Майн Рид
Мексикански разбойници (7)

VII

Твърде вероятно бе Калрос да се съгласи за Ялапа, но той не успя да изрече решението си.

Стоях над постелята му като се стараех от своя страна да поддържам наивната настойчивост на сестра му, когато зад палатката се чуха нови гласове, които питаха за него, ясно произнасяйки името му.

— Виж ти! — извика харочо като се ослуша на свой ред и разбра, че гласовете са му познати. — Това са наши приятели, сестро, хора от Лагарто. Излез при тях, скъпа, и им кажи, че съм тук.

Лола изскочи от палатката.

— Наистина! Те са! — извика от прага. — Виждам Висент Вилагос, Игнас Валдес, Розарио Прес Вилас и малкия Паблито.

— Слава Богу! — каза Калрос, леко облакътен на леглото. — Няма да се учудя, ако са дошли да ме заведат у дома!

— Не се лъжеш, затова сме дошли — отвърна висок харочо, влизайки енергично в палатката.

— Висент Вилагос! — извика Калрос.

— Да, приятелю, затова сме тук и се радваме, че си оцелял щастливо. Лекарят ни каза, че състоянието ти е отлично. Той разрешава да те пренесем в Лагарто, предпазливо ще те носим, не се бой. И сестричката ти ще носим, стига само да се съгласи да седне на рамената ми! Ха, ха, ха!

Докато говореше влезлият мексиканец, останалите харочо, група от седем души — влязоха също и обиколиха леглото на болния си земляк, стискаха му ръцете и се кланяха пред Лола с рицарска почтителност.

Стоях настрани и гледах с любопитство размяната на любезности и приятелски приветствия — задушевността на тези хора имаше национален характер. Но не можех да кажа, че съм само любопитен; мъчех се да отгатна няма ли мой съперник между влезлите.

Следях трескав как всеки ще се приближи до Лола и с какъв израз на лицето ще го посрещне тя. Не снемах очи най-вече от нея. За щастие не забелязах нещо, което би приличало на взаимна интимност.

Всички влезли бяха едри, тъмнокожи и чернокоси мъже с характерни лица, от които Салватор Роза не би могъл да не се увлече с изисканата си четка. Повечето бяха с островърхи брадички, като тези от портретите на Ван Дайк.

Всички бяха на около тридесет години, не по-стари. И доста красиви, но нито един не ми внушаваше неприятно чувство, такова, каквото един влюбен изпитва като предчувствие.

Ако трябваше да де страхувам от нещо сериозно, то това бе съперничеството на Райас, врага на Калрос.

Висент Вилагос бе по-възрастен от всички и, както се виждаше, бе техен водач.

Вече не можеше да се повдигне въпроса за пренасянето на Калрос в Ялапа, неговите съселяни бяха приели това като пълна нелепост и Лола нямаше да може да стори друго, освен да замълчи.

Тя стоеше настрани, без да взема участие в разговора. Бях радостен да забележа, че тя, както изглежда, не бе много доволна от появяването на харочите.

Искаше ми се да срещна очите й, за да проверя всичко това в тях. Пред възторжените харочи нямаше никаква възможност да заговоря с нея.

През всичкото време те ме оглеждаха с любопитство, впрочем, напълно дружелюбно, защото вече бяха отчасти осведомени в какви взаимоотношения се намирам с техния съотечественик.

— Вече е време! — каза Вилагос след като обсъди с тях предстоящото пътуване, — не трябва да се бавим, докато стигнем до Лагарто, слънцето ще залезе.

Положиха Калрос на носилка и го изнесоха внимателно. Към носилката прикрепиха като навес няколко широки бананови листа, за защита на болния от слънчевите лъчи.

— Сеньор непознат! — Вилагос се приближи към мен и ми протегна приятелска ръка. — Вие се отнесохте много добре към нашия съотечественик, макар да се смятате за наш враг. Нека се надяваме, че тази вражда ще свърши скоро. Но каквото и да стане, ще настъпи ли мир между нас, или войната ще продължи, в едно ще се убедите: ако някога ви се случи да попаднете в малкото ни селище Лагарто — харочите притежават две скромни достойнства — благодарност и гостоприемство. Прощавайте!

С такива приветствия се простиха с мен и останалите харочи.

Само такова прощаване бе възможно и между мен и Лола в присъствието на съселяните й. Въпреки че ми се искаше да се простя с нея съвсем по друг начин…

Сполучих само да й пошепна жадно:

— Обичам ви, Лола!

Отговор не последва. Нито дума, нито въздишка. Но големите й черни очи се спряха върху мен за миг и в тях сияеше толкова невинна яснота и чистота, че сърцето ми заудря силно.

