Майн Рид
Мексикански разбойници (3)

III

Да, без преувеличение — от храсталака изскочи създание, прекрасно като прамайката на човека и се спря пред мен заляно от лунната светлина. Своеобразна красота, каквато се ражда само в бреговата област на Вера Крус.

И досега виждам пред себе си Лола, такава, каквато се яви в необикновената минута!

В мекото сияние гледах млада девойка, напълно развита, в онази възраст, когато би трябвало да стане жена. Средна на ръст, тънка в кръста, гъвкава, с прекрасно закръглени форми.

Никакви дрехи не биха могли да скрият тяхната обаятелна хубост, дори безобразните измислици на модата, които често служат именно за замаскирване на недостатъците. Но дрехите й не се и опитваха да скрият нещо. Тя имаше рокля от тюл и бяла риза без ръкави, които свободно обхващаха изящното тяло и не притесняваха движенията му.

На главата си носеше закрепен сиво — син шарф. Той се спускаше отпред и леко докосваше гърдите й, а отзад оставаха свободни две дебели плитки, привързани с червени ленти.

В първата секунда ми се стори, че девойката е боса: през прозрачната тъкан на роклята светеха антични голи крака. Но сетне забелязах, че е само без чорапи, във високата трева не можеха да се видят веднага атлазените й чехли.

Сред бодливите храсталаци такива чехли без чорапи едва ли можеха да изглеждат уместни, но знаех, че такъв бе обичаят по тукашните места.

Няма да ми се удаде никога да опиша тази красота, която съзерцавах и в поразителността на която вече не се съмнявах. Всичко, което мога да кажа, е, че цветът на лицето бе златисто мургав, оживен с ярката руменина на бузите, че устните напомняха две розови листчета, които се допират в линията на изпъкналата страна и които оголват, когато се разкрият, два реда бисери, че черните като смола вежди и ресници напомняха извивката на лунен сърп, че тъмните като нощта очи от двете страни на изящния орлов нос светеха с блясъка на мълния. Но това сухо изброяване на отделните черти е безсилно да даде и най — далечна представа за чаровната красота на създанието, което стоеше пред мен.

Изразът на всяка черта и на цялото лице, хармонията му, тайнствената му душа — ето кое съставяше онова обаяние, което ме обзе и което не съм в състояние да опиша. Силата на впечатлението бе такава, че от паметта ми и до сега не е изчезнала нито една черта, нито едно движение, нито една мимолетна сянка, преминала по прекрасния лик.

Стоях поразен от дивното видение, в безмълвен възторг, без да мога да намеря дума, която да изрека.

Известно време мълчеше и девойката, но вцепенението й имаше съвършено друга причина.

Тя ме погледна мимоходом и веднага отправи погледа си към простряната фигура в тревата. Няколко мига я владееше може би само любопитство, сетне изведнъж тя позна своя Калрос, вече безмълвен, неподвижен, може би… мъртъв!

— Умрял!… Пресвета Дево, умрял! — извика тя в отчаяние.

Лицето й се изкриви от ужас и скръб, но след секунда прие израз на страстно негодувание и на жестока злоба. Почувствах, че ме взема за убиец, тъй като всичко наоколо говореше, че бих могъл да бъда и такъв — продължавах да стоя наведен над тялото на харочо, опръскало с кръв.

Разбрах: тя бе чула гърмежа — в ръката ми имаше пистолет, който още димеше леко. Калрос очевидно беше мъртъв. Кой друг може да бъде убиецът, ако не аз!

Чух вика на девойката: „Убиец“! И още няколко подобни ужасни думи. И в същия миг трепнах — девойката се нахвърли върху ми. Оръжие нямаше, но по вида й почувствах, че иска да ме удари. Неволно отстъпих няколко крачки.

Тя се спря пред мен и впи поглед в лицето ми. Зад полуразкритите и устни светеха с бисерна белота и в същото време с диво озлобление силно стиснати зъби.

Очите й горяха и мятаха снопове искри.

— Аз съм невинен! — извиках. — Това не е мое дело! Аз не съм неговия…

— Убиец! Чудовище! Как смееш ти, злобен и коварен враг, да отричаш това, което си направил… о, майко Божия! — почти пред очите ми! Ето, ето оръжието не е изстинало още в ръцете ти… Ето свежи следи от кръв… от неговата кръв!

— Не е от неговата кръв! — казах ясно и високо.

Но тя не ме слушаше. Като се отвърна от мен, се отпусна върху простряното тяло на Калрос с диви, отчаяни викове. Заглушаваше моя глас.

— Умрял! Калрос… Скъпи мой Калрос! Нима си умрял? Истина ли е? Кажи поне една думица! Прошепни ми, че си жив! О, тежко ми… Отговор няма! Не диша! Значи е истина! Къде е раната, която взе живота ти, която погуби единствения ми другар?…

От прекрасните уста на девойката се изливаше порой думи на ужас и скръб. Тя машинално разглеждаше безчувственото тяло на харочо. Моето положение бе крайно затруднително. Всичко бе против мен. Необходимо ми бе обяснението.

Като се приближих до наведената над харочо девойка и изчаках момента когато тя замлъкна, заговорих стараейки се да я убедя в невинността си:

— Това не е неговата кръв, това е кръвта на оня… другия. Вашият приятел не беше ранен, сега поне… и във всеки случай не аз съм го ранил, ако е умрял, то е ето от какво…

Показах й тъмната рана на бедрото му, после прибавих:

— Той е получил това нараняване в сражението!

