Атанас Наковски
Заключено недоволство (2)

2

— Внимание! — прониза ни мисълта на Главния. — След десет секунди!

Долу, под невидимия за земните жители кораб, планетата се завърташе и в онзи район, който ни интересуваше, скоро щеше да настъпи разсъмването. Размитата линия на здрача бавно отстъпваше. Всъщност това не беше линия, а доста широка лента, косо опасваща планетата — там светлината и мракът преливаха един в друг и мракът избледняваше, а на светлината й липсваше още блясък. Блестеше единствено снегът по високите планински върхове.

— Внимание! — отново ни обхвана мисълта на Главния. — Пет секунди!

Всъщност мисълта на Главния беше много по-сложна и по-богата от една обикновена информация за началото на опита. Тя съдържаше в кондензиран вид и всичко, което бе станало до днес. Аз сякаш се разтворих в мисълта на Главния и видях своето участие в подготовката на опита от първия до последния ден.

След нещастието с Н₃, който наруши всички инструкции, остана на планетата и се изгуби сред жителите й, Главният забрани всякакви слизания долу. Но изследванията трябваше да продължат. Корабът ни, преодолял разстояния, които бяха необичайни дори и за нашето свикнало с безкрайността съзнание, не можеше да се върне, без да бъде проучен достигнатият обект. Намирахме се пред изключителна игра на природата — белтъчен живот. Тая форма на живот не само съществуваше противно на всички изказвания за нейната невъзможност, но беше създала и цивилизация. Наистина твърде безпомощна цивилизация — за тях гравитацията все още представляваше единствено усещане за тежест и беше пречка в транспорта им. Но в своето развитие белтъкът освен известната ни способност да мисли бе придобил и едно напълно неизвестно свойство — да чувствува. След нещастието с Н₃ стана ясно, че това свойство не е безобидно, ние нямахме право да се върнем без неговото детайлно проучване.

Не присъствувах на дебатите в Съвета на петте, но щом ме повика Главният, веднага разбрах задачата си. Без да напускам кораба, трябваше да се превърна в земния жител инженер Величко Влахов. Съзнанието на Главния не съдържаше информация за крайната цел на моята задача, нито пък защо е нужно такова половинчато превръщане и поради това аз не знаех за какво е предназначен този опит. Според модела на задачата достатъчно бе само да придобия характера на Влахов и веднага да доложа. Последното впрочем беше излишно, тъй като през всичкото време щях да се намирам под наблюдението на съвета.

Една сутрин се събудих млад и силен, с добре развито мускулесто тяло и гъста черна коса, от която още не бе паднал нито един косъм. Не мислех за нищо и все пак знаех колко много се харесвам на хората, бях обаятелен и чувството за това сякаш живееше в кръвта и мускулите ми. Събудих се, погледнах тавана и не смеех да помръдна. После, без да се обръщам, усетих, че съм сам и няма кого да събудя с движенията си, но нещо бе съхранило у мен навика сутрин да бъда предпазлив. Още не разбирах дали се е съмнало и дали изобщо не продължавам да спя, когато се появи желанието ми да мисля…

Като У₃₄ още не можех да се оправя с понятията на Влахов за времето и пространството, затова, събуждайки се в стаята, сякаш едновременно се намирах в някакъв ресторант и участвувах в още множество събития, чиято дата ми беше неизвестна. В ресторанта не лежах в леглото, а седях пред маса без покривка и възбудено обяснявах нещо на управителя. Той беше едър човек със студени устни и намръщена усмивка. Хората обикновено гледаха отгоре надолу, отдолу нагоре или направо и открито. Управителят беше неуловим, погледът му се забиваше внезапно като трън и след миг очите му шареха вече някъде из пространството. На управителя му беше досадно да слуша — той намираше приказките ми излишни, тъй като нищо не разбирах от работа в ресторант. Миризмата на склада с продуктите още не бе изветряла от дрехите му; той виждаше горещата кухня, дето в тая секунда съскаше пара; голям куп документи изплуваха в съзнанието му и келнерите му задаваха въпроси, но той не им отговаряше, защото погледът му следеше някакъв камион. Всеки миг управителят можеше да ми каже: „Я си затваряйте човката!“ Каза го в ума си, докато излизаше от канцеларията на своя началник, а на мен се усмихна и нареди на келнера да застеле масата ми.

