Атанас Наковски
Заключено недоволство (8)

8

Докато траеше наблюдението, от време на време Главният започна да се обгражда с бариера, която не пропускаше мислите му, или пък така ги усложняваше, че ставаха абсолютно неразбираеми за нас. Веднъж в трептенето на спускащата се бариера долових някои незащитени негови мисли и разбрах, че той също се беше превъплъщавал. Но докато ние имахме за задача по един образ, той последователно се бе превъплъщавал в образите на всички. Не знаех доколко е успял, но възможностите на Главния бяха несравними с нашите.

Когато бариерата не го отделяше от нас, той непрекъснато строеше теории и ги унищожаваше, за да се задълбочи в нови, още по-сложни, и в основата на всичко стоеше някаква опасност, която ни застрашава. Аз почти се досещах каква е работата. Спомнях си събуждането на Влахов и като че ли налучквах защо в кратките мигове на себеосъзнаването хората минават едва ли не през целия си живот. И отпъждах тези мисли, защото нямах право на тях — бях само наблюдател на опита…

На стената-екран се появи хубавото лице на Ана. То беше мургаво и с лунички по носа, а от скулите леко се стесняваше надолу. Косите й бяха прибрани накуп върху тила, шията й изглеждаше по-дълга и като че ли бе създадена само за нежния овал на лицето. Те просто си принадлежаха — шията и овалът на лицето й. Но очите й сякаш имаха самостоятелен живот — това впечатление идваше от почернените клепачи. Челото й беше спокойно, ала тя никога не бе мислила повече отсега…

Следващия миг, както ставаше винаги, образът излезе от екрана и жената се изправи в целия си ръст: висока, облечена в тънка резедава рокля, която стигаше до над коленето на дългите й крака. Тя вече трябваше да тръгне и кой знае защо първо се стегнаха мускулите на ръката, дето стискаше чантата. „Не мога повече! Защо прави така?“ — беше мисълта, която я измъчваше, и наред с нея в съзнанието й се раждаха и угасваха толкова много други мисли, че по тях можеше да се проследи целият й живот.

Сега обаче главната й мисъл беше Влахов и тя не го виждаше такъв, какъвто го знаехме ние. За нея той не беше само красив. Очаквайки го, тя си представяше някакво равновесие, което непременно трябваше да настъпи заедно с появяването на Влахов. Надеждата й за това равновесие беше постоянна дори и когато мислеше, че е възможно той да не дойде. Тя мислеше за Влахов без думи, в съзнанието й образът му се изграждаше от погледи и намерения, от докосвания и желания, породени от докосванията, преплиташе се с картини от кафенето, улиците и гората, от всички места, дето е била или й се искаше да бъде заедно с него. Тя го виждаше в движение, което имаше само две посоки — приближаване и отдалечаване — и между тези две посоки стоеше безкрайното й очакване.

Влахов трябваше да дойде преди половин час и Ана губеше търпение. Представяше си стълбището, улицата, спирката на трамвая и нямаше никакво желание да слезе по стъпалата, да прекоси платното и застане на спирката. Спирката беше извън движението на Влахов, там посоките губеха смисъл, а заедно с това — и надеждата й за равновесие…

Тя беше неспокойна и защото за първи път се намираше в тази стая, жилище на Влахов. Стаята беше тясна, с две легла покрай стените, допрени като буквата Г. Един двукрил гардероб с натрупани отгоре куфари. Пред прозореца висеше перде. Нищо не подсказваше, че тук, в този грозен и мрачен свят, живее генерален директор като Влахов. „Интересно — питаше се тя, — защо не се е оженил повторно?“ Ана си спомни какво говореше той за бившата си жена и презрително стисна устни — още тогава тоя разговор не й беше харесал. Интересуваше я също кой разтребва апартамента. Тя не можеше да си представи Влахов с метла или прахосмукачка в ръка, но наоколо бе чисто, макар и всичко — поразено от неизлечимата болест на овехтяването…

