Атанас Наковски
Заключено недоволство (7)

7

— Другарят Трендафил Милев моли да го приемете! — тихо доложи секретарката.

— Защо му казахте, че съм тук? Няма ме… Заседавам!

Преди още да види в очите на секретарката колко неубедително е това, той видя пълния с недоумение поглед на Трендафил и се изчерви.

— Не мога да го приема сега! Обяснете му! — почти помоли той. — Да отиде при Иванов!

Секретарката излезе, а той си спомни деня, когато искаше да отиде при министъра, за да му зададе някои неудобни въпроси. Тогава лицето на Трендафил беше отчаяно, още по-отчаяно беше лицето на дъщеря му, а въпросите щяха да бъдат неудобни за министъра. Тогава него го душеше яката на ризата и не проумяваше как е възможно при толкова умни хора все още да има нелогични неща. Това беше времето, когато страдаше от своята безпомощност…

Той се изправи и тръгна към вратата: искаше да спре секретарката, преди да е върнала Трендафил, но още след първата крачка разбра, че повече отвсякога не желае да вижда брадатото му лице. Страхуваше се да не го разколебаят спомените му и този страх беше много стар, по-стар дори от приятелството им.

„Как да му помогна, когато няма начин! — питаше се той. — Разговорът ще бъде изтезание и за двама ни, защото той няма да ме разбере! Трябва да мине време, за да осъзнае колко неподходящ е бил за началник на лаборатория!“

А с подобен началник на лабораторията работите нямаше да се оправят — той знаеше колко важно е всичко, което се върши там. Когато анализите закъсняват или се губят, или са неточни… Беше му мъчно за Трендафил, но имаше ли право заради чувствата си да пожертвува интересите на обединението? Не! Никой не му беше дал такова право!

Влахов се върна на мястото си и въпреки справедливостта на мислите му отчаяното лице на Трендафил все така продължаваше да го преследва. Ниско остригана коса и настръхнала брадица, нависнали вежди, под които се крият очи, дето никога вече няма да погледнат с добродушна насмешка…

— Какво искаш? — изведнъж се ядоса той. — Не превърна ли лабораторията в хаос?

— А ти! Обединението да не е цъфнало? — навярно щеше да му отвърне Трендафил.

— Не говори за обединението! Твоята работа беше само лабораторията!

— Защо лъжеш? Тебе никога не те е интересувало как работя, ти уволни предишния началник на лабораторията и ме доведе, за да имаш свой човек тук, но нищо не излезе! И сто човека да имаш, сам ти също трябва да разбираш от нещо!

Влахов удари с юмрук по писалището, но Трендафил не млъкна, защото не беше в стаята и нямаше как да го изгони.

— Защо се преструваш? — ехидно запита Трендафил. — Нали ти беше известно, че нищо не разбирам от лаборатория? А ти ме защищаваше, защото и твоето положение беше същото! Ти защищаваше себе си! Сега вече не съм ти нужен, имаш си друг… А и мене щеше да направиш свой заместник, но тогава беше нов и още не знаеше, че можело и така!

Влахов затвори очи. Какво общо с истината имаше всичко това? Нищо!… Никого не бе уволнявал заради Трендафил — предишният началник на лабораторията си отиде сам… Вярно е, не можеше да го понася, беше дребен и плешив, а той цял живот бе страдал от дребни и плешиви хора с кротки усмивки и любезни очи. От учителя му по математика до старшината на ротата. Но не го уволни, той си отиде сам, за да освободи мястото за Трендафил и за неприятностите, които Трендафил донесе със себе си. Защото още на първото заседание някой каза, че в лабораторията е настъпил истински хаос, и едва когато Влахов се намръщи, онзи нарече хаоса временно неблагополучие, което скоро щяло да се оправи. Не се оправи до края… Беше сбъркал, но не можеше вече да отстъпи. В онова дебнене зад усмивки, в каквито неусетно се превърнаха заседанията, наистина искаше да има поне един свой човек наоколо. Но това ли беше най-важното? Просто той вярваше, че някой ден Трендафил действително ще стане добър началник на лабораторията. Тази вяра защищаваше той!… Можеше ли Трендафил да го разбере? Можеше ли да разбере също така, че освен приятелството има и нещо по-голямо — интересите на обединението например?

