Майн Рид
Мексикански разбойници (2)

II

Палатката ми беше разположена сред широка поляна. На няколко крачки пред входа й започваше храсталак от бодливи ниски акации, кактуси, агави, юки и балсамни дървета, които растяха разбъркано и преплетени с лиани и клони от смилакс, сарсапарел, ялпи и пълзящи бромелии. Освен пътеките, прекарани от дивите зверове, от коварния койот и жертвата му — страхливия мексикански мазаме, в храсталака нямаше други проходи.

Тръгнех по една от пътеките.

Но тя се виеше така начесто, че скоро се обърках. Местността бе толкова дива, че въпреки ярката светлина на луната сред безоблачното небе, скоро престанах да съобразявам къде съм се озовал, на коя страна е останала палатката ми и къде мога да намеря страдалеца, когото търсех.

Пред мене нямаше нито един предмет, които би могъл да ми помогне да се ориентирам. Оставаше да чакам някои звуци, които биха ме упътили. Спрях се.

В продължение на няколко секунди дълбоката тишина не се нарушаваше нито от охканията на ранените — може би много от тях се бяха вече успокоили навеки — нито дори от ужасния вой на вълците; може би хищниците не търсеха повече плячка, а пируваха сред падналите на бойното поле.

Тази гробна тишина действаше потискащо. Дори предишните страдалчески звуци в сравнение с нея не можеха да се приемат за толкова мъчителни; бях готов да пожелая отново да се повторят.

Малко, прочее, продължи това страшно безмълвие. До мен отново достигна гласът, който се раздаваше преди, само че сега жалбите се нареждаха с други думи:

— Умирам, Долорес!… Лола! Моя Лола! Никога повече няма да те видя на този свят!

Мълчание и отново глас, но вече друг:

— Никога повече!

Този друг глас не можеше да принадлежи нито на ехото, нито на същия човек, който ме бе заинтересувал първия път — не бяха еднакви нито реда на думите, нито тонът, с който бяха произнесени.

— О, никога! — заговори наново втория глас, — никога вече няма да зърнеш Лола, Карлос Вергара! Ти ми попречи да се оженя за нея, ти я настрои срещу мене!

— Ти? Значи това си ти… Райас? Какво те е довело тук? Дошъл си да мъчиш един умиращ?

— Дойдох само за да се убедя, че умираш. Само за това. Висенте Вилагос, които; оцеля в тая ужасна касапница, ми каза, че си ранен. Търсих те, за да се уверя действително ли си ранен безнадеждно, както ме уверяваше той!

— Пресвета Богородице! Ти си дошъл с тази цел?! О, Рамон Райас!

— Грешиш, имам и друга цел, иначе не бих рискувал да попадна в ръцете на тия проклети американци, които могат да пожелаят да ме гостят с някой куршум!

— Каква е другата цел? Какво искаш още от мен? Не виждаш ли, че съм тежко ранен и вероятно иде умра…

— Вече ти казах, че първата ми цел е да се убедя, че ще умреш. Ако се окаже вярно, втората ми цел ще стане да узная от теб какво си направил с Лола.

— Няма да успееш! И да умра, и да остана жив, все това… Не чакай от мен и дума. Махни се! За Бога! Не мъчи нещастния в последните му минути!

— Карлос Вергара! Бъди благоразумен! Заедно сме раснали като деца, заедно сме учили, в едно училище… Твоята песен в изпята, не разбираш ли, че повече няма да можеш да пазиш Лола? Защо тогава ми пречиш? Аз я обичам както собствения си живот. Не съм толкова лош човек, Вергара, както мислят някои като ме обвиняват за някаква склонност да грабя големите пътища… За това е виновно нашето правителство! Не се инати и не прави глупости пред смъртта си: не лишавай Лола от защитник. Кажи ми само къде си я скрил и…

— Не Райас! Не… Остави ме! Ако трябва да умра, ще умра… но поне сам, поне спокойно…

— Няма ли да кажеш?

— Не!… Не!

— Върви тогава по дяволите и отнеси със себе си тайната. Ще я узная и без теб. И ако Лола е в Мексико, ще я намеря, където и да е скривалището й. Няма да се изплъзне от разбойника Райас!

Дочух шум от размърдване в храстите. Навярно човекът, който произнесе ултиматума си, веднага се отдалечи.

Исках вече да отида до ранения, за да му помогна, когато внезапно дочух същия глас:

— Дявол да го вземе! Едва не се пръждосах без да разбера наистина ли си смъртно ранен. Та нали затова бих път до тук, да видя дали не ме е метнал оня мошеник Вилагос. Да видим къде си ранен.

Изминаха още няколко минути в мълчание. Райас навярно разглеждаше раната на страдалеца.

— Господи, но твоята рана съвсем не е смъртоносна! — чух същия глас, в който сега прозвуча и удивление, и в същото време разочарование. — Ти отлично можеш да оздравееш, ако…

Раненият нададе радостен шепот:

— Наистина ли? Мога ли да се изцеря?