Защо хората не умееха да поставят граница между своето домашно настроение и служебното си поведение? — мислех аз, докато чаках супата. Защо се обиждаха, когато им напомниш онова, дето се разбираше от само себе си? Не знаех какво измъчва управителя, навярно строеше дом и майсторите го разиграваха, но длъжен ли бях заради неговите грижи да се храня върху гола маса? Недопустимо е — казах си аз — за една културна страна! — но повече ме гнетеше съзнанието, задето никой не обръща внимание на тая проста истина. И съжалявах, че толкова малко неща зависят от мен. Поне един ресторант можех да оправя!

После видях как лицето ми почервеня — беше изминал четвърт час, а келнерът още не носеше супата. Станах и побеснял от гняв, отидох при управителя.

— Супата погрешно е вписана в листа! — спокойно отвърна той. — Днес супа няма!

— Но здравият смисъл… — започнах аз и изведнъж ресторантът изчезна, в тъмнината едва долавях очертанията на дънерите и само шумът на листата показваше, че съм в някаква гора.

— Здрав смисъл! — изсмя се познат глас. — Ти, драги, знаеш ли какво са наричали здрав смисъл хирурзите преди двеста години? Да измиеш ръцете си след операцията, а не преди, защото тъй и тъй, докато режеш, ще ги изцапаш.

Не виждах кой ми говори, но гласът беше на Стоил.

— Глупости! — извиках аз. — Здравият смисъл произтича от опита на хората!

— Брей, че си умен! Веднага позна! — каза той. — И на какво те е научил твоят опит? Купил си човекът радиоапарат, а пък той не лови съвсем ясно Монте Карло и веднага питаш — къде е здравият смисъл от производството на такива апарати, защо традициите се рушат, преди да бъдат създадени, и още много други… Странно, защо отминаваш аномалиите на климата и не си спомниш, че на вашата будка отдавна не продават билети за безкондукторно таксуване? Защо не запиташ отдавна ли е било, когато в София е съществувала колбасницата на Докузанов и там винаги е имало топли кренвирши?

— Ти си глупак! — студено го прекъснах аз. — Защо виждаш само предметите? Аз ти говоря за други работи и те нямат нищо общо с твоя здрав смисъл отпреди двеста години!

Исках да му говоря още за предметите и моето отношение към тях. Стоил грешеше, като свеждаше всичко до недоволство или задоволство от притежавания предмет, но не успях, защото се намерих пред чертожната дъска.

Чакаше ме срочен проект, ала махнах с ръка и извадих вестник от джоба си. Не бях много сигурен кога ставаше това — преди да ме остави жена ми като инженер без бъдеще, който ще умре над чертежите си, или след като ме остави? Впрочем през всичкото време бившата ми жена беше един неизяснен момент — нейното присъствие свободно се местеше в минало и бъдеще. Но само когато се събуждах. През деня аз никога не мислех за нея, тя завинаги освен в миговете на събуждането бе изчезнала от съзнанието ми.

Миризмата на вестника беше приятна. Той миришеше на радостна среща, на сутринно кафе, на широкия свят. Тази миризма ме връщаше понякога чак в детските години, когато за първи път я бях доловил от ръцете на баща ми. Най-силно ръцете на баща ми миришеха на печатарско мастило, когато ги измиеше и още бяха влажни.

В стаята влезе Трендафил и аз едва сега разбрах защо чета вестник в работно време — бях разтревожен.

— Не може! — каза Трендафил още от вратата и всичко ми стана ясно.

Той беше висок, с длъгнеста глава, голям нос и голяма уста. Стрижеше косата си ниско, веждите бяха нависнали над очите му, а по ръба на челюстите си оставяше остра, издадена напред брадица, която в този миг придаваше на лицето му нещо горчиво и отчайващо.

