Атанас Наковски
Заключено недоволство (6)

6

Някой ден тая къща сигурно щеше да се пропука от тежината на вещите — това не му хареса, но още не мислеше, че е трябвало да откаже.

Креслата бяха скрити в калъфи, масите лежаха под покривки, вазите бяха без цветя. Вази без цветя — също като в магазин за мебели. Зад една витрина блестяха кристални съдове, от които — бе готов да се обзаложи — едва ли бяха отлепени етикетите. На стените висяха картини и завеси, а зад завесите навярно бяха прозорците.

Когато прекрачи прага, той изпита странното усещане, че някога вече е идвал тук. Спомни си простото жилище на Трендафил и изведнъж разбра, че домът на Стоил му прилича на онези апартаменти, които много обичаха да показват във филмите. Един дом, където нищо не липсва освен може би връзка между живота и вещите. Вещите още не бяха оживели в биографията на хората или обратното — хората се бяха умъртвили в биографията на вещите, което навярно бе едно и също, защото еднакво пораждаше студенина.

Върху килима, скръстила крака по турски, седеше Ана и гледаше телевизия.

Когато влязоха, предаваха бюлетина за времето.

„Атмосферните влияния се сложиха благоприятно… Величини от порядъка на пет процента“…

— Ана — каза Стоил. — Това е Влахов. Спомняш ли си онази вечер, когато ви запознах?

Ана полека се изправи. Лицето й все още беше занесено, ала очите й го познаха. Толкова ли я интересуваше бюлетинът за времето?

— Атмосферните условия се сложиха благоприятно! — насмешливо рече тя и розовината по бузите й изпревари усмивката. — Добър вечер!

— Добър вечер — смутено отвърна Влахов, но поздравът като че ли не стигна и той продължи, смущавайки се още повече: — Извинете, но истината е, че се самопоканих. Моля ви да не се безпокоите, няма да стоя много!

Тя не се беше изменила — същото момиче от ресторанта, само вече не с толкова доверчива ръка.

— Аз не се безпокоя! — все още поруменяла, каза Ана.

Зад гърба й говорителят продължаваше да отваря и затваря уста.

— Искате ли да пиете нещо?

В гласа й като че ли прозвуча лукавство.

— Не — побърза да отговори той. — Вече пих.

— Какво ни пречи да пийнем и тук? — обади се Стоил.

Ана дори не погледна към мъжа си. Зад гърба й сега картината на екрана трептеше, сплетена в зигзаговидни бели и черни линии. „Кой както иска — весело говореше някой зад линиите, — но аз всеки ден пия мляко!“

— Страхувате ли се? — запита тя.

Влахов не отговори веднага — въпросът й беше повече предизвикателен, отколкото насмешлив. Навярно мислеше за оная странна вечер в градината на ресторанта, ала кой знае какво точно си спомняше тя.

— Добре — сви рамене той. — Не искам да бъда нелюбезен гостенин.

— Много помня гласове! — сякаш без връзка каза Ана и следващия миг той осъзна смисъла на думите й.

Нима беше познала гласа му онази сутрин? Подир толкова месеца! Той се уплаши, че може да изглежда много развълнуван, и несигурно запристъпя от крак на крак.

Всъщност Влахов беше смутен още от мига, когато прекрачи прага и видя Ана, седнала по турски върху килима. Спокойната й поза като че ли му обещаваше същото спокойствие и на него, но веднага разбра, че се лъже. Идването му само я беше събудило от някаква апатия и сега, неестествено оживена, тя сякаш искаше да породи в душата му мисли и чувства, към които той не се стремеше.

Ана се засмя и като го гледаше право в очите, вдигна ръка и прибра косите си назад. Ръката й се задържа върху врата, сетне слезе надолу, докосвайки с пръсти копчетата на блузата. Влахов си помисли, че със същото движение навярно тя се съблича, и неволно я видя без блуза, с гладки рамене и малки твърди гърди.

— Защо не седнете? — все така спокойно запита тя и ни най-малко не му се сърдеше за това, което бе пожелал да види. — Защо стоите прав? Или винаги държите да ви канят по няколко пъти?

— Отивам за коняк! — тържествено обяви Стоил и излезе от хола.

 

 

— Мислех, че началникът на мъжа ми е стар и с брада! — подигравателно каза Ана. — А се оказа, че сте вие.

Тя седна срещу Влахов, прибра краката си до краката на табуретката и го гледаше с леко наведена глава.

— Началниците не са владици! — опита да се пошегува той.

Тя продължаваше да го разглежда и луничките по носа й се смееха.

— Внимавайте! — неочаквано строго каза тя. — Аз съм религиозна!

— Моля да ме извините!

— Вече втори път се извинявате!

— Аз наистина ви моля да ме извините!

— Няма за какво!… Хората се извиняват, когато им е неприятно и искат да скрият това! На вас нали не ви е неприятно?

