Майн Рид
Мексикански разбойници (5)

V

Откритието, което направих, ме излекува веднага от ревнивите опасения, станали така мъчителни за мен.

Наличността на тази ревност ми доказваше вече — ако бяха нужни за това доказателства — че аз съм влюбен. Но аз не се съмнявах в това.

Знаех, че съм влюбен в Лола Вергара от първия момент, от онази минута, когато горящите й очи ме бяха пронизали злобно и през стиснатите си зъби тя ми бе хвърлила гневно в лицето: „убиец!“ Пламнала от ненавист, тя бе очарователна! Почти тъй очарователна, както по-късно — с усмивка на уста!

Да, тя ми подари усмивка!

Когато ми се усмихна като на спасител почувствувах — цялата сияеше от благодарност, дори бих казал — от благосклонност.

В тази минута в душата ми изгря надежда, която почти заглуши ревността, възникнала така бързо и безпричинно.

И тази надежда като че закрепна, когато чух думите „братко Калрос“ отново. Такива изрази не се използуват между влюбени.

Обръщението доказваше, че отношенията между Калрос и Лола, и чувството, което ги съединява, съвсем не са такива, каквито ги предполагах отначало; това бе сестринска любов.

Значи сърцето на Лола бе свободно за друга любов!

„Ще ми бъде ли съдено, казах си, да събудя в нея това чувство? Ще ми бъде ли съдена щастлива взаимност?“

Няколкото нейни думи, които не съвсем честно бях подслушал, породиха в сърцето ми толкова надежда!

Все още не се решавах да вляза в палатката. Нямах желание да прекъсна разговора. Той ми доставяше голямо удоволствие. Но затова пък ми се искаше да видя отново лицето на красавицата харочо. Така или иначе, бе невъзможно повече да подслушвам. Когато сърцето ми се поуспокои под влиянието на направеното радостно откритие, си дадох отчет за неделикатността на своето поведение.

Трябваше да реша или да вляза, или да се отдалеча. Предпочетох да вляза.

Но преди да прекрача, си оправих неволно косата и фуражката, и не без кокетство засуках мустаците си.

Признавам си тези суетни постъпки. В тази минута се гордеех истински с външността си. Нали Лола бе продумала: „красив млад офицер!“

Такова мнение имаше тя за моята външност. Тя, Лола. И вдъхновен от ласкавото й признание, исках да се покажа достоен за него.

И все пак, когато се намерих пред обаятелната девойка, почувствувах, че съм смутен силно, че смущението ми се засилва от присъствието на брат й.

Сигурно бе странно на пръв поглед, но и ясно — представях се пред брата и сестрата с нечиста съвест. Трябва да призная, нямах сериозни намерения към хубавицата харочо, пък се стремях към любовта й.

Какви сериозни намерения можех да имам? Та тя бе проста селянка. Наистина това име „харочо“ не бе напълно прилягащо по отношение на племето й, известно с непознатите за цивилизования свят резки съсловни различия. Цялото племе „харочо“, въпреки бедността си, се отличаваше с красива външност, грация на движенията, практически ум и находчивост.

Проста селянка, красива плебейка — може би дори не напълно добродетелна, сестра на обикновен войник — Калрос бе точно такъв… Можех ли да имам сериозни намерения спрямо нея?

Да й предложа да стане моя жена? — такава мисъл и на ум не ми минаваше. И все пак се стремях да покоря сърцето й!

Стремях се затова, защото тя бе покорила моето!

Бе ме обхванала такава могъща страст, че не можех да не мисля какво ще стане по-нататък.

Изцяло нечестна мисъл нямах, твърдя това, но че мислите ми не бяха благородни, това веднага почувствувах сам, когато се намерих пред брата и сестрата.

Влязох в палатката.

Девойката, с любовта на която бях готов да си играя, скочи като ме видя и ме поздрави с такава скромност, че не можеше да не ми стане срамно относно тайните ми помисли. Погледът й бе изпълнен с благодарност. Почувствувах се ужасно недостоен.

— Сеньор — каза тя след като отговори на въпросите ми за състоянието на Калрос, — аз ви моля да ме простите за резкостта, с която се бях обърнала към вас. Много съм грешна. Бог да ме прости! Видях ви наведен над него… и помислих, че сте го убили… О, сеньор, можете ли да ми простите?

— Няма за какво да ви прощавам — изпънах се леко, — при онези обстоятелства вие не можехте да не помислите за това… За щастие никой не е убил брат ви, нито дори оня американски войник, чийто куршум го е ранил. Много се зарадвах, когато узнах, че раната му не е опасна.