Дъщеря му и тази година нямаше да влезе в университета. Талантливо и умно момиче, но без късмет… В същия миг се намерих в кабинета на министъра, при когото бе ходил Трендафил, и го запитах може ли да ми изброи колко велики хора не са били приети в университета. Просто, затръшнали са им вратата, за смях на кокошките! Министърът не помръдна, усетих, че прекалявам, и продължих по-меко. Нали, съгласен съм, че винаги са ставали грешки. Но времето? И къде? Не смята ли той, че подобни грешки са несъвместими с нашето ново общество? Сега министърът мълчаливо ме гледаше и между него и мен стояха правилници и параграфи, изпитни комисии, тълпи от кандидат-студенти; мяркаха се лица на бащи и майки, звънеше телефонът, някои молеха, други заплашваха и всички мислеха, че децата или протежетата им са най-умни и най-талантливи. Министърът повече от мен се боеше да не стане грешка, но това не ме интересуваше. За разлика от него аз познавах детето на Трендафил и мислех за отчаянието му.

Яката стягаше шията ми, разхлабих връзката, но онова продължаваше да ме души. Душеше ме собствената ми безпомощност — какво можех да сторя, та да не загиват таланти като дъщерята на Трендафил? Вестникът в ръцете ми отвратително миришеше на печатарско мастило.

Трендафил още не беше излязъл, когато аз заплаках, защото не исках да отида на училище. Майка ми учудено клатеше глава.

— Не! — ревях аз. — Няма да отида! Защо ни говори за стригане и въшки?

Аз бях на седем години, но лицето на майка ми изглеждаше такова, каквото го видях за последен път. Тя не се интересуваше от моите преживявания, хвана ръката ми и ме помъкна към училището. Там беше страшният човек с очила и златни зъби, който още през първия учебен ден в живота ми говореше вместо за букви за стригане и въшки. Можех ли да вникна в думите му, така ясни за мен по-късно? Нас двамата тогава ни интересуваха различни неща, но аз бях по-нетърпелив и непосредствен.

Когато се върнах от училище, баща ми сряза една диня и каза:

— Сега ще направим като лъвовете в пустинята Калахари! Ще изядем динята.

Не схванах докрай връзката между динята и лъвовете, нямаше време — срещу мен седна жена ми. Тя неподвижно ме гледаше.

— Я стига си приказвал! — прочетох в погледа й. — Никой не се интересува от твоите теории. Важни са фактите!

Какви факти? Боже мой, та ние още нищо не си бяхме казали! Закуската стоеше непобутната — бях изгубил всякаква охота към ядене. Размърдах се неспокойно, исках да си спомня най-първия ден, откакто се познавахме, но си спомних деня, когато ме остави.

— От тебе нищо няма да излезе — каза ми тя — и аз много съжалявам! Ти си един самохвалко и не желая да прахосвам живота си заради някой, който ще оправя света, пък взема заплата, която едва стига за половин месец… Искаш ли да ти предскажа какво бъдеще те чака? Бъбрив пенсионер — повече от това няма да достигнеш в живота си!

Аз не й вярвах — тя говореше тъй, защото вече ме мразеше. Странно, въпреки омразата си тя продължаваше да ме харесва, но и на мен ми беше омръзнало. Едва я понасях. Двайсет и четири часа упреци, дори когато спеше, лицето й страдаше, че не притежаваме толкова много неща… Нямах намерение да я спирам, но предпочитах да се разделим мълчаливо. И все пак исках да й докажа, че се лъже — щастието не беше в притежаването на предмети! Преди да отворя уста обаче, видях как тичам към трамвая.

Скочих в движение, но пред мен се изправи контрольорът и започна да ме мъмре.

— Да, имате право! — пресякох го аз. — Но не сте ми нито брат, нито братовчед! Не ми говорете на ти!

