Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Guerilla Chief, 1867 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Йордан Марков, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Корекция на грешки от hammster. Прехвърляне на анотация и информационна част в книга
X
Но в това изчезване нямаше, както се оказа, нищо тайнствено: той бе само завил надясно и се бе скрил в същата гора, покрай която досега бяхме препускали.
Можех да съкратя пътя, ако препуснех по диагонал, но не се решавах от страх да не се заблудя. И се понесох в същата посока до предполагаемото завиване.
Като дойдох до завоя, се убедих, че мустангът на се бе впуснал направо в гората, а бе избрал някаква странична пътека.
Преследвах го без да се колебая нито миг. Бях много възбуден. Как да се замисля за възможните последици! Силно разгорещен бе и Моро. И ние галопирахме след мустанга по пътеката, която ставаше все по-мрачна и все по-непроходима.
Изведнъж, въпреки силния галоп, забелязах множество следи по земята — те бяха оставени от конски копита и вървяха в същата посока.
Отначало си помислих, че това могат да бъдат следи от табуни, защото по тези места имаше няколко скотовъдци, но като се вгледах, видях, че много от следите бяха от подковани копита, а пък в свободните табуни такива копита можеше да има само по рядко изключение.
Бе твърде вероятно тези коне да бяха оседлани и да имаха конници. В това ми предположение нямаше нищо утешително. „Ако тук действително са преминали конници, казах си, то те не могат да бъдат други, освен врагове!“
При това и следите бяха много по-малки от онези, които оставяха нашите американски коне. Ето защо сметнах, че са оставени само от мустанги или от мексикански коне.
Следователно, тук бе преминала мексиканската кавалерия при отстъплението от Серо Гордо. А ако това се окаже съвършено вярно, щеше да означава, че съм съвсем близко до нея — нали нямаше от какво да се страхува — насам нашата армия не я преследваше.
Започнах да съжалявам за лекомислието си. Полуинстинктивно дръпнах юздата, за да обърна коня и да се откажа от преследването, когато внезапно едно обстоятелство отново ме ободри.
Забелязах, че мустангът има юзда, но тя виси свободно. И ми стана ясно по какъв начин той е останал без стопанин.
Можеше да се помисли, че стопанинът е убит при Серо Гордо или по време на бягството от бойното поле. Но свободно висящата юзда с мундщук и верижка свидетелствуваше, че е избягал по време на някое спиране.
Да продължа преследването ме подбуди не това съображение, разбира се, а фактът, че поводите на юздата се бяха спуснали толкова ниско, че скоро трябваше — това бе очевидно — да попречат на по-нататъшното препускане на мустанга. „Трябва да се възползувам от щастливия случай, казах си, и така или иначе да се явя пред другарите си с тоя красавец!“
Бях пресметнал вярно: след няколко секунди мустангът се заплете в собствената си юзда и падна, едва поемайки дъх. Моро го настигна без да му даде време да се изправи и аз веднага хвърлих ласото отгоре му.
С радостно биещо сърце, доволен и горд от победата, се заех да привържа мустанга като мой пленник за седлото си и да се върна обратно във Фалсо.
Сполуката бе така пълна, че и на ум не ми идваше да се страхувам от някаква опасност.
Вече приближавах към коня си и възнамерявах да се покача, когато изведнъж се разнесе звук, съвсем наблизо, подобен на изсвирване. Сърцето ми замря.
Миг след това се раздаде бесен вик и разбрах всичко. Предишното изсвирване означаваше без съмнение, че бе хвърлено ласо. Със свирене то бе разсякло въздуха и бе предизвикало ликуващи викове. Почти отчаяно се заоглеждах, настръхнал и объркан виждах, че съм много виновен. От всички страни пред мен бяха обтегнати върви…, но нямаше време да размишлявам. Няколко мига и ето, почувствувах тялото си оплетено във върви. Още миг и бях повален на земята.
И така бях в ръцете на враговете — мексиканци, въоръжени лошо, случайно, но все пак въоръжени.
Сигурно ме бяха забелязали, когато възбудено бях препускал по пътеката.
Мустанга ли бяха видели и благодарение на това бяха попаднали на следите ми, или бяха дочули тропота на копитата, не можех да установя, но бе несъмнено — бяха чакали приближаването ми и се бяха приготвили от двете страни в засада.
Търколих се няколко пъти, докато успея да се изправя на крака. Огледах се и видях, че съм заобиколен от всички страни. Ласата ме бяха обвили плътно. За освобождение от тях не можех и да мечтая. Всеки опит щеше да има за резултат още по-яко стягане. Знаех за тази възможност и се покорих без съпротива.
Групата, която ме бе заобиколила, бе така разнообразно облечена, че по пъстрота приличаше на тълпа фигуранти на някоя сцена. Нямаше двама човека еднакво облечени, единственото, което бе еднакво, това бяха широкополите шапки и широките шалвари.
Разнообразно бе и оръжието им.