Като насън казах:

— Прощавайте!

Не прибавих дори обикновено пожелание „на добър път!“ Добавих само приетото у испанците приветливо „Hasta Luega“, което означава „сърдечно довиждане“ и за което няма съответен израз на нашия груб саксонски език.

Но в този момент на неволна, на нежелана раздяла, си дадох мислено клетва, че каквото и да ми струва, ще се видя още веднъж с Лола Вергара!

Прекрасната, незаменима девойка се скри!

„Кога ще ми се случи да я видя пак, о, Господи?“

Този въпрос не преставаше да ме вълнува и измъчва.

Стори ми се, че когато се отдалечаваше, тя се огледа.

Може би и тя предпочиташе да отиде в Ялапа?

Може би това бе само мое предложение? Може би грешах? Защо ми бе така приятно да се утешавам с въпросите си?

Отиде си… Отиде си Лола. Без да ми остави някакво обещание. Само спомен, Господи, за дивната й хубост, от която се разтърсваше душата ми!

„Ще я видя ли някога?“

Отново и отново тоя въпрос…

Надеждата за нова среща действително бе твърде несигурна и признах пред себе си, че ме очаква безнадеждност. Наистина знаех името на родното й село — Ел Лагарто и мислено решавах да отида там каквото и да се случи. Но какво от това?

Предстоеше ми още дълъг поход в точно противоположната посока на Лагарто. Кой знае дали щях да остана жив. Бе напълно възможно да падна убит в следващото сражение. Как можех при такива условия да се утешавам с илюзията, че ще попадна някога в Лагарто? Можех да си кажа само с твърда увереност: „Ако остана жив, ще потърся възможност!“ Друга утеха за мен нямаше и не можеше да има.

Очите ми не се откъсваха от завоя на пътя, дето фигурата на Лола се скри веднага зад надвисналите клони на акациите. Още известно време виждах да се мярка дрехата й между дърветата, за миг забелязах края на покривалото й и ми се стори, че тя го приповдигна с ръка. Лицето й под покривалото не можех да видя, но доколкото успявах да съдя по избиването на главата й, предугаждах, че е обърната към мен и чувствувах погледа й през тънката тъкан.

Инстинктивно й изпратих целувка с ръка.

„Как можах да допусна така глупаво раздялата, може би навеки!“

Тази мисъл заседна у мен и не ми даваше спокойствие.

Влязох в палатката и се хвърлих на постелята, върху която преди малко бе лежал Калрос.

Безсънна нощ в страстна възбуда. Втора безсънна нощ, защото цялата предна бях зает с безполезно изкачване на няколко оръдия по урвестите стръмнини на Ел План. Всичко ме измори до последен предел. И заспах едва когато легнах, забравил за малко скръбта от раздялата.

На всички нас се е случвало, навярно, да изпитаме приятно чувство, когато се събуждаме и виждаме под ръката си току-що донесено писмо. Когато то се окаже голям син плик с печат и бланка от някоя търговска фирма или банка, то възбудата бива слаба и краткотрайна. Затова пък с какво приятно вълнение вземаме в ръка изящен малък плик с герб, пропит с парфюм и надписан от позната скъпа ръка!

Като се събудих след сутрешния сън, в същата палатка, която преди ден и половина бе заемана от негово превъзходителство дон Антонио Лопес де Санта Ана, забелязах веднага, на пода до самата постеля, писмо.

Не приличаше на любовно послание, нито на делова вест. Въпреки това обещаваше интересно съдържание — само с адреса си дори ме заинтересува.

„До Негово превъзходителство господина Главнокомандуващия мексиканската армия Дон Антонио Лопес де Санта Ана“ — така гласеше надписът.

Писмо до тиранина!

Не ме учуди никак, че се бе оказало в палатката. Нали само преди нощ преди мен на същата постеля, на която лежах, си бе почивал деспотът на Мексико. „Най-вероятно, писмото е било пъхнато, след прочитането, в кревата, казах си, а сетне е изпаднало на пода“.

Разбира се, преди всичко то възбуди любопитството ми, нима можеше да ми бъде безинтересно да се запозная с кореспонденцията на човек, който заемаше такова видно положение?

Но почувствувах веднага, че писмото обещава да ми даде повече, отколкото задоволяване на обикновеното любопитство. В него може би се съдържаше някое частно донесение, което би могло да послужи на главнокомандуващия американската армия!

Не се поколебах нито за миг дали трябва или не трябва да прочета това писмо и нямаше да се колебая, дори върху него да имаше трудно чуплив печат.