Бе забравил, че му се дава надежда от враг.

— Убеден съм в това! — каза Райас. — Куршумът е минал над бедрото, пробита е меката част на тялото. Голямата артерия сигурно не е засегната, иначе би ти изтекла кръвта. Не е повредена и костта, ако беше повредена, ти не би могъл да повдигаш крака си. Дявол да го вземе, наистина можеш да се съвземеш, само ако…

Райас замлъкна и като че ли не се решаваше да каже условието за възможното оздравяване. Но като съдех по това как той изразително подчерта последните две думи, неволно подозрях, че не без умисъл направи тази пауза.

— Какво ако… капитан Райас? — попита раненият.

Тонът на въпроса свидетелствуваше за борба между надеждата и страха в душата на нещастника.

— Ако… ми кажеш къде е Долорес! — отговорът прозвуча също така изразително и малко протяжно.

Раненият изстена болезнено, после отвърна с треперещ глас:

— Какво отношение има това към оздравяването ми? Ако трябва да умра, Райас, ще се покоря на съдбата. Но ако на съдбата е угодно да преживея този нещастен ден…

— Това зависи само от теб! — прекъсна го високо и решително салтеадорът, както наричаха по тези места разбойниците. — Ако не ми откриеш тайната, която така ревниво пазиш, ще умреш днес! Сега! В тая минута! Не се надявай на каквото и да било спасение! Казвай къде е Долорес!

— Никога няма да узнаеш това! Нека умра, но няма да я хвърля в ръцете на такъв мръсник!

— Тогава умри! Върви при своя Бог! Умри, Карлос Вергара!

* * *

Докато траеше този разговор, аз се бях промъкнал към двамата непознати и в минутата, когато се раздаде последното злобно възклицание, ги видях.

Отделяше ме полянка, на противоположния край на която единият бе прострян на тревата, а другият стоеше наведен над него. Видях за миг как той вдигна дясната си ръка и как в нея блесна нож.

Извън себе си от негодувание, пожелах да измъкна сабята си и да дотичам през поляната, но веднага се сетих за разстоянието и разбрах, че няма да успея.

С бързината на мълния промених решението си и извадих от пояса пистолета.

Още миг и се прицелих. Стрелях. Блесна огън и облаче дим закри противоположния край на полянката. Чух вик на ярост и болка, след това отново — раздвижване в храстите. Някой бягаше направо през тях, без да търси път, стараеше се с всички сили да се скрие колкото е възможно по-скоро.

„Ясно, казах си, бяга салтеадорът, разбойникът, който заплашваше със смърт нещастника… Карлос, или Калрос, както произнасят името му навярно неговите земляци.“

Дали бе успял убиецът да осъществи заплахата си? Димът от гърмежа ми беше попречил да видя дали бе успял да нанесе удара си. Допуснах, че е успял и със замряло сърце, изпълнен със страх от това, което щях да видя, преминах тичешком полянката. Казвам истината — сърцето ми замираше от тревога. Самият не знам защо Калрос Вергара бе завладял симпатията ми.

Допускам, че от самото начало трогателния му вик „умирам!“ ми беше оказал силно въздействие. Не излизаха от ума ми думите „Никога не ще те видя вече Лола! Моя Лола!“ А всичко, което чух и видях сетне — безпомощността пред лицето на вероломния злодей и високото душевно благородство на човека, който бе готов да умре, но да не издаде тайната си и който молеше само за благополучието на възлюбената си — всичко това засили симпатията ми.

Нямах време да мисля каквото и да било за злодея и да попреча на бягството му. Цялото ми внимание бе заето от съдбата на този, който бе станал може би негова жертва.

След няколко минути се намерих до простряния на тревата харочо и се наведох над него, като все още държах пистолета в ръката си и машинално продължавах да стискам спусъка.

— Жив ли сте? — попитах на мексикано-испанско наречие, което харочите разбират добре. — Онзи успя ли да ви…

— Удри, мръсник! Мръсник! Удри в самото ми сърце, ако искаш! — прекъсна ме нещастникът, който явно не съзнаваше, че пред него не стои врагът му. — О, Долорес… По-добре смърт… моята и твоята! По-добре и ти да идеш в гроба, отколкото в прегръдките на Рамон Райас! Пресвета Богородице! Умирам!… Умирам!… Майко Божия, закриляй и защитавай моята Лола! Лолита, моя, скъ… па… с…

С всяка дума гласът му преминаваше в шепот, бълнуването ставаше все по-неясно, последните думи разбрах с мъка, макар че приближих ухо до самите му устни.

Прекрати се и шепотът.

Повдигнах глава, изправих се леко и погледнах огряното от луната лице. Устните не помръдваха. Очите бяха отворени, по блясъка им придобих усещането, че са изцъклени.

Калрос Вергара бе мъртъв.

