Майн Рид
Мексикански разбойници (4)

IV

Разбудих пет-шест човека от онези, които ми бяха подчинени и избрах един, който имаше малко познания по хирургия, понеже по-рано бе служил в болница.

В палатката имаше походен креват — нещо обикновено за офицерите на мексиканската армия. Превърнахме го на удобна носилка колкото се можеше по-скоро и се върнахме на полянката, вдигнахме и натъкмихме ранения така внимателно и грижливо, сякаш беше не наш враг, а другар.

През това време съзнанието му се върна дотолкова, че той можеше да разбира онова, което ставаше наоколо. Но аз не се решавах да разреша свиждането с любимата му Лола, преди да го пренесем в палатката и преди бившият болничен служител да е превързал грижливо и предпазливо раната му.

Обясних на девойката, че всяко вълнение, макар и радостно, е опасно за болния и тя въпреки нетърпението да поговори с него, се подчини безпрекословно.

Когато болничният служител ме увери, че раненият не е заплашен от непосредствена опасност, че раната му не е смъртоносна, че загубването на съзнанието е станало от слабост, предизвикана от загубата на кръв, допуснах Лола до него.

Миг… и прекрасната Лола бе в обятията на Калрос.

Сцената бе толкова трогателна, че развълнува дори моите сурови другари, които бяха около леглото. Що се касае до мен, трябва да призная, не ми беше приятно, изпитах дори досада, не можех да гледам премного нежни ласки, да слушам потока от сладки думи. Завиждах на хубавеца-харочо.

Хората ми се разотидоха скоро, за да наваксат загубения сън. Отиде си и болничният служител. И в палатката останах само аз с Калрос и Лола.

Чувството на завист към ранения не ме напускаше. За да имам такава гледачка, аз с радост бих разменил ролята си с него, бих се съгласил да лежа болен и безпомощен.

Лола успя де го успокои относно положението му като му съобщи сведенията, получени от служителя, и тревогата на двамата премина, вече нищо не им пречеше да си приказват безспирно.

Дойде ми на ума, че може би биха желали да си кажат нещо такова, което не биха искали да чуя. Мисълта, че присъствието ми може би ги притеснява, ми бе много неприятна. Реших да се отдалеча, за да напреча.

Наметнах се с шинела, излязох от палатката и оставих влюбените сами.

Нищо не нарушаваше тържественото безмълвие на тихата нощ. Бяха се прекратили дори охканията на нещастниците от полесражението. Това ми се стори странно и размислих, исках да си обясня на какво се дължеше неочакваната огромна тишина. Може би моят гърмеж бе изплашил всички ранени? Може би си бяха помислили, че се придвижват крадци и бяха предпочели мълчаливо да понесат страданията, за да не привлекат вниманието на пълната с мръсни хищници нощ.

Не можех другояче да си обясня тишината.

Движех се пред палатката. Тръгнах към храсталаците, но веднага се върнах, стараех се да не се отдалечавам неразумно. Под този платнен навес, осветен от лампа, имаше нещо, което ме привличаше неудържимо, нещо ме влечеше към него и аз пристъпях все по-близо и по-близо, без сила да се противопоставя на влечението, намерих се при входа и неволно погледнах навътре.

Платнището, което закриваше входа, бе приповдигнато и видях добре цялата вътрешност. Раненият лежеше на леглото по гръб, в същото положение, в което го бяхме оставили; девойката стоеше приведена над него, без да отместя очи от лицето му, изглежда той спеше, но в устремените към съня му прекрасни очи на девойката сияеше все същата любов.

Картината бе наистина трогателна, но на мен ми бе тежко да я гледам.

Отново излязох и отидох към мястото, дето неотдавна бе станало сражението.

Скитах между малкото палатки, които бяха разпънати наблизо.

Главната защита на мексиканците бяха беседките, образувани от естествено преплетени клони; бяха ги покрили с тръстика и трева.

Свои палатки имаха единствено висшите офицери — такива сега се бяха запазили не повече от дузина.

Поиска ми се да погледна в някои от тях. Не всички бяха празни, макар живи обитатели, разбира се, да нямаха: в три или четири имаше човешки трупове.