Влахов вече съжаляваше, задето не го покани да му обясни у кого всъщност е вината; един разговор непременно щеше да отвори намръщените му очи. Или пък най-малкото, сам той нямаше да изпитва това ненужно неудобство сега.

Протегна ръка към слушалката да провери бил ли е Трендафил при Стоил, но в същото време иззвъня прекият телефон.

— Влахов на телефона — привично каза той и веднага осъзна, че е избързал — на другия край можеше да е Трендафил.

Някой затаено дишаше в слушалката и Влахов посегна към вилката.

— А, ти ли си! — изпревари го спокойният, лишен от всякакво учудване глас на Ана. — Мислех, че е моят… Погрешно са ни свързали! — Тя млъкна и Влахов беше сигурен, че се усмихва — как ще ги свържат погрешно, когато телефонът беше пряк! — Аз съм тук наблизо. Влязох да пия едно кафе, но не ми е приятно да го пия съвсем сама…

— Покани някого… — с пресъхнало гърло я посъветва той и пак си представи усмихнатото й лице.

— Вече поканих!

„Жалко!“ — искаше да каже Влахов, но само пое дълбоко въздух и стисна слушалката в ръката си. Оттатък вече нищо не се чуваше, слушалката внезапно онемя и той разтревожен запита:

— Ало?…

— Кафенето е до пощенския клон! — рече Ана и като почака малко, допълни: — На пет улици от теб! Може да се дойде и без кола, другарю генерален директор!

Тя се засмя и затвори телефона. Главата му се изпълни с равномерния сигнал от слушалката, но на него не му идваше наум да я отлепи от ухото си. После изведнъж се почувствува самотен и знаеше, че това не е самотност, а някаква празнина. Тя отдавна дебнеше наоколо и най-сетне бе зейнала. Всичко му опротивя, кабинетът го отблъскваше с неприятностите, преживени тук. Можеше ли нещо да запълни тая празнина? В нея нямаше място нито за работа, нито за приятели. Тя беше непристъпна и растеше неудържимо като есенното пожълтяване — всеки ден повече от вчера, днес повече отвсякога.

 

 

Когато влезе в кафенето, внезапно го обхвана неувереност — не знаеше какво от онази вечер е било действителност и какво — негова собствена измислица. Струваше му се, че зад обаждането на Ана се крие някаква шега.

Тя седеше в дъното на кафенето до голям плакат с море, плаж и жени но бански костюми. Плакатът пълнеше с пошлост не само кафенето. Влахов колебливо спря и мислеше да се върне, ала лицето на Ана го успокои. Тя се усмихваше невинно и весело; облечена в простичка домашна дреха, тя никак не приличаше на прелъстителка, а само на жена, която се готви да побъбре пред чашка кафе.

— Здравей! — каза тя. — Виждаш ли колко точно съм изчислила пътя ти — поръчах кафетата и подир минута ще ги донесат!

Той седна срещу нея. Отдавна не беше влизал в кафене и навярно щеше да се чувствува неудобно, ако не мислеше колко различна можеше да бъде тази жена. Нищо в нея не напомняше онази чудновата вечер — изглежда наистина много си беше въобразил! Това го изпълни с неочаквана тъга и той примирено си каза, че така е може би най-добре.

— Защо ме разглеждаш? — запита Ана. — Ходих да ми направят ноктите…

Тя му показа ръката си и я сложи съвсем близо до неговата. Ноктите й бяха тесни, заострени и меко проблясваха като вътрешността на мидена черупка.

— Имаш хубави нокти — неспокойно каза той, зарадван от малко закъснялото откритие, че вече си говорят на ти.

