Йордан Матеев
Война на видовете (1)

Предговор
СЯНКАТА

Тази книга е с претенциите да забавлява, доколко съм успял в това отношение, ще прецените вие, драги читателю.

Историята, която ви разказвам се роди неочаквано, както повечето хубави или лоши неща в живота ни; пишех една книга, която като сюжет може да се определи като „уестърн по български“, нещо от сорта на „Великолепната седморка“, предполагам че сте гледали този чудесен филм.

Точно тогава ме осени видението за началото — аз винаги си представям много образно, почти кинематографично, книгите, които пиша.

В това въображаемо „кино“ видях един закъсал посред пустошта пътник, който се мотае ядосан около повредения си автомобил, опитвайки се да реши дилемата как ще продължи пътуването си до планинското селце, където го очаква пациентка.

Така реших — този човек да е лекар, решен да изпълни на всяка цена служебния си дълг.

Внезапно на изпадналия в беда мъж се притичват на помощ двама ексцентрични мъже, които много скоро преобръщат съдбата му наопаки.

И тъй като преди време бях чел, че в Родопите открили черепа на някакво странно създание, което било съвсем непознато на учените — на снимката този мистериозен череп удивително приличаше на волски — ми дойде наум, че там където отиват нашите герои, ги очакват точно такива същества, които някога са били хора, а сега са ужасяващи „превъплащенци“, обявили тотална война на човешкия род.

И тъй като често злото в живота ни идва от политиката, двете от най-злите чудовища, описани в романа, са политици. Те са кандидати за кметския стол в едно малко градче, където се вихрят събитията на тази история.

Забавна ми се стори идеята, тези „овластени чудовища“ да се самоунищожат в епична битка на покрива на най-високата сграда в града, пред ужасените погледи на избирателите си.

Нещо като гибелта на Кинг Конг, позната ни от многобройните киноверсии на Холивуд.

В крайна сметка се получи един завладяващ коктейл от екшън, ужас, политика и секс, който, ако се позамисли човек, поглъщаме ежедневно, поднесен ни под една или друга форма от пресата и телевизията.

В тази книга се опитвам да ви кажа, че за разлика от художествените произведения, където злото е представено озъбено, уродливо и окървавено, в живота то се възпроизвежда в една непрекъсната „война на видовете“, където жертвите, разбира се, отново сме ние, а другият „вид“, който ни вгорчава живота, съвсем не е задължително да изглежда като излязъл от роман на ужасите — може да е дори благовиден, с вратовръзка и бяла колосана яка, или с неотразим женски чар.

Честно да ви кажа, когато пиша страшни истории, в които се леят потоци от кръв, демони от отвъдното вилнеят на воля, а любовта е само разменна монета, изпитвам чувството на истински страх като всеки нормален човек.

Буквално си изкълчвам врата да се оглеждам около себе си в късните нощи. И понеже компания ми прави единствено моят любим котарак Марко — увековечен поименно в първия ми роман „Веригите на злото“, ако не сте го чели, побързайте, защото тиражът е на привършване — стресна ли се от някой съмнителен шум, го грабвам бързо и притискам пухкавото му телце към гърдите си, поглеждайки боязливо зад себе си.

Дали пък там, зад рамката на тъмния прозорец, не дебне някое от онези създания, които така въодушевено описвам във файловете на компютъра си; дали пък някоя костелива ръка няма да се протегне от чернотата и гъгнив глас няма да ми прошепне, че е ударил последния ми час?

Много се боя, че и вие ще се сблъскате с подобни изживявания.

Не е изключено като погледнете изплашено зад себе, потръпнали от внезапния леден полъх, докоснал призрачно тила ви, да зърнете един неясен силует, който ви гледа с пронизващ поглед и прилича на изгубена сянка от нечий забравен гроб; не се плашете, това съм аз —