Някои лежаха прострени на кревата, други на земята. По дрехите им се виждаше, че принадлежат към висшето офицерство.

Един от тях лежеше при самия вход на палатката и лунната светлина огряваше ярко лицето му. Дори мъртвото би могло да се нарече прекрасно — със своя тъмномаслинен цвят, съвършено правилните черти и черните като смола мустаци и брада. Дрехите, в които бе облечен този едър човек, бяха полувоенни, полуцивилни, но по еполетите му можеше да се разбере, че е дивизионен генерал.

По-късно ми се случи да узная името му; беше Васкес, един от най-храбрите ни врагове, който отчаяно защищаваше позицията на хълма Ел Телеграфо до последната минута. Куршум в корема бе сложил край на блестящата кариера на този човек; били го пренесли в палатката, когато положението му било съвсем безнадеждно — само за да може да умре по-спокойно.

Бе възможно действително да е бил ранен безнадеждно, но в паниката, която всякога съпровожда отстъплението, често се случва да се забравят и висшите началници. Беше явно, че не се бяха опитали дори да му превържат раната, макар че са я били прегледали — свидетелствуваха разкъсаните дрехи по корема. По светлосиния мундир се виждаха на няколко места петна от кръв, която от времето бе потъмняла и засъхнала.

В палатката, където бях влязъл, заинтересуван от трупа, се чувстваше вече тежка миризма и исках да изляза, когато изведнъж вниманието ми бе привлечено от странно, поразително явление.

Трупът лежеше по гръб с глава към средата на палатката, така че краката се показваха извън нея. Именно те преди всичко спряха вниманието ми. Бяха обути в жълти ботуши, каквито бяха носени по времето на Карл II, сега такива ботуши можеха да се видят на сцената на някой театър. Светещите на лунното сияние бляскави шпори ме накараха да вперя погледа си. Струваше ми се, че такива обуща трябва да принадлежат на рицар от миналите времена. Това ме накара да разгледам лицето на трупа. Като приближих входа на палатката, можах да го видя, но за да го разгледам бе необходимо да вляза вътре, защото така затулях светлината.

Когато излизах от палатката, трябваше да мина толкова близо до трупа, че почти се допрях до него. И в този миг ми се стори, че той се размърда. Изумен и дори леко изплашен, се отдръпнах неволно и спрях дъх. Но уплахата ми не само не премина, ами се обърна в истински ужас, когато се убедих, че не ми се е сторило, че това е истина. Тялото действително се помръдна и продължаваше странно да се раздвижва.

Дори да бях пропуснал първия момент на това раздвижване, аз едва ли щях да се усъмня в неговата истинност, защото промяната в положението на тялото бе неоспоримо доказателство — главата се бе преместила от средата на палатката към платнената й стена и продължаваше да се движи.

Ето, тя се допря до платното… последното съмнение, ако имаше такова в мен, трябваше да изчезне!

Не издържах. Със светкавичен скок се махнах от палатката.

Но едва се видях вън и впечатлението от свръхестественото, което се бе случило, изчезна! Цялата тайнственост като че бе снета с ръка за миг — някой се мъчеше да отмъкне ботушите от краката на генерал Васкес!

Обзе ме силно чувство на срам като разбрах, че тоя крадец е американски карабинер. Справедливостта, впрочем, изисква да кажа, че това наистина бе човек с най-лоша репутация, няколко пъти наказван за различни престъпления — по-късно в едно сражение получих предателски куршум в гърба и както успях да установя, той ми бе пратен от него.

— Лаундрич! Мръсник! — извиках. — Що за диващина… да ограбваш мъртвец!

— Но, капитане, това е враг! Мексиканец!

— Захвърли веднага мръсното си дело, подлец! Иначе ще те постигне по-зла участ от тази, която е постигнала този благороден човек, чийто останки оскверняваш! Махай се оттук! Махай се ти казвам!

Негодникът се скри с недостойното си разочарование.

Не се възползвах от случая, за да пребия на място този звяр.

Може би щях да направя по-добре, ако не бях изпуснал случая. Лично аз щях да се избавя от тежката рана, пък и от много други усложнения и неприятности, за които беше и щеше да бъде виновен Йохан Лаундрич.