— О, сеньор! — намеси се Калрос. — Ако не беше вашето застъпничество… Лола току-що ми разказа всичко — щях да бъда ранен не само опасно, но и смъртоносно, в това няма съмнение. Този нож — харочо показа опръсканото с кръв оръжие, което лежеше на пода, — щеше да прониже сърцето ми. В това съм сигурен. Рамон Райас бе решил да ме убие. Този дявол!… Простете, господин американец, може би знаете нещо за него? Как узнахте името му?

— От вашите уста, Калрос Вергара. А вашето име — от неговите уста. После и от неговите уста, и от вашите чух трето име…

Погледнах към Лола.

Тя отвърна на погледа ми с приветлива усмивка.

Калрос продължаваше да недоумява; изглежда не можеше да ме разбере добре.

— Вие забравяте — казах, — че в разговора си с Рамон Райас споменахте за трето лице, за особа, с която имах после удоволствието да се запозная… с вашата сестра, ако не греша.

— Да, капитане, Лола е моя сестра.

— Можете да се гордеете с нея, сеньор Калрос! Девойка, която е последвала брат си на полесражения, която е способна да го търси сред ранените, която рискува собствения си живот, за да облекчи страданията му — такава девойка е достойна сестра на истинския войник! Аз бих желал да имам такава сестра!

Докато говорех всичко това, попоглеждах към Лола. Чувствувах колко нежен е погледа ми и ми се стори, че на лицето й се мярна отзивчивост. Това бе един миг и сянката така неуловима, че можах да я схвана поради силната си впечатлителност. Сетне дългите й ресници се отпуснаха и скриха очите й заедно с моменталната искра на нежност.

Когато свърших, тя, без да повдигне очи, проговори, като се обърна към мен:

— Простете, сеньор…

И тръгна към изхода, спря на прага и обясни, че отива да вземе нещо за брат си.

Ако не бе обяснението й, бях готов да си помисля, че съм я оскърбил с комплиментите си и с нежните си погледи. За оправдание, във всеки случай, не ми даде време, защото изчезна за миг.

Все още не можех да се ориентирам в това, което ставаше наоколо.

Кой можеше да бъде този ранен юноша? Нито по лицето, нито по дрехите той не приличаше на прост войник, а пък във външността му не намирах някакви указания за това — какъв може да бъде той.

Бях видял смъртния му враг с нож в ръката, със заплахите да го лиши от живота. И това заплашване сигурно щеше да бъде изпълнено, ако не бях се намесил аз. И този враг щеше да бъде не естествен противник, не неприятел, а съотечественик, и както изглежда дори бивш другар!

Сетне това появяване на девойката на самото полесражение!

И не една от онези отвратителни фигури, които можеха да се забележат на следния ден подир кръвопролитния бой как сноват между мъртвите и обезобразени войници… Поразяваше ме дивното видение — младото същество с очарователно лице, с мелодичен глас на фона на ужаса и скръбта, на цялата обстановка наоколо. Лола сякаш бе небесен ангел, но от плът и кръв, слязъл на земята, за да облекчи страданията, които хората в безумната си ярост си бяха нанесли един на друг.

Отгоре на всичко това неземно създание се оказа сестра, а не възлюбена на бедния ранен, чийто викове ме бяха вдигнали посред нощ от постелята.

Любимите на войниците можеха често да се видят на полесраженията, бе ми се случвало да ги срещам неведнъж, но сестра — никога. Известно обяснение на тази странност, впрочем имах когато си припомних зрелището, на което бях станал свидетел този ден. На поляната близо до селището Ел План се бяха тълпели четири хиляди войници от армията на Санта Ана, паднали в плен по време на сражението. И между тях бях видял много жени — не само зрителки, но и вземащи дейно участие във всичко.

Взаимоотношенията, които съществуваха между тези жени и войници, бяха от най-различен характер. Но между тях имаше, зная, войнишки майки и сестри.

Неволно бях сравнил тази армия от бойци от двата пола с армията на победителя, към която принадлежах и целият персонал на която се състоеше от половин дузина зли, свадливи жени, лошо играещи ролята на грижовници, още половин дузина перачки и 2–3 жени с пределно съмнително поведение.

Като си спомних тази картина, която видях близо до Ел План, вече не се учудвах, че Карлос Вергара е съпроводен от сестра си на бойното поле. Поразителното бе това, че той можеше да има такава сестра!

И ето, като останах сам с ранения в палатката, не можах да се удържа да не си изясня всичко това.

Случайната роля, която така щастливо ми се бе удала да изиграя в съдбата му, като че ли ми даваше право и когато девойката се бе отдалечила толкова, че да не може да ни чуе, започнах разпита си:

— Рамон Райас, както изглежда, не е от приятелите ви?