Тиранинът бе враг на моя народ, но и по мое дълбоко убеждение на цялото човечество.

Измъкнах писмото от плика. Оказа се, че е написано на парче хартия с молив и доста небрежно:

„Ваше превъзходителство! Млада девойка е изчезнала от лагера. Очевидно по заповед на своя брат. Предложението на Ваше превъзходителство бе изслушано от момичето твърде благосклонно. За другото не се безпокойте. Аз ще остана настрани. В непродължително време тя ще почива в палатката, в прегръдките на ваше превъзходителство, или аз да не се казвам

Рамон Райас“.

У мен изчезна за миг и последната следа от сънливост след този прочит. Писмото бе толкова мръсно, че пръстите ми потрепериха. Нямаше съмнение, работата се отнасяше до Лола. „Младата девойка“ можеше да бъде само Лола Вергара!

Имаше наистина в мексиканската армия и други девойки, които следваха братята си, но в писмото на Райас се споменаваше за скорошното изчезване на девойка от лагера. Това можеше да бъде само сестрата на Калрос!

Пък и коя друга девица би могла да стане предмет на сладострастните стремежи на тиранина. Бе повече от ясно, че всичко се отнасяше до една груба, дивашка страст. Наемникът обещаваше удовлетворение за нея!

Съдържанието на писмото ме порази по-малко, отколкото цялата верига случайности, благодарение на които то бе попаднало в моите ръце.

Характерът на Санта Ана, доколкото се обрисуваше в писмото, бе именно такъв в действителност. Славолюбив и сладострастен до последна степен, той помнеше безкрайно много любовни похождения и политически стълкновения. По-голямата си част от свободното си време прекарваше в обществото на лекомислени жени, които, разбира се, не липсваха никак в родината му.

Дори загубата на единия му крак, отрязан във Вера Крус, не го бе накарала да се промени. И сега, десет години след загубата, вече в напреднала възраст, той си оставаше Дон Жуан.

За постигането на порочните си цели не се спираше пред каквито и да било подкупи. Не един млад човек дължеше еполетите си, назначението си на единствената заслуга, че е имал красива сестра. Такъв беше дон Антонио Лопес де Санта Ана, диктаторът на Мексико. И „генералисимусът“ на армията срещу, която воювах.

Като знаех отлично това, не се учудих от съдържанието на писмото. Но не се считах съвсем прав да негодувам от появата му, както бих негодувал, ако бях имал самочувствието на човек с напълно чиста съвест. Като си припомних своите собствени неотдавнашни безнравствени помисли, не си позволявах да съдя строго, нито да осъждам безнравствеността на другиго, та било то и на Санта Ана!

Вече имах дълбоко убеждение, че никой не би се оставил без мечта за щастие, ако би имал възможността дори да зърне Лола Вергара. А тъй като мексиканският диктатор бе вече женен и не можеше да й стане съпруг, то на мен ми се стори — нещо съвсем естествено, струва ми се, — че тя желае да стане негова любовница.

Трябва да призная, че по такъв начин, за мой голям срам, исках и не успях да видя в цялата тази интрига нещо възмутително, нещо позорно, намерих за презрян само пътя, който бе избран и от диктатора, и от наемника му — пътя за постигането на целта. И двамата ми станаха още по-противни.

— Мръсни животни! — изтръгна се от гърдите ми вик.

Започнах да мачкам писмото.

— Мръсни негодници! Но този Райас! Той е много по-лош! Как само говореше за любовта си към Лола, за желанието си да й стане мъж! И може би щеше да стане, извлякъл двойна полза от своята скъпоценна плячка! Двоен мръсник! Трудно може да се повярва, че на тоя свят наистина съществуват подобни подлеци!

Крачех възбудено назад-напред из палатката, толкова развълнуван, че понякога изказвах мислите си на глас.

Колкото повече се разгаряше презрението и негодуванието ми към тиранина и лакея му, толкова по-ясно разбирах, че и едно друго чувство ми причинява болка и тревога. Какво означаваше тоя нахален епитет „момиче“? Какво право имаше негодникът да говори за Лола с такъв тон? И как е могла тя да изслуша „благосклонно“ предложението на негово превъзходителство, смисълът на което бе тъй ясен? Можеше ли да бъде това истина?

Трябва да призная, тези инсинуации ми причиняваха скръб и тревога, макар че източникът им явно не заслужаваше доверие.

Създаденото подозрение намери в душата ми благоприятна почва. Повод да мисля така ми даваха, разбира се, не личните достойнства на Лола, която аз толкова малко познавах, а типичните достойнства на жените от нейното племе. Израсналите под знойното небе на харочите момичета, след дванадесетата си година, рядко оставаха без любов, а Лола навярно бе на шестнадесет.