Контрольорът остана с отворени от изумление уста. Аз също разбрах, че думите ми са безполезни и ненужни като думите на жена ми, усещах нечий насмешлив поглед в гърба си, страничното ми зрение механично отбелязваше докъде е стигнал трамваят и ме обхващаше все по-голямо възмущение от искреното учудване върху набръчканото лице на контрольора…

 

 

Аз се бях събудил, лежах неподвижен и исках да мисля за нещо голямо и важно, но не можех. Едва отворил очи, те сякаш ослепяваха пред случки, за които понякога дори не знаех кога са станали. Те връхлитаха върху мен безразборно. Струваше ми се, че ненадейно съм попаднал във вътрешността на огромна баница и непременно трябва да изляза, но тъпчех на място, всеки пласт приличаше на предишния и аз не виждах къде е краят.

Това бяха отвратителните мигове на сутрешното себеосъзнаване. Те сякаш още пазеха спомена за болката от първата глътка въздух, разпънала дробовете ми на новороден. Измъчваха ме миризми, обикалях места, отдавна вече забравени, преследваха ме разговори, чийто смисъл бях пропуснал да разбера… Питах се що за човек съм, какво съм създал и какво ще създам. Исках да проумея истината за себе си и откривах много истини, но нито една от тях не ме задоволяваше и успокояваше.

Изглежда, действителното събуждане идваше сетне — настъпваше миг, когато изведнъж се освобождавах от непосилното бреме на полусънните си преживявания. Тогава любопитно гледах света — слънчев или дъждовен, ветровит или душен — и с удоволствие мислех за водата в банята, за кафето, което сам щях да си сваря.

 

 

Като У₃₄ не можех да проумея характера на Влахов, а превъплътен в неговия образ, блуждаех в някаква неопределена атмосфера, където нещата съществуваха без ясни очертания и често ме подмамваха, тъй като произволно и незабележимо се подменяха. Чия беше вината? Какво ми пречеше? Проследявах живота на обекта във всичките му измерения, понякога изваждах на бял свят неща, който той дори не подозираше, но резултатът оставаше непроменен. Не успях нито веднъж да постигна най-простото — да се приспособя към настроението му. Колко пъти едни и същи причини пораждаха най-различно настроение?

Това беше поражение и трябваше да го призная. Бях забравил, че се намирам под наблюдението на Съвета, и мислех да се явя с доклад, но Главният ме изпревари — отмени задачата ми, както и сходните задачи, поставени пред още неколцина от нас. О₁₇₄ например трябваше да се превъплъти в инженер Стоил Иванов, приятеля на Влахов. Новото решение на Главния предвиждаше конструирането на специален апарат. С помощта на този апарат замисленият опит щеше да бъде извършен на самата планета с участието на истински земни жители, но от разстояние. Разбира се, нищо не пречеше на Главния да вземе това решение малко по-рано и да ни спести отчаяните главоблъсканици, но, изглежда, и цивилизации, по-могъщи от нашата, не са застраховани от подобни бъркотии. Или може би по-голямата степен на цивилизованост предполага и по-големи бъркотии?

След няколко часа планетно време апаратът бе конструиран и готов за действие. В залата освен Главния и Съвета на петте трябваше да присъствуваме и ние — неуспелите превъплътители. Главният се въздържаше от обяснения, мислите, които излъчваше, бяха безпосочни и далеч от предмета. Той се съсредоточи едва в последния миг и внесе корекция в първоначалния си замисъл — размени местата на Иванов и Влахов, т.е. даде главната роля на Влахов. Не знаех какво точно ще последва, но изразявайки се с категориите на Влахов, навярно трябваше да бъда поласкан.

После се оказа, че съм избързал — всъщност само предстоеше настройка на апарата. Освен това Главният искаше да провери доколко Влахов е податлив на внушения. Издебнахме го на футболен мач и мислите му, усилвани и насочвани от нашия апарат, причиниха неприятни преживявания не на един и двама от зрителите, включително и на Иванов, да не говоря за играчите и ръководителите на отборите, които си имаха други сметки. По-късно обаче Главният се видя принуден да прекрати срещата между Влахов, Стоил и Ана. Податливостта на нашия обект към внушение бе най-доброто, което можеше да се желае, но той бе на път да забърка история, чието преждевременно заплитане застрашаваше сетнешния ход на опита.