— О, сеньор! Той е най-злият ми враг!

— Но на сестра ви, изглежда, не е враг? Струва ми се, говореше за някаква дружба с нея, което ще рече… за своята любов… Нима сестра ви е на друго мнение?

— Сестра ми го ненавижда, каква ти любов…

— Сигурни ли сте?

— Сеньор капитан, ние с вас сме чужди, но съзнанието за услугите, които ми направихте днес, породи у мен чувството като че сте ми били отдавнашен приятел. Простете, че приказвам така… аз съм прост беден харочо, целият имот ми се състои от малка хижа с градина, кон, седло, нож и… и свобода, която исках да прибавя… но не ми се удаде… Ако бях действително свободен, кой би посмял да ме откъсне от къщата ми и да ме застави да воювам, да правя тъкмо онова, което не ме интересува. Ще попитате как могат да не ме интересуват работите на родината ми. Да, това ни го внушава нашето военно началство… но то не е истина! Ние проливаме кръвта си без всякаква полза за скъпата родина, която стене в неволя. Не за да се бия за свободата й ме пратиха на Серо Гордо и ме застреляха като куче. Бих се за тирана… за Ел Кохо, Куция!

— Значи не се сражавахте доброволно?

— Как тъй доброволно, сеньор непознат! Взеха ме насила, пратиха ме тук, заставиха ме да се бия, раниха ме. Е, какво пък, добре е и това, че не мога да се оплача, че съм оставил свободата си в Мексико, защото такава нямах… Но имам, сеньор капитан, съкровище, което ми е по-скъпо от всички богатства, по-скъпо от самата свобода! То ми е завещано от родителите — те отдавна са в по-добър свят…

— Какво съкровище? — попитах, когато харочо замълча в явна нерешителност да иде до край.

— Моята Лола, скъпата ми сестра! — най-сетне каза той.

— Но вас, надявам се, не ви заплашва опасност да я загубите…

— Там е и работата — въздъхна харочо, — опасност има. От онова, което сте чули тази нощ, трябва да сте разбрали какво я заплашва.

— Да, разбира се, неговите заплахи чух. Но защо ще се страхувате от човек, който не е властен над вас, нито над сестра Ви? Щом, както казахте, тя го презира, то за каква опасност може да става дума?

— Ах, сеньор непознат, ако познавахте моята страна, не бихте казали това. Човекът, за когото говорим, има голяма власт, ако, разбира се, е останал жив.

Той изразително погледна изцапания с кръв нож, който лежеше пред очите му.

— Голяма власт? И в какво се състои тя? — попитах.

— Той е мой капитан — каза харочо, — началник на отреда на „гверилясите“, който е съставен от хора, предимно от нашето селище. Принадлежа към този отред. Дон Рамон Райас ми е непосредствен началник. Назначението си той е получил от самия диктатор Антонио Лопес де Санта Ана. Как е станало това за повечето от нас, войниците, е загадка, защото ние отлично знаем, че преди избухването на войната с американците, Райас бил салтеадор.

— Разбойник, искате да кажете.

— Точно така, разбойник, капитане, нито повече, нито по-малко.

— Чух как му хвърлихте в лицето това позорно име. Но каква цел имаше покушението на живота ви?

— За Райас е важно да се отърве от мен, за да може по-леко… моята бедна Лола… проклятие! Вие разбирате, капитане, какво искам да кажа…

Не ми бе необходимо по-подробно обяснение, но Калрос продължи да обяснява:

— Сеньор непознат, ще ви разкажа всичко. Вие видяхте сестра ми. Наистина вашите жени, чувал съм, се отличават с голяма красота, може би на вас Лола не ви се е показала толкова… красива, но сред нашите жени, трябва да подчертая това, макар че съм й брат, тя се смята за истинска красавица!

— Мисля, че това твърдение не може да не бъде признато навсякъде — добавих тържествено.

— Виждате ли — каза харочо доволен, — за девойка, особено бедна, красотата понякога се явява само като нещастие… И за моята Лола тя е едно действително нещастие!

— Нещастие? Какво искате да кажете?

Раненият дори не подозираше как живо бе засегнато любопитството ми.

— Работата е там, сеньор — продължи той, — че между другите девойки Рамон Райас обърна внимание само на Лола.

— Той е ваш бивш другар, нали?

— Да, отношенията отдавна са прекъснати. Когато напусна селището ни и се посели в Пуебло, в големия град, който се ползува с лоша слава, макар и да го наричат „градът на ангелите“, ние задълго го изгубихме от очи. Нищо не знаехме за него, а после чухме, че е станал салтеадор.

— И сега се появява като офицер от мексиканската армия?