За известно време това произшествие отвлече мислите ми от новите мои познати.

Но не за дълго. Отново си спомних очарователното лице на Лола и ме обхвана неудържимо желание да я видя по-скоро. Нямах силата да се противя на новия си порив и се върнах към палатката си.

Но когато стигнах до входа, не се реших да вляза веднага. Раненият Калрос не спеше, чух гласа му. Говореше очевидно с Лола.

Започнах да се колебая да вляза или да остана отвън и докато стоях в тази си нерешителност, неволно дочух част от разговора. Калрос произнесе вече познатото ми име — Рамон Райас.

— Да, скъпа Лола — каза раненият харочо като отговаряше, както изглежда, на въпроса й, — това бе самият той, негодникът Райас! Той не се задоволи да те преследва с мръсните си предложения, не остави намира и мен. Намери ме дори на бойното поле и едва не ме уби! Проклятие! Не се съмнявам, че няма да спре и пред това… видях го над себе си с нож, насочен към гърдите ми… Нямах сили да се съпротивлявам, да отблъсна удара. Защо не бе забил ножа… не знам. Помня, раздаде се гърмеж, след миг го видях отново пред мен с пистолет в ръката, до самото ми лице. Господи, помилуй! В тази минута почувствах, че губя съзнание… Повече нищо не видях и не помня.

— Скъпи Калрос! С пистолет в ръката над теб не е стоял той, Рамон Райас!

— Ами кой друг? Не, Лола, той беше… добре го видях и чух как заплашваше. Помня! Искаше да ме принуди да му открия… О, той беше, Лола. Сигурен съм!

— С нож те е заплашвал той! Това е така. Но с пистолет в ръката не е бил дон Рамон, а друг. Бях го взела за враг, но се оказа, че не е такъв.

— И кой може да е бил?

— Американец! Същият, който се погрижи да те пренесат тук, в палатката.

— Видях неколцина около себе си… Да не би да е лекарят, дето ми превърза раната?

— Не, не той.

— Но тогава кой, Лола?

— Офицерът… Може би ти не си забелязал между тях един млад, красив офицер?!

Сърцето ми удари силно, радостното вълнение ме хвана за гърлото. Гледах с все по-нарастващо жадно любопитство ранения. Очаквах да прочета върху лицето му чувство на ревност. За мое учудване Калрос Вергара оставаше невъзмутимо спокоен.

— Той ли се е разправил с Райас? По какъв начин? Какво искаш да кажеш, Лола?

— Виждаш ли тези кървави следи по ризата си? По лицето ти имаше кръв, аз я измих. Отначало си помислих, че е твоя кръв.

— Не е била моя?

— Както виждаш, тя е свежа, още не е съвсем засъхнала, вгледай се внимателно. Благодарение на Света Богородица това не е твоя кръв. Ако ти беше изгубил още малко кръв, това би те убило, Калрос. Така каза лекарят.

— Проклятие! Но чия е тази кръв тогава?

— На дон Рамон!

— Какво? Как така? Разкажи ми, Лола!

— Ти помниш, че той те е заплашвал да те прободе с ножа си. После си чул изстрел. Но е стрелял не Рамон, а оня млад офицер. Той е стрелял по Райас, а не по теб. Куршумът е достигнал навярно целта си, защото ножът на разбойника се оказа до теб и дръжката му беше окървавена. Сигурно това е кръв от раната, която е получил Райас. Ах, скъпи ми, братко Калрос! Ако не беше се случил там този храбър американец, сега ти нямаше да бъдеш между живите и аз щях да остана сама, беззащитна!

Братко Калрос?!

Сякаш тежък камък се смъкна от сърцето ми!

Сякаш стрела, насочена към сърцето ми, вече допряла се до тялото ми, бе извадена в един миг и без болка!

Братко Калрос!…

Ето защо, значи, харочо можеше без ревност, спокойно да слуша ласкавите отзиви на Лола за мен.

Не, Лола Вергара! Не, красавице харочо, докато съм жив, никога през живота си няма да бъдеш беззащитна!

Тази мисъл проряза съзнанието ми и остана в него. С голямо усилие се сдържах да не се втурна в палатката и да не я извикам.