Атанас Наковски
Заключено недоволство (3)

3

Това заседание сякаш никога нямаше да свърши! Всички пушеха, тютюневият дим се стелеше из целия огромен кабинет и на синкави сплескани облаци бавно се издигаше към полилея от ковано желязо. Гледайки тавана, Влахов си спомняше как една вечер летя с реактивен самолет. Напоследък той често летеше, но тая вечер остана в паметта му. Самолетът за секунди прониза облаците и над тях се показа някакъв друг свят. Горяло някога отдавна, небето още имаше цвят на тухла. Летяха повече от два часа и небето през всичкото време тля, но не изтля докрай, цветът му остана непроменен. Когато кацнаха, на летището валеше дъжд, пистата студено блестеше от светлината на прожекторите. Наистина ли небето над облаците още червенееше, или от един нереален свят бе попаднал в друг, по-нереален? Капките, които шибаха лицето му, бяха съвсем реални…

Той неволно прекара длан по лицето си, сякаш го бършеше. Защо си спомняше това? Може би от умора — заседаваха без малко три часа. Само изказването на главния инженер траеше вече трийсет и пет минути! Сложил ръце на масата, той говореше с усмихваща се лекота. Човек би рекъл, че думите му са наредени някъде из периферията на съзнанието и е достатъчно да държи клапаните му отворени, за да се излива тоя поток от термини, въпроси и формулировки. Добре поне, дето не спомена лабораторията и Трендафил. Друг път начеваше с тях, а сега сякаш ги бе забравил.

Когато чуеше за лабораторията и Трендафил, на Влахов започваше да му се струва, че е седнал под душ и някой пуска ту топла, ту студена вода. Иначе само си спомняше летенето с реактивен самолет, но и в двата случая преставаше да мисли за главната тема на заседанието — неочаквания застой в изпълнението на плана. Гледаше лицата на своите помощници — така обикновени и достъпни, когато влизаха един по един в кабинета му, и така непроницаеми сега… Очи, носове и уста; погледи, които се събираха в една точка и все пак никъде не се пресичаха. И някакво празно пространство около него — в това пространство думите сякаш забавяха скоростта си и идваха гладки и заоблени, а погледите го заобикаляха. „Нагледно пособие за изучаване теорията на относителността! — с горчива ирония мислеше Влахов. — Толкова голяма ли е масата ми, та изкривява дори посоката на погледите!“

Заседанията винаги му тежаха — заедно с тютюневия дим, който се пластеше, кабинетът се изпълваше и с мисли, които го давеха. Тези мисли държаха тялото му изправено, леко намръщеното му лице неподвижно гледаше напред, едната му ръка лежеше върху бял лист хартия, а другата стискаше писалка, обърната с перото нагоре. Той никога не записваше — това бе работа на секретарката. Писалката му трябваше да почука с нея, ако се наложи, но неговите помощници бяха дисциплинирани и не си пречеха. Пречеха само собствените му мисли, а нямаше как да им почука. Подобни мисли не биваше да го занимават, докато заседава, но той беше безсилен да ги отклони — те сами избираха времето и мястото на появата си. „Станала е някаква грешка! — мислеше той. — Те чакат сега да се изкажа — навярно ме вземат за някой друг! Не, невъзможно — толкова дълго никой нищо не е забелязал!“ Тези мисли сякаш увеличаваха празното пространство около него и му пречеха да си представи един друг свят — по-прост, обикновен и разбираем.

На мислите му никой не можеше да почука и ги прикани към ред и дисциплина, но затова пък той можеше да прекъсне заседанието. Когато главният инженер най-сетне млъкна и посегна към цигарите си, Влахов се изкашля.

— Достатъчно! — каза той. — Днес стига! Ако продължаваме така, на всеки от нас трябва да му бъде назначен специален заместник, който да върши работата, докато ние заседаваме! Няма да правя изводи, но ще помоля следващия път да се говори ясно и сбито!

Лицето на главния инженер почервеня, той забрави, че е посегнал към цигарите, и дръпна ръката си.

— Не бива деловите ни заседания да се превръщат в теоретични конференции, дето всеки иска да блесне със знанията си!

Той си спомни изказването на главния инженер и осъзна, че всъщност говори само за него. Но защо? Нали не спомена Трендафил и лабораторията? Осъзна също, че по-леко е да говориш, когато си последен и не чакаш преценка за думите си… Не, лъжеше се! Искаше само по-скоро да се отърве от тези погледи и усмивки, които отдавна вече преценяваха.

Той си остави писалката и каза:

— Сега сте свободни!

Последна и както винаги — на пръсти, излезе секретарката му.

Той стана и по навик отвори прозореца. Отдолу идваше шумът на улицата, върху покрива на отсрещната сграда жълт неонов надпис приканваше към спестовност. Както винаги вечер, сиянието на неона скриваше планината. Всичко — както винаги! Това успокояваше. Както винаги подир заседание, и сега незабелязано изветряваха угнетяващите мисли. Но не докрай. Бяха изминали няколко месеца — той почти свикна да не се изненадва от факта, че е генерален директор, но усещането за някакво странно присъствие в два свята: неговия, когато мисли за себе си, и на другите, когато го преценяват, си оставаше…

Дали да повика Трендафил? Един разговор с него можеше да го поразсее. Уви, толкова глупав е старият му приятел, че само ще сгъсти напрежението.