— Именно това е от всичкото най-чудно. Всъщност ние, които познаваме дон Антонио, не трябва много да се учудваме. Рамон Райас не е едничкия разбойник на служба при него. Както рекох, изгубихме из очи Рамон отдавна, когато бяхме още ученици. Внезапно той се появи един ден в селището ни, упълномощен да сформира отред, или по-право насила да ни обърне на войници. В числото на насилените попаднах и аз. Хванаха ни, съставиха от нас отред гвериляси и назначиха за капитан Райас. Тогава той забеляза Лола.

— Значи сестра ви бе с вас в похода?

— Да, много от другарите ни се съпровождаха от сестрите и майките им. Жените дойдоха с нас, за да облекчат опасността и трудността на походния живот с грижите си. У нас това е обичай, сеньор американец. У вас това не е прието, знам.

— Да, ние не се обременяваме с женско общество.

— И сте прави, сеньор американец. За мене това действително се оказа тежест. Трябваше през всичкото време да мисля за опазването на бедната ми сестричка.

— За опазването? От кого?

— От капитана ни, от Рамон Райас. Тогава той захвана да ме преследва, всякак да ме притеснява, с всеки ден, с всеки час все повече и повече. Особено нетърпимо стана, когато…

— Сте я скрили от него?

— Да, трябваше да сторя това. Намерих другар, който ми предложи да я укрие на безопасно място до свършека на войната, когато пак ще имам възможност да я защитавам като свободен син на републиката.

— Какво я е довело тук през нощта?

— Преданата любов към мен, сеньор капитан! — каза юношата с гордост. — Тя е узнала от избягалите от бойното поле, че съм ранен и изоставен, и е дошла да ме намери, да се погрижи за мен, ако ме открие жив, или да ме оплаче, ако се окажа мъртвец. На вас дължим, сеньор капитан, че ме намери жив!

Известно време харочо мълча умислен, сетне отново заговори:

— Света Богородице, какво би станало, ако Райас бе успял да ме убие! А това без всякакво съмнение би му се удало, ако не бяхте вие, сеньор… Между това Лола беше така близо, викаше ме по име. Той щеше да познае гласа й, щеше да я причака… Тя можеше да успее да се приближи. Хищният вълк и агънцето щяха да се срещнат лице срещу лице в гъсталака. Света Богородице, благодаря ти за спасението й!

Харочо си представи навярно съвсем ясно една такава среща и нейните последици, затова се повдигна развълнуван и повтори горещата си благодарност към Света Богородица.

Едва замряха последните звуци от молитвата му и думите „Света Богородица“ се чуха трети път, само че отвън. Веднага разбрах, че ги бе произнесла Долорес, Лола, със своя сребрист глас. Силно трогнат, Калрос скочи съвсем от постелята и няколко мига се задържа на краката си като се поклащаше и трепереше с цялото тяло. Но слабостта победи и той отново падна на постелята. В същата секунда девойката се втурна в палатката, като ни увери по такъв начин, че нищо не се е случило с нея.

— Какво има, скъпа Лола? — извикахме едновременно и аз, и брат й.

— Той е там! Дон Рамон! Там, зад палатката!

— Ако е още там, когато изляза, прекрасна Лола, обещавам ви, никога повече няма да ви безпокои с присъствието си! — измъкнах сабята си и се втурнах към изхода.

— Сеньор! Сеньор! За Бога! Не излизайте сам! Дон Рамон е злодей, страшно опасен! — Лола се опита да ме спре с вик.

В душата ми се появи горчивина, негодувание. „Кой знае, с бързината на мълния мина през ума ми, може би цялото й презрение към този Райас да е само плод на въображението на Калрос?“

— Да се надяваме, че ще има храбростта да ме дочака — казах. — Ще видим!

И се затичах да търся дон Рамон.

Не след дълго към мен се присъединиха няколко бойни другари, събудени от шума, който бях вдигнал. Но колкото и грижливо да прегледахме цялата околност, не можахме да намерим и следа от разбойника.

Всичко, което можех да направя, бе да удвоя часовите и да взема някои други мерки за всеки случай. Разбойникът можеше и да се върне. Сетне побързах да вляза отново в палатката.

Като помогнах на Калрос да легне колкото се може по-удобно и като доставих за Лола вълнено одеяло за леглото й на пода, трябваше да кажа и „лека нощ“.

— Не се плаши от нищо, прекрасна Лола — не се удържах и пошепнах на ухото й, — ако някой си науми да наруши покоя ти, ще трябва да прекрачи през трупа ми! Ще пазя съня ти при входа на палатката. Спи спокойно! Лека нощ!

— Лека нощ — отвърна мило Лола, по детски невинно, така че да разсее всичките ми нечисти мисли.