Не можех да откъсна очи от него. С чувство на дълбоко състрадание съзерцавах младото прекрасно тяло, красивото, макар и бледно мъжествено лице, осветено от яркото лунно сияние, правилните черти, нежните, гладки, лишени от растителност страни, големите очи, благородното чело, обкръжено с блестящи черни коси, падащи вълнообразно към пълните, закръглени плещи. Безукорно развитата фигура бе облечена в оригинален костюм, в който не забелязах нищо войнишко — бе националния костюм на селяните „харочо“.

Бях вече разбрал, че раненият е от това племе. Сега костюмът му само потвърди догадката ми. Юношата бе облечен в богато извезана платнена блуза, която прилягаше плътно към красивите гърди. Талията му бе препасана с пояс от китайска коприна. На краката — шалвари-калцонеро от велвесон, с украшения от копчета, а на обущата — шпори, очевидно сребърни.

Не можеше да има съмнение, че този живописен костюм принадлежи на мексикански селянин. Някои подробности свидетелствуваха, че притежателят им е жител на крайбрежна страна: палмовата шапка, която лежеше до него, се употребяваше обикновено за покриване на тила. Накъсо, нямаше съмнение, че юношата е харочо.

Всичко това забелязах в течение на първите няколко секунди, докато стоях наведен над него. Нямах време, както казах, да се занимавам с каквито и да е странични наблюдения. Трябваше да прегледам раната, която злодеят очевидно бе успял да нанесе и от която, както мислех, харочото бе умрял.

Но, за мое голямо учудване, не намерих никъде по тялото нова рана. Забелязах само едно тъмно петно от съсирена кръв — то се виждаше през разкъсаните калцонеро на левия крак, но ми стана ясно, че това е стара рана, получена в сражението.

„Къде ли би могъл да го рани кинжала на салтеадора?“ — запитах се. Видях петна от свежа кръв — едно върху бялата блуза, още няколко — на ръкавите. Две-три капки се тъмнееха и върху бледите страни на лицето.

Отде можеше да бъде тази кръв, след като не се оказваше току-що нанесена рана?

Не разбирах нищо. Колкото и да оглеждах главата и тялото — никъде не намирах дори свежо одраскване, от което би могла да покапе кръв.

Оставаше ми да предположа, че разбойникът не е улучил и е бил само косвена причина за смъртта на своята жертва: вероятно впечатлението, произведено от думите и заплашванията на злодея е имало съдбоносно значение, влошило е състоянието на нещастника.

Току-що се бях спрял на това решение, когато забелязах в тревата блестящ предмет. Повдигнах го и установих, че това е широко разпространеното между мексиканците оръжие — нещо като кама, прилична и на меч, и на ловджийски нож. Такива оръжия носят на пояса си всички мексикански ловци.

На кого ли можеше да принадлежи това, което държах в ръцете си? На простряния в тревата или на разбойника, който го е изтървал в бързината?

Издигнах го по-близо до очите си, за да го разгледам по-добре. Полираната повърхнина блестеше като огледало — нито петънце нямаше по нея. Но върху роговата дръжка усетих по пръстите си нещо влажно. Не бе ли то роса от тревата?

Не. При лунната светлина забелязах тъмно петно — това не можеше да бъде роса. Като се вгледах по-внимателно, видях, че и дръжката, и пръстите ми, които я стискаха, са обагрени в ясно рубинов цвят. И така, това бе кръв. Несъмнено! Съвършено свежа при това!

Но върху кожата нямаше свежа рана. Чия можеше да бъде тогава кръвта? Значеше ли, че това бе кръв от Рамон Райас? Че моят куршум бе попаднал в целта?

Размишленията ми бяха прекъснати от неочаквани звуци, издавани от друг човек. Дивен глас зовеше:

— Калрос! Скъпи Калрос! Къде си? Чух те… Отговори, Калрос! За Бога! Какво значи гърмежът? Кой стреля? В кого, Калрос? Нали не в теб, скъпи! Отговори, ако си наблизо! Аз съм… аз, твоята Лола!

Не бях слушал по-ангелски глас. От храсталака ли идваше, или от Божиите селения? Дори гласът на небесно създание не можеше да бъде по-нежен. Обзе ме страшно вълнение.

Няколко секунди се двоумях как да постъпя. Да отговоря ли на зова? Да му помогна ли да разбере къде е Калрос? Но девойката — бе ясно, че вика девойка — можеше да види само едно студено, едно мъртво тяло!

Не ми се искаше любимата Долорес, да види ужасно за нея зрелище. Вече не се съмнявах, че тази Долорес е любима, предана до смърт. Гледах красивия харочо, прекрасния и подир смъртта любим и разбирах дълбоката любов, която звучеше във вика: „О, скъпи Калрос!“

Зовът не престана:

— Калрос! Скъпи мой, защо не отговаряш? Това съм аз, твоята Лола!

— Лола! — извиках подчинен на неудържим порив. — Елате тук! Тук! Калрос е тук!

В отговор прозвуча поривист вик на благодарност към Божията майка. И веднага след него от храсталака, който обкръжаваше полянката, изскочи девойка, прекрасна като прамайката на човека.