Той не усети кога е влязла секретарката му:

— Другарю генерален директор…

Влахов неохотно се обърна.

— От телевизията… Все още чакат! Обясних им, че сте уморен, ала те настояват! Какво да им отговоря?

— Да влязат!

 

 

Пръв се вмъкна един млад шишко с червендалесто лице, с таке на главата и филмова камера в ръце. След него влязоха още двама. Намръщеният носеше куфарче, което се оказа магнетофон, а другият беше осветител. Той поздрави с кимване и веднага запита секретарката къде е контактът.

— Измъчихме ви, другарю генерален директор — каза шишкото и Влахов едва сега забеляза русите му мустаци. — Но ще потърпите още малко. Славата иска жертви! Знаете ли колко зрители има телевизията?

В това време кабинетът се изпълни с бяла, режеща очите светлина и Влахов неволно замижа.

— Трябва още един човек — каза осветителят. — Да държи от другата страна… Мила другарко, нали ще помогнете? — обърна се той към секретарката.

— Не е хубаво да седите зад бюрото! — неодобрително поклати глава шишкото. — Нужно е повече интимност, непосредственост… Най-добре е тук, до тази масичка!

Той хвана Влахов за лакътя и го поведе към масичката. Намусеният беше отворил куфарчето-магнетофон и навиваше лентата. Тия хора си знаеха работата — на Влахов му хареса тяхната непринудена непосредственост и бързината, с която се приспособяваха към всичко, без да изгубят нищо. Тогава той си спомни за празното пространство, което го обгръщаше на заседанията, и се намръщи.

— А, не така! — каза шишкото. — Малко по-весело! Един ръководител не може да говори за успехите на своето обединение с такова лице!

Влахов послушно се усмихна. Ето, такъв човек му трябваше! Той погледна светлите очи на шишкото — този не беше смущаван от нищо и затова сам никого не смущаваше, неговото присъствие сякаш обединяваше двата свята — на собствените мисли и на чуждата преценка. Влахов сложи ръка върху рамото му:

— Всичко ще стане, както трябва… Но вие много бързате, аз пък съм уморен!

— Прекрасно! — възкликна шишкото. — Сега ще седнем, нали? Ето, така!

Той седна и му показа как трябва да държи тялото и главата си.

— Отпуснете се! — посъветва го той. — Забравете, че пред вас има камера! Е, не съвсем де!

Шишкото се засмя и Влахов изведнъж видя, че държането му е далеч от всякаква непринуденост. То беше само навик! „И какво от това? — рече си той. — Казват, че навикът бил втора природа. Ще трябва да свикна и аз!“

— Знам, че сте уморен, но проявете още малко търпение! — подкани го шишкото. — Така… Вие сте роден киноартист!… Светлина!

Докато траеше интервюто, Влахов отново се оживи. Всъщност, мислеше той, в основата на всичко е умората. Какво удивително има в това, че е генерален директор? Ето, вземат интервю, ще го покажат по телевизията…

Тези хора му действуваха отморяващо. Не е ли истина? За първи път, откак седна в тоя кабинет, говори, без да го е грижа дали ще сбърка в някоя подробност!

Той се усмихна и въпреки заслепяващата светлина видя доволното изражение на шишкото. Влахов искаше да му смигне, но се сдържа — нали не биваше съвсем да забравя, че е пред камера! Той също беше доволен — светът никога не бе му изглеждал по-реален, отколкото сега, в белия блясък на прожекторите и пред равнодушното око на камерата. Един реален генерален директор на едно реално обединение! Вече не го измъчваше споменът за реактивния самолет и червеното, вечно тлеещо небе. Говореше спокойно и разказваше за успехите на обединението, за работата и грижите на своите сътрудници и през всичкото време се усмихваше, както го бе помолил шишкото.

— Готово! Край! — каза шишкото, бялата светлина угасна и в кабинета помрачня.

Това ли беше всичко? Влахов учудено ги гледаше — шишкото се прозяваше, намусеният затваряше куфарчето си, осветителят навиваше кабелите. И тримата бяха уморени, без особена радост, че са привършили работата си. Това ли беше всичко?

— Ще се видите в сряда! — рече шишкото. — Извинявайте за безпокойството!

Влахов поклати глава — това не можеше да бъде всичко! Той искаше отново да светнат прожекторите и да продължи, но те си отидоха, без да оставят никаква нова мисъл след себе си и без да отнесат нито една от старите. Само в кабинета беше по-мрачно.

Влахов погледна затворената врата. Бяха ли идвали някакви хора, или така му се стори? Ето, преди миг мислеше да повика Трендафил, за да се поразсее, но е минало работното време, нещо не му се ще. Откъде идва тази идиотска мисъл, че е виновен и напразно унижава себе си? Нали двете предположения си противоречат!

Когато излезе от кабинета, секретарката още не си беше тръгнала. Той погледна току-що начервените й устни.

— Вие къде отивате?

— Чака ме мъжът ми… Долу…

— Ах, да! Защо не ми казахте да ви освободя по-рано?

Тя сви рамене и нищо не отвърна, стоеше и гледаше чантата си, до чантата бяха сложени ръкавиците й. Най-после Влахов проумя, че й е неудобно да тръгне преди него.

— Довиждане! — с въздишка рече той и се упъти към вратата.