Тя премести табуретката по-близко и го погледна отдолу нагоре. Косата се свлече върху раменете й, а присмехът по лицето й угасна. То изведнъж стана сериозно, ала границите на тази сериозност бяха така колебливи и несигурни, че Влахов неволно се дръпна назад.

— Вие не обичате ли да си спомняте?

— Не — отвърна Влахов, макар да не беше истина. „Но зависи какво!“ — все пак уточни в себе си той.

— Ще загасите ли телевизора? — с неочаквано раздразнение запита Ана. — Или на вас не ви пречи!

Той послушно стана, отиде и изключи телевизора. Когато се обърна, отново срещна погледа й и се уплаши от неговата откровеност. Тя упорито и безцеремонно го разсъбличаше.

Влахов пъхна ръце в джобовете на сакото, сякаш искаше да прикрие голотата си. Ана също се изправи, бавно, с отчаяна решителност в движенията, и застана недалеч от него, с отпуснати ръце и леко повдигната брадичка, стъпила с раздалечени крака като манекен.

В стаята беше тихо. Ана стоеше неподвижна сред вазичките и калъфите — дългокрака, с хлътнал корем и тесни бедра, — а Влахов я гледаше и не можеше да си спомни дали тогава, в ресторанта, е говорил пред нея за самотата си. Той никога и пред никого не говореше за това! Втренченият поглед на Ана обаче му подсказваше, че въпреки неговата съпротива тя е отгатнала всичко, и той си спомни сутринта, когато гласът й го изпълни с радостно очакване на нещо хубаво… Влахов не искаше да си спомня тази сутрин, той искаше да забрави и вечерта, в която Ана му хареса. Той беше дошъл тук, за да избяга от тревогата си, но Ана стоеше срещу него — с предизвикателно повдигната брадичка и отпуснати ръце — и го тревожеше против волята му. Всичко тази вечер тя вършеше против волята му — разговора, в който го въвлече, намеците, погледите… Обхванат от някакво непонятно озлобление, той извади ръце от джобовете и си помисли да пристъпи към нея, ала в същия миг нейде се отвори врата.

Влахов изведнъж се опомни и видя пред себе си една жена в зелена блуза и сива пола. Тя стоеше недалеч от него, лицето й беше спокойно и може би малко учудено.

— Тук може ли да се пуши? — запита той и помисли, че навярно е леко пиян, за да му се привиждат такива неща.

— Може! — с досада отвърна тя. — Защо да не може?

После отиде към витрината, дето блестяха кристалните съдове, и донесе три чаши. Влахов спечели облога със себе си — етикетите им не бяха отлепени.

Когато Стоил влезе с бутилката в ръка и видя приготвените чаши, доволен каза:

— Обичам, когато хората не губят напразно времето си!

 

 

Тази вечер като че ли и тримата бяха разменили ролите си. Стоил се напи пръв и произнесе наздравица, чието начало приличаше на край, а краят изобщо липсваше, защото изведнъж задряма и не успя да стигне до него. Влахов се чудеше защо алкохолът не му действува, както друг път, но подир всяка чашка си казваше, че стига толкова. Ана поруменя и не можеше да гледа вече нито насмешливо, нито с досада — заедно с нежния цвят на лицето й сякаш бяха избили и нейните истински мисли. Мислите й го молеха да не бърза, а той по инерция все така си обещаваше, че тая чашка ще бъде последна.

Когато се намери в леглото си, без да знае как е станало това, вече съмваше и през болката, която бясно обикаляше през мозъка му и разкъсваше всичко по своя път, в съзнанието му се създаваше и се разпадаше една и съща картина.

Ана е седнала и съсредоточено гледа в чашата си.

— Всичко омръзва и после няма смисъл да продължава. Но първо трябва да се излъжеш! Мислех, че ти си изчезнал и никога вече няма да се появиш. А ти си бил началник на моя благоверен. Просто да пукнеш от смях!

Тя е равнодушна, с изопнато от алкохола лице. По това лице отново няма никакви следи от намерения, то е неподвижно и гладко, с една-единствена гънка — там, дето го подпира юмрукът й. Той иска да сложи ръка върху рамото й, но го мързи и с идиотска настойчивост мисли, че Ана непременно ще дойде в квартирата му. От това видение, което се повтаряше с влудяваща настойчивост, той се освободи едва когато намаля главоболието му и отново заспа.

Събуди се към обед със схванати вратни жили и дълго стоя под хладния душ в банята. Кожата му настръхна, но студът върна свежата гъвкавост на мускулите му. После свари кафе и го изпи горещо, течността опари езика и гърлото му. Новото усещане разсея страха му, че е сторил нещо, от което сетне може да се срамува, но чувството му за неловкост пред самия него остана. То го напусна по-късно, по пътя към обединението — всъщност достатъчно беше да не повтаря снощната вечер, следователно не биваше да ходи у дома на Стоил.