— Но на гърдите и на лицето му има кръв… Ето, ето… това е свежа кръв!

— Повтарям ви, това не е негова кръв. Казвам ви истината!

Сериозният и искрен тон на думите ми направи впечатление на девойката и тя каза:

— Чия е тогава тази кръв?

— На оня — отвърнах, — който бе преди малко тук, над Калрос, но аз му попречих с пистолета си… Той искаше да го убие.

Показах ножа:

— Както виждате, на дръжката има кръв, но тя е на оня, който искаше да нанесе смъртоносен удар, а моят пистолет застави ръката му да се отпусне. Познат ли ви е този нож?

— О, сеньор, как мога да каже с положителност… Всички подобни ножове си приличат.

— А познато ли ви е името Рамон Райас?

Девойката извика:

— Вие го знаете? Рамон Райас!!… О, той е смъртен враг! Закле се да убие Калрос! И значи е изпълнил клетвата си!

Девойката отново се наведе над харочо, коленичи и безумно притисна устни към опръсканата му с кръв страна, в същото време обгърна с ръце нежно и лудо тялото му.

Ако харочото беше жив и в пълно съзнание, аз щях да почувствам завист към него. Но той бе труп!

Подбужденията ми бяха по-благородни, не можех да възкреся мъртвия, но можех да утеша живата му любима.

Беше ли той, обаче, действително мъртъв? До сега не се бях усъмнил в това!

Но сега, когато дойдох по-близо до тялото, ми се стори, че дочух звук, приличен на въздишка. Това не можеше да бъде ридание на бедната Лола, макар че риданията й не стихваха. Но главата на девойката бе обърната встрани, а звукът ми се счу откъм противоположната страна — сякаш от устата на харочото, когото смятахме за мъртъв.

Допрях ухо до устните му в очакване да се повтори звукът. След минута чух действително потисната въздишка, или дишане, изтръгнало се от притиснати гърди.

— Лола — прошепнах, — вашият Калрос не е мъртъв… Той диша!

Нямаше нужда да й се каже това, тя самата вече се вслушваше с цялата си душа, сякаш животът й бе съсредоточен в очакването Калрос да дойде на себе си.

Тя ме побутна внимателно — да се отстраня от тялото, за да не й преча на слушането.

— Една минута — на свой ред я отстраних, — възможно е това да е само припадък. Имам у себе си лекарство, средство, с което мога да го свестя. Позволете ми да опитам!

На излизане от палатката, както вече споменах, имах съобразителността да взема със себе си манерка с каталонски алкохол, който е известен като едно от най-силните спиртни питиета.

Девойката ми стори място мълчаливо и започна да следи всяко мое движение с чувство на любеща сестра, която всячески желае да помогне на лекаря при леглото на болния брат.

Опитах пулса на болния. Медицинската ми подготовка бе нищожна, но все пак имах познания колкото да се убедя, че пулсът, макар и слаб, е нормален, а не трескав, не избухва като угасващия пламък на лампата.

Лицето на Лола светна. Тя прочете надежда в очите ми.

Извадих запушалката, поднесох манерката към устните на Калрос и излях в устата му малко каталонски спирт.

Той подейства почти моментално. Гърдите на Калрос започнаха да се повдигат, дишането му се засили, угасналите до този миг очи ставаха по-оживени.

Трябваше насила да задържа девойката, която настояваше отново да го прегърне.

Най-после очите на ранения като че започнаха да гледат съзнателно, дори да опознават. Виждаше се, че той иска да каже нещо, устните му мърдаха, но не издаваха звук.

Още веднъж поднесох манерката до устата му и този път влях доста спирт.

След двадесет секунди се показа действието му; харочо се размърда, пошепна нещо.

Лола се хвърли със страстна ласка към него. „Колко безкрайна трябва да е любовта й, казах си, щом така буйно се радва на възкресението му!“

— Отдръпнете се сега — казах като я отстраних внимателно с ръка, — той е загубил много кръв, затова е изпаднал и в безсъзнание. Липсата на кръв и потресението, предизвикано от заплашванията на оня (не произнесох името, за да не вълнувам ранения). Всеки смут сега би бил съдбоносен за вашия любим. Ако наистина го обичате, не се показвайте известно време, докато се съвземе достатъчно, така че появяването ви да не бъде опасно за него.

Какъв смисъл имаха думите ми „ако го обичате“! Красавецът харочо, прекрасен дори в състоянието, в което се намираше, не оставяше никакви съмнения, че страстно обича своята девойка харочо, но тя също бе прекрасна в проявите на своята любов и ненавист, надежда и отчаяние и свидетелствуваше с всяко свое движение, че Калрос Вергара е единственият й най-скъп човек на света.

— Той сега не трябва да ви види — повторих настойчиво, — моля ви, не му се показвайте докато не се върна. Ще отида да потърся помощ, за да го пренесем в палатката ми, нощният въздух е вреден за него.

Вместо отговор девойката ме погледна. Що за поглед бе това! В него зърнах и радост, и мъчителна тревога, и още нещо… може би повече от проста благодарност.

Да, трябваше да призная: колкото и тъжен да беше моментът, доставяше ми радост мисълта, че рано или късно, независимо дали ще оздравее или умре този Калрос Вергара, ще дойде време да го изместя от сърцето на любимата му Лола!