. Роман, който е между значителните постижения във фантастиката. И който се помни с внушението: човекът е отговорен за всичко живо на Земята. Отговорност, която човекът е длъжен да пренесе във времето и през него!