Тази стая, в която предметите вече бяха изгубили своя първоначален цвят и форма, кой знае защо й напомняше и ергенската квартира на Стоил. Всъщност докато чакаше и се безпокоеше, тя нито веднъж не помисли за мъжа си и все пак сякаш го виждаше в някакъв полумрак, отдето всеки път изплуваха различни лица. Едно беше еднакво в тях — размитите им черти. Тя не умееше да си представи лицето на своя мъж. И ако понякога го виждаше пред себе си съвсем ясно, като прекомерно увеличена снимка, върху която личат дори порите и брадавиците, тя не знаеше, че си представя не Стоил, а само мисли за неприятните мигове, преживени с него. Ана избягваше да си спомни тези мигове, но както повечето наблюдателни хора, не умееше да наблюдава себе си и не подозираше как непрекъснато живее, потопена в тях. Стаята на Влахов също никак не приличаше на ергенската квартира на Стоил. Ана измисли тая прилика, но за нея тя имаше съвсем друго значение. Напомняше й настроението през един далечен ден, само че не желаеше да си спомня продължението му. Искаше да остане тук и да забрави последните месеци от живота си. Тази стая й харесваше — край изгубилите формата си предмети се бе оформял един характер, сред губещите цвета си вещи се бяха появили цветовете в мислите на Влахов… Но тя не съзнаваше какво я вълнува и ставаше все по-неспокойна…

В съседния апартамент пресипнал мъжки глас се опитваше да пее и това я дразнеше. Тоя глас й напомняше човека, който поправяше звънеца на партера — когато идваше, любопитният му поглед я изпроводи чак до площадката на първия етаж. Сега тя пак мислеше за стълбището, за неговите площадки и вратите на всяка площадка, макар съзнанието й нито за миг да не се освобождаваше от образа на Влахов.

Захвърли чантата си върху леглото и отиде до прозореца. Долу улицата течеше на два потока, разделени по средата от трамвайната линия. Ана се облегна на рамката, уверена, че ей сега ще види Влахов, но всички, които слизаха от трамвая, тръгваха в обратна посока, а от автомобилите нито един не спираше край тротоара.

Тя въздъхна и като нямаше какво друго да прави — стълбището все така я плашеше с единствената възможност да я върне там, откъдето бе тръгнала, — влезе в съседната стая…

Влахов изкачи стълбите и не видя нищо от онова, дето бе направило впечатление на Ана — нито човека в партера, нито ужасяващо големия брой на площадки и врати. Влезе в антрето и оттам в стаята, но го посрещна само дъх на парфюм. Ана си бе отишла преди миг, но така силно се чувствуваше присъствието й, че като затвори вратата след себе си, той искаше да каже: „Извинявай, закъснях!“ — и се сепна. Нямаше никого, Ана си беше отишла. Той хвърли ядосан вестника, който носеше, и не забеляза, че падна до чантата й.

После отиде до прозореца и дълго стоя там, скръстил ръце пред гърдите си. Без да се обръща, гой виждаше стола, върху който навярно тя бе седяла — с изправен гръб, прибрани колене и чанта на коленете. Така уверено седяха жените, когато бяха най-безпомощни, но представата за нейната безпомощност още не го трогваше — той сякаш бе забравил колко дълго се лута из улиците, внезапно разколебан пред тая среща между четири стени. Стоеше неподвижен с лице към прозореца, а дъхът на парфюма продължаваше да виси зад него и го изпълваше с все по-голямо раздразнение. Той не знаеше кому се сърди — на себе си или на нея.

После чу някакъв шум и когато се обърна, тя току-що бе влязла, ръката й още се подпираше в рамката на вратата. Той се спусна към нея, сложи ръце върху раменете й и я притегли, но Ана леко го отблъсна:

— Пил си! Сигурно за кураж!

— Не! Имахме чуждестранни гости в обединението. Затова и закъснях! — излъга той.

— Не ми говори за вашето обединение!

Той помисли, че обединението й напомня за Стоил, но това не беше вярно. Просто й стана смешно, че така неправдоподобно звучат и най-сериозните оправдания.

— Не се ли уплаши, че съм си отишла?

— Не — каза той и пак я притегли към себе си.

Тоя път тя не го отблъсна.

— Когато се обърна, лицето ти още беше ядосано! Не видя ли чантата ми?

Той погледна към кревата — чантата лежеше край вестника.

— Неудобно е двама души да се прегръщат прави…

— Ти не си ли бил ученик? — насмешливо запита тя, но го последва и седна до него върху леглото. — Или никога не си се прегръщал в гора?