— И твоите са хубави — рече Ана и хвана ръката му. — Такива нокти имат силните, решителни мъже.

Тя обърна ръката му с дланта нагоре и леко прекара пръстите си по нея. Онази странна вечер не беше измислена от него, тя съществуваше, но сякаш бе преживяна от други хора. Той си представи как Ана го гледаше, когато загаси телевизора, но да отиде по-нататък не посмя — такава чистота и спокойствие лъхаха сега от Ана.

Сетне келнерката донесе кафетата. Ана взе с лъжичката парче захар и внимателно го пусна в чашата. Движенията й бяха точни и съсредоточени и като я наблюдаваше, той си спомни как само преди половин час тя му беше позвънила уж погрешка.

— Пак ме разглеждаш! — удиви се тя. — Толкова ли зле изглеждам?

— Не… напротив! Мислех нещо.

Тя престана да бърка кафето, извади лъжичката и я сложи в чинийката.

— Мислиш как съм сгрешила телефонния ти номер — случайно или нарочно? Няма да ти кажа!

— Такова нещо никога не съм си мислил — излъга той, внезапно уплашен да не би наистина да му е позвънила случайно. — Мислех само, че едно кафе се пие за пет минути… Ако бяхме в кръчма, щяхме да повторим…

— Докато се напием ли? — строго запита тя. — Благодаря!

Изпи кафето си мълчаливо, без да поглежда към Влахов, все така съсредоточена, отмерена и далеч от всичко, което можеше да породи някоя определена мисъл у него. Но цветът на роклята й, нещо средно между кафяво, жълто и зелено — едва сега виждаше, дето роклята й не е нито простичка, нито домашна, — бе обнадеждаващ. Нищо не разбираше от цветове и за първи път му идваше наум, че когато избира дрехата си, човек може да свърже цвета й с предстоящо намерение. Тя беше избрала рокля със сложен, ала обнадеждаващ цвят.

Наистина ли не беше позвънила случайно? Той стисна парчето захар, което държеше между пръстите си, и го счупи. Струваше му се, че малкото кафене изведнъж се е превърнало в един затворен свят, откъдето само той не може да излезе, когато си поиска.

Когато усети, че Ана го наблюдава, той я погледна намръщен и почти сърдито запита:

— Имаш ли повече време днес?

— Зависи… — отвърна тя. — Ако потрябва, може да се намери.

— Денят е много хубав… Не искаш ли да се разходим из гората?

 

 

Те влязоха в парка откъм стадиона и мълчаливо продължиха покрай кортовете и лятната къпалня. После свиха към телевизионната кула.

По пътеката имаше сухи борови игли, между оределите листа на дърветата ту синееше небе, ту ярко блестяха бели облаци. Върху нападалата шума и по храстите лежаха слънчеви петна и когато вятърът ги разлюлееше, гората изведнъж се изпълваше с живот. Този живот не искаше никакво усилие да се включиш в него, той бе навсякъде и Влахов сякаш го носеше и винаги го бе носил със себе си. Ето какво бе родило желанието му да дойде тук — животът, в който имаше място за всичко.

Така той като че ли забрави спътницата си, зарадван от своето откритие. Назначаването на Трендафил и неговото уволнение, изостаналият план, Стоил и Ана, която бе жена на Стоил, но крачеше сега заедно с него все по-навътре в гората… Всичко си имаше място и навярно това хората смятаха здрав смисъл — да понесеш едновременно много неприятности и пак да се радваш на сухите борови игли, на небето и слънчевите петна по земята. Той бе тръгнал към гората угнетен, изпълнен с угризения и до гуша потънал в празнината, която наричаше самота. Сега разбираше, че не може да има самота, докато съществува гора, вятър и мирис на бор, докато се разнася тихо шумолене на женски стъпки, докато диша дълбоко и жадно забравения горски въздух.