Днес най-после щяхме да започнем. Вече не мислех за бъркотии, напротив — смятах за съвсем естествено, че нашите превъплъщения са предхождали конструирането на апарата. Нещо повече, ако трябва пак да се изразя с категории на Влахов, можех да бъда горд, загдето съм подсказал на Главния такъв податлив обект!

И така, ние седяхме в централната зала с таван, върху който бе изобразено нашето звездно небе. През една от стените се виждаше чуждата и странна планета, чийто живот бе примитивен, ала загадъчен. Аз можех да удостоверя това, по-точно — неуспеха ми да се превъплътя във Влахов. Можеше да удостовери това и Н₃, ако се беше върнал при нас. Само че ние отбягвахме да мислим за него, защото тогава напрежението около Главния рязко се повишаваше и силовото поле заплашваше мислите ни от невъзвратимо разпадане, наричано от земните жители амнезия. Концентрираното напрежение около Главния бе новост, която той сам бе програмирал в себе си подир изчезването на Н₃.

Долу на планетата бавно пълзеше линията на разсъмването. Ту тук, ту там ярко пламваха снежните върхове на планините. Когато сред едно огромно зелено петно се показа районът на опита, планетата изведнъж полетя към нас, сякаш следващия миг корабът щеше да се вреже в нея. През екрана, идвайки насреща ни, се мяркаха голи скали и гористи склонове, дървета със сънни листа и безкрайни хълмисти полета, села, градове… После екранът като че ли изчезна и ние се намерихме в стаята, дето току-що бе отворил очи Величко Влахов.

— Нула секунди! — рязко като гонг прозвуча мисълта на Главния и опитът започна.

 

 

Покрит до раменете със сиво одеяло, Влахов се прозина, потри носа си и кихна. Мигът на себеосъзнаването бе минал, но в главата му все така владееше истински безпорядък. Кой по-добре от мен познаваше това състояние? Там гъмжеше от образите на всевъзможни хора — също както в мига на себеосъзнаването, но без онова мъчително напрягане да се освободи от подсъзнателните спомени. В съзнанието му произволно избухваха и мигновено угасваха отделни мисли, пъкаше от неоформени още желания. Този хаос обаче не пречеше на Влахов да бъде щастлив. Причините за щастието му бяха елементарни: свежият въздух на утринта, цветът на ясното небе, слънчевото петно върху тавана. Той мислеше — по-скоро виждаше — как става, протяга се пред прозореца и после, мързеливо почесвайки гърба си, отива към банята… Без да забележи, тоя човек няколко пъти изживяваше простите действия, които му предстоеше да извърши, и кой знае защо възприемаше всичко това като удоволствие от излежаването.

Той беше радостен и не му се ставаше, чакаше слънчевото петно да слезе от тавана и да легне върху очите му. Ала постепенно започна да го обзема тревога. Той си спомни вчерашния ден и захвана да анализира поведението си, но Главният мигновено насочи мисълта му другаде. Влахов не биваше вече да си спомня излишни неща. Съзнанието му постепенно се изчистваше от оная ненужна мисловна смет, докато остана само безпокойното очакване да позвъни телефонът. По-късно той щеше да нарече това предчувствие, защото не знаеше, че в същия миг по други канали Главният въздействуваше и на други хора.

Най-сетне телефонът иззвъни.

— Другарю Влахов — сред шума и пукането на слушалката се обади женски глас, — днес точно в десет часа трябва да бъдете в кабинета на генералния директор!

В десет часа генералният директор на обединението му съобщи, че от днес той става началник на отдел. След тази среща Главният усили ритъма. Картините не се различаваха много от онези, когато виждахме как летят през екрана скали и безкрайни хълмисти полета, само че сега летяха лица на хора, кабинети, писалища. Съзнанието на Влахов беше неподготвено да възприеме такова бясно движение и затова много неща по своя път той просто не успя да забележи. На последната картина, с която Главният се върна към предишния ритъм, Влахов вече седеше зад писалището на генералния директор. От този миг, без да изключва апарата, Главният остави Влахов да действува сам…