Помислих си, че съм попаднал в ръцете на гвериляси.
Но скоро можах да се убедя, че да попаднеш сред гвериляси все пак би било щастие в положение като моето. Зверските лица, грубите маниери, неприличните изрази и други подобни признаци ми доказаха, че пред мен е наизскачала шайка истински разбойници. Грабители по професия. Салтеадори!
Мексиканците изобщо не са кръвожадни, ако им се дадат доброволно парите или стоката, те обикновено не си позволяваха насилие. Към насилие те прибягват само в случаи на съпротива.
Но сега, в момента на изострена вражда между двата народа, тези изхвърлени от обществото членове считаха за дълг проявата на своеобразен национализъм, нямащ нищо общо с истинското родолюбив, изразяващ се в зверско отнасяне към американците, попаднали в плен.
Видът на тези свирепи, зверски лица, дето ме заобикаляха, не обещаваше нищо утешително. Можех да очаквам разкъсване на четири или печене на огън — все едно какво щяха да направят, важното бе, че пощада не можех да очаквам.
Между тях, някои от които се отнасяха изключително грубо към мен, ми обърна внимание един, когото посрещнаха при появата с думата „капитан“.
Беше висок, мургав, с голяма брада и гъсти мустаци, в богато украсен костюм.
Лицето му ме порази с необикновената си жестокост.
Това впечатление бе толкова силно за мен, че този човек ми се стори нещо като зъл дух повече, отколкото като обикновен смъртен. Но постепенно забелязах, че той всъщност е доста красив.
Когато се приближи, зърнах, че под черните му като нощ мустаци се появи усмивка, показаха се зъби с поразителна белота. Тази усмивка изразяваше навярно задоволство, но и дяволско коварство.
В първата минута и през ум не ми минаваше, че усмивката се отнася лично до мен, мислех, че той е доволен от хващането на един от враговете на своята страна. Порази ме само това, че едва заговори към един от подчинените си и гласът му ми се стори познат.
Струваше ми се, че някъде бях чувал този глас, при обстоятелства, които съдържаха нещо доста неприятно. Но къде можеше да бъде това? Къде съм могъл да го чуя? Не можех да си спомня.
Познавах твърде много мексиканци, с някои, благодарение на познанията ми по техния език, ми се бе случвало да беседвам. Но как да си спомня чий точно бе гласът, който принадлежеше на този страшно красив разбойник? А може би само си въобразявах, че съм го чул нейде?
Разгледах много внимателно лицето — то наистина ми бе познато!
Но ето, че той отново заговори и този път се обърна не към салтеадорите, а непосредствено към мен.
— Добре дошъл, кабалеро!
Приближи съвсем близо до мен.
В гласа му прозвуча ликуващо злорадство:
— Драго ми е да ви видя, още повече, че ви дължа отплата за малката любезност, която ми сторихте миналата нощ. Длъжник съм ви… ако не греша, вие стреляхте по мен, нали?
Отметна пелерината от широките си плещи, посочи превързана дясната си ръка. Китката бе обвита с платно, по което тук-там бяха избили кървави петна.
Паметта ми се проясни за миг. Ето отде познавах тоя глас! Това бе същият, който през нощта заплашваше ранения харочо и последното заплашване на когото — „Умри, Калрос Вергара!“, не се осъществи поради моя куршум.
Нямаше съмнение: пред мен бе самият Рамон Райас!
— Как се чувствувате сега? — продължи разбойникът с ядовита ирония. — Съвременен Дон Кихоте? Защитнико на женската невинност? Ха-ха-ха!…
Приближи още малко и впи алчен поглед в коня ми:
— Но вие сте имали едно ценно преимущество пред ламаншкия рицар! Виж ти, виж ти! Ето кон, който е само за салтеадор! Имам чувството, че е създаден за мене!
Един от разбойниците държеше за юздата моя Моро.
— Върви, Сантучо — каза му Райас — снеми това нелепо седло и сложи на мястото му моето! Имам нужда точно от такъв кон! Благодаря ви, сеньор американец! В замяна ви предлагам моята кобила, тя ще ви свърши работа в пътуването ви към оня свят! Ха-ха-ха!
Не отвърнах на тоя поток от злоба. Каква полза бих имал да отвърна?
— Ей! На конете! Живо! — викна разбойникът. — Вземете пленника, но го вържете по-здраво към коня! Да не се изплъзне. Защото изплъзне ли се, скъпо ще ми платите. Освен това ще се лишите от интересното зрелище, което ви готвя в Ринконадо!
Райас скочи на гърба на моя благороден Моро, който трепна под тежкото мексиканско седло. Стори ми се, че той почувствува чуждата ръка, врага на своя ездач.
Хвърлиха ме грубо на гърба на разбойническия кон, вързаха ръцете ми на кръста, а краката ми към стремената. Двамина разбойника се приготвиха от двете ми страни като конвой. Разбрах, че е наивно дори да си помисля, че бих могъл да избягам.
Потеглихме бързо напред.