Раздразнението му беше минало, но още не изпитваше и никаква радост. Полуповдигнато към него, лицето й беше красиво, тя се усмихваше със затворени очи и заедно с усмивката едва забележима червенина стопляше страните й. Само той беше студен и отново се колебаеше, не можеше да забрави, че не са в гората, дето предварително знаеше какво ще му отвърне тя.

— Не си ли пил достатъчно? — подигравателно запита Ана.

Влахов не отговори.

— Да ти сваря ли едно кафе — видях, че имаш в кухнята!

Той се засмя и отказа. Тогава тя стана и направи няколко крачки към прозореца, но не стигна дотам, а седна в края на леглото и се отпусна назад върху ръцете си. Роклята се вдигна високо над коленете й.

— Знаеш ли какво си мисля? — тъжно запита тя и понеже той нищо не каза, продължи: — Ти просто си искал да провериш дали ще дойда. Сега вече мога да си отида, нали?

— Можеш да си отидеш винаги, когато пожелаеш — отвърна той, загледан във великолепната линия, която започваше от рамото и се губеше някъде към коленете й. — Но не виждам защо трябва да бързаш.

— Не бързам, но после няма как да се оправдая с чуждестранни гости!

Влахов стана и усмихнат се изправи пред нея. Тя повдигна пак лицето си и на него му се стори, че колкото и да е странно, това е първият истински миг от всичките им срещи до днес. Тя беше дошла и беше го чакала — нима сега трябваше да си отиде, за да осъзнае после той, че този миг никога вече няма да се повтори?

Тя посегна към чантата си, но Влахов я хвана за ръка:

— Не те пускам!

Ана поклати глава:

— В училище имаше извинителни бележки. Сега вкъщи нищо не помага.

Той дръпна чантата й и я захвърли настрана:

— Никъде няма да ходиш.

 

 

После те лежаха в разсеяния полумрак — навън отдавна се беше стъмнило, но в стаята влизаше светлина от уличните лампи. Беше вече към единайсет, ала на Ана като че ли не й правеше никакво впечатление късният час.

— Гладна съм! — каза по някое време тя. — Имаш ли нещо за ядене?

— Има в кухнята — отвърна Влахов.

Като почака малко и се увери, че той няма да помръдне, Ана седна върху леглото, усмихна се и сетне тръгна гола към вратата. „Да я напляска сега някой по задника, да разбере!“ — мислеше той и не знаеше какво се е случило с него, защо от присъствието на Ана празнината в душата му става още по-голяма.

— Искаш ли и ти?

Ана стоеше пред вратата, отпуснала тежестта на тялото си върху единия крак, с протегната напред ръка.

— Не!

Въпреки това тя донесе сандвич и на него, но той не го побутна. Докато Ана дъвчеше и вкусно примляскваше, в пристъп на разкаяние Влахов мислеше, че е несправедлив към нея. За да дойде и остане тук, тя жертвуваше много, а той — нищо. Жертвуваше с усмивка, без да му досажда, и може би оттам идваше спокойствието й, в което той виждаше само безсрамие.

Без да иска, Влахов посегна към сандвича. Хлябът беше сух, сиренето — старо, но можеше да се яде. Ана обърна глава и в полумрака на стаята лицето й за миг стана много красиво, както през онзи ден в гората, когато го огряваше слънцето, а косите и клепките й светеха. То бе пак така учудено от радостта, която й предстоеше. Тогава Влахов изненадан разбра, че сам той вече нищо не очаква.

Сякаш го задави, той захвърли сандвича и скочи от леглото.

— Какво ти е? — разтревожена запита тя и полека тръгна към него.

Идваше дългокрака, с малки гърди и хлътнал корем, но вече нищо не му напомняше.

— Недоволен ли си от мен?

Той беше недоволен от себе си. И това недоволство го давеше от мига, когато я прегърна за първи път; не го напусна дори когато почувствува как тя го покорява с очарованието си; когато цялото му същество, мислите и спомените му, онова, което е бил и щеше да бъде, се стремеше да потъне в нея и завинаги да остане там.

— Недоволен ли си от мен? — тихо повтори тя.

Той отчаян поклати глава. Нима можеше да й обясни? Нима можеше и на себе си да обясни защо е недоволен? Тя бе все така хубава, в светлия полумрак тялото й излъчваше едва доловима топлина и тази топлина отново го замайваше, но другото, усещането от разлюляната гора, вече не се връщаше… Онази секунда, когато слънцето огряваше лицето й, а той вярваше, че здравият смисъл е възможността в живота да има място за всичко.