Нима би могло да се допусне, че такава необикновена красавица, запленила толкова мъже, обичана от мнозина, би могла до сега да остане необичана?

Тревогата, която ми създаваха тези съмнения, още веднъж ми доказа как силно обичам тази млада мексиканка. Измъчван от подозренията, неволно си дадох отчет, че не бих престанал да я обичам дори ако те се окажеха потвърдени.

Страстта ми не бе съвършено чиста, но гореше в мен и чувствувах, че обвиненията срещу девойката не само не я охлаждат, но я разпалват още по-бурно. Минаваше ми през ума, че би могло да има частица истина в думите на Райас и се упреквах, че се отнасям така почтително към красавицата, когато може би това е съвсем излишно.

Трябва да кажа, че скоро отхвърлих тия мисли. Възкресих в паметта си прекрасното й лице с ангелоподобен израз на очите, скромната грация на всяко нейно движение, преди всичко дълбоката нежност и преданост към брат й и веднага ми стана ясно, че тя, Лола Вергара, бе и в действителност такава, каквато изглеждаше в очите ми — въплъщение на невинността. Човекът, който хвърляше кал върху нея, бе мръсен клеветник!

Тези мисли ме успокоиха дотолкова, че можех без предишната тревога да мисля за гнусното писмо на Райас.

Стана ми ясно, че това писмо може да докаже безчестните намерения на оня, който го бе писал и на оня, за когото бе писано, но да опорочи честта на Лола то бе безсилно, всички инсинуации на клеветника бяха, несъмнено, подсказани от желанието да достави удоволствие на тиранина, от когото зависеше, или пък да приспи нетърпеливата му настойчивост. А може би и едното, и другото заедно.

Имах и друго съображение, което ме вълнуваше и безпокоеше: от страна на Лола не виждах опасност, не се съмнявах в честта й, но проумявах, че съществува опасност за самата нея. На какво не бе способен такъв негодник, който бе готов да убие брата й, своя другар от детинство, безпомощен, ранен на бойното поле! А в дадения случай при сполука той може да очаква щедра награда!

Как можеше да не чувствувам сериозна тревога за съдбата на девойката, единствен защитник на която бе младия й брат, сега самият той безпомощен, поради раната. И докато тиранинът бе силен и грозният му помощник действуваше за интересите му, самият живот на Калрос бе подхвърлен на опасност, както честта на сестра му.

„Да допуснем, казах си, че в дадената минута Санта Ана, току-що избягал от полесражението, има достатъчно сериозни грижи, за да не си спомни за някаква млада селянка. Но подчиненият му е тук и ако не за интересите на доверителя си и предвид щедрата му награда, то за интересите на своите собствени намерения към девойката, може сериозно да заплашва спокойствието й“.

Като съобразих всичко това, изпаднах в такова безпокойство, че заповядах веднага да ми оседлаят коня и реших без бавене да се понеса след харочите, да ги догоня и да предупредя ранения и сестра му за случайно и неочаквано открития от мен заговор.

Не беше трудно да ги догоня. От заминаването им бяха изминали само пет часа: с носилка те не можеха да се движат бързо и навярно вече се намираха на няколко километра от моста на Ел План.

Но каква полза можеше да има всичко това? Всичко, което можех да сторя бе да ги предупредя за опасността, която ги заплашваше. Но за нея те знаеха сами достатъчно и сигурно бяха нащрек.

Скоро щяха да бъдат у дома си, в родното село, в кръга на другари, а другари имаха, както вече се убедих, много. Каква опасност можеше да ги заплашва там?

Намерението ми да ги догоня нямаше разумни основания. Разбрах това бързо. Сметнах, че то е предизвикано от странично подбуждение, но трудно признавах това пред себе си.

Лола би могла да се досети, че каквото върша, го върша с натрапчивост. Тогава… можех да се огорча. Бе напълно възможно намесата ми да се окаже нежелана.

Стоях дълго неподвижно, погълнат от размисъла си. Най-сетне ми доложиха, че е време да се вдигне лагерът, за да се присъединим към американската армия, която се намираше в Ялапа.

Войниците ми се строиха на полето, отредът бе готов за тръгване и това сложи моментално край на всичките ми съмнения, колебания и размишления.

Слънцето вече залязваше, когато се чу сигнала за тръгване и аз, като предводителствувах малкия си отред, се простих със Серо Гордо — арената на жестокото кръвопролитие, но за мен и райския кът, където за първи път в живота си бях намерил щастието!