Майн Рид
Мексикански разбойници (9)

IX

Спряхме на средата на пътя до Ялапа за почивка в селцето, известно под името Фалсо.

В навечерието на сражението, малкото му обитатели се бяха разбягали, изплашени от миналата от тук армия и от преследващите я победители. Всичко живо се бе изпокрило из близката гора.

Но гладът бе предизвикал завръщане по хижите. И ние намерихме селяните събрани, разтреперани от вида ни, като че ли щяхме да ги изядем.

Самото място не представляваше никакъв интерес за мен, но то се ознаменува със загубата на двама мои войници и с приключение, което едва не се оказа гибелно за моя милост.

Трябваше да нахраним конете от собствените си запаси, защото в цялото селище не би се намерило храна, достатъчна и за едно пиле.

По едно време ми докладваха, че един от конете не искал нищо да яде и както изглежда, намислял да умре.

Случайност, сама по себе си не много значителна, но в дадената минута тя ни поставяше в сериозно затруднение. Имах заповед да пристигна колкото е възможно по-скоро в Ялапа, в главната квартира. Бе немислимо да се движим толкова бавно занапред. Наистина офицерът, на когото принадлежеше коня, щеше да си набави друг, от войнишките коне, но какво щях да правя с войника?

Самият войник би могъл да язди до някои от другарите си, но всички коне бяха крайно изморени и не можеше да рискува с двойно товарене които и да било от тях.

Докато ние с офицера си биехме главите как да излезем от това положение, въпросът бе решен от самата съдба.

На края на селището се простираха непроходими храсталаци, а зад тях, на противоположната страна — обширни ливади, обрасли с трева, храсти от кактус и агава, и изпъстрени с цветя, които издаваха необикновено силен аромат.

От тези храсталаци, между клоните, дето почвата се състоеше от твърд торф, до нас внезапно достигна тропот от копита и след известно време видяхме кон, които галопираше по склона в посока към Фалсо.

Бе великолепен мустанг с лъскав, сив косъм, оседлан, но без юзда и конник. Ако се съдеше по бляскавата сребърна украса на седлото, той трябваше да принадлежи на богат владетел.

Самият вид на коня не представляваше нищо необикновено на такова място и в такова време, когато човек можеше да се досети лесно, че стопанинът е паднал на бойното поле.

Имахме няколко такива случаи и едва ли бихме обърнали внимание на това и сега.

Но за нас бе от голямо значение нуждата от кон и гледахме поразени как той, конят, ни се явява сам и дори ни предлага услугите си.

Да подгони тоя мустанг и да се справи с него бе способен в целия ми отред само един конник с един кон. Рискувам да бъда нескромен, но трябва да кажа, че единственият кон, който можеше да свърши такава бърза работа, бе моят Моро, яхнат от мен, началника на доброволческия отред, капитан Едуард Уорфилд.

Можех да се похваля с безупречна твърда стойка, придобита от дългогодишен навик в лов на зайци и лисици в родината си и сетне в лов на елени в Алеганските гори. По-късно в безкрайните западни прерии бях придобил ловкостта да боравя с ласо.

Бях привикнал да считам ласото за такава съществена необходимост, че никога не излизах без него. И дори когато командувах отред от полугвериляси, полуредовна конница, всякога носех на седлото си въжето, изплетено от блестящи конски косми. Не можех да мина без ласо, също както без пистолета на пояса си.

Събеседникът ми офицер дълго гледа красавеца мустанг, явно обхванат от желание да го завладее, после отправи красноречив поглед към моя Моро, който мирно дъвчеше своята царевица наред с другите коне.

Отлично разбирах този поглед на офицера. Мустангът трябваше да се улови, а това бе по силите само на мен и Моро!

Може би ме подтикваха и очарователните погледи на хората ми, обърнати към мен. Навярно ми се щеше да блесна пред очите им. Така или иначе, заповядах да оседлаят Моро, скочих на седлото му и се понесох като вихър след мустанга.

Конят ми сякаш разбра целта на лова и без всякакви подтиквания от моя страна веднага обърна към оня хълм, върху който се бе спрял след една извивка мустангът.

Изкачих се много предпазливо, стараех се да се скрия между кактусите с надежда да се доближа незабелязан на такова разстояние, че да мога да хвърля ласото без да го изплаша.

Но възбуденият мустанг ме забеляза и преди да успея да достигна половината от височината, с рязък скок се обърна, пронизително изцвили и се скри от другата страна на хълма.

Когато пришпорих Моро и се изкачих на върха, мустангът бе успял да измине около километър по склона, в посока към Рио дел План.

Не можех да се реша да се впусна в преследване, това би ме задържало, а аз нямах право да наруша дадената ми заповед. До вечерта бях длъжен да се явя с отреда си в главната квартира на армията.

Току-що бях решил да се откажа от мисълта да хвана мустанга на всяка цена и видях как той внезапно се спря, обърна се и с високо издигната глава зацвили отново рязко.

Всичко това ми правеше силно впечатление, сякаш той ме предизвикваше, дразнеше нарочно — да видят другарите ми, че съм безсилен. Продължих лова.

Приближих мустанга. Той промени веднага посоката. Препусна край гората. Това увеличи шансовете ми, защото чувствах, че на открито мога да настигна всякакъв мустанг, пък и вече неведнъж ми се бе случвало да ходя на лов и за диви мустанги в прериите на Тексас.

Но този ме порази с необикновената си бързина. Започнах навремени да се съмнявам, че ще мога да го достигна и загубвах увереността в превъзходството на моя Моро, който през цялото време препускаше с всички сили, а между това мустангът като че без всякакви усилия спазваше предишното разстояние между нас.

Цялата тая борба започна да не ми харесва, въпросът за превъзходството на силите можеше да бъде спорен докато пътят продължаваше да лежи по склона на хълма. Мустангът можеше да запази равномерен бяг нагоре и надолу из планината. Моро, като чистокръвен арабски кон, син на степта, бе силен само в равнината.

Действително, щом препускането се пренесе на равно място, разстоянието между нас започна да намалява с такава бързина, че аз постоянно пипах ласото на седлото си, като се готвех всяка минута да го хвърля.

Изминахме така няколко километра, все повече се сближавахме, когато изведнъж положението се измени рязко: мустангът изчезна моментално.