На една огряна от слънцето полянка той спря и погледна Ана. Отдалече, през върховете на дърветата, долиташе глухият шум на града; по-далече от тоя шум сякаш бяха останали грижите и тревогите му. Полянката беше утъпкана и по нея отдавна не растеше трева — навярно много хора бяха минали оттук. И тези хора непременно са били по-умни от него и по-прозорливи, щом навреме са избягали от валяка на собствените си мисли.

Влахов се усмихна, защото вече не изпитваше никакви угризения, а само желание да прегърне Ана, която също го гледаше и чакаше. Тя стоеше облегната на едно дърво и се усмихваше, а усмивката й беше жива като гората и не се искаше никакво усилие да й отговори. Пристъпи към нея и я прегърна, тя обви шията му с ръце, затвори очи и го целуна. Той въздъхна и още по-силно я притисна, изненадан от мисълта, че всичко го е водило към тоя миг — от вечерта в ресторанта и сутринта, когато й позвъни, до празното пространство около него на заседанията и уволнението на Трендафил. Той стискаше тялото й заедно с роклята, чийто цвят трябваше да го обнадежди, а сега го отчайваше. Защото не беше вярно, че няма угризения; в съзнанието му непрекъснато изплуваха представи за хора и събития и те сякаш пълнеха гората с мисли, които не одобряваха постъпките му и отново разделяха света на две несъединими половини. Тогава го обхвана ярост, че не може да сломи собствената си съпротива, и поведе Ана към храстите, за да няма вече връщане. Тя покорно го последва, но когато той посегна да разкопчее роклята й, Ана поклати глава:

— Моля ти се, не тук!

— Ела у дома… Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. Но моля те, не сега! Утре…

Той я пусна и задъхан отстъпи назад. От кръста нагоре тя бе огряна от слънцето, ресниците на клепачите и косите й сякаш светеха, а очите й го гледаха с някакво радостно и едновременно учудено спокойствие.

— Не бъди така нетърпелив — без укор каза Ана и не го утешаваше, защото самата тя навярно нямаше нужда от утешение.

После вятърът разлюля слънчевото петно, сред което стоеше тя, но лицето й не се промени, нейните представи сигурно раждаха мисли, които пълнеха гората с радостни предчувствия… Той с въздишка извади цигарите си и беше изненадан, че в тоя свят има място и за най-несъвместими неща.

 

 

Секретарката го посрещна разтревожена, той разбра, че се е случило нещо лошо, и с изстинало сърце помисли за Трендафил.

— Викат ви в министерството!… Убих се да ви диря! Имате само двайсет минути!

Той си отдъхна, ала веднага го натисна нова тревога — какво още трябваше! Нали вече говориха за плана? Проследи погледа на секретарката и видя обувките си — омърляни и прашни. И затова ли трябваше да мисли сега? После съобрази и за голямо учудване на секретарката изтри обувките си в края на килима. Но тя беше опитна служителка и лесно прикри изненадата си зад полуусмихнатия въпрос:

— Какво ще наредите, докато ви няма?

— Кажете на заместника ми никъде да не отива и да ме чака! Вие можете да не ме чакате!

 

 

Зам.-министърът го посрещна пред вратата на кабинета си и сърдечно стисна ръката му, но разговорът, който последва, не беше много сърдечен. Пак същото — зам.-министърът го мъмреше, макар и любезно, а Влахов мрачно гледаше кокалестото му лице с широко надустие и голямо изпъкнало чело.

В списъка на министерството тяхното обединение беше номер осем, следователно той беше осмият поред, който сядаше да бъде мъмрен… Някога, през първия му учебен ден, главният учител им беше наредил да острижат косите си и никак не се интересуваше, че те са дошли да учат буквите… Зам.-министърът не го питаше как се изпълнява план, не искаше и да знае какво мисли един генерален директор на заседание, а говореше и думите му сякаш се трупаха между писалището и креслото, дето седеше Влахов. Той бе осмият поред. Измитаха ли после думите или „зам“-ът, си ги оставяше за повторна употреба, по-лесно да изпълни и своя собствен мъмрещ план?

