Атанас Наковски
Заключено недоволство (9)

9

Късно следобед Влахов тръгна към парка, дето го чакаше Стоил. Сутринта все още мислеше да говори с него в обединението, но вместо това прати да купят два билета за мач и сега вървеше заедно с множеството. Не се качи на трамвая — колите и бездруго бяха претъпкани, по стъпалата висяха младежи, които викаха и развяваха знамена. По-нататък и по улиците трудно се вървеше. Добре, че всички отиваха в една посока — така му оставаше само да нагажда крачката си с крачките на тълпата. И това бе единственото, дето го свързваше с хората, чийто път бе общ с неговия. Те отиваха да гледат мач за удоволствие, а той?

Сутрин на светлото нещата имаха малко по-друг вид и първа почувствува това Ана. Когато той се събуди, тя още спеше. Той я целуна и отиде да се обръсне. После отново влезе в стаята — Ана седеше в леглото, завита до кръста.

— Не ме гледай — изведнъж се смути тя и повдигна одеялото към брадичката си.

— Защо?

— Сега е сутрин!

Той се засмя, но по-късно, миг преди да повика Стоил, си спомни тая сцена и се запита: „Какво ще му кажа? Че тази нощ жена му е спала при мен?“ Влахов не се страхуваше, вече знаеше откъде започва първата крачка към отричане от себе си — от опита за самооправдание… И той не се оправдаваше, само отлагаше разговора, за да разбере и сега, докато крачеше към стадиона, че все още не е готов за него.

Когато намери Стоил, мачът беше започнал и от време на време над стадиона избухваше вик на възторг или отчаяние, но още ленив, бързо угасваше. Заедно с останалите закъснели те тичешката изкачиха стълбите, но пред пътеката на трибуната имаше цяла тълпа от други закъснели и трябваше да почакат. Наоколо се носеше глъч, над стадиона звънеше непрекъснат, многогласен шум, който се люлееше и ту отслабваше, ту застрашително растеше. Общата възбуда се предаде и на Влахов.

Най-после стигнаха техния ред. Стоил вървеше пръв и го водеше, властно разбутвайки онези, които се суетяха и не им даваха навреме път. Влахов го следваше отблизо, страхувайки се, че ако изостане, никога няма да се добере сам до мястото си.

— Двайсет и първи и двайсет и втори! Тук са! — каза Стоил и строго погледна двамата младежи, пред които беше спрял.

Влахов не виждаше никакви свободни места. От край до край редицата бе една стена от плътно прилепени рамена.

Младежите се посместиха, но Стоил безцеремонно ги подритна:

— Хайде, хайде! Да ги нямаме такива! Всеки на мястото си!

Без да е още ядосан, Стоил се мръщеше — изглежда, повече по навик, отколкото от нужда. Младежите станаха, а Влахов продължаваше да се учудва на властния характер на приятеля си и на свободата, с която го проявяваше. Странно, с каква бързина се беше превърнал в истински заместник на генералния директор! А не беше минал дори и месец. После, когато седнаха и Стоил все още се наместваше, Влахов неохотно си спомни, че генералният директор това е той, и наведе глава, сякаш околните не биваше да се досетят. Един генерален директор, който не можеше да се освободи от усещането, че е заел чуждо място! За разлика от него Стоил знаеше какво иска и навярно винаги е знаел. Душата му беше гладка като лицето. Такова лице и такава душа бяха способни всичко да скрият… Като гледаше лицето на Стоил, Влахов най-сетне разбра колко чужд му е бил този човек. И сега, и винаги. Вече не изпитваше никакви угризения заради нощта, прекарана с Ана…

Макар и още светло, прожекторите бяха запалени и небето над стадиона изглеждаше виолетово и задимено. Отвъд чашата на стадиона във виолетовия дим като призраци висяха дървета и сгради. Долу, върху яркозеленото поле, играта вървеше мудно, някаква умора като че ли сковаваше движенията на играчите и те мързеливо гонеха топката. Влахов си спомни онзи мач, когато всичко се подчиняваше на мисълта му, и тъжно се усмихна. Имало ли е някога спокойни следобеди и безгрижни вечери? Сега не можеше да подчини себе си! Но ако все пак се върнеше по някакъв начин времето, какво щеше да стори!

Той отново погледна виолетовото димно небе, вече малко по-тъмно. Разговорът със Стоил щеше да бъде безсмислен независимо от последствията, независимо от това, дали ще последва скандал, или пък Стоил ще преглътне — шега ли е, заместник генерален директор! Решението му да говори със Стоил представляваше само обикновена защитна реакция. Малко беше да заслужи и задържи Ана. Първо трябваше да заслужи себе си и своето истинско място в живота.

— Гоол! — Викът плисна като вълна по трибуната и изправи хората на крака.

Само Влахов не помръдна.

— Гол! Гол, другарю генерален директор! — извика Стоил в ухото му и той се намръщи, защото всичко бе така уплетено, така разместено във времето и пространството, изпълнено с толкова съмнения, че липсваше само тоя гол!

Защо още се занимаваше със Стоил? Защо бе извървял дългия път до стадиона, когато имаше по-кратък и по-прав — до онзи сърдечен човек с кокалесто лице и добро изпъкнало чело? Но това щеше да бъде краят, а мислите за края го изпълваха с тъга, защото още не беше готов за него. Щеше ли някога да се приготви? После се запита дали и за Ана не бе измислил роля, подобна на ролите, които измисли някога за Трендафил и Стоил — с тяхна помощ да запази себе си, без да изгуби нищо?…

— Гооол!!!

Тук Главният прекъсна енергийната нишка, която ни свързваше с планетата. Не мога да кажа, че той прекъсна опита, тъй като ние наблюдавахме последствията от онова, дето всъщност бе опитът — какво ще се случи с Влахов, ако изведнъж стане генерален директор? Да можех да почувствувам, щях да бъда недоволен! Аз не се интересувах от решението на Влахов, при това вече знаех, че решенията само привидно се вземат в един миг — в действителност те зрееха седмици, месеци, а понякога дори и години! Не ме интересуваше решението на Влахов, но бях започнал да разбирам на какво се дължеше неуспехът ни при превъплъщаването. Себенедоволството! Заключеното в човека недоволство от самия него. Ние не познавахме тази енергия. Нейното въздействие беше ограничено, тя не пронизваше космоса като вълните на гравитацията например, но както никоя друга тласкаше към самоусъвършенствуване! Тоя странен белтъчен живот с безпомощна цивилизация… Но толкова безпомощна ли беше тя?

Съзнанието на Главния продължаваше да излъчва сигнали за опасност, но аз не му обръщах никакво внимание. Представях си нашето закодирано съществуване, една хилядолетна програма — гладка, без никакви изненади и недоволство. Една права линия без криви и без наклони — каква беше нашата заслуга, че природата ни е създала именно такива, намерили се на върха още със самото си появяване? Бях готов да се закълна, че изпитвам тъга. Бях се превъплъщавал във Влахов, а не познавах най-главното, онова, което правеше всеки ден различен от другия, всеки ден по-добър и по-интересен от изминалия… Нямаше защо да се кълна — аз наистина изпитвах тъга! После усетих силовото поле на Главния. През неговите все по-чести и мощни трептения долових, че мислите ми са се предали и на останалите… Много късно разбрах защо Главния излъчваше сигнал за опасност. А може и така да ми се е струвало — следващия миг вече не знаех колко прави две и две.