Тя целуна рамото му, той я вдигна на ръце и я пренесе до леглото. Тя се засмя и здраво го притисна върху тялото си, той се опитваше да бъде нежен и я галеше, но беше толкова далеч от нея, колкото и от себе си. Защо? Нали я искаше и тя е тук? Защо да не бъде доволен?

Тя долови неговата разсеяност и като я изтълкува посвоему, успокояващо каза:

— Не се тревожи за мен. Нищо че е късно! Аз съм при сестра си в Своге!

— Много добре — отвърна. — Няма да се тревожа!

Няма да се тревожи… А беше ли се тревожил някога? Беше я поискал в началото на месеца и я получи, преди да дойде средата на този месец. Получи я гола, усмихваща се и всеотдайна. Получи я, без да помръдне пръста си. Защо да не бъде доволен? Дори беше забравил да я запита как ще оправдае закъснението си. Но това ли беше всичко, само това ли разваляше настроението му и превръщаше ласките на Ана в бреме?

Той се освободи от ръцете й и стана. Долу издрънка закъснял трамвай и разтърси стъклата, глуха тръпка премина през пода под босите му нозе, но от прозореца все така тихо струеше среднощният здрач на улицата. Нищо не се беше променило, само предметите като че ли бяха отстъпили настрани и той стоеше самотен сред стаята. Беше гол, но не забелязваше голотата си. А пространството край него продължаваше да расте, потъналите в сянка, тъмни досега ъгли изчезнаха и празнината около тялото му на атлет, с широки гърди и набъбнали мускули ставаше все по-голяма. Влахов седна уплашен на леглото, ала пространството вече не можеше да се събере между четирите стени на стаята.

Зад него Ана изшумоля, но той не се обърна, седеше с наведена глава и отпуснати между коленете ръце. Искаше да увери себе си, че е преспал с една жена, която не обича, и сега изпитва най-обикновена досада, задето тя още не си отива. Но и това не беше вярно. Искаше да обясни самотата си с неудобството утре, когато Стоил узнае къде е била жена му. И това също не беше вярно! Защото се страхуваше да признае колко много прилича неговият собствен живот на тая нощ с Ана. Беше получил всичко, както получи и Ана — незаслужено, в един миг, лишен от страдание, лишен от вдъхновението на стремежа към постигане. Няколко ослепителни месеца подир едно мигновено изплуване, без да е усетил и сантиметър от дълбочините, прелетели край него… Той ли ги преживя, или някой друг?

Влахов въздъхна и затвори очи, защото се срамуваше от себе си, ала не знаеше, че така по-ясно ще види дните, които го гнетяха. Дните на преструвки и фалшива гордост. Само столът, върху който сядаше, бе на генералния директор, а той си оставаше все Величко Влахов — смутен, объркан и глупаво упорит. Седеше в кабинета и беше като сляп, не искаше да признае, че някой някъде бе сбъркал името му с друг — толкова му харесваше да бъде това, което не можеше… Назначи Трендафил и го уволни, назначи Стоил и вече едва го понася. А не разбира, че те не са виновни. Те му бяха необходими да се бори с тяхна помощ срещу себе си. Една безсмислена борба — в света нямаше място за несъвместими неща!

Ана отдавна беше сложила ръка върху рамото му, но на него му трябваше време да се опомни къде е. Той сякаш отново извървя залутания из улиците път до квартирата си и изведнъж осъзна, че обича Ана. Не знаеше откога точно я обичаше, но досега нещо пречеше на любовта му. Не можеше да я обича и едновременно да бъде той и някой друг, който всеки миг губи от себе си и от собственото си достойнство.

Той се обърна към нея и мълчаливо я прегърна. Беше му безразлично как е изглеждала в гората и дали някога пак ще изглежда така. В гората го занимаваха други мисли, а сега знаеше как я обичаше и разбираше, че ще я запази само когато се върне към себе си… Тя го гледаше и едва ли подозираше какво мисли той в този миг. Той мислеше, че е готов на всичко заради нея, защото тепърва му предстоеше да изживее онова, което бе пропуснал. Предстоеше му да я заслужи — да изживее пропуснатите мечти и страдания, вдъхновението на стремежа към постигане, разочарованието и утехата… Защото всичко на тоя свят трябваше да има своето място. И само така можеше да остане негово.