„Я си затвори човката!“ — беше казал някой и на Влахов му се искаше да го повтори, но клатеше усмихнат глава — мислеше за гората и огряното от слънце лице на Ана, примижаваше пред блясъка на прожекторите, смигаше на шишкото с такето, който бе доволен от него — и с чужд магнетофонен глас обещаваше отчетът за мероприятията да бъде готов. И не само готов, а изпълнен по всички показатели. Разбира се, те имат сили. Съгласен е, че много проточиха. Този план като че ли заседна на гърлото им. Вече ще използват всички сили и възможности, крайно време е!

После му се стори, че зам.-министърът е объркал номера на тяхното обединение, както бъркаше навярно и него с някой друг, защото престана да го разбира и не си спомняше нито едно мероприятие. Всичко бе потънало в празното пространство, което изкривяваше погледите и мислите. Но той продължаваше да клати глава, до пояс затрупан от изречените думи.

— Бих желал следващия път да се видим вече по друг повод! — каза зам.-министърът и той осъзна, че пак му се е разминало. Ала докога?

После зам.-министърът го изпрати до вратата и отново стисна сърдечно ръката му.

В колата на Влахов му се приспа и той задряма, ала също както след тежко пиянство, в съзнанието му непрекъснато се повтаряше разговорът със зам.-министъра. После изведнъж нещо го сепна, той тревожно погледна пред себе си — стените на къщите и уличните лампи сякаш връхлитаха към колата, за да отстъпят сетне мигновено встрани и в това странно движение напред Влахов разбра, че не желае повече да го бъркат с друг, с онзи, с когото имаше само общи спомени…

Влахов свали стъклото и влажният вечерен въздух меко заудря лицето му. Вятърът го ободри и той видя, че е нямало нищо обидно в мъмрещия глас на зам.-министъра. Беше си го заслужил! Но не мислеше ли същото и когато слушаше анализа на Стоил? Малко повече упоритост и самочувствие! Наистина може би сега всичко изглеждаше по-леко осъществимо, защото не го гнетеше многопосочното движение на всекидневието с необходимостта да разсъждава за всевъзможни неща, които изтощаваха ума и сърцето му. Какво трябваше да извърши! Вече знае кой на какво е способен, в лабораторията ще доведе нов човек, за провинциалните заводи ще поиска продължение на линията, та да не се стоварва суровината толкова далеч…

Разбира се, той е придобил някакъв опит и не трябва повече да мисли, че светът край него се раздвоява. Той е генерален директор и отговаря за всичко — хубаво и лошо. Включително и за себе си. Може ли едно обединение да върви напред, ако неговият генерален директор е неуверен и плах?

Колата спря — и той учудено погледна шофьора.

— Стигнахме! — каза шофьорът и слезе да отвори вратичката, но Влахов го изпревари.

 

 

Когато влезе в кабинета си, той беше забравил какво е наредил на секретарката и се изненада, като видя Стоил. Сякаш бе влязъл в чужд кабинет!

— Какво е станало? — запита той. — Защо си тук!

— Изпълнявам разпореждането на генералния директор! — усмихнат отвърна Стоил.

— Да, да… — най-сетне си спомни той и се зарадва на своята предвидливост.

Кой друг, ако не Стоил му беше нужен сега?

— Бях в министерството! — каза той. — Лек масаж, от който може да се окуцее!

Стоил съчувствено кимна, а Влахов си спомни Ана и неочаквано разбра, че в разсъжденията му преди малко е липсвало нещо много важно. Той се усмихна смутено и без да съзнава как отново дири защита, седна на мястото си зад писалището. Ана… Стоил… Трендафил… Провинциалните заводи… Главният инженер… Или той наистина беше неспособен да се противопостави на убийствената многопосочност на всекидневието? Поне за Ана да не мислеше сега, тя нямаше никаква работа тук! Но тъкмо Ана най-много го смущаваше и като напразно се мъчеше да я прогони от съзнанието си, той мислеше за онова, важното, дето бе пропуснал, или просто не искаше да мисли за него…

Стоил седеше неподвижен и чакаше.

— Слушай — ненадейно и за себе си му каза Влахов. — Не знам какво става вече с мен! Преди няколко месеца бях уверен в силите си! Умеех да предвиждам нещата, просто като че ли четях мислите на хората! Не съм ти разказвал дори такива неща като онзи мач — спомняш ли си, веднъж бяхме на мач? — дори такива неща — колко гола да вкара един отбор — сякаш бяха в моя власт! Струваше ми се, че летя над света и се движа не по паважа, а върху покривите на града… Чувствувах се силен, дори не знаех истинската си сила и навярно съм прекалявал… Страшно нещо е силата! А сега за един месец три пъти ме викат в министерството! И уж всичко ми е ясно, уж само да помисля, и ще оправя работата, а не мога. Като се опитам да мисля, сякаш потъвам някъде и бързам да изплувам, преди да се удавя!

Влахов още никому не бе говорил такива неща. Стоил седеше с наведена глава и това го улесняваше. Ако гледаше очите му, навярно отново щеше да мисли за Ана и да се смущава, а така сякаш говореше на себе си. После усети как все пак Ана присъствува на разговора им, но сега тя като че ли живееше в друго време, където Стоил никога нямаше да се появи.

— Никак не е лесно да бъдеш началник, Стоиле!

Стоил чак сега го погледна. Лицето му беше като подновено — тоя човек не се уморяваше и след дванайсет часа прекарани в обединението.

— Защо се самобичуваш? — с упрек запита той. — Работил съм на много места и съм видял всякакви началници. Ти си един изключителен генерален директор!

Влахов бе готов да се усмихне — той отдавна имаше нужда да чуе това и го чакаше още от сутринта, когато за първи път позвъни на Стоил. Преди него той бе чакал тези думи от Трендафил, ала Трендафил беше глупав и не се досещаше. Но не се усмихна, защото не беше вярно, че е изключителен генерален директор: Стоил просто лъжеше, лъжеше, без да му мигне окото.

— Ти си великолепен ръководител — продължаваше Стоил. — Никак не разбирам отчаянието ти: може би си уморен, нужна ти е почивка…

Или пък говореше така от приятелство, наистина разтревожен от неговото отчаяние? Толкова му се искаше да е от приятелство, че за миг повярва и сърцето му се отпусна, ала сетне видя как по свежото лице на Стоил няма никаква тревога. То само се преструваше на загрижено. Познаваше си го той, как хубаво си го познаваше! Това не беше Трендафил, добрият, наивен и глупав Трендафил! Този много добре знаеше как вървят работите на обединението…

Влахов мълчаливо запуши. Изтънялото му лице беше посивяло като тютюневия дим, но той вече не се безпокоеше как трябва да изглежда един генерален директор. Най-после му бяха казали онова, което очакваше да чуе, но беше недоволен и съжаляваше, задето е избързал с тоя разговор. А така добре бе тръгнало всичко между тях! Влахов си спомни как го радваше есента и влизаше в кабинета си бодър и щастлив. Също като някога и с Трендафил, само че тогава го радваше горещото, зелено лято…

— А онези от министерството… — рече Стоил. — Навсякъде има и е имало завистници, ще кажа аз!

Влахов поклати глава. Беше му безразлично какво ще каже Стоил. И винаги бе подозирал, че един ден ще се случи това — Стоил бе прекалено наблюдателен и досетлив. Тогава защо уволни глупавия Трендафил? Или имаше нужда от лъжата само докато я чакаше, защото не знаеше, че няма да й повярва! Той си спомни какво мислеше в гората и горчиво се усмихна — наистина ли в тоя свят нямаше място за несъвместими неща?